Джо Хил
Пожарникаря (92)

13

Студът беше толкова остър след ароматизираната на банан топла барака на Пожарникаря, че едва не й изкара дъха и защипа бузите и като след шамар.

Харпър го поведе около постройката, нагоре през високото море от трева и надолу по дюната към онази страна към океана, която не се виждаше от брега. Когато се забави в пясъка, тя се върна и го хвана за ръката, за да му помогне.

Спряха се до голямата платноходка, която стоеше върху своята шейна. От мястото си жената можеше да види името й върху кърмата в златни курсивни букви: боби шоу. Плавателното средство играеше голяма роля в плана им, появяваше се в точки Е, Ж и от М до Р.

Пожарникаря се огледа наоколо, носеше гуменото си пожарникарско яке като пелерина и се беше свил в него. Най-накрая откри онова, за което беше тръгнал на лов — луната, един леден бутон, забит в черната одежда на небето.

— Ето я. Убий я, за да можем да се приберем вътре на топло. Харпър държеше лъка в едната си ръка, а колчан със стрели в другата. Остави всички, освен една от стрелите, върху сините камъни, протегна я към него и посочи.

— Имаш ли огънче?

Джон стисна върха й с юмрука си и го плъзна надолу. След него се появи син огън, сякаш стрелата беше потопена в бензин и той беше доближил запалена клечка кибрит до нея.

Изпъна тетивата и погледна през горящия край. Огънят образуваше червен флаг. Прицели се в луната и пусна.

Пламтяща червена комета проряза мрака. Стрелата измина шейсет метра, отклони се надясно и тръгна да пада в облак от жар.

Харпър вдигна лъка над главата си, чувстваше се щастлива и някак си дива.

— Не е ли красиво! — каза Джон.

Тя обърна ръката му и погледна дланта му.

— Не те ли боли?

— Въобще. Не е трудно за разбиране. Ама никак. Драконовата люспа ще изгори всеки гостоприемник, ако се наложи, но не би наранила себе си. Научих я да спре да мисли за мен като за гостоприемник. Хакнах кода й и я препрограмирах, за да забрави, че има някаква разлика между мен и нея.

— Мразя, когато започнеш да ми обясняваш нещо. Като приключиш, имам чувството, че знам по-малко, отколкото преди това.

— Погледни на нещата по този начин, Уилоус. Знаеш, че е в мозъка ти. Знаеш, че чувства, просто не използва думи. Ако й подадеш стрес и паника, тя ще разчете това като заплаха и ще избухне в пламъци, за да започне възпроизводствения си процес и да избяга. Подай й хармония, доволство и чувство за принадлежност и ще разчете това като сигурност. Тя не само усеща удоволствието ти, но и го увеличава. Осигурява ти приятен отклик, дава ти най-евтината дрога на света. Но в двата случая не действа, а реагира. Онова, на което Ник ме научи…

— Какво? — изуми се Харпър. — Ник? Онова, на което Ник те е научил?

Джон премига насреща й, объркан, изгубен.

— Да. Е, Ник… Ник не би… няма… имам предвид, очевидно вече не, не и след… — Мъжът поклати глава и махна с ръка. — Защо намесваш Ник в това? Объркваш ме.

Не съм намесила Ник, искаше да каже Харпър. Ти го стори. Дори беше отворила уста. Но я затвори и го остави да продължи.

— Когато всички сте в църквата и пеете, на нея й харесва. Така я омиротворявате. Само дето продължавате да ползвате думи, а на нея не й пука за думи. Имаше един писател, който казваше, че езикът не е начин за комуникиране, и драконовата люспа е напълно съгласна с него. Всички тези думи в главата ти постоянно ти напомнят, че си гостоприемник. Трябва да помислиш какво искаш да направи драконовата люспа за теб без думи. Представи си какво би било чувството да си глух, да си мислиш глухи мисли, а езикът на глухонемите да е твоят единствен и основен език.

— Като при Ник — промърмори Харпър.

