Луиз Пени
Убийството на художника (8)

Глава шеста

Гамаш се убеждаваше колко красива е околността въпреки проливния дъжд и пронизващия вятър. Кленовете бяха обагрени в тъмночервено и оранжево, а издуханите им от вихъра листа бяха поръсили пътя и канавките като пъстроцветен килим.

Пътуваха с колата от Уилямсбърг в посока Трите бора и се наложи да минат през планинското било, което разделяше двете селища. Пътят се провираше разумно през долините и покрай реката и вероятно следваше стария маршрут на дилижансите. В един момент обаче Бовоар свърна по още по-тесен черен път, осеян с едри дупки. Колата започна да се тресе и Гамаш с усилия четеше бележките си. Отдавна бе тренирал стомаха си да не реагира по най-неприятния начин при подобни обстоятелства, но очите му бяха по-капризни в това отношение.

Бовоар намали скорост, докато приближаваше една голяма пощенска кутия, боядисана в слънчево жълто. Върху нея нечия ръка бе изписала с печатни бели букви номер и фамилия — Крофт. Продължиха напред. Пътят бе обграден от двете страни със стени от високи кленове, които сплитаха короните си в подобие на тунел.

Чистачките бясно чистеха предното стъкло и Гамаш мерна бяла фермерска къща с дървена облицовка. Удобна и уютна наглед, тя бе потънала в море от слънчогледи и ружи, забравили сезона си. От комина й се носеше пушек, който вятърът мигом отвяваше в гората зад нея.

Гамаш отдавна бе научил, че домът отразява собственика си като автопортрет. Вкуса му за цветове, мебели, картини. Всяка малка подробност разкриваше по нещо от същността му. Дали мястото бе запуснато, в безпорядък или пък изрядно като аптека? Дали украшенията бяха подбрани така, че да впечатлят новодошлия, или разказваха за различни моменти от биографията на собственика? Дали пространството бе претрупано от вещи, или максимално изчистено? По време на разследване Гамаш изпитваше силно вълнение всеки път, когато прекрачеше прага на нечий дом. Изгаряше от желание да разгледа къщата на Джейн Нийл, но се налагаше да изчака. Всеки момент обаче щеше да научи тайните на семейство Крофт.

Обърна се към Никол:

— Дръжте си очите на четири и водете подробни бележки за всичко казано. И си дръжте устата затворена, разбрано?

Младата жена го изгледа враждебно.

— Зададох ви въпрос, агент Никол.

— Разбрано. — Направи дълга пауза, преди да добави: — Сър.

— Добре. Инспектор Бовоар, вие водите.

— Веднага — отвърна заместникът му и излезе от колата.

Матю Крофт ги чакаше до входната врата. Пое прогизналите им палта и ги въведе право в кухнята. Всичко беше обагрено в яркочервено и жълто. По рафтовете бяха наредени пъстри съдове и блестяща посуда. Завесите бяха чисто бели, бродирани с цветя по ръбовете.

Гамаш хвърли поглед към Крофт, който подреждаше солницата и пиперницата от другата страна на масата. В интелигентните му очи личеше безпокойство, сякаш очакваше да се случи нещо. И се ослушваше. Признаците бяха едва доловими, скрити под дружелюбната му фасада. Главният инспектор обаче не ги пропусна.

— Държа комплекта с лъка и стрелите зад паравана на верандата. Измокрен е, но все пак мога да ви покажа как се стреля, ако желаете.

Крофт говореше на Гамаш, но вместо него отговори Бовоар, с което привлече върху себе си погледа на домакина:

— Това несъмнено ще бъде от полза, но първо бих искал да ви задам няколко общи въпроса.

— Разбира се, питайте.

— Разкажете ми за Джейн Нийл, за взаимоотношенията ви с нея.

— Не бяхме много близки. Понякога се отбивах при нея. Там беше спокойно. Мирно. Беше ми учителка много отдавна, още в старото училище.

— Каква преподавателка беше?

— Забележителна. Само с един свой поглед можеше да ви внуши, че сте единственият човек на земята. Разбирате ли ме?

