Нора Робъртс
Кръв от кръвта (23)

22.

Тя чакаше — животните трябваше да бъдат нахранени, яйцата събрани, кравите издоени, боксовете почистени и застлани с нова слама.

Помогна със закуската, но не каза нищо, тъй като знаеше, че първо трябва да разговаря с родителите си.

Тъй като знаеше какво представлява Травис, тя затвори и мислите, и чувствата си, въпреки че огледа внимателно братята си един след друг.

Колин, висок и силен, се тъпчеше с храна, докато разказваше за тренировките с меч. Съвсем скоро — вчера, поне така й се струваше — той говореше за риболов или стрелба, след като приключи с уроците и работата.

Травис, своенравен, жилав, похапваше бавно, не обмисляше лудории както преди, най-вероятно си представяше как стреля с лъка си или учи нова магия.

А пък Итън, мил и мъдър, тъпчеше бекон в джоба си, за да го даде на двете кучета. Не спираше да моли баща си да му позволи да язди по-едър, по-бърз кон.

Вече не са деца, помисли си Фалън. Потенциални войници, воини, които избуяват. Тя ги създаваше.

Те обаче си оставаха братя, които спорят, прекъсват и показват болката си, когато тя трябваше да замине.

Погледна майка си, след това баща си, за да им покаже, че иска да поговорят без братята й.

Зачака. Масата трябваше да се вдигне, а чиниите да се измият. Ако не го направеше, щеше да събуди подозрения, така че се налагаше да се заеме с рутинната работа. Нормалното й донесе болка и успокоение.

— Трябва да свърша няколко неща, преди да отида в селото — заяви Саймън. — Вие, момчета, вървете, оседлайте конете и потегляйте. Отивате право там. Никакви отклонения и размотаване — добави той и погледна многозначително Колин. — Аз ще оставя Фалън и майка ви при сестрите и ще ви настигна.

— Може ли да яздя Гръм?

— Не! — отряза Саймън. — Качвай се на Фея.

— Е-е-е! Гръм иска аз да го яздя.

— Значи и той ще бъде разочарован. Няма да яздиш жребец. Все още не. Ако продължаваш да се пазариш, ще ти намеря работа тук, няма проблем.

— Господи. — Тъй като братята му бяха вече изскочили навън, той се отказа и хукна след тях.

— Може ли да седнем? — попита Фалън.

Лана се върна до масата. Когато Саймън се настани до нея, двамата стиснаха ръце под масата.

— Трябва да замина. — Каза го бързо, изстреля думите, които знаеше, че ще наранят, но така поне щеше да намали болката.

— Сигурна ли си? — попита Лана.

— Да, сигурна съм. Съжалявам.

— Кога?

Тя погледна Саймън.

— Има някои неща, които трябва да свърша, преди да замина.

— Можеш ли да почакаш седмица, две?

— Ами… да. — Тя бе очаквала повече суматоха, разправии, че трябва да чака месеци, не дни. — Трябва да подготвя запаси, искам да си начертая път. Надявам се, че ще ми помогнете и с двете. Искам да включа още хора по пътя, да сложа началото на повече тренировъчни лагери. Познавам пътя, по който поех с Малик, и ще тръгна по него, но трябва да се отклоня, за да стигна Нова надежда. Освен това искам да посетя колкото е възможно повече места, за да намеря хора, готови да се бият.

— Значи няма да отидеш право там.

— Не — тя поклати глава към Лана. — Когато стигна там, искам да им кажа, че имам хиляда войници, хора с магически умения и съвсем обикновени.

— Това е голяма бройка, миличка — отбеляза Саймън.

— Тук имаме сто шейсет и осем. Има още сто в гората близо до къщата на Малик. Ще събера още. Може да отнеме няколко месеца, но времето е хубаво. Искам хиляда, защото бройката е голяма, а с по-малко няма да постигна същия ефект. Ще ги събера и ще бъда в Нова надежда до края на август.

— И тогава… — Лана замълча. — Избързвам. Седмица, значи. — Тя погледна Саймън и той кимна.

— Ще бъдем готови — заяви той.

— Ще ви изпратя съобщение — продължи Фалън. — Или ще се прехвърля при вас, или ще дойда през кристала. Или ще ви се покажа в огъня.

— Ти май не разбираш. — С едната ръка все още стиснала пръстите на Саймън, Лана погледна Фалън. — Ние тръгваме с теб.

— С мен ли? — Фалън зяпна изумено. — Не можете.

— Аз пропътувах разстоянието от Нова надежда дотук с теб — напомни й Лана. — Ще се справя и на връщане с теб. Всички идваме.

— Слушайте, просто ме изслушайте. Може да прекарам месеци наред на път.

— Докато събираш армия — довърши Саймън. — Малко помощ няма да ти бъде излишна. Ние имаме известен опит.

— Момчетата са още малки.

— Итън е само година по-малък от теб, когато замина за две години — напомни й Лана.

— Те тренираха много и усилено. Ако мислех, че няма да се справят, нямаше да тръгнем.

— Те ще го приемат като приключение — добави Лана. — До един.

— Само че няма да бъде. Похитителите кръстосват пътищата. Воини на безупречната добродетел ловят Странни и роби. Извън това, извън този балон има ловци на глави и военни, пълно е с откачалки, които са готови да ти забият нож за онова, което носиш в раницата. Не е никакво приключение.

Лана се наведе напред с пламнали очи.

— Аз бях бременна в шестия месец, сама, през повечето време вървях пеша, през половината време умирах от глад и ловувах извън балона, както го наричаш ти.

— Да, но…

— Не си сама като мощ, смелост и решителност. Този човек, баща ти — повтори тя разпалено и стисна ръката на Саймън, — е участвал във войни преди още да се родиш. Той защитаваше и нас, и съседите, откакто старият свят рухна.

— Не исках да кажа, че… — В този момент майка й изглеждаше достатъчно решителна, за да поведе цяла армия, и Фалън не можа да довърши онова, което искаше да каже.

— Какво? Кажи какво? — попита Лана. — Че сме прекалено слаби ли, прекалено изнежени, прекалено наивни, за да се изправим срещу онова, което предстои ли? Не сме. Казваме, че синовете ни са готови. Казваме, че дъщеря ни няма да отиде сама, не и този път. Няма да я оставим сама. Това е.

— Не исках да… Фермата…

— Тя няма да избяга. — Саймън остави разгорещения спор на съпругата си и заговори по-въздържано. — Вече сме обсъдили въпроса. Сестрите и Джак Клансън с неговите хора ще наглеждат всичко тук. Ще вземем конете, защото ще ни трябват, също и кучетата, защото иначе Итън ще бъде нещастен. Ще вземем толкова, колкото конете могат да носят, и ще бъдем готови до седмица. Когато майка ти каже, че това е краят, момичето ми, значи това е краят.

Защо не бе предвидила това, запита се тя. Как не го видя в очите им, в кристала? Можеше просто да тръгне, да изчезне като се пренесе някъде в миг. Така обаче щеше да ги ядоса и нарани.

— Не очаквах…

— Свиквай — предложи Лана.

— Тук все още има нужда от обучение.

— Има хора, които ще се занимават с това — довърши Саймън. Той стана и я целуна силно. — Ще отида да кажа на хората, които трябва да знаят, че след седмица заминаваме. Вие с майка ти имате работа. Лана, ако искаш по-късно да отидеш до фермата на сестрите, оставям ти джипа.

— Ще пояздим. Довечера ще кажем на момчетата.

— Става. — Той целуна съпругата си и излезе.

— Не съм и помисляла, че сте изнежени и некадърни.

Вече по-спокойна, Лана наклони глава на една страна.

— Само наивни.

— Не, не точно. Просто никой от вас не е излизал от фермата от много време. В много отношения е по-зле, отколкото по времето, когато си идвала от Нова надежда.

