Дж. П. Дилейни
Момичето преди (9)

9.

Опитвам се да правя нещата добре дори когато никой наоколо не забелязва.

• Подкрепям

• Не подкрепям

Сега: Джейн

— Налага се да замина.

— Толкова скоро? — Изминаха само няколко седмици, откакто Едуард се премести при мен. Щастливи сме заедно. Подсказва го не само сърцето ми, личи си и от статистиките, които редовно отчитаме. Той достига до петдесет и осем; аз съм малко над шестдесет и пет, но това си е сериозен успех.

— Викат ме на обекта. С техниците се работи трудно. Изглежда, не разбират, че целта не е просто да завършим сградите. Нещата не опират единствено до тухли и хоросан. Изграждаме общност от нов тип. Там хората ще имат не само права, а и задължения.

Това е онзи екоград, който фирмата строи в Корнуол. Едуард рядко говори за работата си, но от оскъдната информация разбирам, че за Ню Остел се води титанична битка не само заради големия мащаб на поръчката, но и заради всички спънки и трудности, които му създават предприемачите. Подозира, че са го избрали, защото доброто му име ще им позволи по-лесно да получат разрешително за строеж на поредния съмнителен проект. Подозира и че същите хора, които сега дирижират негативната пиар кампания срещу него, го притискат за допълнителни жилища и искат да си затвори очите за нарушенията, за да увеличат печалбите си. А идеята за градовете Монк^[1] — аскетични общности, отличаващи се с монашеска простота, отдавна е станала постоянна тема за подигравки в пресата.

— Спомняш ли си какво ми каза по време на интервюто? Че ще мога да разказвам и на други клиенти за този начин на живот. Ще се радвам да го направя, ако помогне.

— Благодаря ти. Но аз вече разполагам с резултатите ти. — Подава ми куп листове. — Между другото, Джейн, в Иконом има данни, че си търсила информация за Ема Матюс.

— О, да! Май един-два пъти. — Обикновено го правя в службата или се свързвам безжично със съседите, но понякога, късно вечер, ползвам компютъра на Фолгейт Стрийт 1 по невнимание. — Проблем ли е?

— Едва ли има полза. Миналото е зад гърба ни — ненапразно го наричаме минало. По-добре да не се ровим в него. Не си ли съгласна?

— Щом настояваш.

— Обещай ми! — казва любезно, но погледът му е стоманен.

— Обещавам.

— Благодаря — целува ме по челото. — Ще отсъствам няколко седмици, може би малко повече. Но ще ти се отплатя за търпението.

Преди: Ема

На работа правя справка за Елизабет Монкфорд и запазвам изображенията в компютъра. Не ме учудва, че жена му прилича малко на мен. Мъжете често търсят същия тип. Както и жените. С тази разлика, че в нашия случай става дума не толкова за физическа прилика, колкото за темперамент.

Саймън беше грешка, сега разбирам. Привличат ме по-скоро мъже като Едуард. Алфа-мъжкари.

Разглеждам внимателно снимките. Косата на Елизабет Монкфорд е по-къса от моята. Придава й леко момчешки вид на французойка.

Отивам в тоалетната и заставам пред огледалото, повдигам си бретона с една ръка, а с другата оголвам шията. Харесва ми, наистина. Прическата ми напомня за Одри Хепбърн. А и огърлицата ще изпъква така.

При мисълта дали и на Едуард ще му хареса, коленете ми омекват.

Може и да му е неприятно — или да се ядоса — но поне ще предизвикам реакция.

Ами ако наистина се ядоса? — шепне онова гласче в главата ми.

Да, моля те, татенце…

Продължавам да се въртя пред огледалото. Така и шията ми изглежда по-нежна. Представям си как Едуард я обвива с ръка. Следите, оставени от пръстите му снощи, сякаш парят.

Все още се оглеждам, когато Аманда влиза. Усмихва се, но има уморен и отпаднал вид. Пускам косата си.

— Добре ли си? — питам.

— Не съвсем — наплисква лицето си тя. — Никога не работи на едно място с мъжа си! — добавя унило. — Когато всичко се обърка, трудно можеш да се измъкнеш.

