Линкълн Чайлд
Забравената стая (17)

17.

Памела Флуд се беше навела над чертожната дъска в своя кабинет. Двата й лакътя почиваха върху струпаните безразборно планове и схеми, напълно беше потънала в извисяването в западна посока на сградата, която скицираше. Подобно на всички модерни архитекти, тя използваше софтуер за окончателните чертежи — беше избрала програмата „АутоКАД архитектура“, но обичаше да прави първоначалните скици за проектите си на ръка, като оставяше потока от идеи свободно да насочва върха на молива. А този проект беше много специален — преустройство от основите до покрива на стара консервна фабрика на брега на Темза и превръщането й в жилищна сграда. Винаги беше искала да работи върху по-комерсиални проекти, а този можеше да доведе до цяла поредица…

Внезапно осъзна, че заради вглъбяването си в работата и музиката, която се носеше от уредбата като фон, не беше чула звънеца на входната врата. Изправи се, излезе от кабинета, тръгна по коридора и през приемната на разхвърляната стара къща се озова във фоайето. Отвори вратата и погледна в сивите очи на висок мъж със светлокестенява коса. Съдейки по лицето му, можеше да се приеме, че е на около четирийсет години. Хубаво лице, помисли си тя, интелигентно, с изваяни скули, едва забележима трапчинка на брадичката, а кожата му блестяща и гладка под късното утринно слънце. То й се стори някак познато.

— Госпожица Флуд?

Мъжът й подаде визитка.

— Казвам се Джереми Логан.

Памела погледна визитката. На нея пишеше д-р Джереми Логан, Исторически факултет, Йейлски университет. Мъжът съвсем не приличаше на професор по история. Имаше прекалено силен слънчев тен, слабо, но атлетично тяло и носеше костюм, шит по поръчка, а не вечните сака от космат туид. Възможно ли бе да е потенциален клиент? В този момент осъзна, че още го държи пред вратата.

— О, много се извинявам. Заповядайте, влезте. — Тя го поведе към приемната.

— Много хубава къща — отбеляза той, след като седнаха. — Прадядо ви ли я проектира?

— Да.

— Тези викториански линии й придават свежест сред многото колониална и италианска архитектура тук, в Нюпорт.

— Да не би да следвате архитектура, доктор Логан?

— Нека цитирам реплика от един стар филм: „Не знам много за много неща, но зная по нещичко за почти всичко“.

И Логан се усмихна.

— Във всеки случай трябва да знаете много за историята.

— Госпожице Флуд, проблемът с историята е, че се случва независимо дали искаме, или не. Само изследователите на Шекспир може да са сигурни, че докато работят, няма отнякъде да изскочи нова пиеса.

Памела се засмя. Този мъж беше очарователен, но тя имаше да планира жилищна сграда. Първоначалните проекти трябваше да се предадат след само две седмици.

— Доктор Логан, как мога да ви помогна?

Мъжът кръстоса крак върху крак.

— Излиза, че съм тук заради прадядо ви. Казва се Морис Флуд, нали? Архитект като вас самата.

— Точно така.

— Между големите му проекти е и замъкът на Делаву в средата на 80-те години на XIX век. Замъкът, който по-късно става известен като „Дарк Гейбълс“.

Като чу това, Памела почувства тревога, но не отговори.

— Сега е седалището на „Лукс“.

— Там ли работите, доктор Логан? — попита Памела предпазливо.

— Временно.

— И какво точно искате?

Логан прочисти гърлото си.

— След като прадядо ви е бил архитект на замъка и след като тази къща е била негов дом и офис, а мисля, че сега е ваша, съм любопитен дали оригиналните планове не са запазени?

Това било значи. Тя го изгледа подозрително.

— И какво точно ви интересува в плановете?

— Бих искал да ги прегледам.

— Защо?

— Не мога да навлизам в подробности, но ви уверявам, че…

Памела скочи на крака толкова рязко, че той спря насред дума.

— Съжалявам, но плановете не са на разположение.

— Има ли начин да бъдат осигурени? Готов съм да почакам.

— Не, няма. А сега ви моля да си вървите.

Логан я гледаше с любопитство, докато бавно се изправяше.

— Госпожице Флуд, зная, че сте участвали…

— Доктор Логан, имам много работа. Моля, вървете си. Моля.

Той продължи още известно време да я гледа изпитателно, после кимна в знак на благодарност, закрачи през фоайето и излезе през входната врата, без да каже нещо.