Бовоар кимна. Арман Гамаш имаше същата дарба. По време на разговор повечето хора се оглеждат наоколо, кимат, махат с ръка. Но не и Гамаш. Всеки, с когото той общуваше, се чувстваше като център на вселената. Бовоар, разбира се, бе наясно, че в това време шефът му попива и най-малката подробност от случващото се. Просто не го показваше.

— Къде работите?

— В общината на Сан Реми, в пътното управление.

— С какво се занимавате там?

— Шеф съм на поддръжката на пътищата. Възлагам задачи на екипите, анализирам проблемни участъци. Понякога само обикалям в търсене на проблеми. А ако попадна на някоя преобърната кола, се надявам да не се натъкна на проблем.

 

 

Случва се твърде често. Смъртта обичайно идва нощем, прибира душата на човек по време на сън, спира сърцето му или го пробужда да иде до тоалетната с раздиращо главоболие, преди в мозъка му да се спука някой кръвоносен съд. Дебне го по алеи и станции на метрото. След залез облечени в бяло пазители измъкват кабелите на животоподдържащи машини и канят смъртта в стерилни помещения.

Но в провинцията смъртта идва денем и без покана. Улавя в мрежите си рибари с техните рибарски лодки. Сграбчва деца за глезените, докато плуват. Зиме ги примамва да се спускат с шейни по твърде стръмни склонове и застъпва върховете на ските им. Причаква ги в края на езерото, където снегът доскоро е преминавал в лед, а сега — невидима за блесналите детски очи — лека вълна докосва брега. И кънкьорът описва малко по-голям кръг, отколкото е искал. Смъртта дебне в горите с лък и стрела по свечеряване и зазоряване. Посред бял ден изхвърля от пътя автомобили, чиито гуми свистят отчаяно върху леда или снега, или върху ярката есенна шума.

Винаги известяваха Матю Крофт за пътните катастрофи. Понякога дори стигаше първи до тях. И докато измъкваше мъртвото тяло от автомобила, намираше спасение за охлузеното си сърце и ум в поезията. Рецитираше заучени наизуст поеми от книгите, които бе вземал назаем от госпожица Нийл. А поезията на Рут Зардо му беше най-любима.

В свободните си дни често посещаваше госпожица Нийл. Сядаше в някой удобен дървен стол в градината й, гледаше към потока отвъд флокса и учеше наизуст поеми, които му помагаха да прогонва кошмарите. В това време госпожица Нийл му приготвяше лимонада и оформяше цветните лехи. По някаква причина не му се щеше да споделя с полицаите тези спомени, не искаше да ги допуска толкова близо до себе си.

Преди да успее да продължи, домакинът видимо се напрегна. Миг по-късно Гамаш също го чу — отваряне на врата. Сюзън излезе от избата и пристъпи в кухнята.

Не изглеждаше никак добре. На събранието беше напрегната, но в сравнение със сегашното й състояние онова беше нищо. Кожата й бе почти прозрачна и покрита с петна; тънкият слой пот по нея й придаваше хлъзгав влечугоподобен вид. Щом я пое, Гамаш се убеди, че ръката й е студена като лед. Беше уплашена до смърт. Ужасена. Инспекторът погледна към мъжа й, който вече дори не се опитваше да прикрива страха си. Сякаш бе съзрял не жена си, а някакво привидение — дух, който му носеше недвусмислено ужасно и лично послание.

Но моментът бързо премина. Матю Крофт възвърна обичайния си вид и сега само бледността му свидетелстваше за онова, което криеше. Гамаш предложи стола си на госпожа Крофт, но мъжът й го изпревари и зае една табуретка, а съпругата му седна на неговото място. Никой не продумваше. Гамаш се надяваше Бовоар да запази тишина. Искаше мълчанието да се проточи и да ги пречупи. Жената очевидно се бореше с нещо ужасно и силите й се топяха с всеки изминал миг.

— Искате ли чаша вода? — попита я в този момент Никол.

— Не, благодаря ви, нека направя чай.