— Какво се е случило?

— Пак чука други. Обичайната история.

Започва да плаче и дръпва хартия от дозатора, за да избърше сълзите си.

— Той ли ти каза?

— Не е нужно да ми казва. Когато за пръв път спах с него, беше още женен за Паула. Още тогава трябваше да се досетя, че ще ми изневерява.

Поглежда се в огледалото и се опитва да почисти размазания грим.

— Ходи по разни клубове със Саймън. Предполагам, че знаеш. Откакто двамата скъсахте, Саул жадува за ергенската си свобода. Което е смешно, защото Саймън непрекъснато говори как иска да се върне при теб.

Поглежда ме в огледалото.

— Но май няма да стане.

Поклащам глава.

— Жалко! Обожава те, нали знаеш.

— Проблемът е в това, че ми писна да ме обожават. Особено лигльовци като Саймън. Какво ще правиш със Саул?

— Нищо, предполагам — вдига отчаяно рамене. — Поне засега. Не мисля, че е сериозна връзка. Сигурна съм, че е секс за една нощ. Може би иска да помогне на Саймън да си намери някоя.

При мисълта, че Саймън спи с други жени, внезапно ме обзема ревност, но бързо се отърсвам. Той не беше за мен.

— Кога ще ме запознаеш с Едуард? — продължава тя. — Умирам от любопитство да разбера дали онова, което говориш за него, е истина.

— Няма да е скоро. Утре заминава — предстои му грандиозен проект в Корнуол. Довечера е последната ни среща.

— Да не си му подготвила изненада?

— В известен смисъл, да. Реших да си отрежа косата.

Сега: Джейн

Мислех, че нещата ще се променят, щом Едуард замина. Но той толкова се е сраснал с къщата, че присъствието му се усеща навсякъде, дори когато го няма.

Но пък е приятно да мога да си оставя книгата отворена, докато готвя, а после да чета, докато ям. И да се мотая по тениска и без сутиен, без да има нужда непрекъснато да поддържам и себе си, и къщата в безупречен ред.

Остави ми три комплекта прибори, за да ги пробвам — „Пиано 98“, дизайн на Ренцо Пиано; „Читерио 98“ от Антонио Читерио и „Кача“ — на Луиджи Кача Доминиони и братя Кастилиони. Чувствам се поласкана от оказаното доверие, но подозирам, че отново ме подлага на тест, за да разбере дали мненията ни съвпадат.

Постепенно си давам сметка, че нещо ме гложди отвътре. Както Едуард не може да търпи забравените на плота лъжички и неподравнените купчини книги, така и будната ми съвест иска да разплете обвитата в мистерия смърт на Ема Матюс.

Опитвам се да отхвърля тази мисъл. Все пак му обещах. Ала тя ме преследва, по-настойчиво от всякога. И ако някога наруша изтръгнатото обещание, ще го направя, защото тази мистерия пречи на интимния ни живот и нарушава тихата домашна идилия. Нима има смисъл да избирам съвършените вилици в момента клоня към тежките чувствени извивки на модела „Пиано“ — когато над нас е надвиснала чудовищната сянка на миналото.

Къщата иска да знам, сигурна съм. Ако стените можеха да говорят, щяха да ми разкрият какво се е случило.

Реших да задоволя любопитството си, макар и тайно. Разгадая ли мистерията, ще оставя призраците на мира. Едуард никога няма да узнае.

Според Керъл Янсън Едуард е нарцистичен социопат, затова решавам първо да разбера какво точно значи това. Според различните психологически източници социопатът притежава следните качества:

— Повърхностен чар

— Чувство за принадлежност по право

— Патологична склонност към лъжа.

Социопатите са:

— Непостоянни

— Манипулативни

— Безмилостни

— Лишени от истински емоции.

Хората с нарцистично личностно разстройство:

— Вярват, че превъзхождат останалите.

— Винаги искат да получат най-доброто от всичко.

— Обичат да се самоизтъкват и са егоцентрични.

— Бързо се влюбват, поставят любимия на пиедестал, но лесно му откриват недостатъци.

