Джон Лескроарт
Фатална изневяра (30)

30

Бет имаше чувството, че никога няма да заспи. Вероятно Айк се чувстваше по същия начин.

След като си тръгнаха от дома на Кук с писмено разрешение да претърсят яхтата, което като че ли прогаряше дупка в джоба й, се обадиха на Лен Фаро, който — след най-тежката нощ за него и екипа му от терористичната атака насам — не беше на бюрото си. Бет му остави съобщение, като му описа в основи спешността на молбата си, но това не променяше фактите, които бяха длъжни да приемат, че натрупалата се работа на криминолозите беше огромна. Фаро, който имаше не едно, а четири убийства от вчера, без съмнение работеше много повече часове от Бет. Тя не се надяваше да се чуе с него по-рано от понеделник сутринта. Страхуваше се и от приоритета, който щеше да даде на яхтата, предвид, че дори не беше местопрестъпление…

Да се свърже с него в понеделник, си беше доста оптимистично предположение. Тогава ставаше цяла седмица от убийството на Питър Аш.

Бет ненавиждаше факта, че това щеше да осигури на Джеф Кук достатъчно време да почисти лодката си от всякакви очевидни улики. От друга страна, той вече имаше повече от необходимото, за да стори това. Онова, което криминолозите можеха да намерят, не беше толкова лесно за почистване.

Статистически погледнато, заради изминалото време двамата с Айк работеха по случай, който няма да бъде разрешен.

След като остави съобщение на Фаро, Бет реши да се обади на Джил Аш с надеждата, че ще получи нейното разрешение да разпита момчетата отново. Искаше да научи повече за изгубеното оръжие на Ерик. Джил можеше да се обади на адвоката си, който да присъства по време на разпита.

В отговор Бет получи поредица от обиди от сестрата на Джил — Джули. Не можела ли да разбере, че все още скърбели? Макар Питър да изоставил семейството си, травмата от убийството му все още тегнела над тях. Също така се опитвали да се справят с безбройните задачи и емоции около погребението, което, между другото (неизречено, но усетено: „Задници такива!“,) щяло да е утре сутринта.

Джули даде името на техния адвокат. Бен Патчет, и й каза да му се обади и да уреди среща с него, ако иска да разпитва отново семейството.

След като Бет беше сдъвкана и изплюта и затвори телефона, Айк, който си проверяваше съобщенията през това време, каза:

— Обаждала ми се е Мишел Грифин от „Кроникъл“. Тя отразява самоубийството на Тереза и иска да знае каква лична връзка е имала тя с шефа си, жертвата на убийство Питър Аш. Пита също така дали е била заподозряна в нашето разследване.

— Мамка му.

— Точно така. Трябва да претърсим също и дома на Тереза.

— Ще го направим в свободното си време.

— Или по-скоро.

Бет влезе в колата, облегна се на седалката и затвори очи.

— Не ми се иска да си призная, Айк, но ми свършва горивото. Ти как си?

— Вероятно мога да продължа, но аварийните светлини са включени. — Инспекторът запали колата и се включи в движението. — В крайна сметка кой е убил кучия син?

Бет отвори очи и го погледна.

— Трябва да си призная, че наистина започвам да харесвам Ерик. Несъмнено си е купил пистолет, за да убие баща си. След което — нека забравим теорията, че е бил откраднат, която е абсурдна лъжа — го е убил на яхтата, на която е бил поканен или самият той е поканил баща си на нея, за да поговорят и да оправят нещата помежду си след свадата им. После е хвърлил пистолета във водата.

— Как се е добрал до яхтата?

— Баща му го е пуснал.

— Имал е ключ за нея? И за дока?

— Вероятно. Нали е добър приятел на Кук. Най-добрият му приятел. Може би Джеф му е дал ключове. Можем да се върнем и да го попитаме. Имам предвид Кук.

— Мисля, че за днес му стигаме.

— Питай ме дали ми пука.

— Е, на мен да — каза Айк. — На теб също. Няма никакъв смисъл да се връщаме и да го ядосаме. Така само ще го накараме да оттегли разрешението си да претърсим яхтата. А и след като повдигна темата, аз също съм премазан.

— Можем да го попитаме дали Питър е имал дубликат на ключовете, след като претърсим лодката.

— Хубав план.

— Ще претърсим яхтата, ще потърсим пистолета на Ерик и ще говорим с репортерката.

— Мишел Грифин.

— Да, с нея. След това вероятно ще се наложи да направим обиск на апартамента на Тереза.

— Утре ли ще свършим всичко това? Изморих се само като си помисля колко е много.

— Искаш ли аз да карам?

— Не. Няма проблем. Оставям те у вас, след което направо се прибирам.

* * *

Когато се събуди след петчасовия си сън в 23:00 часа, Джини беше заспала.