— Сега ще бъдем в безопасност, защото сме много. Шестима, вместо сами. Ние сме семейство. Ще пътуваме като семейство.

— Няма да понеса, ако се случи нещо с някой от вас — прошепна Фалън. — Страхувам се, че ще се случи нещо.

— Наблюдавах как синовете ми стават мъже много по-рано, отколкото ми се искаше. Знам още преди да се родиш каква ще бъдеш и въпреки това ми е трудно.

Тя протегна ръка и покри пръстите на Фалън.

— Приела съм всичко, защото се налага. Сега ти, безценно мое момиче, трябва да оставиш останалите от нас да бъдем каквито сме. Знам, че преди тази работа да приключи ще заминеш без нас. Знам, че синовете ми ще заминат без мен. Само че не и този път, Фалън. Заминаваме заедно.

Лана се изправи.

— Трябва да вземем много неща, да направим списък с важното, което ще вземем. Ще започнем с това, преди да отскочим при сестрите.

Фалън кимна и стана, защото макар да беше Спасителката, баща й беше прав. Щом майка й кажеше, че решението е взето, мърдане нямаше.

 

 

Седмицата се проточи в две, беше предизвикателство цялото семейство да пътува с коне на дълго разстояние, по опасни пътища. А и нямаха представа кога ще се върнат.

Обмислиха дали да не вземат джипа, ремарке за кон — дори фургон — и накрая се отказаха. Почти сигурно бе, че ще им се наложи да се движат колкото по пътищата, толкова и настрани от тях. Освен това логистиката, времето, което трябваше да отделят, за да намират гориво, щеше да направи пътуването с автомобил прекалено сложно.

С коне може и да беше по-бавно, но Фалън не бързаше. Макар все още да се надяваше да стигне в Нова надежда до края на август, няколко седмици повече нямаше да бъдат от значение.

Броят на хората, които можеше да събере, сега беше най-важното нещо.

Лана настоя, че всеки сантиметър от къщата, всяко ъгълче трябва да се почисти и лъсне.

Саймън обиколи полята, прегледа машините, графиците за хранене на животните, обора, силозите, всяка една от външните постройки, хората, които щяха да се грижат за имота. Това беше неговата версия за почистване и лъскане, помисли си Фалън.

Колкото и да й се искаше да тръгне, колкото и да я тласкаха напред сънищата, тя приемаше задачите на родителите си като начин да се поразсее и да сложи на място братята си един по един.

При Колин се възползва от гордостта му като най-голям син и заложи на инстинкта му да защитава. И тя, и родителите им разчитаха на него да се грижи за по-малките си братя и да им дава пример как да бъдат внимателни и предпазливи, как да следват заповеди.

Заложи на интелекта на Травис, на хитростта и дарбата му. Тя знаеше, че той е умен и разчиташе на това, защото братята им можеха да извършат някоя глупост. Така че, ако той почувстваше, че може да направят подобно нещо, тя разчиташе на него да ги вразуми.

При Итън трябваше само да разчита на сърцето му. Родителите им щяха да се тревожат, но тя знаеше, че той ще слуша внимателно и няма да позволи тревогите им да се превърнат в реалност. Той щеше да бъде водещият скаут, тъй като животните често усещаха опасността преди хората, а никой не познаваше животните по-добре от него.

Докато дните минаваха в чистене, събиране на багаж, подреждане, тя стигна до извода, че родителите й са били прави. Вече възприемаше това като поредния избор, правилния избор, да заминат всички заедно.

В едно меко утро през май, когато листата се разтваряха, а слънцето разпиляваше първата си златна светлина над хълмовете, те тръгнаха на юг като семейство.

Братята й бъбреха оживено, а кучетата не спираха да подскачат от възторг. Фалън забеляза сълзите в очите на майка си, когато Лана се обърна назад за последен път.

— Тя ще ни чака, където сме я оставили, мила.

Лана погледна Саймън, усмихна му се и повече не се обърна.

Докато яздеха първия ден, Тайбше се рееше над тях. Братята й не се уморяваха, нито Фоя Бан, а когато кучетата най-сетне се предадоха, Итън взе Скаут на коня си, Саймън — Джем на своя.

Засега пътуваха без инциденти и Фалън се отпусна дотолкова, че да се наслади на братята си, които не спираха да се изненадват.

Те никога не бяха виждали толкова много и широки пътища, толкова много къщи, сгушени една до друга на един парцел.

Никога не бяха чували вятърът да свисти през прозорците на изоставени автомобили, не бяха виждали надписи, които обещаваха храна и подслон.

Травис измисляше истории за знаците. Обещаният подслон бил замък, а храната щяла да бъде истинско угощение. Или пък ще попаднат в колибата на чудовище, където ще им поднесат свински мозък.

Въпреки счупените прозорци и графитите, оставени от Похитителите на стар мини маркет — поредната новост за братята й — Травис измисли история за героична битка.

След това видяха останки, оглозгани до кост от времето и лешоядите, провиснали от някогашен пилон.

Фалън не каза нищо, когато баща й приближи останките и слезе от коня. Дръжката изскърца, когато свали въжето.

— Итън, задръж кучетата. Колин, донеси ми лопата.

Ако беше сама, щеше ли да продължи, запита се Фалън. Дали нямаше да погледне, да й стане тъжно, но да продължи, да отмине мъртвеца, вместо да спре и да постъпи като човек, да прояви човещина?

Това, представи си тя какво казва Малик, е поредният урок.

Слезе от коня и посегна към втората лопата, но видя, че Колин вече я е взел. Заедно с баща си, брат й изкопа гроб за мъртвия непознат в буренясалата трева до осеяния с дупки паркинг.

Вятърът караше парцаливото знаме да плющи на пилона, а счупеният навес над вратата на магазина проскърцваше, докато се триеше в метал.

— Той се е опитал да избяга.

Тя се обърна към Травис и видя, че не си измисля.

— Няма нужда да се вглеждаш назад — започна тя, но той я стрелна с изпепеляващ поглед.

— Все някой трябва да го направи. Някой трябва да знае. Той се е опитал да избяга, но не е бил достатъчно бърз. Взели са му ботушите и раницата, след това са го обесили, защото е бил твърде стар, за да им бъде от полза.

Фалън постави ръка върху неговата. Усети го как трепери, но не от страх, осъзна тя, а от гняв.

— Ние ще ги спрем. — След малко той я погледна. — Ние ще ги спрем — повтори той, след това се обърна към майка си и притисна лице в рамото й.

Накрая изпъна рамене и отиде да помага.

Тя видя как Итън бере цъфнали бурени и ги поставя върху гроба. Баща им каза нещо, постави ръка върху главата на Итън и най-малкият й брат закима.

— Сгреших — обърна се Фалън към майка си. — Сгреших, когато мислех, че са твърде малки за това пътуване. Искам да се обучават за битки, но не бях готова да видят защо трябва да се бият. Сгреших.

Тя се обърна към сградата, протегна ръце и остави силите си да набъбнат, изтласка ги напред.

Черепите и костите, грозните думи избледняха. На тяхно място тя остави келтския символ — петте халки, и думите, които бе гравирала на гривната си, за да й напомнят.

Solas Don Saol

Късно следобед тя ги поведе настрани от пътя, навътре в гората, където според картата трябваше да намерят поток. Докато си почиваха и оставиха конете да се напият с вода, тя отиде при баща си.

— На около пет километра на югозапад има селище. Искам да го разгледам, докато вие чакате тук.

— Отиваме заедно, Фалън.

— Това е само предпазна мярка. Знам, че не са Воини, но не знам дали са приятелски настроени.

— Не го ли разбра по време на някоя от нощните си обиколки? — Тъй като тя не отговори, той докосна брадичката й с пръсти. — Ние знаем къде са децата ни. Почти.

Отидоха заедно.

Навремето селището представлявало малко планинско градче, разположено на километър и половина по стръмнина. Преди Гибелта къщите, две църкви, един-единствен бар и малък смесен магазин били домът на население от малко под двеста човека.

