Джули Джеймс
Любов под прикритие (14)

14

Големият ден.

Тъй като нямаха никакви задачи чак до вечерта, Джон спа до късно, а после отиде във фитнеса на хотела. След като цял час вдига тежести, все още имаше време и изобилие от енергия за изгаряне, така че отиде да потича на брега.

Докато краката му тъпчеха мокрия пясък, той прехвърляше през ума си плана за срещата с кмета Блеър тази вечер. Вероятно не беше нужно (нищо не се беше променило през последните дванайсет часа, а той знаеше плана наизуст), но да се съсредоточи върху работата, му помагаше да отвлече мислите си от други неща.

След като плувна в пот в сутрешната горещина, усети как безбрежният син простор на Атлантическия океан го зове. Свали си обувките и тениската и се гмурна във водата, плувайки лениво покрай брега, оставяйки вълните да вършат по-голямата част от работата. След това се излегна в един от шезлонгите на хотела и затвори очи, докато лъчите на слънцето отцеждаха последните остатъци на напрежението от тялото му.

Това определено не беше най-ужасната мисия, в която беше участвал.

Половин час по-късно, след като се беше унесъл под шума на вълните, разбиващи се в брега, си нахлузи тениската и маратонките и се отправи към основната сграда на хотела.

Недалеч пред себе си видя десетина жени, които имаха час по йога на брега. Очите му се спряха върху позната, метър и шейсет сантиметрова блондинка, която се протягаше боса върху постелка за йога.

Джесика.

И само за миг напрежението отново се разля по тялото му.

„Продължавай по пътя си. Не обръщай внимание на гъвкавата жена във впития клин и лилаво потниче.“

Макар че беше невъзможно да не забелязва Джесика, поне беше станал нещо като експерт в преструването… особено след снощи. Първо бяха краката им, докоснали се под масата. След това тя беше направила онзи секси жест с косата си, изваждайки всички шноли наведнъж, оставяйки я да се разпилее по раменете й. Ако някога се беше чудил как ли изглежда Джесика Харлоу с разрошена, току-що-правих-страхотен-секс коса, този въпрос беше получил недвусмислен отговор предишната нощ: адски секси.

А после онова с химикалката.

Химикалката направо го беше убила.

И сякаш не беше достатъчно възбуждащо да я гледа как прокарва проклетото нещо по устните си и отново и отново го пъха между тях, трябваше и да обясни, че имала „орална фиксация“.

Аха. Сякаш това не беше накарало мислите му да поемат в една особено похотлива посока.

Проблемът бе, че „похотливи“ определено не бяха мислите, които един специален агент би трябвало да има за партньорката си. И определено не бяха мисли, които един мъж би трябвало да има за жена, която веднъж беше побесняла, само защото я беше докоснал по рамото. Двамата с Джесика почти се разбираха сега (въпреки саркастичните забележки и сухи остроумия) и той би искал нещата да си останат така и занапред. Имаше работа, която да свърши в Джаксънвил, вероятно последната му мисия под прикритие, което означаваше, че трябва да остане изцяло съсредоточен върху нея и…

… Исусе, сега изпълняваше асана, заради която се беше навела надолу с главата, от което сладкото й, кръгло дупе бе щръкнало право нагоре.

Ама тя сериозно ли?

Използвайки дланите си, за да се оттласне от земята с едно изящно движение, тя се надигна и протегна разперени ръце към небето. Отвори очи и се вкамени, когато го видя да се приближава по спортни шорти и тениска.

Опитвайки се да запази нехаен вид, той й кимна, подхвърляйки едно небрежно „здрасти“, и продължи напред, заповядвайки на очите си да не се спират върху онова мъчително-сладко кръгло дупе или която и да било друга част от Джесика Харлоу, подчертана от впития й тоалет. Отиде право в стаята си, взе студен душ и прекара остатъка от следобеда пред лаптопа си, наваксвайки с докладите по други свои разследвания, с които беше изостанал.

Това бе най-малко еротичното нещо, за което се сещаше.

 

 

С небоядисани тухлени стени, извит меден готварски плот и големи декоративни огледала, „Бистро Екс“ имаше динамичното излъчване на бистро в големия град. Шумът беше доста силен за скритите микрофони, които Джесика и Джон носеха, но тъй като Джон все още не беше срещнал ресторант, който да е оптимално добър за това, един агент под прикритие да запише тайно разговорите на гостите си за вечеря посредством мъничко устройство, закачено за задната страна на едно от копчетата на ризата му, трябваше да се задоволят с това.

