Джоджо Мойс
Меден месец в Париж (6)

6.

1912 г.

Ситен дъждец бе започнал да вали, когато тръгнах да обикалям из улиците на Латинския квартал малко след полунощ. Сега, часове по-късно, той се бе просмукал през филца на шапката ми, така че капките се търкулваха под яката на палтото ми, но аз почти не ги усещах, толкова погълната бях от мъката си.

Част от мен искаше да чака завръщането на Едуар, но не можех да седя в дома ни, не и с онези жени и надвисналата над мен перспектива за бъдещите изневери на съпруга ми. Непрекъснато виждах болката в очите му, чувах гнева в гласа му. „Коя е тази нещастна обвинителка?“ Той вече не ме виждаше в най-добрата възможна светлина и кой можеше да го вини? Беше ме видял такава, каквато знаех, че съм в действителност: обикновена, провинциална, невзрачна продавачка. Беше попаднал в капана на брака в пристъп на ревност, тогава убеден, че трябва да спечели завинаги любовта ми. И сега съжаляваше за прибързаността си. И аз го бях принудила да го осъзнае.

За миг се запитах дали просто да не си събера куфара и да си тръгна. Но всеки път, когато мисълта нахлуваше в трескавото ми съзнание, незабавно в отговор изникваше друга: обичах го. Не можех да понеса представата за живот без него. Как бих могла да се върна в Сен Перон и да живея като стара мома, след като вече бях познала любовта? Как щях да понеса мисълта, че той живее някъде, само на мили от мен? Даже когато излезеше от стаята, усещах липсата му като болка в ръката или крака. Физическата нужда, която изпитвах да бъда с него, все още ме държеше в плен. А и не можех просто да се върна у дома само няколко седмици след сватбата.

Но аз винаги щях да си остана провинциалистка. Не можех да деля съпруга си, както очевидно го правеха парижанките, преструвайки се, че не знаят за изневерите. Как бих могла да живея с Едуар и да очаквам някой ден да се върне у дома с уханието на друга жена? Даже и да нямах доказателства за изневярата му, как бих могла да вляза в дома ни и да видя Мими Айнсбахер или която и да било от онези жени гола в леглото ни да му позира? Какво би трябвало да направя тогава? Просто да ида в другата стая? Да изляза на разходка? Да седя и да ги гледам? Той щеше да ме намрази. Щеше да ме приеме за тъмничаря, за какъвто Мими Айнсбахер вече ме смяташе.

Сега разбирах, че изобщо не бях помислила какво ще означава бракът за нас. Бях обсебена от неговия глас, ръцете му, целувките му. И бях заслепена от суетност — омагьосана от своя образ, който бях видяла в картините и очите му.

А сега вълшебният прашец бе отлетял и бях останала само аз — съпругата, тази нещастна обвинителка. Изобщо не харесвах този си образ.

Кръстосвах Париж надлъж и нашир, надолу по улица „Риволи“, нагоре до авеню „Фош“ и отново надолу по задните улички, без да обръщам внимание на любопитните погледи на мъжете и подвикванията на пияниците. Не забелязвах и подбитите си от дългото ходене по калдъръма стъпала, докато извръщах лице от минувачите, за да не видят сълзите, напиращи в очите ми. Скърбях за брака, който вече бях изгубила. Скърбях за Едуар, който бе видял само най-хубавото в мен. Липсваше ми непосилното щастие, което изпитвахме заедно, усещането, че сме непобедими, откъснати от останалия свят. Как бяхме стигнали дотук толкова скоро? Вървях напълно унесена в мислите си и дори не забелязах, че е започнало да се развиделява.

— Мадам Льофевър?

Обърнах се и видях една жена да пристъпва откъм сенките. Когато застана под уличната лампа, забелязах, че е момичето, с което Едуар ме бе запознал в нощта на сбиването в бар „Триполи“ — помъчих се да си спомня името й: Лизет? Лори?

— Една дама не бива да е навън в този час, мадам — каза тя и хвърли поглед през рамо към улицата. Нямаше какво да й отговоря. Дори не бях сигурна, че мога да говоря. Спомних си как едно от момичетата в „Ла фам марше“ ме бе побутнало, докато той се приближаваше: „Той си общува с уличниците от площад «Пигал»“.

— Нямам представа колко е часът. — Погледнах към часовника на сградата. Пет без четвърт. Бях обикаляла цяла нощ.

Лицето й бе в сянка, но усетих, че ме изучава.

— Добре ли сте?

— Добре съм. Благодаря.

Тя продължи да се взира в мен. После пристъпи крачка напред и леко докосна лакътя ми.

— Не съм убедена, че на една омъжена жена подхожда да се разхожда сама тук. Искате ли да пийнете нещо с мен? Знам едно топло местенце недалеч оттук.