Сега не бяха останали повече от осемдесет. Нямаше общинска градина, нямаше оранжерия, забеляза Фалън, единствено в дворовете. Нямаше и организирана охрана, тъй като не видя стражи. Неколцина излязоха от къщите и пресякоха стръмните си градини, стиснали дълги пушки в ръце.

Отнякъде се разнесе плач на бебе, жално мучене на крава. Видяха едно момченце да преследва кокошка, която пляскаше отчаяно с криле, докато пресичаше пътя.

Отдалече чуха бързото прищракване на оръжие.

Погледна към баща си, тъй като знаеше, че непознатите ще очакват мъжът да заговори пръв.

— Не искаме неприятности — започна Саймън.

Един мъж пристъпи напред, беше с късо подстригана коса.

— Какво търсите?

— Може би просто искаме да се поразтъпчем. Аз съм Саймън Суифт. Пътувам със съпругата си Лана, дъщеря ни Фалън и синовете ни Колин, Травис и Итън.

Умен подход, помисли си Фалън. Имената ги превръщаха в обикновени хора, в семейство.

— Нямаме излишни продукти.

— Не търсим храна. Вие ли сте главният?

— Не ни трябва главен тук.

— Тим, не се дръж толкова противно — намеси се една жена. Беше с широк ханш, лице с изразени скули и гъста посивяла коса. Беше в дънки, на които бяха зашити толкова кръпки, че оригиналният дочен плат вече не се виждаше. — Аз съм Мей Пикет — представи се тя и подпря пушката на рамо, протегна на Саймън ръка, за да се здрависат. — Това е Тим Шелби. Вие откъде сте?

— На няколко километра от Къмбърленд.

— Така ли? Имах братовчед, който живееше там. Боби Морисън.

— За съжаление, не го познавам.

— Е, сигурно вече е умрял, а и без това беше голям идиот. Хубави коне. — Тя вдигна ръка. — Ние не крадем от непознати. А и няма от нас какво да се открадне.

— Значи е добре и за двете страни — заяви Саймън и тя се разсмя.

— Имате отровен бръшлян — отбеляза Лана и Мей посегна да почеше обрива, който се червенееше от китките до лактите и на двете й ръце.

— Да, направо ме побърква. Изобщо не погледнах, преди да протегна ръка.

— Имам нещо, което ще ти помогне.

Когато Лана понечи да слезе от коня, Фалън й даде знак да изчака. Скочи от Лоях, отиде при един от товарните коне и извади мехлем.

Видя как Мей плъзна поглед по меча, но вдигна очи, когато момичето приближи с малкото бурканче.

— Ще облекчи сърбежа — увери я Фалън, когато отвори бурканчето — и ще започне да лекува.

Тя намаза лявата ръка на Мей.

— Леле божке, това действа бързо като заек. За пръв път усещам облекчение от седмица. — Тя премести пушката и протегна ръка. — Много благодаря.

Фалън й подаде бурканчето.

— Довечера пак се намажете. Това би трябвало да е достатъчно.

— Много благодаря. Какво ти дължа?

— Разговор.

Мей изви вежди.

— Много евтино го даваш. Ти докторка ли си, красавице? — изви устни тя, след това погледна сериозно Лана. — Лекарка ли си?

— Лечителка.

— Ей там живее едно момче. Горе-долу на възрастта на средното ви момче. Защо не го погледнеш, може пък да му помогнеш.

— С удоволствие.

— Тим, я заведи госпожа Лана до Сара, за да види Пийт. Върви, преди да вземе да излекува киселото ти настроение. Господин Суифт, можете да тръгнете с конете и момчетата натам, за да сте на сянка. Преди няколко години оправихме стария кладенец. Водата е чиста и студена. Никой няма да ви притеснява, дами. Уверявам ви.

Обърна се към Фалън.

— Дължа ти разговор. Това е верандата ми. Можем да седнем да си починем.

— Изглежда господин Шелби не знае, че вие сте главната тук.

Мей се разсмя гръмко, докато водеше Фалън към верандата, където се виждаха два люлеещи стола.

— Не греши като каза, че няма главни тук. Тук първо се грижим за своите си хора.

— Повече ръце заедно вършат по-добре работата.

— Самата истина. Ние с Тим живеехме тук, ходехме заедно на училище. Ние сме единствените, които не се разболяха, когато нахлу онази гадост. Мина толкова бързо, че не разбрахме, че умираме, докато не умряхме. Изгубих съпруг, мама и татко. Нямахме деца и сега си викам, че това е благословия, въпреки че това ми беше голяма грижа, докато бях млада. Не знам дали щях да преживея да погреба дете. Както и да е, това е вече минало. Ти искаше разговор, така че казвай за какво искаш да говорим.

— Нямате ли Странни в общността?

— Общността е доста разпръсната. Неколцина минаха оттук, други останаха по за малко. Нямаме проблеми с тях. Те си имат селище на около седем-осем километра оттук.

— Знам, след това ще отидем там.

— Ние си гледаме нашата работа, те си гледат тяхната. — Мей вдигна широките си рамене. — Търгуваме с тях и да ти кажа, мислех да отидем при тях заради Пийт. Момчето има температура, гасне от дни. Ти от тях ли си?

— Да.

— Ами семейството ти?

— Мама и двама от братята ми.

— Тогава трябва да съм благодарна, че Пийт е в добри ръце. Той е мило момче. Обича да помага на хората. Не сте тук за продукти, а има предостатъчно други места, на които да се поразтъпчете, и там никой няма да насочва пушка към вас. Защо сте дошли?

Жената имаше набито око, помисли си Фалън, а от начина, по който Тим я слушаше — от начина, по който хората с пушки се разотидоха — й бе ясно, че я уважават, макар тя да твърдеше, че не е главната.

— Госпожо Пикет…

— Мей.

— Мей, Гибелта свърши, но бедите не са.

— Тук нямаме много неприятности. Няма какво да се открадне, далече сме от магистралата и Похитителите не си правят труд да се качват насам. Правителството едва ли знае, че сме тук, а и не го е грижа.

— Ще проявят интерес. Имате ли комуникации?

Сякаш бе поредният мързелив пролетен следобед, Мей се залюля и столът започна да скърца.

— Не, освен ако не броиш онези, които ни донасят някой и друг разказ, но не се случва често. Както казах, ние сме далече от големите пътища и ни е добре така. Нямаме комуникации, нямаме електричество, нито течаща вода. Справяме се. Повечето от младите напуснаха, когато станаха на твоята възраст или малко по-големи. Останалите тук пък се грижат за някого. Рано или късно ще останат единствено призраци.

— Не е нужно да става така. Мястото е добро. — Стратегическо, помисли си Фалън. Добро място за разквартируване на войници. — Има поле, което пустее, а може да бъде засадено. Имате къщи, които се нуждаят от ремонт. Електрически кабели, на които им трябва захранване.

— И как ще се справим с всичко това, сладурано? Нямаме рало, нито пък трактор, нямаме дърва, нито електрическа компания, която да щракне ключа.

— Мога да помогна с това.

— Това значи, че ще ни бъдеш от полза. — Впила пронизващите си очи в лицето на Фалън, Мей барабанеше с показалец и среден пръст по подлакътника на скърцащия стол. — Каква е таксата?

— Размяна. Да използваме някои от къщите, една от църквите или и двете, ако не се използват. Част от земята. Като база.

— База за какво?

— За войници. За обучението, за настаняването и разпределението им.

— Чии войници?

— Моите.

Мей седна назад и столът изскърца под тежестта й.

— Ти имаш войници, така ли?

— Малко, но ще имам повече, защото бедите ни не са приключили. Какво следва ли? Това е едва началото. То ще погълне момчета като Пийт и малкия, когото видях да гони кокошката, която трябва да си има кокошарник, за да не снася яйца, които да ги ядат лисиците. Виждали ли сте черните светкавици, госпожо?