В седем часа, точно според уговорката, Морано влезе в ресторанта, придружен от почитаемия Патрик Блеър. Зад кмета вървяха двама полицаи от шерифската служба (охраната му), които му кимнаха и се настаниха на бара. Вероятно щяха да останат там до края на вечерта — на разположение, ако се наложеше, но иначе държащи се настрани.

От сепарето, в което бяха седнали с Джесика, Джон гледаше как кметът моментално мина на режим политик и се заприказва със салонния управител на ресторанта, стисвайки го за рамото, сякаш бяха стари приятели. И може би наистина бяха — агент Лийвит беше споменал, че това е един от любимите ресторанти на кмета.

На пръв поглед не беше трудно да се разбере защо избирателите (и очевидно, списание „Пийпъл“) намираха Блеър за привлекателен. С очарователна усмивка, съвършено подстригана русо-кестенява коса и стройно тяло, той имаше излъчването на един млад Джон Ф. Кенеди от Юга. Е, да, без диплома от един от най-престижните университети в страната и заможно семейство зад гърба си.

Джон тайничко подозираше, че амбициозният политик се стремеше именно към такова излъчване.

Той последва салонния управител във вътрешността на ресторанта, поспирайки, за да се здрависа с неколцина от гостите, приказвайки си и шегувайки се, докато си проправяше път през множеството. А после Морано се приведе към него и прошепна нещо в ухото му, посочвайки към масата на Джон и Джесика.

Блеър се обърна към тях и плъзна очи по Джон за миг, преди да спре поглед върху Джесика. Наклони глава на една страна и се запъти към тях.

Джон се изправи, за да го посрещне, Джесика стори същото.

Време беше шоуто да започне.

— Двама от любимите ми инвеститори от Чикаго! — избоботи Морано с обичайната си деликатност. — Ашли Евърс и Дейв Росър, за мен е чест да ви представя почитаемия кмет на този град, господин Патрик Блеър.

Блеър пристъпи напред и се ръкува първо с Джесика.

— За мен е удоволствие да се запознаем, госпожице Евърс.

— Удоволствието е изцяло мое, господин Блеър. И моля ви, наричайте ме Ашли.

— Дадено. — Той задържа погледа й за миг, преди да се обърна към Джон. — И господин Ривърс.

Джон протегна ръка.

— Господин кмете. За мен е чест.

Те седнаха, като Блеър се настани на мястото срещу Джесика.

— Е… Ветровитият град — започна той, поемайки контрол над разговора. Също като Морано, и той провлачваше леко думите по южняшки. — Бил съм там веднъж. След като издържах изпита за адвокат, взех кола под наем и три седмици пътувах из страната, включително и два дни в Чикаго. Страхотен град. Невероятно горещ и влажен през август. — Той намигна на Джесика. — Беше като отново да се върна у дома.

— Три седмици? На това му се казва пътуване — отвърна тя.

— Кои други места посетихте? — попита Джон.

Спирайки само колкото да си поръча питие (водка с лед), кметът прекара следващите десет минути, забавлявайки ги с разкази за пътуването си из страната. Като с много политици, това бе отчасти отработена история, изпъстрена с предварително намислени шеги и високопарни фрази като „във славния щат Оклахома“, и дори съдържаше няколко трогателни епизоди, достойни да бъдат включени в мемоари.

Беше добро представление, помисли си Джон. Блеър беше харизматичен и изпълнен с динамизъм и знаеше как да заплени слушателите си. Ала след като беше прочел информацията по случая, включително и резюметата на разговорите, които Морано беше водил с него, носейки микрофон, Джон знаеше, че зад очарователната фасада се крие непочтен, корумпиран човек, на когото му харесваше да използва влиянието и властта си за лична изгода.

— Вижте ме само как се разприказвах — каза той, когато сервитьорката дойде, за да вземе поръчката им за вечеря. — Как е свинската пържола днес, Шарлът?

— Такава, каквато е винаги, господин кмете — отвърна сервитьорката.

Блеър се ухили широко на Джон и Джесика над менюто си.

— Шарлът все се заяжда с мен, задето винаги си поръчвам едно и също. Но ако нещо не е развалено, не го поправяш, нали така? — Той върна менюто на сервитьорката. — И ще започна със салата от цвекло.

Когато сервитьорката се отдалечи, Джесика сплете пръсти върху масата, готова да се заловят за работа.