След тези думи госпожа Крофт стана от стола си и всичко рухна в миг. Гамаш заби изумен поглед в Никол. Дори да изгаряше от желание да саботира следствието и да провали кариерата си, едва ли би могла да избере по-подходящ момент да се обади.

— Нека ви помогна — каза Никол, скочи от стола си и сграбчи чайника.

Маската на Бовоар за миг се пропука и показа сгърченото му от бяс лице, но в следващия миг инспекторът отново изглеждаше разумен и спокоен.

„Каква тъпа, тъпа жена“ — ругаеше наум, докато се усмихваше доброжелателно. Хвърли поглед към Гамаш крадешком и със задоволство установи, че шефът му също бе втренчен в Никол, макар и не гневно. Търпимостта на главния инспектор за пореден път го ядоса. Кога щеше да поумнее този човек? Какво го караше да бъде толкова толерантен към идиотите?

— Какво работите, госпожо Крофт? — Бовоар реши, че след този гаф вече спокойно може да продължи беседата. Още преди да довърши въпроса си обаче, осъзна собствената си грешка. Намекнал бе, че майчинството не е работа. Но вече пет пари не даваше.

— Три пъти седмично ходя да помагам в офиса за копирни услуги в Сан Реми. Така свързваме двата края.

Бовоар вече съжаляваше за въпроса си. Зачуди се дали не бе излял гнева, натрупан към Никол, върху госпожа Крофт. Огледа помещението и осъзна, че много от домашните вещи са ръчно направени, дори найлоновите калъфи на креслата (те бяха несръчно съшити с телбод и няколко телчета бяха изпадали). Тези хора наистина живееха бедно.

— Доколкото знам, имате две деца — продължи Бовоар в опит да прогони моментния срам.

— Точно така — изпревари отговора на жена си Матю.

— А как се казват?

— Филип и Даян.

— Хубави имена. Колко са големи?

— Филип е на четиринайсет, а Даян на осем.

— А къде са?

Въпросът замря във въздуха, земята сякаш застина. Господин и госпожа Крофт сигурно са били наясно, че Бовоар неизбежно ще стигне дотук. Не бе имал намерение да ги стъписва — не толкова от деликатност или от нежелание да накърни родителските им чувства, а защото искаше да ги подготви отдалеч за въпроса. За да стискат зъби, докато мигът настъпи. За да обтегне нервите им до скъсване. Докато се стигне до момент, когато двамата очакват с нетърпение и ужас въпроса му.

— Не са тук — обади се Сюзън, стиснала до счупване чаената си чаша.

Бовоар я изчака да продължи, без да откъсва поглед от нея:

— За кога сте планирали семейната си вечеря по случай Деня на благодарността?

Коварната смяна на темата накара Сюзън Крофт да зяпне, сякаш Бовоар внезапно бе преминал на някакъв измислен жаргон.

— Извинете, не ви разбрах?

— Едно от чудесните неща, които съм забелязал у дома, е, че ароматът на печена пуйка остава няколко дни след празника. На следващия ден двамата със съпругата ми готвим супа и това също се усеща. — Гамаш си пое дълбоко дъх и после много бавно обходи с поглед чистите кухненски плотове.

— Щяхме да правим вечерята за Деня на благодарността вчера, но след като научихме за смъртта на госпожица Нийл и всичко останало, решихме да я отложим — обясни Матю.

— Отменили сте я? — възкликна Бовоар с изумление.

Гамаш се зачуди дали колегата му преиграва, но семейство Крофт така или иначе не бяха в състояние да го критикуват за изпълнението му.

— Къде е Даян, госпожо Крофт?

— В дома на една нейна приятелка. Нина Левеск.

— А Филип?

— Не е тук, вече ви казах. Излезе. Не знам кога ще се прибере.

„Добре — реши Бовоар, — дотук с игричките.“

— Госпожо Крофт, след малко ще излезем със съпруга ви да огледаме лъковете и стрелите. Докато сме навън, бих искал да си помислите върху следното нещо. Трябва да разговаряме с Филип. Знаем, че е замесен в инцидента с хвърлянето на тор в селото и че госпожица Нийл го е разпознала.

