Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (43)

43.
Саския

Какво минно поле е това парти. Джоши и представа си няма! Е, естествено!

Опитвам се да не забравям какво на кой (или на кого???) съм казала. С кого съм приятелка. (С кой съм приятелка? Не, Саския, така не е правилно.) Най-доброто, на което съм способна, е да се усмихвам и да говоря за времето.

Джоши е свършил страхотна работа, трябва да му го призная. Къщата е красива. Ще ми липсва — нямам думи да ви опиша колко. Толкова любов съм вложила в нея. Той нае фирма за кетъринг и те направиха убийствени хапки. В нашата кухня! Очевидно са дошли с необходимите продукти, приготвили са невероятната храна и са почистили след себе си. Сигурна съм, че е струвало цяло състояние.

Той е наел и тримата най-нови куриери в сериала — забравих им имената, две момчета и едно момиче. Твърде невзрачни, за да пробият като актьори — сега се правят на сервитьори, обикалят с табли с шампанско и чаши с газирана вода. Не че някой пие вода, хаха! Нашите партита са прочути с пиячката си. На следващия ден винаги има дълга манифестация от хора, които идват да си вземат колите, защото са били твърде пияни на тръгване. Обикновено аз се крия на горния етаж и се преструвам, че не съм ги видяла, защото не съм особено бляскава с махмурлук.

А махмурлуците стават много по-лоши, след като навършиш четирийсет, само това ще ви кажа. Господи, на колко съм всъщност сега? На четирийсет и три? Четирийсет и четири само след няколко дни. Не ми се мисли за това. И наистина се опитвам да не мисля, за да не взема да се изпусна неволно. Джоши знае, разбира се. Роби никога не е питал, затова си трая. На толкова години си, на колкото се чувстваш. Или поне на толкова, на колкото те мислят останалите. Макар че напоследък започна да ми се иска да бях махнала само две години вместо пет преди толкова много време. Предпочитам хората да мислят, че изглеждам добре за възрастта си, а не че съм малко попрецъфтяла за трийсет и осем. Все пак не мога да направя нищо по въпроса. Представете си какво ще настане, ако си призная!

Избягвам Роби възможно най-много, без да изглеждам нелюбезна. Винаги правя така — той също, — тъй като всички си мислят, че не се харесваме. Но мисълта, че е в къщата, ми носи приятна тръпка. Сексът винаги става по-добър, след като сме били тук заедно. Не че е нужно да става по-добър, нали разбирате, но малко подправка не вреди, нали? Роби все ми казва как не можел да отдели очи от мен, колко много искал да ме има тук и веднага, въпреки последствията.

Нахраних Пола с още „клюки“ за Роби и Саманта. Тя се върза на приказките, че той се отегчавал от нея, и аз се зачудих дали не е решила да се престори, че нищо не е станало. Да го пусне от кукичката, без той изобщо да разбере за опасността. Но е направена от по-друго тесто, мисля си. Решила е да си върне живота.

Джес не беше поканен, между другото. Това се смята за един от най-големите гафове при всяка продукция — особено при дългите сериали с редовни участници, — да поканиш всички, освен един. Но сякаш всички сме подписали тайна клетва. Никой не му е споменат за купона и никой няма да го направи в понеделник. Все едно никога не се е състоял. Той е твърде непредвидим. Може да започне бой и в манастир (макар че, ако трябва да съм честна, някои монахини са доста чевръсти, хаха!) и не исках никой да ми разваля вечерта.

А тя е приказна, наистина. Всичките ми приятели са се събрали, за да празнуват рождения ми ден. Толкова много обич. И знам, че ще е за последно. Сигурна съм, че с Роби ще правим великолепни партита в апартамента, не ме разбирайте погрешно. Възнамерявам да го превърна в място, където всеки би искал да отиде. Но няма да имаме толкова пространство или такава градина. Поне за известно време. Няма да е същото.

Затова трябва да се насладя на това за последно. Преди да взривим всички.

Все още съм в градината и си говоря с Грейс, жената на Дейвид (самия фермер Джайлс) за печива — тема, по която не зная нищо и нямам мнение, но на нея явно й е интересна, — когато чувам някакъв вик отвътре, следван от смях и възклицания. Настъпва осезаема промяна в атмосферата и аз разбирам, просто знам, че нещо се е случило.

— Ще проверя какво става — казвам на Грейс, доволна, че имам повод да се измъкна.

Не знам какво очаквам да видя. Хората се обръщат към мен, когато влизам. Сякаш всичко е на забавен кадър. Като в уестърн, когато пианистът се навежда над капака и всички се обръщат, за да се втренчат в непознатия, който току-що е влязъл в бара.

Инстинктивно поглеждам към Роби в тълпата. Той стои до вратата на кабинета на Джоши, а лицето му изразява смесица от неверие и гняв.

Влизам по-навътре в стаята, пробивам си път през тълпата, за да видя какво става.