Тук нищо не съвпада. Да, Едуард е различен. Но не заради превъзходство, а защото неотклонно преследва целите си. Не обича да се хвали и не търси внимание. Не мисля, че би лъгал. Почтеността е много важна за него.

Първият списък го обрисува по-добре, но не напълно. Едуард е сдържан и не издава чувствата си. Може би наистина е лишен от истински емоции, но не мисля така. Откакто живеем заедно, макар и за кратко, той по-скоро…

Опитвам се да намеря най-точната дума.

По-скоро е затворен. Струва ми се, че наранената му в миналото душа го е накарала да издигне прегради, зад които да се оттегли от света в един свой съвършен мир.

Дали е заради детството му?

Смъртта на най-близките му хора?

Или смъртта на Ема Матюс?

А може би е нещо напълно различно, нещо, за което още не съм се досетила?

Странно, че Керъл греши в преценката си за него. Разбира се, тя никога не го е виждала. Позовава се само на разказа на Ема.

Изваждам телефона си и набирам номер.

— Недвижими имоти „Хемпстед“ — чувам гласа на Камила.

— Камила, обажда се Джейн Кавендиш.

Сеща се за мен след кратка пауза.

— Здравей, Джейн! Как си? Всичко наред ли е?

— Благодаря, добре съм — заявявам бодро. — На тавана намерих някои вещи, които сигурно са принадлежали на Ема Матюс. Имаш ли някакви координати на мъжа, с когото е живяла тук — Саймън Уейкфийлд?

— Аха — започва предпазливо Камила. — Навярно вече си разбрала за… нещастието на Ема. Оттогава се занимаваме с имота — предишната агенция загуби права след прокурорското разследване. Не знам нищо за другите наематели.

— Кой е техният агент?

— Марк Хоуърт от „Хоуърт и Стъбс“. Мога да ти изпратя номера му.

— Благодаря. — Но все пак добавям: — Камила… Казваш, че агенцията ви е поела имота на Фолгейт Стрийт 1 преди три години. Колко наематели са живели оттогава?

— Освен теб? Двама.

— Но нали ми каза, че къщата е била свободна почти година?

— Точно така. Първата наемателка беше медицинска сестра — задържа се две седмици. Втората успя да изкара три месеца. Една сутрин намерих плик с наема. Беше пъхнат във вратата заедно с бележка, в която пишеше, че ако остане още един ден там, ще полудее.

— И двете ли бяха жени? — изричам смутено.

— Да. Защо?

— Не ти ли се вижда странно?

— Не особено. Едва ли е по-странно от самата къща. Но се радвам, че ти си добре. — Камила прави пауза, сякаш чака да я опровергая. Не казвам нищо и тя добавя: — Всичко хубаво, Джейн!

Преди: Ема

Тръгва с неохота. Докато закусваме, чантата от „Суейн Адени“ го чака на каменната маса.

— Няма да се бавя много — казва. — А когато мога, ще прескоча за една-две нощи.

Хвърля последен поглед на къщата — на светлите празни пространства.

— Ще си мисля за теб — посочва ме с ръка. — С тези дрехи. В тази къща. Точно така би трябвало да се живее тук.

Сложила съм една от белите му ризи „Ком де Гарсон“ и едни от черните му боксерки и хапвам препечена филийка. Подходящо е. Минималистичен интериор, минималистично облекло.

— Чувствам, че съм малко обсебен от теб, Ема — добавя.

— Само малко?

— Може би раздялата ще ни подейства добре.

— Защо? Не искаш ли да си обсебен от мен?

Погледът му се плъзва по шията ми и по новата прическа — толкова къса, че едва успява да сграбчи косата ми, докато ме чука.

— Обсебеностите ми никога не са здравословни — глухо казва той.

Щом оставам сама, веднага отварям компютъра.

Крайно време е да науча повече за мистериозния мистър Монкфорд.

Всъщност начинът, по който реагира на новата ми прическа, ми даде идея. Толкова налудничава, че умът ми едва я побира.

 

 

— Мистър Елис? — провиквам се зад гърба му. — Том Елис?

Дочул гласа ми, един мъж се обръща към мен. Носи костюм и жълта каска, а на лицето му е изписано неодобрение.