— Нека започна като ви кажа, господин кмете, колко много сме ви задължени с Дейв, задето ни отделихте от времето си.

Блеър кимна благосклонно и махна към Морано.

— Антъни каза, че сте хора, с които трябва да се срещна, а Антъни винаги е прав за тези неща.

— Казах на кмета, че компанията ви обмисля да инвестира в някои проекти в Джаксънвил — обясни Морано.

— Радвам се да го чуя — рече Блеър. — Дълбоко съм убеден, че като насърчаваме и поощряваме както публичните, така и частните инвестиции в града, можем да създадем вълнуващи бизнес възможности и нови работни места. Това е един от най-важните ми приоритети, откакто встъпих в длъжност.

— Определено смятам, че това е нещо, което можем да предложим — каза Джесика. — Не съм сигурна какво точно ви е разказал Антъни за „Лейкшор Капитал Партнърс“, но ние сме компания, която търси възможности за инвестиции в ресторантьорския бизнес, на стойност между пет и двайсет и пет милиона долара. Сега, очевидно става въпрос за това, да открием правилните възможности. Ето защо търсим идеи и пазари, които според нас имат значителен потенциал за разрастване. И след като направихме проучванията си, с Дейв смятаме, че кулинарната сцена на Джаксънвил има голям потенциал.

Кметът се приведе напред в стола си.

— Какво ви привлече към Джаксънвил?

Усмивката на Джесика стана лукава.

— Имате предвид, освен това, че е „най-близкото подобие на Гринич Вилидж, което бихте могли да откриете във Флорида“?

Блеър избухна в смях.

— Наистина сте направили проучванията си както трябва. — Той отпи глътка от питието си и очите му отново се задържаха върху Джесика.

Виждайки това, Джон стисна по-силно чашата си.

Като се имаха предвид неговите проблеми в това отношение, надали можеше да вини Блеър, задето беше забелязал, че Джесика е красива жена… особено тази вечер. Със сините си очи с опушен грим, руса коса, падаща на вълни по раменете, дълга до коленете черна рокля, която сякаш бе ушита специално за нейната фигура, и високи токчета, тя изглеждаше едновременно изискана и невероятно секси. Ала в погледа на Блеър имаше още нещо… нещо хищническо и пресметливо, което отиваше отвъд откровеното мъжко одобрение.

— От дизайнерска гледна точка — каза Джон, намесвайки се в разговора, — мога да ви уверя, че идеята, която имаме с Ашли, ще пасне съвършено в квартала.

— Чувам, че оглеждате имоти в Ривърсайд. Очарователен квартал, нали? Изобилие от култура и история… без следа от претенциозност — каза Блеър.

— Точно каквото търсим — рече Джон.

Кметът кимна, а после отново погледна към Джесика.

— Е, кажи ми, Ашли, какъв ресторант имате предвид?

Нещата продължиха в същия дух. През следващия половин час говореше главно Джесика, излагайки предложението на Ашли и Дейв. Напълно убедителна в ролята си на дялов инвеститор, тя представи пред Блеър идеята им за пицария и винен бар, говорейки с ентусиазъм за проекта, и спомена плана им да последват тази първоначална инвестиция с още няколко заведения из града. Джон също играеше ролята си, излагайки идеите си като човека, който отговаряше за дизайна, ала беше очевидно, че Блеър бе по-благоразположен към Джесика, като на няколко пъти дори успя да я въвлече в страничен разговор.

Агентът под прикритие у Джон беше доволен от това развитие на нещата. Работата си беше работа и стига само обектът да се отпуснеше и да им се довереше, изобщо не го беше грижа дали самият той оставаше на заден план, докато партньорът му водеше по-голямата част от разговора.

Мъжът в него обаче бе странно изкушен да се оправи със ситуацията с груба сила, ако високопочитаемият кмет на тринайсетия по големина град в Америка не престанеше да зяпа в деколтето на роклята на Джесика.

— Избрахте ли място за ресторанта? — попита Блеър Джесика, след като сервитьорката отнесе чиниите от предястията.

— Опитваме се. — Джесика хвърли поглед към Джон, сякаш това бе въпрос, който бяха обсъждали неведнъж. — Всъщност намерихме съвършения имот на Кинг Стрийт, на юг от „Форбс“. Някога там се е помещавала банка. Има обаче няколко проблема с мястото, които трябва да разрешим, преди да се ангажираме с инвестицията.

— Какви проблеми? — Блеър наклони глава на една страна, сякаш за първи път чуваше за това, въпреки че Морано вече му беше казал.