— В далечината.

— Ами гарваните, които кръжат, и виещия се дим?

— В далечината.

— Ще дойдат по-наблизо.

— Ако искаш да сънувам кошмари… — Тя замълча, надигна се и отиде до края на верандата.

Бухалът беше кацнал на един клон над мъжете от семейството. Вълкът бе заедно с кучетата и пиеше вода от купичката, която Итън му беше дал.

— Виждаш ли големия бял бухал?

— Да, мой е. Тайбше. Вълкът е Фоя Бан.

— Този кон има крила, нали момиче? Белият, който яздиш?

— Когато са му необходими.

Мей се върна бавно на стола.

— Обичам разговори. — В гласа й прозвуча дрезгавина, преди да прочисти гърло. — Провела съм доста с хора, които живеят на няколко километра надолу. Имаш и страховит меч. Огромен меч за младо момиче. Как се сдоби с него?

Фалън отговори без колебание.

— От Кладенеца на светлината, взех го от вечния огън заедно с щита.

Мей притисна пръсти към очите си.

— Мили боже господи. Виждала съм какво ли не по време на Гибелта, а и след това, все неща, за които умът ми казваше, че очите се лъжат. Въпреки това ги видях и знам, че целият свят се наклони като маса със счупен крак. Никога няма да бъде каквото беше навремето.

— Не, няма. Но би могло и ще продължи напред. По-трудно е и е по-бавно да се напредва, ако няма кой да ръководи, ако всеки си гледа своята работа.

— Някои са доволни просто да си живуркат.

— Преди да дойдем тук погребахме човек, който висеше от един пилон. Може би е щял да се установи на това място.

Мей въздъхна.

— Има една жена там, накъдето сте тръгнали. Казва се Трой. Дали това й е малкото име или фамилията, не знам, но така й викат. Тя ми каза, че идваш. Говорила е за теб и преди, нарича те Вестителката, но аз не й обърнах много внимание. Тя вярва в това, нейна си работа. Последния път обаче, няма и седмица оттогава, разговарях с нея и тя каза, че ще дойдеш и ще говориш с мен. Ще имаш меч, ще яздиш бял кон с крила и ще те придружават бял бухал и бял вълк. Каза, че ще ми дадеш нещо, от което имам нужда.

Мей погледна ръката си и се засмя.

— Проклетият обрив вече се успокоява. Каза ми, че ще поискаш от мен нещо, от което имаш нужда.

— Да, моля те. Ако кажеш да…

— Ами ако отговорът е не?

— Продължаваме нататък.

— Просто така ли?

Фалън обърна глава и очите им се срещнаха.

— Ако ни е писано да сме свободни, ако вярваме в това с цялото си същество, защо да събирам армия насила, за да се бия за свободата?

— Мнозина са опитвали точно това.

— И ето докъде сме стигнали — довърши Фалън. — Ти ще направиш избор. Ако кажеш да, до шест месеца ще ти изпратя войници, които ще помагат в защитата на общността, ще помогнат в обучението на всеки, който иска да се бие или да даде своя принос. Мога да говоря с хората ти.

— Аз ще говоря с тях. С някои трябва да се говори надълго и нашироко. При други ще мине по-леко. Трябва да мисля по този въпрос и може би да проведа още един разговор с Трой.

— Имаш й доверие.

— Както и останалите, може би повече от тях. Трябва да помисля — повтори Мей — и ще ти кажа.

— Добре. — Фалън се надигна. — През нощта ще останем при Странните, стига да ни допуснат.

— Предполагам, че няма да има проблем.

— Ако не си решила, докато си заминем утре, ще се върна, когато си готова.

— Как ще разбереш?

Когато Фалън се усмихна, Мей поклати глава.

 

 

Момченцето Пийт имаше стомашен вирус и състоянието му се подобри още преди да си тръгнат. Поеха към гъстата гора и пръснатите колиби, където ги чакаше Трой.

Гъстата й къдрава черна коса на бели кичури се стелеше по раменете, обрамчваше лице с цвета на кафеени зърна. По коленете на тънките памучни панталони имаше полепнала пръст, а в ръката си държеше малка лопатка.

Очите й, тъмни като абанос, заблестяха, когато се спряха на лицето на Фалън.

— Добре дошла. Най-сетне добре дошла.

Както бе направил Малик, когато тя се върна от Кладенеца на светлината, Трой се отпусна на едно коляно.

— Моля те, недей.

— Достави ми това удоволствие. Чакахме толкова дълго. Добре дошли, майко, татко, братя. — Тя се изправи, пристъпи към Фалън и постави ръка на главата на Лоях. — Добре дошли, бъдете благословени.

Излязоха други, мъже, жени, деца, и също като Трой се отпуснаха на колене.

— Да не би да мислят, че тя е кралица? — прошепна Итън на майка си.

— Не е кралица — усмихна му се Трой. — Тя е заклинателка и воин и едно обещание. Елате, заповядайте. Имаме храна и вино. Ще се погрижим за животните ви.

Когато Фалън слезе от коня, Трой я прегърна.

— Ние сме твоята армия и ще ти помогнем да събереш още хора.

Невинаги бе толкова просто и гостоприемно както в този пръв ден. Някои нямаше да бъдат убедени, други отправяха заплахи.

Трети, като едрия висок лидер на банда от двеста човека, които срещна в горещ юнски ден, се изсмяха.

— Тук сме си добре. Който негодник посмее да дойде тук, за да създава неприятности, няма и да помисли да се върне.

— Напротив, ще се върнат още по-многобройни.

— Спести си тези приказки, сестро. Ние знам как да се отбраняваме и никой тук няма да се подчинява на някаква тийнейджърка вещица. Но ще платиш такса, задето си влязла без разрешение. Един от конете и вещите на гърба му.

Няколко десетки оръжия се вдигнаха и насочиха към семейството й.

— Това ще ви превърне в крадци — отвърна спокойно Фалън. — Не мога да допусна крадци в армията си.

— Не виждам никаква армия.

— Тогава виж това. — Тя замахна с ръка. Огнестрелни оръжия, ножове, тояги станаха огненочервени и изгориха ръцете, които ги държаха. Хората се разкрещяха, оръжията изпопадаха, а тя не откъсваше очи от едрия. — Никой не заплашва семейството ми. — Не бе нужно да се обръща, за да види, че всички от семейството й са извадили оръжия. Тя вдигна ръка. — Чакайте. Тъкмо се каня да се разбера с… Не разбрах как се казваш.

— Майната ти, малка мръснице.

— Не съм толкова малка. Не съм и голяма като теб, но не съм малка. Слушай сега. Ще се бием — само ние двамата. Ако изгубя, получаваш коня и всичко, което носи. Ако ти изгубиш, и ти, и останалите ще започнете да тренирате когато кажа и ще се биете, когато кажа.

Тя се огледа.

— Някои от вас знаят коя съм и каква съм. Чакали сте достатъчно. Аз обаче съм готова да се докажа.

— Не се бия с малки момиченца. Не се бия с проклети вещици, които вадят разни вълшебни номера от задниците си. И не се бия, когато бащата на момичето е насочил пищов към главата ми.

— Честна битка. Никакви магии — имаш думата ми, а ако я наруша, ще бъда опозорена пред хората ти — а някои от тях са като мен. Баща ми няма да застреля никого, никой от семейството ми няма да използва оръжие, освен ако вие не използвате първи.

Докато говореше, тя си свали меча, извади ножа и ги подаде на баща си.

— Фалън…

— Повярвай ми, защото в противен случай те няма да ми повярват. Честна битка, един срещу друг. — Тя се обърна отново към водача им и си позволи да се подсмихне, за да го насъска. — Съгласен ли си с условията ми?

— Не обичам да се бия с момичета.

— Когато онова, което наближава, връхлети теб и хората ти, няма да има значение каква е формата на противника. Беше готов да откраднеш от момиче, накара хората си да насочат оръжията си към момиче.