— Това е строителен обект — заявява той. — Влизането е забранено.

— Казвам се Ема Матюс. От службата ви ми съобщиха, че сте тук. Може ли да ви попитам нещо набързо?

— За какво става дума? Ще се видим по-късно, Бари — махва на събеседника си, който се отправя към една от недовършените сгради.

— Едуард Монкфорд.

— Какво по-точно ви интересува? — гласът му звучи стегнато.

— Опитвам се да разбера какво е станало с жена му — казвам. — Мисля, че може да се случи и с мен.

Думите ми го заинтригуват. Отиваме в заведение близо до обекта — поовехтяла закусвалня, където строителни работници със светоотразителни облекла лакомо нагъват пържени яйца с боб.

 

 

Не беше лесно да открия четвъртия съдружник от първите години на „Монкфорд и Сие“. В крайна сметка случайно попаднах на стара изрезка от списание „Архитектура“, в която се обявява създаването. От бледата черно-бяла фотография гледаха самоуверено четирима току-що дипломирани архитекти. Личеше си, че дори по онова време Едуард е бил естественият лидер между тях. Скръстил ръце, той е застанал с безизразна физиономия между Елизабет и много по-стройния Дейвид Тийл, чиито коси са прибрани в конска опашка. Последен вдясно и малко встрани от останалите, единствено Том Елис се усмихва пред фотоапарата.

 

 

Носи две чаши чай и слага в своята две лъжици захар. Независимо че снимката в списанието е скорошна, изглежда доста по-различно — понатежал и с оредяла коса.

— Обикновено избягвам да говоря за Едуард Монкфорд — заявява. — Или за останалите съдружници.

— Знам — казвам. — Почти нищо не намерих в интернет. Затова се обадих в службата ви. Да си призная, не очаквах, че работите за компания като „Таунсайд Констръкшън“.

Работодателите на Том Елис застрояват цели квартали с почти еднотипни къщи за хора, които ежедневно пътуват до работните си места в центъра на града.

— Виждам, че Едуард добре ви е обучил — отбелязва сухо.

— Какво имате предвид?

— В „Таунсайд“ строим къщи за хора със средни доходи, които искат да създадат семейства. Затова ги разполагаме близо до добри транспортни връзки, училища, лекарски кабинети и барове. Може и да не печелим архитектурни награди, но правим хората щастливи. Какво лошо има в това?

— Значи сте на различно мнение с Едуард — казвам. — Затова ли напуснахте фирмата?

— Той ме принуди — поклаща глава Том Елис.

— Как?

— По безброй начини. Оспорваше всяко мое предложение. Присмиваше се на идеите ми. Нещата се бяха влошили, още преди да почине Елизабет. Но след като се върна от дългия престой в Япония и нямаше вече кой да го обуздае, стана същинско чудовище.

— Навярно е бил съкрушен — добавям.

— Съкрушен — повтаря. — Да, разбира се. Това е големият мит за Едуард Монкфорд! Измъчен гений, който се превръща в заклет привърженик на архитектурния минимализъм, след като губи любовта на живота си.

— Мислите, че е лъжа?

— Сигурен съм, че е.

Том Елис ме наблюдава внимателно, сякаш се чуди дали да продължи разговора.

— Ако му бяхме позволили, Едуард щеше да започне с отшелническите килии от самото начало. С моя помощ, Елизабет непрекъснато го възпираше и той остана сам. Дейвид се грижеше само за техническата част. Двамата с Елизабет бяхме близки. Имахме еднакви възгледи. Това личи от първоначалните проекти на компанията.

— Колко близки бяхте?

— Достатъчно. Мисля, че бях влюбен в нея. — Том Елис ме поглежда. — Всъщност дори малко си приличате. Сигурно го знаете.

Кимам утвърдително.

— Никога не споделих любовта си с Елизабет. Поне докато не стана твърде късно. Не знаех дали чувствата ни са взаимни. Все пак работехме заедно. Това не спря Едуард, разбира се.

— Ако я е искал, би й го казал.