Аз се поколебах и тя пусна ръката ми, отстъпвайки леко назад.

— Разбира се, ако имате други планове, напълно ви разбирам.

— Не, нямам. Много мило от ваша страна. С удоволствие бих влязла някъде на топло. Аз… предполагам, че не бях забелязала колко е студено.

Вървяхме мълчаливо по тесните улички и завихме към един осветен отвътре бар. Китаец отвори масивна врата и пристъпи навътре, за да ни направи път да влезем, при което тя размени няколко думи с него. Барът наистина беше топъл, със замъглени прозорци и неколцина мъже, които пиеха вътре. Файтонджии повечето, както ми каза Лори, докато ме насочваше към дъното на стаята. Лори льо Комт поръча нещо на бара, а аз се настаних на една маса в ъгъла. Свалих мокрото си плато. В малката стая бе шумно и весело; мъжете се бяха събрали около играещите карти в другия ъгъл. Огледах се в огледалото, което заемаше цялата стена, и видях лицето си бледо и мокро, с прилепнала към скалпа коса. Защо да обича само мен? Запитах се, но после се опитах да заглуша тази мисъл.

Един възрастен келнер пристигна с табла и Лори ми подаде малка чашка коняк. След като вече бяхме седнали в бара, не можех да си представя какво да й кажа.

— Хубаво е, че влязохме — каза тя, поглеждайки към входа. Дъждът вече се бе превърнал в истински порой и по тротоарите бликаха ручейчета, които ромоляха в канализационните шахти.

— И аз така смятам.

— Мосю Льофевър у дома ли е?

Тя използва официалното обръщение към него, въпреки че го познаваше много по-отдавна, отколкото аз.

— Нямам представа. — Отпих глътка от питието си. Опари гърлото ми като огън. И тогава изведнъж започнах да говоря. Може би от отчаяние. Или защото знаех, че жена като Лори е виждала толкова примери за лошо поведение, че думите ми няма да я шокират. Или може би просто исках да видя реакцията й. Все пак не бях сигурна дали и тя не е една от жените, които трябва да смятам за заплаха.

— Бях в лошо настроение. Реших, че е най-добре… да повървя.

Тя кимна и се усмихна леко. Сега забелязах, че косата й е прибрана в стегнат кок ниско над яката, което подобаваше повече на учителка, отколкото на жрица на любовта.

— Никога не съм била омъжена. Но предполагам, че бракът променя напълно живота ти.

— Трудно е да се свикне. Смятах, че съм подготвена. Сега… не съм сигурна, че имам подходящия темперамент за предизвикателствата му.

Още докато изричах всичко това, се изненадах от себе си. Не бях от жените, които имат навика да споделят. Единственият човек, с когото бях споделяла мислите си, бе сестра ми, а в нейно отсъствие бях изпитвала нужда да разговарям само с Едуар.

— Намирате Едуар за… предизвикателен?

Сега забелязах, че е по-възрастна, отколкото бях сметнала отначало: умело нанесените руж и червило й придаваха сиянието на младостта. Но в нея имаше нещо, което те караше да продължиш да говориш; усещането, че каквото и да й кажеш, няма да стигне до чужди уши. Разсеяно се зачудих какво ли е правила тази нощ, какви други тайни е научила.

— Да. Не. Не точно Едуар. — Не можех да обясня. — Не знам. Аз… съжалявам. Не биваше да ви обременявам с грижите си.

Тя ми поръча още една чаша коняк. А после се облегна и отпи глътка от своя, сякаш обмисляше какво да каже. Най-накрая се наведе леко напред и заговори тихо.

— Мадам, смятам себе си за експерт по психиката на женения мъж.

Усетих, че леко се изчервявам.

— Не знам какво ви води тук тази вечер и вярвам, че никой външен човек не може да каже със сигурност какво се случва между двама души. Но ще ви кажа едно: Едуар ви обожава. Заявявам го с пълна увереност, понеже съм виждала доста мъже, както и няколко, които са били на меден месец.

Вдигнах очи и повдигнах невярващо вежди.

— Да, на меден месец. Преди да ви срещне, бих се обзаложила, че Едуар Льофевър никога няма да се ожени. Че се чувства прекрасно и винаги ще води този начин на живот. Но после той ви срещна. И без никакво кокетство или преструвки вие спечелихте сърцето му, ума му, дори въображението му. Не подценявайте силата на чувствата му към вас, мадам.

— Ами другите жени? Да не им обръщам внимание ли?

— Какви други жени?

— Казаха ми… Едуар не е мъж, който вярва в… моногамността.

Лори ме изгледа внимателно.

— И коя отровна уста ви каза това? — Лицето ми сигурно ме бе издало. — Каквото и съмнение да е посадил в душата ви този съветник, мадам, явно го е направил много умело.