— Както и останалите — отвърна госпожа Крофт отбранително.

— Два дни по-късно тя е намерена мъртва. Трябва да разговаряме с него.

— Филип няма нищо общо с тази работа.

— Сигурен съм, че сте убедена в това. И че е възможно да се окажете права. Допускахте ли обаче, че е в състояние да нападне двама мъже в Трите бора? Добре ли познавате сина си, госпожо Крофт?

Настъпи я по най-болното място, но тъкмо такава бе целта му. Не че Бовоар беше толкова наясно с взаимоотношенията в семейство Крофт, но знаеше добре, че всеки родител на момче в тийнейджърска възраст изпитва дълбоко спотаен страх, че в къщата му живее непознат.

— Ако не успеем да разговаряме със сина ви, докато сме тук, ще се наложи да извадим разрешение и да го закараме в полицейския участък в Сан Реми за разпит. До края на деня ще разговаряме с него. Тук или там.

Главният инспектор следеше развоя на нещата и знаеше, че на всяка цена трябва да намерят начин да огледат мазето. Тези хора криеха нещо или някого. Каквото и да беше, намираше се долу. И все пак ситуацията беше повече от странна. Гамаш можеше да се закълне, че по време на събранието Матю Крофт бе отпуснат и спокоен. Сюзън Крофт обаче беше демонстрирала силно напрежение и нервност. Сега съпругът й беше същият. Какво бе станало междувременно?

— Господин Крофт, можем ли да видим онези лъкове и стрели сега? — запита Бовоар.

— Как смеете?… — Крофт целият трепереше от гняв.

— Тук изобщо не става въпрос за смеене. — Бовоар го изгледа непреклонно. — На събранието тази сутрин главен инспектор Гамаш обясни пределно ясно, че ще се налага да се задават неприятни въпроси. Това е цената, която ще трябва да платите, за да открием убиеца на госпожица Нийл. Разбирам причините за гнева ви. Не искате да подлагате децата си на психологически натиск. Честно казано обаче, мисля, че те вече са травмирани. Давам ви избор. Можем или да разговаряме със сина ви тук и сега, или да го направим по-късно в участъка в Сан Реми.

Бовоар направи пауза. И я проточи. В това време мислено предизвикваше Никол да предложи курабийки. Накрая продължи:

— При разследване на случай с насилствена смърт правилата на нормалния живот временно отпадат. Вие двамата и цялото ви семейство сте сред първите пострадали по този параграф. Знаем добре какво правим и полагаме максимални усилия да причиняваме възможно най-малко страдание… — При тези думи Матю Крофт се изплю с отвращение. — Затова и ви предлагам да се възползвате от избора, който ви дадох. А сега, ако обичате, нека видим лъковете и стрелите.

Матю Крофт си пое дълбоко дъх.

— Оттук. — Изведе ги на верандата, до паравана.

— Госпожо Крофт, бихте ли се присъединили, моля? — заяви Гамаш. Проврял бе глава обратно в кухнята точно в момента, когато жената пристъпваше към вратата на избата.

Сюзън Крофт посърна.

— Ето. — Само това успя да каже Матю Крофт в този момент. — Дървен и метален лък, а също и стрели.

— Това ли са единствените лъкове, които притежавате? — попита Бовоар и вдигна снопа стрели, за да се убеди, че са от типа за стрелба по мишена.

— Да, само тези са — отвърна Крофт без колебание.

Изглеждаха точно както ги бяха описали, само дето бяха по-големи. Бовоар и Гамаш вдигнаха и подържаха двата лъка подред. И двата бяха тежки, дори простият дървен лък.

— Бихте ли поставили тетивата на дървения лък, ако обичате? — помоли Бовоар.

Матю грабна оръжието, взе една дълга тетива с клупове в двата края и огъна пръчката надолу, като я придържаше между краката си, докато тетивата достигна малката резка на върха. Гамаш забеляза, че това изисква определена сила. След няколко секунди лъкът в стил „Робин Худ“ бе готов.