Тя се подсмихна още по-открито.

— Бъди мъж и се бий с тази, която е готова да се бие с теб.

— Сама си го изпроси.

Лицето му беше почервеняло от обида, устата бе изкривена в гримаса, която й напомни за устремен напред бик. Лесно щеше да отбие гнева с хладна пресметливост и тактика.

Той нападна — готов да я събори, осъзна тя. Не искаше да я удари. Предимството й беше, че тя не проявяваше същата чувствителност към него.

Отскочи назад и на една страна, така че той поднесе напред и се препъна.

Неколцина от хората му прихнаха.

Той поруменя още повече. Хвърли се отново към нея, но тя се завъртя настрани. Този път той се подхлъзна, спъна се отново и се просна по лице.

— Казахме без магии!

— Не съм използвала магия, това е опит. Мога да обуча и теб, въпреки че ти си по-скоро дебел, отколкото мускулест.

Когато той й се нахвърли отново, тя знаеше, че той очаква тя да отстъпи настрани, за да го избегне. Затова вдигна ботуш и го изрита между краката. Цветът се оттече от лицето му и макар да й беше неприятно да удари противник, който вече пада, по-важно бе да се докаже.

Тя го порази с ъперкът, който го просна на земята.

— Повален си. — Тя пристъпи към него, докато гърдите му свиреха. — Стой долу. По-добра съм в тази работа от теб. Но и ти можеш да си добър. И ще бъдеш.

— Изрита ме в топките.

— Врагът ще ги отреже. Аз не съм враг. — Тя отиде при баща си, взе меча и го извади. Вдигна го така, че слънцето заблестя по него като огън.

— Аз съм Вестителката, избрана да отблъсне мрака. Така и ще бъде. Ако се страхувате да се биете, бягайте, крийте се. Въпреки това те ще ви открият, ще ви изкарат от бърлогите ви. Присъединете се към мен. Изправете се срещу тях, бийте се с тях и когато светлината прогори мрака и го превърне в пепел, ще бъдете свободни.

Тя отпусна меча и погледна към едрия, който бе седнал и разтриваше наранената си челюст.

— Няма да настоявам да спазиш уговорката ни. Воините не се печелят в облози.

Той я зяпна.

— Ти ме изрита в топките. И за малко да ми счупиш челюстта.

— За малко да си счупя ръката, когато те ударих. — Тя протегна другата си ръка. — Аз съм Фалън Суифт.

Той се изправи на крака и се намръщи.

— Литъл Джон.

— Сериозно? Като в Робин Худ ли?

Той въздъхна.

— Да. Мама му стара. Защо просто не ни превърнеш в зомбита и не ни накараш да се бием за теб?

— Магията ми за зомбита не работи.

Той се усмихна.

— Май нямаш такава, нали?

— Всъщност, имам нещо много подобно, но не искам да принуждавам никой да се бие с мен. Заедно с мен, господин Литъл. Не за мен.

— Наричаш ме господин, след като ме изрита в топките и ми счупи челюстта. Най-добре да пийнем по бира и да обсъдим тази работа.

— Все още ни ми позволяват да пия бира.

Той я зяпна.

— Ти майтап ли си правиш? — Погледна към родителите й. — Вие бъзикате ли се с мен? Може да повали мъж два пъти… не, три пъти колкото нея, да го тръшне на земята, но не може да гаврътне една бира.

— Не е достатъчно голяма — започна Лана, но Саймън я прекъсна.

— Половинка. Половин бира. Тя го направи разноглед, Лана. Половин бира.

Лана видя как Саймън и Фалън се споглеждат и усмихват широко и усети прилив на истинска любов.

— Половин чаша.

 

 

Август преминаваше в септември с ужасна жега, когато Арлис Рийд излезе от така нареченото й студио, което се намираше в мазето, в пещерата на Чък. Той живееше там — открай време предпочиташе мазетата — с техниката, която бе донесъл от Хобокън, и всичко, което беше събрал и измайсторил през годините.

Двамата, заедно с неколцина хакери и ай ти специалисти, бяха усъвършенствали апаратурата през годините, откакто заработи нелегалната станция. Предаването „Новините на Нова надежда“ — ННН — започна от листовките, които Арлис пишеше на стара пишеща машина, и премина в радиопредавания и тайни интернет трансмисии.

Беше много далече от мястото на водеща в Ню Йорк, което наследи благодарение на Гибелта, но според нея това сега бе много по-важно.

Тя намираше всичко, което можеше да се изрови, и продължаваше да върши онова, което бе правила през последните съдбовни дни като водеща.

Съобщаваше истината.

Мина през къщата, където Джона и Рейчъл отглеждаха децата си, и излезе в лятната парна баня. Мечтаеше си за климатик, но кметът и градският съвет бяха отсекли, че това е разхищение на електричество. За съжаление, не можеше да не се съгласи с тях.

Трябваше да се прибере у дома, в горещата като пещ къща, да включи мизерния вентилатор и да довърши последната редакция на ежеседмичната „Хроника на Нова надежда“.

Дали първо да не отскочи до клиниката? Извинението й щеше да е, че търси нова история — и да прекара няколко минути на това важно място.

Тийнейджъри тичаха по тротоара — бандата на Гарет, забеляза Арлис. Няколко хлапета подтичваха след тях — малкото момче на Рейчъл, Гейбриъл, Ейнджъл на Фред. Двамата бяха неразделни.

Недалече зад тях Петра пазеше Дилън и возеше най-новото попълнение към домочадието на Фред и Еди.

Петра се оказа способна детегледачка.

Беше облечена в къси панталонки, тъмнорусата й коса бе вързана на опашка. Смееше се, докато Дилън танцуваше около нея.

Все едно гледаше сцена от малък град. Детегледачка тийнейджърка, деца тичат, тийнейджъри се разхождат — вероятно тръгнали към парка и градината за някоя от младежките летни програми. Хората обработваха градините си, радваха се на летните цветове и аромати. Други седяха на верандите си с чаши студен чай или лимонада.

Ако не обръщаш внимание на охранителите, на групата, тръгнала на поредната разузнавателна мисия, на оръжейната, никой не би предположил, че може да има неприятности.

Или ако не обръщаш внимание на факта, че повечето деца на възрастта на Петра прекарват по два часа всеки ден във военно обучение.

Само че това бе светът, в който живееха, помисли си Арлис. А тя имаше причина да знае, че би могло да е много по-зле.

За да си достави удоволствие, пресече улицата и пресрещна Петра. Искаше да види бебето.

Дилън хукна към нея, протегна пухкави ръчички и се усмихна широко.

— Горе! Арлис!

— Разбира се. — Тя вдигна детето, гушна го, подуши го. Кой да предположи, че слабото място на амбициозната репортерка са бебетата?

— Я погледни малката си сестра!

— Уилоу си нааква гащите и плаче. Аз не правя така.

Тя знаеше, че той прави и двете, но кимна.

— Защото си голямо момче. Как си, Петра?

— Супер, благодаря. Тъкмо отивахме към парка. Бяхме вече там, но Дилън иска да види господин Андърсън, затова се разходихме.

— Горещ ден за разходки.

— Ние нямаме нищо против.

— Ядохме садолед на кечка.

— Сладолед на клечка — поправи го Петра, — и това трябваше да бъде тайна.

— Таен садолед. Вкусно. — Ето защо езикът на Дилън беше червен.

— Досега не бях яла — призна Петра. — Много е хубав. Господин Андърсън го прави в едни формички и го ядеш от клечката.

Първи сладолед, когато си на шестнайсет (не знаеха със сигурност възрастта й). Това бе светът, в който живееха.

— Може и аз да отида да видя Бил. Мина сигурно не ти позволява да водиш Илайджа в парка.

— Тя не ходи там и става нервна, когато той не е до нея. Но пък е добра майка.