— Единствената причина да започне нещо с нея бе, за да я откъсне от мен — казва решително Том Елис. — Въпрос на власт и контрол. Типично за Едуард. Накара я да се влюби в него и спечели съюзник, а мен ме лиши от подкрепа.

— Мислите, че е било само заради сградите? Оженил се е за нея, за да е сигурен, че компанията ще строи точно такива къщи, каквито иска.

— Знам, че звучи откачено — казва Том Елис. — Но и Едуард Монкфорд в известен смисъл е откачен.

— Никой не може да е толкова безскрупулен.

Той глухо се изсмива.

— Дори не подозирате за какво става дума.

— Първоначалният проект на Фолгейт Стрийт 1 е бил съвсем различен — възразявам.

— Да, но само защото Елизабет забременя. Това съвсем не влизаше в сметките на Едуард. Изведнъж тя поиска семейна къща с две спални и градина. Врати на стаите за по-голямо уединение вместо преливащи се отворени пространства. Спореха за това — о, как спореха само! На пръв поглед Елизабет изглеждаше хрисима и нежна душа, но никога не отстъпваше. Беше изключителна жена.

Той спира за миг.

— Една вечер, преди да се роди Макс, я заварих да плаче в офиса. Каза ми, че не може повече да живее с него, че са нещастни заедно. „Не иска да чуе и за най-малкия компромис“, оплака се тя.

Погледът на Том Елис блуждае.

— Прегърнах я и я целунах. Но тя ме спря. Беше много почтена, никога не би направила нещо зад гърба на Едуард. Каза ми, че трябва да вземе решение.

— Да го напусне, така ли?

— На следващия ден ме помоли да забравя за разговора, че се е разстроила заради хормоните. Едуард наистина бил труден, но искала да запази брака си. Може би е успяла да постигне компромис, защото окончателните скици бяха много добри. Дори повече. Къщата беше разкошна. Всичко си беше на мястото. Едва ли щеше да получи награди, нито да донесе международна известност на фирмата. Стандартната, добре обмислена архитектура обикновено остава в сянка. Но тримата със сигурност щяха да са щастливи там.

Той спира за момент.

— Ала Едуард имаше други планове.

— Какви по-точно?

— Знаете ли как почина? — пита ме тихо.

Поклащам глава.

— Елизабет и Макс били убити, когато паркиран наблизо багер съборил купчина бетонни блокове близо до мястото, където били застанали. По време на следствието се изказа предположение, че блоковете не били подредени правилно и купчината не била стабилна. Допуснаха също, че багерът бил оставен на наклон, без да е включена ръчната спирачка. Говорих със строителния техник. Оставил всичко в изправност, преди да си тръгне в петък следобед. Нещастието се случило на следващия ден.

— Къде е бил Едуард?

— На проверка, в другия край на обекта. Поне така заяви в съда.

— Не разпитаха ли техника?

— Даде много неясни показания. Спомена за някакви хора, нахлули на обекта, които може да са влизали в багера. Все пак беше подчинен на Едуард.

— Как се казва?

— Джон Уотс, от „Уотс и синове“. Семейна фирма.

— Нека изясня нещо — добавям. — Значи смятате, че Едуард е убил семейството си само защото му е пречило да построи желаната сграда.

Изричам думите така, сякаш Том Елис е напълно луд, а идеята му — толкова абсурдна, че не е за вярване. Но всъщност му вярвам. Знам, че Едуард е способен на всичко.

— Казвате само — глухо изрича Елис. — При Едуард няма „само“. Не би се спрял пред нищо, за да постигне целта си. Не се съмнявам, че е обичал Елизабет, макар и по свой начин. Но едва ли се е грижил за нея. Има един вид акули, толкова жестоки, че ембрионите им се самоизяждат в утробата. Щом изникнат първите им зъби, те се нахвърлят помежду си, докато остане само най-големият. И точно той се ражда. Едуард е такъв. Не може да се промени. Унищожава всички, които го предизвикат.

— Разказахте ли това на полицията?

— Не — признава Том Елис, в очите му витае тревога.

— Защо не?

— След като приключи следствието, Едуард замина. По-късно научихме, че живеел в Япония. Дори не работел като архитект, а каквото му падне. Двамата с Дейвид мислехме, че няма да го видим никога повече.