— Мога ли да го огледам?

Крофт връчи лъка на Гамаш, който забеляза, че дървото е прашно. Но пръст по него нямаше. След това насочи вниманието си към съставния лък. Той наподобяваше традиционния лък повече, отколкото инспекторът очакваше. Вдигна го и забеляза фините паяжини между някои от тетивите. Явно и този лък не бе използван от доста време. Освен това се бе оказал далеч по-тежък, отколкото бе предполагал. Гамаш се обърна към госпожа Крофт:

— По мишени или по животни стреляте?

— По мишени понякога.

— Кой лък използвате?

След миг колебание Сюзън Крофт посочи към дървения.

— Имате ли нещо против да свалите тетивата?

Матю Крофт рязко пристъпи напред.

— Защо?

— Бих искал да се убедя, че съпругата ви е способна да го направи. — Гамаш се обърна отново към Сюзън: — Моля ви.

Жената взе дървения лък, използва крака си за опора и се наведе над оръжието, при което тетивата се измъкна с лекота. Очевидно го правеше редовно. В следващия миг Гамаш го осени още една идея.

— Бихте ли закачили тетивата на лъка, ако обичате?

Сюзън сви рамене, опря пръчката пак до крака си и натисна горната й част. Нищо не се случи. После я насили рязко надолу и закачи тетивата за горния връх. Лъкът беше готов. Подаде го на Гамаш, без да пророни дума.

— Благодаря ви — рече озадачен инспекторът. Не бе успял да потвърди предположението си с тази идея.

— Имате ли нещо против да постреляме? — обади се Бовоар.

— Ни най-малко.

Навлякоха отново дъждобраните, след което излязоха навън. За късмет поройният дъжд бе намалял до слаб ръмеж. Матю бе подготвил кръгла мишена, направена от натъпкан със сено брезентов калъф, върху който с червена боя бяха изрисувани концентрични кръгове. Домакинът им вдигна лъка, постави нова дървена стрела в него и издърпа тетивата назад. Прицели се за секунда или две, след което я пусна. Стрелата се заби в очертанията на втория концентричен кръг. След това Матю Крофт даде лъка на Гамаш, а той на свой ред го предаде на Бовоар — жест, който съпроводи с лека усмивка. Бовоар прие оръжието с въодушевление. Изпитваше голямо желание да го изпробва — в представите си той всеки път уцелваше центъра на мишената и дори получаваше официална покана от канадския национален отбор по стрелба с ловен лък да участва в олимпийските игри. Този така наречен спорт на пръв поглед не изискваше никакви специални умения, а и Бовоар беше изключително добър стрелец с пистолет.

Първата спънка обаче се появи почти незабавно. Беше на косъм да се изложи с надяването на примката в другия край на лъка. Оказа се далеч по-трудно, отколкото си бе представял. След това пък стрелата, която временно придържаше на място с два пръста, сякаш оживя и започна сама да подскача по лъка, като упорито отказваше да легне в пригодения за целта улей. Накрая с големи усилия бе готов да стреля. Пусна тетивата и стрелата излетя от лъка. Размина се с мишената с има-няма километър и половина. Но макар той да пропусна целта, тетивата не допусна тази грешка. Само миг след като Бовоар я пусна, тя се вряза в лакътя му с такава сила, че нещо сякаш отряза ръката му. Сподави няколко ругатни, изтърва лъка и с усилие се постара да не огледа ръката си. Болката бе влудяваща.

— Какво се случи, господин Крофт? — изсумтя Гамаш и приближи Бовоар.

Крофт не избухна в открит смях, но и не се постара да скрие задоволството си.

— Не се тревожете, господин главен инспектор. Господин Бовоар просто натърти ръката си. Случва се при всички начинаещи. Тетивата го удари в лакътя. Както вече споменахте, всички трябва да сме готови за някои неприятни неща.

Крофт го стрелна с твърд поглед и Гамаш осъзна, че мъжът бе подал лъка първо на него. Планирал бе пострадалият да е той.