— А-ха. — Арлис имаше друго мнение, след като на тригодишното дете не му беше позволено да играе с други или да се отдалечава на повече от пет крачки от майка си.

Но пък Мина, само няколко години по-голяма от Петра, бе с напълно промит мозък от култа.

— Тя никога не вика. Просто… Все още се страхува. Предполагам, че винаги ще се страхува. Освен това тя… — Петра млъкна и стисна устни.

— Кажи какво.

— Тя все още си мисли, че учителят — все още така нарича Хавиер — ще се върне за нея и Илайджа. Моли се за това всяка вечер. Страх я е да си тръгне оттук, но това е заради Илайджа. Тя знае, че тук той е на сигурно място. Много го обича.

— Все още ли се чувстваш добре, че живееш при нея?

— О, да. Знам, че не се налага, но Мина е добра и на мен ми е приятно с Илайджа. Освен това той има нужда от мен и аз…

— Хубаво е някой да има нужда от теб.

— Да. Не ми е позволено да използвам магия, докато живея с нея, но аз нямам и желание. Това просто ме прави нервна, така че няма проблем.

— Стига да си щастлива тук. Иска ми се тя да излиза повече от апартамента, да позволява на Илайджа да тича навън.

— Излиза на разходки нощем. — Петра се изчерви и замълча. — Сега имам чувството, че издавам тайните й.

— Няма нищо лошо в това, че излиза да се поразходи. Само нощем ли излиза?

— Когато Илайджа заспи и си мисли, че и аз спя. Понякога го взема, но в повечето случаи излиза сама. Не е за дълго, може би за час, понякога и по-малко.

Дилън се размърда и Арлис го пусна.

— Иска в парка. Да види мама.

— Добре, тръгваме. Трябва да го оставям вече. Радвам се, че се видяхме.

Арлис им помаха, обърна се и огледа сградата, в която Петра живееше с Мина и Илайджа в апартамент над магазина на Бил Андърсън.

Какво точно прави жена, все още в плен на култа, който е изповядала, докато се разхожда сама нощем?

Време беше да разбере.

Тя отиде до „Изпята песен“.

Някогашният магазин за вещи втора ръка с псевдоантики и ненужни вещи, благодарение на Бил сега беше подреден (въпреки че тук парите не сменяха собственика си) с полезни и какви ли не причудливи предмети.

Кухненски пособия и апарати в едната част, играчки, внимателно почистени и поправени, в друга част. Инструменти, лампи, мебели, дори произведения на изкуството от местни майстори, свещи, маслени лампи, метли и парцали пълнеха полиците и старите витрини.

По-голямата част от онова, което групите донасяха, минаваше през ръцете на Бил за почистване, поправка и подреждане.

Обикновено по някой и друг доброволец — най-често деца — работеха като негови асистенти.

Тя го откри, очилата му се бяха смъкнали ниско на носа, докато оправяше кабела на забележително грозна лампа.

Тя приближи, за да я погледне.

— Защо си правиш труда?

— За теб е грозна, но друг може да я хареса. — Той вдигна очилата и й се усмихна. — Много си красива днес.

— Потна съм, защото прекарах десет минути навън в онази парна баня, която наричаме въздух. Обзалагам се, че ще се охладя, ако изям един сладолед.

Той се разсмя и лицето му, обветрено от почти осемдесет години, се сбръчка.

— Тайната е излязла наяве.

— Как ги правиш?

— Получих формички. Нашата Сибил се сети преди мен.

— Сибил ли?

— Попита ме за какво служат, затова й казах, а тя отказа да си отиде, преди да опитаме. Двамата пробвахме първите вчера.

— А тя да не каже и дума пред потната си майка.

— Внучката ми знае как да пази тайна. Щяхме да направим още, след това да ги занесем на децата от лятната програма. В момента се замразяват, но трябва и да се пробва. Какво предпочиташ, череша, грозде или лимон?

Тя си спомни за лимоновия сладолед на един уличен панаир в Ню Йорк.

— Имаш лимонов сладолед?

Той й намигна, стана и отиде отзад. Свекър й не се движеше бързо както преди и Арлис си помисли, че сигурно нещо го боли. Той обаче никога не се оплакваше.

Донесе й от сладоледа, с пръчка в него. Истинска пръчка, забеляза тя, кората обелена.

— Пръчките се връщат — уведоми той Арлис. — Отне ни много време, докато ги направим.

— Невероятно. — Тя опита. — Страшна вкуснотия.

— Лимонов сок, малко подсладител, вода.

— Малките неща са най-ценни — измърмори тя.

— По очите ти личи, че не си дошла единствено за сладолед.

— Както винаги си прав. Срещнах Петра с двете малки деца на Фред. Господи, бебето е много красиво. Къдрава рижава коса, от която ми се прииска да я изям като сладолед на клечка. Както и да е, поразпитах Петра за Мина.

— Ти умееш да разпитваш.

— Професионалистка съм.

— Така си е. Синът ми си е намерил умна жена. — Той я погали и седна отново. — Понякога говори с мен… Мина. От време на време им занасям по някоя играчка. Тя ги взема за момченцето си, благодари ми, но не е от хората, които ще те поканят да влезеш на гости.

— Апартаментът е безупречно чист — добави той, докато продължаваше да се занимава с лампата. — Също и момченцето. Петра какво каза?

— Освен всичко друго спомена, че Мина излизала нощем. Знаеш ли нещо за това?

— Чувам, че някой излиза отзад. Мислех, че е Петра. Тийнейджърка, може би излиза на среща с някое момче или с друго момиче, или просто гледа да се измъкне.

Той остави инструмента, който държеше.

— Както ти казах, съвършено чисто е, но и голо. Няма кой знае какво вътре и макар тя да взема разни неща за детето, не приема нищо за апартамента.

— Манталитетът на култа — отвърна Арлис.

— Спор няма. Затова реших, че Петра излиза, за да се позабавлява. А Дензъл не откъсва очи от нея.

— Как е възможно да не знам?

— Ти не си единствената професионалистка, която си вре носа и разпитва. Затова реших, че е Петра. Не ми е минавало през ум, че може да е Мина.

— Петра казва, че понякога взема малкия, но често го оставя да спи и излиза сама. Тя все още се държи настрани от нас, Бил. Не дойде на помена за Четвърти юли, нито на коледното парти. Знам, че е позволила на Рейчъл да прегледа детето, но Рейчъл идва при нея. Тя отказва да ходи в клиниката или в общинската кухня, отказва да работи в градината. Петра носи храна и продукти, тя се пазари. Не знам как би успяла, ако Петра не я снабдяваше и не й помагаше с малкия.

— Тя не е съвсем добре — заяви простичко Бил. — Може да не е била още преди да се забърка с култа. Както е тръгнало, може би никога няма да бъде съвсем наред.

— И това е така.

— Тя не е единствената. Лени танцува гол по улиците, а Фран Уикър копае в задния си двор и търси заровено съкровище.

— Така е.

— Какво каза Рейчъл за момченцето?

— Здрав, чист, щастлив. Той познава само този живот. — Само че момченцата порастват, помисли си Арлис, също както нейният Тио, който стреляше с лък като Робин Худ.

Или Дензъл, който не откъсваше очи от Петра.

— Тя не нарушава никакви закони или правила — продължи Арлис. — И шие за размяна, дава нещата на Петра да разменя.

— Да, но ти й нямаш доверие.

— Точно така. Знам, че Уил й няма доверие. Не сме имали неприятности от последната засада, а има голяма вероятност онзи, който е помагал на Воините, отдавна да си е заминал.

— Само че… — завърши вместо нея Бил.

— Само че. Лени и Фран си имат проблеми, но са част от общността. Мина обаче не е. Отказва да се присъедини.

— Мога да се измъкна някоя нощ и да я проследя. Да видим какви ги върши.