Тя отново отпи глътка от коняка си.

— Ще ви кажа нещо, мадам, и се надявам да не се засегнете, защото го правя с добри намерения — тя се наведе напред над масата. — Да, и аз не вярвах, че Едуар е от мъжете, които някога ще се оженят. Но когато ви видях заедно онази вечер пред бар „Триполи“, как ви гледа, как се гордее с вас, как нежно докосва с ръка гърба ви и как търси с поглед вашето одобрение за почти всяко нещо, направил или казал, разбрах, че сте страхотна двойка. И видях, че е щастлив. Много щастлив.

Седях неподвижна и слушах.

— И ще ви призная, че при срещата ни изпитах срам, което е рядкост за мен. Защото през последните месеци няколко пъти, докато позирах за Едуар или дори когато го видех на улицата, на път за дома или за някой ресторант, му се предлагах безплатно. Винаги ужасно съм го харесвала. Но откакто ви срещна, той ми отказваше деликатно, но непоколебимо.

Навън дъждът внезапно бе спрял. Единият от мъжете протегна ръка през вратата и каза нещо на приятеля си, което накара и двамата да се разсмеят.

Гласът на Лори се снижи до шепот:

— Най-голямата опасност за брака ви, ако ми позволите да съм откровена, не е съпругът ви. А това, че думите на този така наречен „съветник“ могат да ви превърнат в онова, което вие и съпругът ви мразите. — Лори довърши питието си. Загърна раменете си в шала и стана. Огледа се, прибра кичур коса назад и погледна към прозореца. — Ето, и дъждът е спрял. Денят ще бъде чудесен. Вървете у дома при съпруга си, мадам. Радвайте се на късмета си. Бъдете жената, която той обожава.

Тя ми се усмихна за миг.

— И за в бъдеще подбирайте внимателно съветниците си.

Каза нещо на собственика и излезе под синята светлина на влажното ранно утро. Аз останах да седя и да премислям всичко, което ми беше казала, докато изтощението най-сетне се просмукваше в костите ми заедно с нещо друго: дълбоко, дълбоко облекчение.

Повиках възрастния келнер, за да платя сметката. Той вдигна рамене и ми каза, че мадам Лори вече се е погрижила, и отново се зае да бърше чашите.

 

 

Апартаментът бе толкова тих, докато се качвах по стълбите, че предположих, че Едуар спи. Той постоянно вдигаше шум, когато беше у дома, като пееше или подсвиркваше, или пускаше грамофона си толкова силно, че ядосаните съседи тропаха по стените. Врабчетата чуруликаха в бръшляна, който покриваше стените отвън, а далечното трополене на конски копита по калдъръма напомняше за бавно събуждащия се град, но в малкия апартамент на най-горния етаж на номер двайсет и първи от улица „Суфло“ бе съвсем тихо.

Опитах се да не мисля за това къде може да е бил или в какво настроение е. Свалих си обувките и изкачих бързо последните няколко стъпала, изгаряйки от нетърпение да се пъхна в леглото при него и да го прегърна. Щях да му кажа колко съжалявам, колко го обичам и каква глупачка съм била. Отново щях да съм жената, за която се бе оженил.

Умът ми направо жужеше от нуждата да бъда с него. Отворих вратата на апартамента тихо, вече си го представях как лежи омотан в чаршафите и одеялата и как сънено повдига с ръка завивките, за да ме пусне при себе си. Но леглото ни бе празно.

Поколебах се, минах край леглото и отидох в основната част на студиото. Внезапно ме обзе някаква нервност, не бях сигурна как ще ме посрещне.

— Едуар?

Отговор не последва.

Студиото беше слабо осветено, свещите догаряха, както ги бях оставила в бързината да изляза, а от дългия прозорец се процеждаше студената синя утринна светлина. Хладината във въздуха загатваше, че огънят е угаснал преди часове. Едуар стоеше в ъгъла, близо до платната, само по риза и размъкнати панталони, с гръб към мен, загледан в някакво платно.

Останах на прага, вперила очи в съпруга си, в широкия му гръб, в гъстата му тъмна коса, преди той да разбере, че съм там. Когато се обърна към мен, в погледа му проблесна тревога — „какво ли ме чака сега?“ — и от това ме заболя.

Тръгнах към него, стиснала в ръка обувките си. Бях си представяла как се хвърлям в прегръдките му през целия път насам по улица „Бабилон“. Мислех, че няма да мога да се въздържа. Но сега, в студената и стихнала стая, нещо ме спираше. Застанах на няколко сантиметра от него, очите ми бяха приковани в неговите и усетих как бавно се извръщам към статива.

Жената на платното беше приведена напред, лицето й беше безгласно и гневно, тъмночервената й коса бе прихваната небрежно на тила, както беше моята предната вечер. В тялото й се усещаше напрежение, дълбоко сдържано неудовлетворение, отказът й да погледне право към художника бе като мълчалив укор. И в гърлото ми се надигна ридание.