— Добре ли сте?

Бовоар леко разтриваше ръката си и се оглеждаше за изхвърчалата стрела, пропуснала мишената. Егото му бе почти толкова наранено, колкото лакътя.

— Добре съм, сър. Изненадата беше по-голяма от болката.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Гамаш се обърна към Крофт:

— Можете ли да ми покажете как да изстрелям стрелата, без да се нараня?

— Вероятно. Искате да рискувате ли?

Гамаш само изгледа с очакване Крофт, без да му влиза в тона.

— Добре. Хванете лъка по този начин. — Крофт застана до Гамаш и хвана ръката му, докато инспекторът стискаше лъка. — Сега извийте лакътя си така, че да бъде перпендикулярен на земята. Точно така. Сега тетивата ще профучи покрай лакътя ви, вместо да го удари. Поне се надявам.

Гамаш се усмихна. Ако тетивата все пак го удареше, значи така е трябвало. Поне щеше да е подготвен, за разлика от Бовоар.

— Какво още трябва да направя?

— Сега с дясната си ръка поставете стрелата да легне така, че наконечникът й да се опре в малкия дървен нарез на лъка; после наместете оперението й върху тетивата. Добре. Готов сте да изтеглите тетивата назад. Не бива обаче да я държите обтегната твърде дълго, преди да стреляте. След малко ще разберете защо. Застанете ето така. — Крофт му показа да се завърти странично на мишената. Гамаш го стори; чувстваше, че лявата му ръка бързо се уморява, докато държеше тежкия лък в необходимото положение. — Ето го мерника.

Инспекторът направо не вярваше на очите си — Крофт сочеше към една дребна топлийка като онези, които Гамаш вадеше от ризите си след пране и сушене.

— Изравнете главичката на топлийката с центъра на мишената. След това издърпайте тетивата назад с плавно движение, отново изравнете мерника и стреляйте.

Матю Крофт отстъпи назад. Гамаш отпусна лъка, за да даде малко отдих на ръката си, пое си дъх, повтори си наум необходимите стъпки и след това ги направи. Плавно вдигна лявата си ръка и преди да постави стрелата, изви лакътя си така, че да е встрани от тетивата. След това намести стрелата върху изпъкналата част на лъка, закачи края й към тетивата, изравни главичката на топлийката с центъра на мишената и изтегли назад тетивата с плавно движение. Само дето движението не се оказа съвсем плавно. Все едно цял отбор играеше на теглене на въже с него и дърпаше тетивата в обратната посока. Успя да издърпа тетивата докрай с леко трепереща дясна ръка, след което я пусна. Вече не го беше грижа дали тя ще отнесе целия му лакът — беше обзет от едно-единствено желание: да приключи веднъж завинаги с тая идиотска игра. Стрелата изсвистя във въздуха и се размина с мишената като тази на Бовоар. Но поне тетивата също пропусна целта си. Върна се на мястото си, без дори да закачи ръката на Гамаш.

— Добър учител сте, господин Крофт.

— Явно имате ниски стандарти. Вижте къде попадна стрелата ви.

— Не я виждам. Надявам се да не се е изгубила.

— Стрелите никога не се губят. До този момент нямам и една загубена.

— Госпожо Крофт, сега е ваш ред — каза Гамаш.

— Предпочитам да пропусна.

— Моля ви, госпожо Крофт.

Главният инспектор й подаде лъка. В този момент се радваше, че се е пробвал със стрелбата — даде му поредната идея.

— Не съм стреляла от доста време.

— Разбирам — рече Гамаш. — Просто опитайте.

Сюзън Крофт хвана лъка, постави стрелата, сграбчи тетивата и я опъна. Задържа я опъната. И застина така. Докато не се разрида внезапно и не рухна на калната земя, разтърсена от нещо, което нямаше нищо общо с неуспеха й да пусне стрелата. Матю Крофт мигновено коленичи до нея и я притисна към себе си. Гамаш бързо хвана Бовоар за рамото и го издърпа крачка-две встрани. Прошепна му с настойчив шепот:

— Трябва да влезем на всяка цена в мазето. Искам да им предложите сделка. Няма да отведем Филип в полицейското управление, стига да се съгласят да ни покажат мазето още сега.