— Но се е върнал.

— Да, накрая се прибра. Дойде в офиса, като че ли нищо не се е случило, и обяви, че компанията ще се развива в друга насока. Възложи на Дейвид работата по новите технологии и успя да го убеди, че му преча. Така си отмъсти, задето бях подкрепил Елизабет срещу него.

— Значи не сте искали скандали в негово отсъствие, защото сте се надявали компанията да остане ваша. Затова сте си мълчали.

— Въпрос на интерпретация — свива рамене Том Елис.

— Може би се опитвате да печелите от таланта му.

— Мислете каквото искате. Съгласих се да говоря с вас, защото казахте, че се страхувате.

— Не съм казала, че се страхувам. Просто съм любопитна да узная повече за него, това е всичко.

— Боже мой! И вие сте влюбена в него, нали? — язвително казва Том Елис, като ме гледа втрещено. — Не разбирам как, как омагьоса жени като вас? Казвам ви, че е убил жена си и детето си, а вие не изпитвате отвращение. Сякаш дори му се възхищавате. Смятате, че това го превръща в гений. А той всъщност е онази неродена акула в утробата.

Сега: Джейн

Нужни са детективски умения, за да откриеш Саймън Уейкфийлд. Успявам да говоря с Марк — агента, който е предлагал имота на Фолгейт Стрийт 1 преди Камила, но и той не знае как да се свърже с бившия приятел на Ема.

— Ако все пак го намерите, поздравете го специално от мен. Той наистина преживя много.

— Смъртта на Ема ли имате предвид?

— Разбира се. Но преди това са нахлули в апартамента им.

— Обир ли е имало? Не знаех.

— Затова предпочетоха Фолгейт Стрийт 1, за по-голяма сигурност — прекъсва ме той. — Каква ирония на съдбата! Саймън би направил всичко за Ема. Не беше особено очарован от жилището, но се съгласи заради нея. От полицията ме попитаха дали се е проявил като насилник. Изключено. Той я обожаваше.

Отначало не вниквам в думите му.

— Почакайте! Да не би да твърдят, че Саймън я е убил?

— Не бяха категорични. След смъртта й ме потърсиха от полицията. Трябваше да пусна съдебните лекари в къщата, тогава се сближих с инспектора, който ръководеше разследването. Той ме попита за него. Очевидно Ема се е оплакала, че я е нападал физически. — Марк снишава глас. — Честно казано, Ема не ми допадна. Непрекъснато търсеше внимание, падаше си по драмите. А Саймън явно нямаше думата.

Марк нямаше телефона на Саймън, но си спомни къде работи и така успях да го открия чрез „ЛинкдИн“. Списанието, за което пишел, беше закрито и личните му данни и автобиография, както на повечето журналисти на свободна практика, бяха достъпни в мрежата. Въпреки това се колебая, преди да му се обадя. Да, наистина бе оставил цветя за Ема на прага на Фолгейт Стрийт 1, но е сред заподозрените за смъртта й. Дали е разумно да го разпитвам за случилото се?

Решавам да подходя внимателно, без да го притискам или заплашвам. Ще се опитам да се извиня, задето по погрешка съм прибирала цветята за Ема.

Каня го на среща с любезен имейл. Отговорът не закъснява. Предлага да пием кафе в „Коста“ в Хендън.

Подранила съм, той — също. Изтупал се е също като онзи път пред къщата на Фолгейт Стрийт 1: спортна риза, панталон от памучен габардин и модни обувки — небрежно-елегантния стил на журналист от лондонска медия. Лицето му е открито и симпатично, но погледът му издава тревога, сякаш предчувства трудния разговор.

— Значи проявявате любопитство? — казва той, след като сме се запознали официално. — Това не ме изненадва.

— По-скоро съм объркана. Всички, с които говоря, споделят различни версии за смъртта на Ема. Нейната психотерапевтка например смята, че се е самоубила, защото е страдала от депресия. — Изведнъж решавам да изплюя камъчето. — Чух също, че ченгетата са ви разпитвали заради някакво твърдение на Ема. Какво е то?