Облечена в дънките и пуловера, с които беше спала, тя мина тихомълком покрай стаята на дъщеря си и отиде в дневната, където пусна телевизора на късните новини точно навреме, за да гледа спекулациите около връзката на Тереза с Питър и мотива за нейното самоубийство. Надяваше се това да не попречи на случая им.

Бет нямаше нужда от работата си и в личното си време, затова изключи телевизора, отиде в кухнята и отвори хладилника. Утре и вторник бяха почивните й дни, през които имаше намерение да напазарува за седмицата. Това беше причината рафтовете й да са полупразни, с изключение на разни подправки, сокове, спаружени зеленчуци и останките на руло „Стефани“.

В една малка ниша срещу кухнята се намираха вградена в стената библиотека и компютърът й. Когато го пусна, видя, че има двадесет и два имейла. Не отвори нито един от тях.

Нямаше представа какво прави тук. Без много да му мисли, набра „Алън Шоу Констръкшън Сан Франциско“ в Гугъл и уебсайтът се появи веднага — строителство, ремонти, всичко. Имаше имейл адрес, който Бет изписа, и известно време просто се взира в него. Най-накрая написа съобщение: „Буден ли си? Имам спешна нужда от пица“.

Зачака. След по-малко от минута получи отговор: „Къде?“.

* * *

Не беше голяма изненада, че си намери къде да паркира, предвид, че часът беше 23:45 в неделна вечер. Още преди да спре пред „Гаспейр“, Бет разбра, че ресторантът е затворен. В интерес на истината, „Гиъри“ приличаше на призрачна улица. Паркира джетата си зад черен пикап „Форд F-150“ чиято врата се отвори и от него се появи Алън.

Бет свали стъклото на колата си.

— Грешката е моя — каза тя. — Не знам какво си мислех?

— Аз също не се сетих.

— Това е моментът, в който осъзнаваш, че Сан Франциско не е Ню Йорк. Ако ти се яде пица в Ню Йорк, можеш да получиш такава. Гарантирам ти.

— Можем да отидем в Норт Бийч. Вероятно там ще има нещо отворено.

— Искаш да отидем в Норт Бийч?

— Не точно, но като цяло съм навит. Щом една жена има нужда от пица…

— Ти си галантна душа, но положението не е критично.

— Звучеше много сериозно в имейла си.

— Може би мъничко.

— Звучиш като сестра ми. Вечеряла ли си? Да или не?

— Не мисля. Трябва да призная, че не съм. Денят ми беше доста дълъг.

— Мога да приготвя пица за двадесет минути у нас. Живея на пет минути оттук.

— Искаш да ми кажеш, че мога да получа пица след двадесет и пет минути? Качвай се в пикапа си, ще те следвам.

* * *

— Кажи ми честно, кой държи прясно тесто в хладилника си? Някой, който много обича пица. Какво бих правил, ако ми се дояде след полунощ? Човек винаги трябва да е подготвен.

— И моцарела, гъби, пеперони, аншоа?

— Да, имам всичко. Жизненонеобходими продукти за един гладен ерген.

Настъпи тишина.

— Не искам да се оплаквам от семейния си статут — обясни Алън, — но положението е такова.

— Радвам се да го чуя. — Бет си отчупи от пицата. — Ще е много неловко, ако съпругата ти излезе от спалнята точно сега. Също така искам да отбележа, че съм много щастлива, че беше буден и пред компютъра си.

Алън й се ухили.

— Не бях. Спях като пън. Телефонът ми звъни, когато получавам имейли. Обикновено го изключвам, но поради някаква причина тази нощ не го сторих.

— Знак — каза Бет.

— Може би.

— Боговете правят така, че да си наваксаме за изгубеното време.

— Говориш за смахнатите стари богове ли? — попита Алън. — Какво смяташ да правиш с тях? — Мъжът стоеше срещу нея на масата и заемаше доста място в малката си кухня, която играеше ролята и на трапезария. — Искаш ли да се преместим в дневната? Или трябва да се прибираш?

— Вероятно мога да прекарам тук още няколко минути, преди колата ми да се превърне в тиква.

Преместиха се в другата стая, където Алън седна на креслото, а Бет в ъгъла на дивана. Помещението беше малко и двамата си бяха опънали краката на една и съща табуретка.

— Страшно много се радвам, че боговете ме накараха да си оставя телефона включен — каза мъжът. — Но имам един въпрос.

— Какъв е той?

— Единадесет и половина не е най-подходящият час за срещи.

След кратко колебание Бет отвърна:

— Ще ми се да можех да ти обясня. Заобиколен си от аура на спокойствието и на мен ми се прииска да съм около нея.

— Това трябва да е другият Алън Шоу.

— Не, точно този е.

Изражението на мъжа омекна и той й кимна едва.

