Лайза Клейпас
Изкушение (15)

Глава 15

— Ще те номинират за членство в „Уайт“ — каза Рис Уинтърборн, докато влакът потракваше и се полюляваше на път от Лондон към Хемпшър. Макар частното им купе във вагона първа класа да можеше с лекота да поеме още четирима пътници, Уинтърборн беше платил за всичките седалки, за да могат да пътуват сами. Камериерът на Девън, Сътън, пътуваше в един от вагоните по-долна класа, които се намираха далеч по-назад.

Девън го стрелна с изненадан поглед.

— Откъде знаеш?

Единственият отговор на Уинтърборн беше кос поглед. Той често научаваше за личните дела на хората преди самите те да са разбрали за тях. Тъй като почти всички в Лондон бяха кандидатствали за кредит в магазина му, голяма част от онова, което служителите му чуваха по етажите, веднага достигаше до кабинета му.

— Не е нужно да си правят труда — рече Девън и протегна крака в пространството между седалките. — Няма да приема.

— „Уайт“ е много по-престижен клуб от „Кавгаджията“.

— Повечето клубове са — отвърна сухо Девън. — Но в подобни висши кръгове въздухът някак е недостатъчен. А и щом „Уайт“ не ме пожелаха, преди да става граф, няма причинна да ме искат и сега. Не съм се променил по никакъв начин, с изключение на това, че съм затънал в дългове до гуша, както повечето благородници.

— Това не е единствената промяна. Спечели си обществена и политическа власт.

— Власт без капитал. Предпочитам парите.

Уинтърборн поклати глава.

— Винаги избирай властта. Парите могат да бъдат откраднати или обезценени и тогава ще останеш с нищо. А чрез властта винаги можеш да се сдобиеш с още пари.

— Дано си прав.

— Винаги съм прав — отвърна с равен глас Уинтърборн.

Малцина можеха да произнесат тези думи с такава убеденост, но Рис Уинтърборн определено можеше. Той беше от онези рядко срещани личности, които бяха родени в идеалното време и място, за да разгърнат способностите си. За изумително кратко време той беше изградил от порутения магазин на баща си търговска империя. Уинтърборн имаше инстинкт за качеството и проницателен усет за обществените апетити… някак си винаги успяваше да разбере какво искат да купуват хората, още преди самите те да го бяха осъзнали. Като известна обществена фигура, той имаше много приятели, познати и врагове, но никой не можеше да твърди със сигурност, че го познава.

Уинтърборн се пресегна към гарафата, която бе поставена върху монтирания под прозореца рафт, наля две малки уискита и подаде едното на Девън. След мълчалив тост, те се отпуснаха върху плюшените седалки и се загледаха в променящата се гледка през прозореца.

Луксозното купе беше едно от трите във вагона, като всяко имаше собствена външна врата, отваряща се навън. Тя се заключваше от служител на железниците, което беше стандартна практика, за да се попречи на влизането на пътници без билети. По същата причина прозорците бяха препречени с месингова решетка. За да се отърси от смътното усещане, че се намира в капан, Девън се съсредоточи върху пейзажа.

Колко малка беше станала Англия, след като вече беше възможно разстоянията да се покриват за часове, вместо за дни. Нямаше достатъчно време да огледаш пейзажа, преди да бъде сменен от друг, което беше вдъхновило някои хора да нарекат железницата „магьоснически път“. Влакът прекосяваше мостове, пасища, пътища и стари села, понякога преминаваше през просеки, изсечени в скалите, понякога през открити равнинни местности. Появиха се хемпшърските хълмове, склонове, обрасли с тъмна неприветлива зеленина под бялото следобедно небе.

Перспективата да се прибере у дома изпълваше Девън с очакване. Той носеше подаръци за всички от семейството, но дълго беше размишлявал какво да даде на Катлийн. На един от бижутерските щандове в магазина на Уинтърборн беше открил необичайна брошка, изкусно гравирана сцена на гръцка богиня, яздеща кон. Кремавата камея беше прикрепена върху ониксова основа и беше поставена в рамка от мънички бели бисери.

Тъй като камеята беше поставена върху оникс, продавачката на щанда беше казала на Девън, че е подходяща за дама в траур. Дори перлите бяха допустими, тъй като се смяташе, че представляват сълзи. Девън веднага я беше купил. Доставиха му я сутринта и той я беше пъхнал в джоба си, преди да тръгне към гарата.

С нетърпение очакваше срещата с Катлийн, жадуваше да я види отново и да чуе гласа й. Липсваше му усмивката й, мръщенето й, очарователното й дразнене от неприличието, прасетата и водопроводчиците.

Изпълнен с очакване, той съзерцаваше пейзажа, докато влакът изкачи хълма и започна спускането си надолу. Скоро щяха да прекосят река Уей, след което оставаше само километър и половина до гарата в Олтън. Вагоните бяха полупразни; много повече хора щяха да пътуват на следващия ден, в навечерието на Коледа.

Когато приближиха моста, влакът забърза ход, но тласкащата го напред сила на машината беше спъната от рязко разклащане и тласък. Внезапно Девън беше оглушен от металния писък на спирачки. Вагонът силно се разтърси. Девън инстинктивно сграбчи един от месинговите пръти на решетката, за да не бъде хвърлен от седалката.

В следващата секунда ужасяващ сблъсък откъсна ръката му от пръта — не, самият прът се беше изкъртил — и прозорецът се строши, когато вагонът изскочи от релсите. Девън беше запратен в хаос от стъкло, начупено дърво, изкривен метал и ужасен шум. Безумното тръскане беше придружавано от късането на съединителни звена, двамата мъже бяха подхвърлени във въздуха и се озоваха в другия край на купето. Заслепяваща бяла светлина изпълни главата на Девън, докато той се опитваше да открие опорна точка в цялата тази лудост. Беше неспособен да спре падането и когато тялото му се блъсна в нещо, в гърдите му изригна неописуема болка и съзнанието му потъна в мрак.