Саманта Йънг
Всяко малко нещо (1)

1.
Вон

Ранната утрин беше мъглива, вълните бяха малко по-буйни от обикновено, спускаха се към брега малко по-забързано, а в небето, което съответстваше идеално на водата със своя меланхолично сив цвят, се носеха чайки.

Вон се взираше в сцената навън през стъклената стена на пентхауса си в хотела му на дъсчената еспланада и си мислеше как не е завършена, когато не участват и останалите му сетива. Алеята под него, плажът, океанът, всичко това изглеждаше просто като движеща се картина. Реална я правеха крясъците на чайките, които той не успяваше да чуе през скъпия си троен стъклопакет. Реална я правеха ароматите отвъд стъклото — на солен въздух, на хотдог, на хамбургери и топлата сладост на захарен памук.

Именно това караше неговата дъсчена еспланада да му създава усещане за дом.

Дом.

Хмм.

Пристигна в Хартуел, за да се спаси от грозотата, която загърби в Манхатън. Хартуел беше спокоен. Макар в града всяко лято да се изсипваха хиляди туристи и неизменно да се провеждаше някакъв вид фестивал или да течеше честване, налице беше покой, който не можеше да бъде заличен от тълпите.

Вон беше изпитвал нужда от тази ведрина. Планът беше да попие възможно най-много спокойствие, преди да му се наложи да се върне в центъра на бизнес операциите си в Ню Йорк.

На някакъв етап от убежище Хартуел прерасна в дом.

Домът е там, където е сърцето.

Устреми взор обратно навън към умиротвореността на дъсчената алея и за негово искрено негодувание сърцето му подскочи в гърдите, щом зърна ярката й червеникавокафява коса. Наведе се напред, за да я огледа по-добре.

Нямаше спор.

Тя беше.

Бейли.

Крачеше по алеята, като се задаваше от нейния имот, „Хартс Ин“ а дългата й коса беше развявана от вятъра. Вон се притисна по-плътно до стъклото в опит да я огледа по-добре, но беше невъзможно от тази височина.

Всичко, което успя да установи, беше, че е облечена в джинси, прибрани в кафяви боти, и зелен пуловер, който беше прекалено тънък за толкова рано сутрин.

Намръщи се. Тази жена наистина трябваше да си купи яке.

Тя се усмихна и той забеляза да я приближава съседката й Айрис. За миг завидя на Айрис за тази усмивка. Не беше лесно да се устои на усмивката на Бейли Хартуел. Тя оказваше своето влияние върху хората.

Върху него.

За съжаление.

Особено след като не успяваше да си спомни случай, когато въпросната усмивка да е била предназначена за него самия.

Бейли последва Айрис извън полезрението му.

Помъчи се да ги проследи с очи и блъсна глава в стъклото.

— Мамка му. — Вон потърка чело и обърна гръб на прозореца.

Погледът му беше привлечен от огромното легло в другия край на стаята, където спеше слаба червенокоса жена — не помнеше името й.

Последвалият проблем беше, че се натъкваше на Бейли навсякъде.

Виждаше я дори в лицата на други жени, въпреки неимоверните му усилия да насочи това внимание някъде другаде.

Полуголият Вон пренебрегна проболия го в гърдите копнеж, взе бялата риза, която го чакаше изгладена и окачена, и я облече. После избра от колекцията си синя копринена вратовръзка. Последваха ги жилетката и сакото. Облечен за деня, той се върна до леглото и побутна червенокоската, за да я събуди. Тя изстена и вдигна клепачи, но вместо ясните зелени очи, които караха кръвта му да кипи, нагоре към него бяха устремени кафяви.

— Време е да си вървиш. — Отдалечи се, без да поглежда назад.