— Радвам се да го чуя. — Настъпи миг на мълчание. — Значи спокойствието не е често срещано в живота ти, така ли?

— Явно. Част от причината за това е случаят, по който работя. Просто не мога да го разбера. Като че ли има някаква връзка с… раняването ми. — Бет въздъхна. — С моето раняване.

— Едва не си била убита.

— Да, прав си. Да. Понякога си мисля за всички онези куршуми… имам предвид, ако бяха с няколко сантиметра по-близо до мен… може би сега нямаше да съм тук.

— Но си, това е важното.

— Добре. Няма да споря. — Бет продължи: — След това Джини. Чудя се какво щеше да се случи с нея, ако не бях оцеляла. Продължавам да мисля за това всеки ден. Ако не бях тук… — Погледна към Алън. — Господи, не искам да говоря за това.

— Напротив, мисля, че искаш.

— Съжалявам.

— Моля те. — Алън махна с ръка. — Живееш един нормален живот, в който всичко е наред, и после изведнъж, без никакво предупреждение, нещата се променят. Светът ти се преобръща с главата надолу. Едва не умираш. Прекарваш седмици в болницата, после рехабилитация, дъщеря ти трябва да се грижи за теб, работата ти се струва различна. След това не искаш да говориш за нищо от това, защото не желаеш хората да те съжаляват или да се държат различно с теб, но така няма как да излееш онова, което чувстваш и което преживяваш.

По бузите на Бет се стекоха няколко сълзи.

— Да — отговори тя. — Горе-долу е така.

— Не искам да се правя на многознайко.

— Шегуваш ли се? Всичко е точно така, както го казваш.

Алън се вторачи за няколко секунди в лицето на Бет. Свали крака от табуретката, стана, отиде до кухнята и се върна с кутия със салфетки, които постави пред нея.

— Имаш право да се чувстваш както си искаш, Бет. Що се отнася до онова, което вършиш след атаката — не само си се върнала на напрегнатата си работа, но и отглеждаш една чудесна дъщеря. Ако Лори успее да излезе от кошмара, който преживява — а за пръв път от доста време насам смятам, че това е възможно, заслугата ще е на Джини, а това означава, че ще е и твоя. Нищо нямаше да се случи, ако не се беше намесила. Разбираш ли?

— Предполагам, че да. — Бет взе една салфетка и подсуши очите си. — Тогава защо се чувствам толкова объркана?

— Може би, защото светът, в който живееш в момента, е различен от онзи, в който си живяла допреди шест месеца. Имам предвид фундаментално различен. Приоритети. Планове. Очаквания. А и след всичко, което си преживяла, как очакваш да бъде същият? Мисля, че просто трябва да си дадеш малко време. Да свикнеш с новото.

— Това не е силната ми страна.

Алън сви рамене и отново се усмихна.

— Може би ще се наложи да стане.

Бет го погледна.

— Добре, но какво ще кажеш за моя случай? — попита тя.

— Какво за него?

— Времето е най-големият враг на едно разследване. Няма да е от никаква полза, ако се бавя в решаване на личните си проблеми. Но от друга страна… — Бет млъкна за миг.

— Какво? Кажи ми.

— Това няма никакъв смисъл. Буквално съм работила по десетки, може би дори по сто случая на убийства. Никога не е било лично. И изведнъж този… като че ли е част от цялото това объркване, за което говорим в момента — то ме разяжда.

— Смяташ, че е свързан с раняването ти? И последиците от него?

— Да, така мисля. Това има ли някакъв смисъл според теб?

— Общото е смъртта, в която явно си затънала до гуша.

— Това се отнася за всичките ми случаи.

— Може би те едва сега те догонват и ти не си способна да издържиш на тежестта им. Не знам как работят нещата при вас, Бет, но на мен щеше да ми е по-странно, ако сега не приемаше тези случаи по-навътре. Имам предвид, че едва не си била убита. Разбира се, че всичко ще ти е по-близко. Разбира се, че ще стане лично.

Бет си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Една от заподозрените ни, млада жена на възрастта на Лори, извърши самоубийство в събота. Просто е толкова жалко.

— И сега приемаш нещата много по-навътре.

— Да.

— Знаеш ли, това може да не е толкова лошо. — Алън млъкна за миг. — Значи работиш по случая на Питър Аш.

Изведнъж Бет застана нащрек.

— Откъде знаеш?

— Става въпрос за секретарката му, нали? Жената, която се е самоубила? Навсякъде по новините е.

— Следиш ли ги?

— Малко. Както самата ти каза, всичко това е една голяма трагедия. Не става въпрос само за секретарката му. Семейството му също е потърпевшо. Това на Питър. Всичко, което се случи с тях. Не знаех, че работиш по неговия случай.