— Нека първо поговоря с Уил. Ще му кажа какво ми е казала Петра, да видим какво мисли той. — Тя му върна пръчката и го целуна по бузата. — Ела на вечеря.

— Дадено.

Радиото, което държеше, прописка.

— Пристига група — обяви стражът. — Първи пост.

— Я. Не сме имали посетители от доста време.

Бил грабна радиото и заедно с Арлис отиде до вратата на магазина, излезе на тротоара.

Арлис заслони очи с ръка и погледна надолу по улицата към първи пост.

Чу конете, преди да ги види.

— Няма двигатели. Идват на коне.

След това видя момичето на белия кон — къса, тъмна коса под избеляла бейзболна шапка, мъж, загорял, слаб, яхнал дорест кон, три момчета. Две кучета и… нямаше как да сбърка вълка, но никога не беше виждала толкова бяло животно, също като коня. Той я разсея, преди да е доогледала групата и да е видяла жената.

Гъста руса коса под широкопола шапка.

Трябваше й секунда, за да притаи дъх, да поеме отново въздух и да извика.

— Мили боже. О, боже, това е Лана!

Сълзи замъглиха очите й, когато хукна напред.

Лана скочи от коня и се втурна напред, за да я посрещне.

Разсмя се през сълзи, когато двете се прегърнаха силно.

— Арлис.

— Наистина си ти. — Арлис се отдръпна невярващо, след това отново прегърна Лана. — Наистина си ти.

— Толкова се радвам да те видя. Радвам се, че съм тук. Липсваше ми. Всички ми липсвахте. Би трябвало да те мразя заради това.

— Това е Бил. — Лана протегна ръка към него, докато той бързаше към тях.

— Прекрасен ден. Чудесен ден. Вече съобщих по радиото. Ще имаш страхотно парти за добре дошла.

— Това твоите деца ли са? — избърса сълзите Арлис.

— Момчетата ми, Колин, Травис, Итън. Съпругът ми Саймън. Саймън Суифт.

Той слезе от коня.

— Здравей, Арлис Рийд. Познавам гласа ти. Много ми е приятно.

— И аз се радвам безкрайно много да се запознаем. — Тя подаде ръка и се засмя отново. — По дяволите! — След това го прегърна. — Ти я върна.

— Не знам дали заслугата е моя. — Погледна Фалън.

— Дъщеря ми — продължи Лана. — Фалън. Фалън Суифт.

— Здравей, Фалън. — Разчувствана Арлис стисна ръката на Фалън.

— Имате страхотно местенце — заговори Фалън, докато оглеждаше улицата и къщите от гърба на Лоях. — Добра охрана. Постовите ме познаха от нощта на нападението, а един е познавал мама.

— Фалън, кажи здрасти.

Когато майка й въздъхна, Фалън слезе от коня.

— Много се извинявам. Здравей. И аз познавам гласа ти. Ти помагаш страшно много.

— Правим каквото можем.

— Всички ще направим още повече.

Саймън прегърна Фалън през раменете.

— Няма да е веднага. Има ли място, където можем да се настаним и да напоим…

Той млъкна, защото те идваха.

Бяха на велосипеди, в джипове, на коне, пеша, с криле.

Направо парад, помисли си той. Отдавна не бе виждал подобно нещо.

Едно от крилатите създания — с грива рижави къдрици и бебе на ръце — изпърха с криле точно пред Лана.

— Кралица Фред.

Червенокосата се разсмя и премести бебето — също с рижава къдрава грива — в едната ръка, а с другата прегърна Лана.

— Имаш бебе.

— Имам пет. Това е Уилоу, най-малката. Двамата с Еди имаме пет. Най-голямото ни момче е Макс.

— О, о. — Лана докосна с чело челото на Фред. — Вие с Еди. Вие с Еди — повтори тя.

— На него бавно му увря главата, но аз чаках. Чаках те и теб. — Тя се обърна към Фалън и направи реверанс. — Чаках те.

Чу се писък на спирачки и висок слаб мъж с рошава сламеноруса коса изскочи от автомобила. Шапката му отлетя, докато тичаше към тях.

Вдигна Лана, завъртя я и я целуна по устата, завъртя я отново.

— Еди. Еди и Фред. О, Еди. И Джо! — Старото куче скочи от задната част на джипа и се затътри към тях.

— Търсихме те. Лана, ние… Стар каза… но ние те търсихме.

— Трябваше да си отида. — Тя избърса мократа буза на Еди. — И стигнах там, където трябваше да бъда. Еди, това е Саймън. Съпругът ми.

Нямаше защо да се притеснява. Еди изпружи ръка, стисна дланта на Саймън и я разтърси.

— Много се радвам да се запознаем. И да те видя отново — обърна се той към Фалън. — Освен това си имаш трима момчета. Я… мамка му, някой е довел вълк.

— Направете ми място. — Уил пристъпи напред и прегърна Лана. — Добре дошли. Аз съм Уил Андърсън — обърна се той към Саймън и двамата си стиснаха ръцете.

— Приятно ми е, аз съм Саймън Суифт.

— Твоето момиче ни спаси не само веднъж, ами два пъти. Да приберем тези хора да не стоят на слънце и ще има повече от достатъчно доброволци да се погрижат за конете ви.

Лана се промуши през тълпата. Забеляза Рейчъл, Джона и Кейти.

— Момчета, вие гладни ли сте? — провикна се Еди и трите момчета отвърнаха едновременно „да“. — Става ли да заведа момчетата в общинската кухня и да им дам нещо за ядене? Ще отведем конете на ливадата в другия край на града, ако нямате нищо против.

— Става. — Саймън отпусна ръка върху тази на Фалън. — Дай малко време на майка си.

 

 

Баща й беше прав, помисли си Фалън. Майка й имаше нужда от малко време с хората, които бяха, дори сега, толкова важна част от живота й.

А и нещата трябваше да се поуспокоят.

Тя помогна на баща си заедно с момчето, кръстено на него, да се погрижат за конете. Момчето ги отведе до общинската кухня, където братята й вече бяха хапнали бургери с еленско и пържени сладки картофи и сега се тъпчеха с пай с череши.

Еди седеше срещу тях широко усмихнат.

— Добър апетит. Слушай, Макс, върви да кажеш на Сал, че има още двама, които имат нужда от кльопачка, и си вземи нещо и ти.

— Става. — Макс плесна ръката на баща си и се отдалечи.

— Тъкмо говорих с Бил преди известно време. — Еди наля леден чай на гостите. — Работата е там, че къщата, в която живееше Лана, сега е на Уил и Арлис. А и тя няма да е достатъчно голяма за всички ви, няма да се чувствате удобно там с кучетата и конете. Има обаче нещо близо до нас с Фред. Ние обработваме нашата градина. Не съм и помислял, че ще стана фермер, но това е положението.

— И аз съм фермер — добави Саймън.

— Можете да си направите онази градина, стига да искате. Има земя, а и аз не използвам целия наш парцел. Къщата обаче е голяма. Ще я изчистим за вас, ще я заредим с всичко. Стига да ви хареса.

— Ще бъдем много благодарни.

— Никакви благодарности. Лана е човек от семейството, също и вие. А Уил не лъже за спасяването. Не исках да се отнеса неуважително, когато споменах одеве бащата на Фалън. Макс означаваше много за мен.

— Той означава много и за нас — кимна Саймън. — Нямаше да я имаме без него.

— Самата истина. — Еди избърса очи, тъй като те не спираха да се насълзяват. — Може да отидем там с конете, след като похапнете, да видите дали става. Предполагам, че Кейти вече е изпратила цял комитет, който да почисти от прах и всичко останало. При Кейти няма празно.

— И при елфите е така. — Итън натъпка в уста последната хапка пай. — Тя обаче не е елф.

— Не е, но тук има предостатъчно.

— Жена ти е фея. Има рижава коса и красиви криле. Ти какъв си?

— Най-обикновен.