— Да, щом така предпочиташ — отвърна Пожарникаря и отново махна с ръка, сякаш за да изгони нахална мушичка. — Ник може да почувства туптенето на барабани с костите си и ако го научиш на текста на някоя песен, той ще си я пее, но с безгласните думи на глухите. Ако можеш да пееш на драконовата люспа без думи, то тогава ти говориш езика й. В такъв случай тя вече не гледа на теб като на отделна единица, а като едно цяло с нея. Това е всичко, което направих. Това е всичко, което някога ще направя. Пея й една от любимите ми песни, но без думи. Пея й за моето палто от пламъци и моя огнен меч, и драконовата люспа ги прави.

— И Ник те е научил как? Ник може да прави същите неща? Да хвърля пламъци като теб?

Джон я изгледа с неясен, объркан и нещастен поглед. След което отвърна с едва доловим нежен глас:

— Всъщност той е доста по-добър от мен.

Харпър кимна.

— Но вече не?

Пожарникаря поклати глава. Тя разбра какво има предвид и реши да се върне на темата по-късно.

— Коя песен й пееш?

— Ах. Не я знаеш. — Мъжът отново помаха с ръка и погледна настрани. Харп знаеше, че е облекчен, че смениха темата за Ник. — Макар че, когато те срещнах за първи път, мисля, че… е, едно от първите неща, които ми каза, беше от песента. За момент си помислих, че съм намерил човек, който обича „Дайър Стрейтс“ колкото мен.

Харпър се отдръпна от него. Разлюля се на студения въздух. Затвори очи, вдиша дълбоко и започна да пее с нежно, ниско, мелодично мълчание.

Влюбеният Ромео

по улиците пее серенада,

приспива всички той

с любовната си песен,

под уличната лампа

от сенките излиза

и казва бързо той:

„Ти и аз, скъпа…

какво ще кажеш за това?“.

Харпър отвори очи. Джон се беше опулил насреща й, устата му беше отворена, очите му бяха влажни и блестяха, сякаш беше на път да се разплаче.

— Ти блестиш — каза й той. — Пееш любимата ми песен и блестиш като диамант на годежен пръстен.

Харп се погледна и видя, че е прав. Гърлото й представляваше яка от коралова светлина. Сияеше през пуловера си.

Джон се наведе и я целуна — топла, страстна целувка, която ухаеше на ром, кафе, масло, орехи, цигари и англичанин. Отдръпна се назад и я погледна несигурен.

— Съжалявам — каза той.

— Надявам се да не е така.

— Имаш вкус на шоколадче.

— Лъжица захар, доколкото разбра, прави лекарството по-лесно за преглъщане.

— Това лекарство ли е?

— Важна част от твоето възстановяване. Вземи две и ми се обади на сутринта.

— Две?

Харпър го целуна отново, след което се отдръпна и се изсмя на изражението му.

— Хайде, Джон. Твой ред е да стреляш. Трябва да си добър. Ти си англичанин. Кръвта на Робин Худ тече във вените ти. Ето.

Подаде му лъка. Показа му къде да постави ръцете си и срита краката му, за да го накара да ги разкрачи.

— Дърпаш тетивата до ъгълчето на устата си ето така — обясни медицинската сестра и му показа с жестове. — Упражнявай се без стрела известно време.

Пожарникаря така и стори, поклащаше се на хапещия студ, ноздрите му бяха червени, а останалата част от лицето му беше с цвят на восък.

— Така как е? Приличам ли на Ерол Флин?

— Ти си един смел шибаняк — каза му тя.

Харпър взе една стрела от камъните, задържа я в ръка, затвори очи и се опита да се концентрира.

— Какво правиш?

Не го погледна, но усети погледа му върху себе си и това я зарадва. В този момент осъзна, че ще успее да го направи. Чувството беше, като да знаеш, че ще уцелиш десетката, преди стрелата да излети от лъка.