— Не знам. Нямам представа нито защо го е казала, нито дали наистина го е казала. Никога, никога не бих си позволил да я ударя. — Гледа ме право в очите, като подчертава всяка дума. — Боготворях земята, на която стъпваше.

Предварително си казах, че ще внимавам и няма да приемам всичко за чиста монета, но думите му звучат убедително.

— Разкажете ми за нея — предлагам.

Саймън бавно си поема дъх.

— Как да ви опиша жената, която обичах? Цяло щастие е, че я срещнах. Усетих го от самото начало. Беше образована: първо — частно училище, после колеж. И красива… много красива. Всички й предлагаха да стане модел. — Поглежда ме малко глуповато. — Всъщност малко си приличате.

— Така са ми казвали.

— Но ви липсва нейната… — Опитва се да намери подходящата дума. Вероятно иска да бъде тактичен. — жизненост. Точно тя й създаде много проблеми. Ема беше винаги приятелски настроена и не се държеше надуто с мъжете. Обясних в полицията, че само веднъж си позволих грубост, когато някакъв идиот не я оставяше на мира. Потърси подкрепа от мен и начаса го разкарах.

— Тогава защо ще твърди, че сте я удряли?

— Не знам. Наистина. Тогава си мислех, че ченгетата са го измислили, за да ме притиснат, че разполагат с повече информация. Чест им прави, че се извиниха и ме освободиха бързо. Предполагам, просто са се движели по стандартния ред. Убийците често са близки на жертвата. Естествено е да заподозрат бившия й приятел. — Той замълчава за миг. — Само че сбъркаха бившия. Трябваше да потърсят Едуард Монкфорд, не мен, опитах се да им обясня.

При тези думи косъмчетата на шията ми настръхват.

— Какво имате предвид?

— Монкфорд не се навърташе наоколо след трагедията с Ема. Хитър ход! Пак замина някъде — работеше по голям проект. Но винаги ще смятам, че той я е убил.

— Защо да го прави?

— Защото скъса с него. — Привежда се към мен, а очите му горят. — Седмица, преди да загине, Ема ми призна, че е направила ужасна грешка. Беше разбрала, че Едуард е манипулативен тиранин, ексцентричен психопат с мания за контрол. Сподели, че се отнасял с нея като с вещ — нежно бижу за украса на дома. А в същото време не допускал тя да притежава каквото и да било. Не понасял мисълта, че иска да е независима.

— Но никой не убива другия само заради подобни мисли.

— Ема сподели, че с времето се е променил напълно. Когато скъсала с него, направо се побъркал.

Опитвам се да си представя Едуард в подобно състояние. Понякога усещам, че изпод неестественото му спокойствие сякаш се крие вулкан от емоции. Помня как избухна пред продавача на риба, но гневът му бързо утихна. Затова ми е трудно да възприема образа, обрисуван от Саймън.

— Има и още нещо — добавя Саймън. — Друга причина да пожелае смъртта на Ема.

— Каква е тя? — заинтригува ме той.

— Ема откри, че той е убил жена си и детето си.

— Какво? — възкликвам изумено. — Нима е възможно?

— Жена му винаги се е противопоставяла на идеите му. Накарала го да направи компромис с първоначалните планове за Фолгейт Стрийт 1. Проявила решителност и непокорство за пореден път. Незнайно защо, Едуард Монкфорд изпитва патологична ненавист и към двете.

— Разказахте ли това на полицията?

— Разбира се. Заявиха, че нямат достатъчно доказателства, за да възобновят разследването. Предупредиха ме да престана с обвиненията, иначе ще ме осъдят за клевета. С други думи, предпочетоха да си затворят очите. — Саймън неспокойно приглажда косата си. — Оттогава се опитвам да събера доказателства сам. Но дори журналист не може да постигне много без подкрепата на полицията.

За миг ме обзема прилив на съчувствие към Саймън. Приятен и разумен млад мъж, доста скромен на вид, успял да спечели сърцето на много красиво момиче. След низ от неочаквани събития Ема трябвало да избира между него и Едуард Монкфорд. Предрешен избор между неравностойни съперници. Нищо чудно, че Саймън не е успял да преодолее смъртта й. Нищо чудно, че подозира тайни конспирации.