 

 

Въпреки че не се интересуваше много от къщата, Фалън искаше да види градината и разположението. Къщата се оказа голяма, както Еди бе казал, и както баща й я нарече, разгърната. Тя слушаше, докато двамата мъже разговаряха за огромната тухлена сграда с веранди (тераси, по техните думи) и повече стъкло, отколкото й се нравеше, вероятно строена малко преди Гибелта от човек с много пари и желание да живее в провинцията.

Момчетата, нетърпеливи да си заплюят стаи, се втурнаха вътре, последвани от майка им, която вероятно мислеше най-вече за кухнята.

Фалън обиколи градината, която се простираше чак към планината. Криволичещ, капризен поток се виеше през парцела и очертаваше нещо като естествена граница със съседната ферма с бяла ограда и сива каменна къща, в която живееше Еди със семейството си.

Двете с майка й можеха и щяха да се погрижат за сигурността с предупредителни заклинания. Тя обаче видя огромно преимущество в ширналата се зелена площ и малката горичка. Можеха да вдигнат тренировъчен лагер точно тук. Тя обиколи наоколо, докато мъжете обсъждаха как да превърнат два елегантни навеса в конюшни.

Отзад видя плоски камъни, нацепени дърва и катерлива лоза, обгърнала кухнята. Защо им е било на хората да строят такава огромна къща и да изнесат кухнята отвън?

Знаеше за какво е служила голямата дупка в земята. Била е плувен басейн, сега отчасти пълен с дъждовна вода. Някой бе поддържал градината зад него. Реши, че Фред и някои от феите са се погрижили.

— Мили боже, лятна кухня! Сякаш онази вътре не е божествена.

— Защо са им трябвали две?

— Място за забавления — отвърна Лана, грейнала, докато излизаше през стъклената врата. — Тук са организирали партита или семейството се е хранело навън, когато времето е било хубаво. Има седем спални, включително втора голяма на долното ниво с отделен вход. Вземи я ти, миличка. Вече казах на Колин, че е за най-голямото от децата. Пет бани, кухня, от която ми се насълзиха очите, килер за месо, остъклена тераса. Погледни само симпатичната беседка. Трябва да направим нещо с този басейн и искам да насадя билки и лечебни растения. Няма много мебели, но ще ни дадат. Отивам да помогна на екипа по почистването, те вече започнаха.

— Много ти харесва.

— Не мога да се нарадвам, че съм се върнала и видях хора, които са толкова важни за мен. Приятно ми е, че ще имаме достатъчно място, докато сме тук. Няма да лъжа — добави тя, — като видях кухнята, ми идваше да запея и да се разтанцувам.

Тя прегърна Фалън през кръста.

— Не съм забравила защо сме тук.

— Трябва да се върна и да поговоря с Уил.

— Знам. Говорих с Кейти и ще се съберем в нейната къща в седем. Така ще имаме достатъчно време, за да организираме всичко тук, да почистим и къщата, и ние да се поизмием.

— Добре. Довечера става.

— Мястото е чудесно, Фалън, не го ли усещаш? Не говоря единствено за Нова надежда, а и за тази къща.

Тя все още не си бе позволила да го почувства, но кимна.

— Ще се отрази добре на баща ти и на момчетата, докато са далече от дома. Ще живеят в град, докато сме тук.

— Има още една празна къща — посочи Фалън над поляната, покрай малката горичка към двуетажна къща от кедрово дърво, която бе придобила тъжен и сив вид от времето. — Може да стане казарма.

Лана бе готова да въздъхне, но само кимна.

— Искаш войници наблизо. Предполагам, че в района има и други къщи.

— Ще ни трябват. Както и земята между тази къща и онази. Знам, че вие с татко си представяте как отглеждате насаждения, но имаме нужда от тренировъчен лагер. Трябва ни място за обучение, за трасе с препятствия, за стрелба с лък.

Двете останаха да гледат как стадо от десет сърни излизат бавно от горичката, за да пасат на ливадата.

— Мога да насадя подправките в сандъчета в кухнята. Еди и Фред си имат ферма, ние имаме общинска градина. Имаме конете — продължи Лана. — Ще разменяме за кокошки. Това ще бъде достатъчно, за да е доволен баща ти. Струва ми се обаче, че той ще прекарва повече време с теб, отколкото да обработва земята.

Тя усети болка.

— Извинявай.

— Не, не, няма защо.

— Мястото е добро — продължи Фалън. — Само че сме извън периметъра на охрана на Нова надежда. Трябва да направим нещо.

— Ще направим. Засега, да внесем вещите и да ти покажа стаята. Имаш си своя баня и малък хол.

— Трябва да отида някъде. През кристала. Няма да се бавя.

Стаята й хареса — беше голяма и й осигуряваше спокойствие. Дървената рамка на леглото беше извита, също като шейна. Нямаше нито матрак, нито спално бельо, но на първо време щеше да разчита на спалния си чувал. Беше й приятно, че си има отделна баня с вана и стъклена душкабина, пет пъти по-голяма от онази, която помогна да построят на сечището на Малик.

Щеше да й трябва бюро или работна маса, за да има къде да разгръща картите, плановете, докладите.

Холът имаше широки стъклени врати (тези хора не се ли интересуваха от безопасността си!), които водеха към пътека от плоски камъни.

На същия етаж имаше стая за цялото семейство, уредба (майка й употреби дума, която напомни на Фалън, че идват от различни светове), бар, но не за храна, а за напитки.

Щом можа да се измъкне, тя се затвори в стаята си, където все още миришеше на застояло, въпреки че бяха оставили прозорците отворени, и извади кристала.

Мина през него, подуши зеленината, пръстта, избуялата градина.

Малик беше нахлупил широкополата си шапка с мрежата, тъй като работеше с пчелите.

Тя беше далече от него почти толкова време, колкото бе прекарала с него. Познаваше обаче музиката на ромолящия поток, следобедните сенки, аромата на розмарин.

Той се обърна, стиснал кофата с мед в ръка, и я видя.

— Бъди благословен, магьоснико Малик.

— Бъди благословена, Фалън Суифт. — Той вдигна мрежата и пристъпи към нея. — Станала си по-висока.

— Да, малко, но мисля, че повече няма да раста.

— Запарил съм чай. С удоволствие ще изпия чаша, след като приключа с това.

Фалън влезе вътре и тъй като той се забави повече, отколкото й се искаше, тя отиде до работната маса. Там усети мирис на сухи билки, стрит кристал, масло и дъх на магия.

Зачуди се какво е възнамерявал да прави с тънките криле на прилеп, които бе закачил на една дъска.

Слезе долу, намери хляб и сирене, диви плодове.

Когато той влезе, тя бе сложила чиния с храна за него.

— Ти няма ли да ядеш хляб и сирене?

— Вече съм яла. В Нова надежда.

Той седна и кимна.

— Снощи видях падаща звезда, която остави пътека от светлина. Трябваше да се сетя и да те чакам.

— А аз трябваше да те попитам как си, как са съседите ни.

— Добре са. Всички са добре. Ами семейството ти?

— И те са добре.

— Не сме много по приказките, така че след като знаем, че всички са добре, казвай защо си дошла.

— Имам нужда от теб, Малик. От теб, от Томас и хората му, от феите и превръщенците, от малките феички и нимфи и всички останали. Времето за изчакване приключи. Започна времето за подготовка. Трябва ми помощта ти.

Той продължи да се храни в мълчание. Дали не мислеше, запита се тя, за тихия си живот тук? За пчелите, за градината, за крилцата от прилеп, разпънати на дъска?

— Досега съм бил и винаги ще бъда готов да ти служа. Какво искаш от мен?

— Имам нужда от уменията ти, от качествата ти на водач, от дарбата ти. — Тя извади карта, разгърна я. — Трябваш ми тук.

— Какво има там?

— Вербувани войници. В много начален стадий, но са готови да се обучават. Първо ще разговаряш с така наречения Литъл Джон.