Видя всичко в главата си, начина, по който да раздвижи ръцете си, за да каже ти и аз, скъпа, какво ще кажеш за това, без да използва никакви думи. Видя всичко и осъзна колко е лесно. Не трябваше да прави нищо, за да се свърже с драконовата люспа. Беше, все едно да бъде бременна. Почувства песента в сухожилията и нервните си окончания, почувства как тече като кръв, без никакъв звук, без никакви думи, без дори спомена за думите. Ти и аз, скъпа, какво ще кажеш за това?

Запали се. Отвори очи, за да види юмрука си в студени пламъци — сини, мистични пламъци — да се вият около стрелата, изкрещя от ужас и я изтърва.

Пожарникаря сграбчи китката й и я пъхна под якето си, за да изгаси огъня. По бузите му избиха червени петна. Очите му бяха опулени зад очилата му.

— Какво правиш?

— Нищо — отвърна тя.

— Какво, в името на бог, си мислиш, че правиш? Да не искаш да умреш?

— Аз… просто исках да видя…

Пожарникаря не я изслуша, беше се обърнал и затътрил по дюната.

Настигна го на върха на билото, най-високата точка на острова. Бараката беше долу, построена от едната страна на склона. Мъх и морска трева бяха покрили покрива като килим. Опита се да го хване за рамото, но той се завъртя и се отскубна от ръката й.

Изгледа я с объркан, сериозен поглед, очите му бяха опулени зад квадратните му очила.

— За това ли беше всичко? Да ме напиеш и да разбереш дали можеш да ме измамиш да те науча как да изгориш?

— Не. Джон. Не. Целунах те, защото исках да те целуна.

— Знаеш ли какво се случи с последния човек, който искаше да извади горящ заек от шапката?

— Знам какво се е случило.

— Не, не знаеш. Нямаш никаква представа. Превърна се в пепел. Докато говореше, Пожарникаря отстъпваше от нея.

— Знам, че е умряла. Знам, че е било ужасно.

— Млъквай. Не знаеш нищо друго, освен че имам нещо, което искаш, и ще направиш всичко възможно, за да го получиш: ще ме напиеш, ще ми се мазниш, ще ме изчукаш даже, ако се наложи.

— Не — отвърна Харпър. Имаше чувството, че се е оплела в мрежа. Не можеше да се освободи и всичко, което казваше, само я отвеждаше с още една степен по-навътре в бодливия възел. — Джон. Моля те.

— Не знаеш какво се случи с нея. Не знаеш какво все още се случва с нея. Не разбираш абсолютно нищо за нас. — Хвърли лъка на покрива и Харпър осъзна, че се беше качил на бараката си. Отдръпна се е още няколко крачки от нея. — Махни се от мен. И никога не прави повече това, което направи преди малко. Протегна ръце. По драконовата му люспа запулсира златиста светлина. Дланите му се превърнаха в плитки чинии, обрамчени с пламъци. — Освен ако не искаш да изгориш завинаги.

— Джон, спри се, спри да се движиш. Просто стой, където си…

Мъжът не я послуша. Направи още една крачка назад и разпери ръце. Крила от ярък огън заизлизаха от ръцете му и продължиха надолу по тялото му. От ноздрите му бликна черен пушек.

— Освен ако не искаш да си в ада до края на живота си — каза той. — Като м-м-мъх-мъх…

Очите му се ококориха изненадано. Започна да върти ръце, за да запази равновесие, рисуваше огнени обръчи във въздуха. Десният му крак се плъзна под него и падна от покрива. Стовари се на коляно, стрелна се напред и хвана стиска трева. За един дълъг момент на перфектно безвремие увисна под странен ъгъл. Дългата здрава трева се превърна в медни нишки и изгоря в горещата му ръка.

— Джон! — проплака Харпър.

Пожарникаря падна, удари се в тенекиения покрив и полетя в нощта. Чу го как се стовари тежко върху дюната и изстена.

Тишина.

— Нямам нищо счупено! — провикна се той. — Не се тревожи! Добре съм!

Умълча се отново.

— Освен може би китката ми — каза с тъжен глас.

Харпър затвори очи и въздъхна облекчена.

— Ох — изохка Пожарникаря.