— Това… е прекрасно — казах аз, когато си възвърнах гласа.

Той се обърна към мен и видях, че е изтощен, очите му бяха червени, вероятно от липсата на сън. Исках да излича тъгата от лицето му, да върна думите си назад, да го направя отново щастлив.

— О, бях такава глупачка… — подхванах аз.

Но той ме изпревари, пристъпи напред и ме сграбчи в прегръдките си.

— Никога вече не ме напускай, Софи — прошепна тихо до ухото ми, а гласът му бе натежал от чувства.

Не говорехме. Притискахме се един към друг толкова силно, сякаш сме били разделени с години, а не само за няколко часа.

Гласът му, галещ кожата ми, беше дрезгав и пресекващ.

— Трябваше да те нарисувам, защото не можех да понеса да те няма, и това бе единственият начин да те върна.

— Тук съм — мърморех аз. Зарових пръсти в косата му, придърпах лицето му към своето, вдъхвах диханието му. — Никога повече няма да те оставя. Никога.

— Исках да те нарисувам каквато си. Но пред очите ми все беше тази гневна и нещастна Софи. И единственото, което си мислех, бе, че аз съм причината за това нещастие.

Поклатих глава.

— Не си ти, Едуар. Да забравим тази нощ. Моля те.

Той се протегна и завъртя статива с гръб към мен.

— Тогава няма да довърша това. Дори не искам да го виждаш. О, Софи. Съжалявам. Толкова съжалявам…

И после го целунах. Целунах го и се постарах да му покажа, че го обичам от цялото си сърце и с цялото си същество, и как животът ми преди него е бил сив и безцветен, а бъдещето без него — ужасяващо и мрачно. С целувката си му казах, че го обичам повече, отколкото някога съм вярвала, че мога да обичам някого. Моят съпруг. Моят красив, сложен и гениален съпруг. Не можех да изрека думите: чувствата ми бяха твърде всеобхватни.

— Ела — казах накрая и сплела пръсти с неговите, го поведох към леглото.

 

 

По-късно, когато улицата се оживи от звуците на ранния предиобед, а продавачите на плодове и зеленчуци бяха приключили с обиколката си и ароматът на кафе, носещ се през отворения ни прозорец, бе станал неустоим, се измъкнах от прегръдките на Едуар и леглото ни, докато потта охлаждаше гърба ми и усещах вкуса му по устните си. Отидох в студиото отсреща, запалих огъня и обърнах платното. Огледах я внимателно, забелязах нежността в рисунъка му, интимността на картината, идеалното представяне на самата мен, запечатания момент.

После се обърнах към него.

— Трябва да я довършиш.

Той се повдигна на лакът, погледна ме с присвити очи.

— Но… ти изглеждаш толкова нещастна.

— Може би. Но това е истината, Едуар. Ти винаги показваш истината. В това е големият ти талант. — Протегнах се, вдигнала ръце над главата си, после ги свалих, наслаждавайки се на погледа му върху тялото си. Свих рамене. — А и всъщност предполагам, че ще има дни, в които сме ядосани един на друг. Меденият месец не може да продължава вечно.

— Напротив — заяви той и изчака, докато се върна при него. Издърпа ме в леглото и ме погледна сериозно — Може да продължи, колкото поискаме. И като господар на този дом, заявявам, че всеки ден от брака ни трябва да бъде част от медения ни месец.

— Подчинявам се напълно на волята на съпруга си. — Въздъхнах и се сгуших в него. — Опитахме и видяхме, че ядосването и гневът не ни устройват. Аз също заявявам, че останалите дни от брака ни трябва да бъдат като меден месец.

Лежахме в приятна тишина, кракът ми почиваше върху неговия, топлата кожа на корема му допираше моята, тежката му ръка ме прегръщаше през талията. Не помнех някога да съм била по-доволна от живота. Вдъхвах уханието на съпруга си, усещах повдигането на гърдите му и най-накрая умората започна да взема връх. Унесох се в дрямка, поела към място, което бе топло и приятно, особено в сравнение с това, което бях преживяла. И тогава той заговори.

— Софи — тихо прошепна той. — Докато сме напълно откровени един с друг, трябва да ти кажа нещо.

Отворих едно око.

— И се надявам да не накърня чувствата ти.

— Какво има? — Гласът ми беше само шепот, а сърцето ми — готово да спре.

Той се поколеба за миг, хвана ръката ми.

— Знам, че го беше купила специално за мен. Но всъщност не обичам особено гъши дроб. Никога не съм го обичал. Само се опитвах да бъда любезен…

Не довърши изречението си. Защото аз вече го бях спряла с устни върху неговите.