— Ако не беше загинала, щяхме отново да се съберем — добавя той. — Сигурен съм. Раздялата ни беше толкова нелепа. Повика ме да подпиша някакви документи. Отидох в къщата, за да си я върна, но бях пийнал и не се получи. Още тогава я ревнувах от Монкфорд. Исках да й докажа, че я обичам, но ми предстоеше много работа. Първата крачка беше да я убедя да напусне онази ужасна къща. Тя се съгласи, въпреки че трябваше да плати глоби за предсрочно прекъсване на договора. Ако беше успяла да се измъкне оттам, щеше още да е жива.

— Къщата не е ужасна. Съжалявам за загубата на Ема, но как може да обвинявате за това къщата.

— Един ден ще се уверите, че съм прав — поглежда ме открито Саймън. — Не се ли е опитал да ви прелъсти?

— За какво намеквате?

— Рано или късно Монкфорд ще поиска да спи с вас. Ако вече не го е сторил. После ще ви промие мозъка. Така постъпва.

Не си признавам, че сме любовници. Това само ще потвърди убеждението на Саймън, че жените лесно си губят ума по Едуард.

— Защо смятате, че ще се съглася?

— Чудесно! — кима той. — Дано с разказа си за Ема успея да спася поне един човек от лапите на онова копеле.

Кафенето се пълни с хора. На съседната маса мъж похапва хамбургер. Наоколо се разнася остра миризма на евтино клисаво тесто и прегорял лук.

— Боже мой, колко отвратително мирише — казвам.

— Не го усещам — свива вежди Саймън. — Е, какво ще правите сега?

— Възможно ли е Ема да е преувеличила нещата? Струва ми се, че обвиненията срещу Едуард Монкфорд пред вас и тези срещу вас пред полицията са скалъпени. — Колебая се дали да продължа. — Според един човек, с когото говорих, тя е обичала да бъде център на внимание. Хора като нея си придават важност. Дори са склонни да си измислят.

— Вярно е, че Ема обичаше да се чувства специална — поклаща глава той. — Но тя наистина беше специална. Може би затова хареса Фолгейт Стрийт 1 — не само заради сигурността, а защото къщата беше толкова различна. Но не приемам твърдението ви, че си е фантазирала. Това е… абсурдно. — В гласа му прозвучава досада.

— Може и да греша — поправям се бързо. — Извинете ме.

— Свободно ли е мястото?

Жена с голям сандвич в ръка сочи към празния стол до нас. Саймън кима с неохота — имам чувството, че би могъл да говори за Ема цял ден. Когато жената сяда, ме лъхва миризма на пържени гъби, от която ми се повдига. Мирише на мокро куче и мръсни чаршафи.

— Храната тук наистина е отвратителна — казвам тихо. — Чудя се как я консумират.

Саймън ме поглежда раздразнено:

— Май трябваше да се срещнем на по-изискано място. Това сигурно не ти е в стила.

— Не става дума за това. — Отбелязвам си, че Саймън Уейкфийлд явно лесно се пали. — Обичам да ходя в „Коста“, но тук просто смърди.

— Не ме притеснява.

Ставам, за да изляза на чист въздух.

— Благодаря ти за разговора, Саймън.

Той също се изправя.

— Разбира се. Ето визитката ми. Ще се свържеш ли с мен, ако откриеш нещо друго? Дай ми и твоя номер. За всеки случай.

— Какво имаш предвид?

— Може би ще успея да докажа, че Едуард Монкфорд е убиец — спокойно казва той. — Тогава ще ти се обадя.

 

 

Щом се прибирам, влизам в банята и се събличам пред огледалото. Когато докосвам гърдите си, ги усещам болезнено напрегнати. Зърната ми са щръкнали и доста потъмнели.

Очаквам месечното си неразположение до седмица, тъй че тестът няма да помогне. Но едва ли имам нужда от него. Всички признаци са налице — повишена чувствителност към миризми, гадене, изпъкнали зърна — същото като при първата бременност.