Бет стисна юмрук над гърдите си.

— Познавал си Питър Аш? Не ми казвай, че сте били приятели.

— Добре, не го познавах. — Инспектор Тъли не се засмя на вложения сарказъм. — Но в интерес на истината го познавах.

— Добре ли?

— Не точно. — Алън седна на табуретката пред нея и сниши глас. — Какво има, Бет? Виждам, че темата те разстройва. Защо?

— Не съм разстроена, просто съм изненадана.

— Не, не е само това. Разочарована си. Не можеш да ме излъжеш.

Бет въздъхна.

— Откъде го познаваш?

Ремонтирах им къщата преди известно време. След това сме излизали два пъти да пийнем по нещо. Той беше добър човек.

— Да — отвърна Бет. — Знам. Истински симпатяга. Всички така казват. — Жената затвори очи, отпусна се на дивана и поклати невярващо глава. — Точно това имах предвид преди малко. Как този случай е навсякъде в живота ми. Не се учудвам, че ме побърква. А сега и ти…

— Бет. — Алън се пресегна и взе ръцете й в своята. — Чуй ме. Нямам нищо общо с този случай. Работех по къщата на Питър преди една година и оттогава не съм се сещат за него, докато не беше убит. Не е част от живота ми, можеш да бъдеш сигурна в това.

— Знам. Добре де, знам. Просто… — Бет освободи ръце и ги притисна в лицето си. — Наистина не бива да говоря за случая с теб, Алън. Кога разбра, че работя по убийството му?

— Не съм. Имам предвид преди сега, когато ми каза за секретарката. Може ли да те хвана отново за ръцете?

Бет срещна погледа му, отпусна длани в скута си и не възрази, когато Алън ги взе в своите.

— Случаят ти няма нищо общо с теб и мен — каза той. — Става въпрос за обикновено съвпадение. В най-неподходящото време, както изглежда, но просто съвпадение.

Бет въздъхна.

— Знаеш ли, че ни учат да не вярваме на съвпадения?

— Не, не знам. Предполагам, че отделят специално внимание на това.

— Нещо повече. Напомни ми някой ден да ти разкажа.

— Ще го сторя. Надявам се това да означава, че за нас ще има „някой ден“? Не искам да те притискам, но говоря за нас двамата?

Бет се опита да се усмихне, но не й се получи.

— Съжалявам. Не ме притискаш. Просто съм малко странна в последно време и се ненавиждам заради това. Последното нещо, което искам, е да усложнявам нещата между нас.

— Няма нужда да го правиш.

— Може би е така, но ето че ги усложнявам.

— Какво искаш ти?

Бет все още седеше в предната половина на дивана, а ръцете й бяха в тези на Алън на скута му.

— Искам този случай да приключи. Не искам всички да умират. Искам Джини да е в безопасност, а Лори да започне да яде. Искам двамата да се видим отново. Наистина го искам, но не знам как да направя така, че да се случи. Но повече от всичко искам да не съм толкова прецакана.

— Не си прецакана, Бет. Била си простреляна. Два пъти. В главата ти всичко е като водовъртеж и не е толкова лесно да се осмисли. И в един момент, докато говориш за чувствата си и защо всичко това те побърква, разбираш, че съм познавал Питър Аш. Ако този случай те е влудявал преди, това няма да те накара да се чувстваш по-добре, нали? Всичко ми е ясно.

Двамата седяха и се гледаха на слабата кехлибарена светлина. Алън вдигна ръцете й и ги целуна.

— Вероятно трябва да си ходя — каза Бет.

— Да не би да те ядосах? — попита мъжът. — С тази целувка?

— Не. Точно обратното всъщност. Кара ме да искам да остана, затова е по-добре да си вървя.

Алън килна глава на една страна.

— Добре.

— Преди нещо да се случи — каза Бет, — първо трябва да разреша случая.

— Вече не казах ли, че всичко е наред? Разбирам те.

— Пицата беше фантастична.

— Добре. Мога да ти направя друга, когато кажеш.

Този път Бет беше тази, която го хвана за ръцете и ги целуна, след което ги пусна и стана от дивана.

— Въпреки всички признаци за противното — каза тя — надявам се да си разбрал, че не съм луда.

— Никога не съм си помислял подобно нещо.

— Просто съм малко объркана.

— Добре дошла в клуба.

Погледите им се срещнаха.

— Ще бъде ли прекалено нахално от моя страна, ако те помоля да не се отказваш от мен?

— Не — отвърна Алън. — В този момент нищо, което направиш, не би било прекалено нахално.

Бет го дари с тъжна усмивка.

— Не ме изкушавай. Взе си коженото яке от стола, на който го беше окачила, и го облече. — Скоро ще се видим.

— Така да бъде — отвърна Алън. — Шофирай внимателно.