Всичко това бе част от играта.

Джесика изложи ситуацията, разказвайки му за проблемите с районирането и разрешителните.

— Ако се изключи това, мястото е идеално. Всъщност вчера с Дейв отново го огледахме и мисля, че вече знаем точно какъв ще бъде дизайнът. Идеята ни е тосканска изба, с изобилие от сводове и дъб. Макар че не съм съвсем сигурна за идеята за „секси“ червена кожа на пейките. — Тя хвърли престорено скептичен поглед на Джон.

Възползвайки се от подадената му реплика, Джон й отправи самонадеяна усмивка, сякаш не за първи път водеха подобни спорове.

— Ще си промениш мнението, докато дойде време да отворим врати.

Поклащайки подразнено глава (интересно, как изкуството имитираше живота), Джесика отново се обърна към Блеър. — Както и да е, очевидно ще подадем молба за нужните разрешения до Комисията за контрол върху използването на земята, но… е, знаете как стават тези неща. Може да минат месеци, докато някой дори погледне молбата ни. А за съжаление, налага се да вземем решение много по-бързо. Инвеститорите ни нямат търпение да започнем работата по проекта възможно най-скоро.

Блеър се замисли над чутото, сплел пръсти.

— Хмм. Нека видя какво би могло да се направи. Понякога едно телефонно обаждане до правилния човек е достатъчно, за да отстрани подобни затруднения. А в този град, естествено, аз имам номерата на всички правилни хора — добави той доста самодоволно. — Макар че, сигурен съм, разбирате, че не бих могъл просто да вдигна телефона заради всеки, който ме помоли за услуга. Трябва да избирам онези каузи, за които се чувствам… най-мотивиран.

Бинго.

В ума си Джон взе купа с пуканки и се облегна назад, за да погледа как Джесика вади едрата риба, която се беше закачила на въдицата им.

— Естествено… поради което двамата с Дейв сме ви задължени, че намерихте време да срещнете с нас — каза тя. — И докато обмисляте ситуацията ни, ако се сетите за нещо, с което ние бихме могли да помогнем за получаването на онези разрешителни, моля ви да ни кажете. — Тя задържа погледа на кмета, придобила изведнъж адски хитър и пресметлив вид. — От наша страна определено няма недостиг на мотивация да разрешим проблемите възможно най-бързо.

— Мисля, че прекрасно се разбираме, госпожице Евърс — провлачи Блеър, а в гласа му се долавяше лека усмивка. Вдигна чашата си като за поздрав към Джесика и отпи.

Малко след това сервитьорката дойде, за да вземе поръчката им за десерт. Докато помощник-келнерът поставяше на масата чашите с еспресо, Джесика се извини и отиде в тоалетната. Като истински джентълмен, Блеър се изправи заедно с нея, възползвайки се от възможността да сложи ръка на кръста й, докато й показваше къде са тоалетните.

А после се загледа в дупето й, докато тя се отдалечаваше.

Джон извърна очи, успявайки някак да запази любезния тон, докато благодареше на помощник-келнера за еспресото.

Блеър отново седна и отпусна ръце върху масата.

— Чудех се нещо, Дейв. Какво има между теб и Ашли?

Седналият до кмета Морано изведнъж като че ли страшно се заинтригува от подредбата на десертните си прибори.

Досещайки се накъде отиват нещата, Джон се облегна назад и впи поглед в Блеър.

— В смисъл?

— В смисъл, отношенията ви само професионални ли са, или има и нещо лично?

Колкото и да бе странно (и в разрез с подготовката му като агент под прикритие), на Джон му се прииска да даде мъглив отговор, който да накара кмета да престане с тези продължителни погледи и „невинни“ докосвания.

Но.

Както той знаеше по-добре от всеки друг, Джесика беше невероятно способен агент. Не се нуждаеше от неговата закрила в тази ситуация, нито от намеса му и с нищо не беше показала, че иска да променят предварително уточнената история. Така че Джон щеше да се придържа към плана им — бяха се съгласили, че Ашли не е обвързана и щеше да си остане такава.

— Отношенията ни са чисто професионални — отвърна Джон съвсем спокойно, сякаш и през ум не му беше минавала мисълта, че може да има и нещо друго. — Не смесвам работата с удоволствието.

Блеър се ухили, разкривайки белите си зъби, и хищническият блясък се завърна в очите му.

— За мой късмет, аз не страдам от същите скрупули.

Ама че изненада.