— Но ние трябва да разговаряме с Филип.

— Съгласен съм, но не можем да направим и двете. Единственият начин да стъпим в мазето е да им дадем в замяна нещо, от което наистина се нуждаят. А те искат да защитят сина си. Според мен това е най-добрият вариант.

Бовоар се замисли над думите на шефа си, докато наблюдаваше как Крофт утешава съпругата си. Главният инспектор имаше право. Разпитът на Филип можеше да почака. Ситуацията с мазето обаче едва ли търпеше отлагане. След тази демонстрация бе станало ясно, че госпожа Крофт може да борави с лък и стрела, но точно с това оръжие никога не бе стреляла. Явно наблизо имаше друг лък, с който си служеше. Същият, който навярно бе използвал синът й. И който сигурно се намираше в мазето. Долови мирис на дим, който идваше от комина. Надяваше се само да не е прекалено късно.

 

 

Питър и Клара разхождаха Люси по горската пътека край реката Бела Бела. Пуснаха я, след като прекосиха мостчето. Кучето се затътри напред, без да показва интерес към изобилието от нови миризми. Дъждът бе спрял, но гъстата трева и пръстта бяха мокри.

— Синоптиците казват, че се очаква проясняване — обади се Питър и подритна изпречил се на пътя му камък.

— Но и ще застудява — вметна Клара. — Очаква се силно застудяване. Трябва да се прибираме. — Обви зиморничаво ръце около себе си. — Имам въпрос към теб. По-точно се нуждая от съвет. Нали си спомняш, че говорих с Йоланд?

— На обяд ли? Да. Защо го направи?

— Ами, защото е племенница на Джейн.

— Не, Клара. Защо го направи всъщност?

„По дяволите, Питър. Наистина ме познаваш добре“ — помисли си Клара.

— Просто исках да бъда учтива…

— Но ти знаеше какво ще се случи. Защо избра точно този момент да се озовеш в подобна ситуация, след като си напълно наясно, че тази жена няма да пропусне шанса да те нарани? Направо ме съсипваш, като правиш такива неща, а те са ти специалитет. Това е лудост.

— Ти го наричаш лудост, аз — оптимизъм.

— Оптимизъм ли е да очакваш, че хората ще постъпят по начин, който влиза в пълно противоречие с досегашното им поведение? При всеки твой опит за сближаване с Йоланд тя се отнася жестоко с теб. Всеки път. И въпреки това ти продължаваш. Защо?

— Какво искаш да кажеш?

— Замисляла ли си се някога как се чувствам всеки път, когато жена ми си го отнесе така, а аз не мога да направя нищо, освен да я събирам късче по късче след това? Веднъж завинаги спри да се надяваш, че хората ще се променят. Йоланд е една жестока, омразна и дребнава жена. Проумей го вече и недей да се доближаваш до нея повече. А решиш ли все пак да го направиш, бъди готова за последиците.

— Това не е честно. Ти, изглежда, ме считаш за някакъв идиот, който няма ни най-малка представа до какво водят действията му. Бях абсолютно наясно, че тя ще постъпи така. И все пак го направих. Защото се налагаше да разбера нещо.

— Какво?

— Исках да чуя смеха на Андре.

— Смеха на Андре ли? Защо?

— Точно за това исках да поговорим. Спомняш ли си ужасния смях, който Джейн ни описа, че чула, когато момчетата замеряли с тор Оливие и Габри? — Питър кимна. — На събранието в църквата чух такъв смях. Беше на Андре. Приближих се до масата им по обяд, за да го накарам да се изсмее отново. И той го направи. Ако има нещо, което знам със сигурност за Йоланд и Андре, то е, че са предсказуеми.

— Но, Клара, Андре е възрастен мъж, той не е бил сред онези маскирани момчета.

Клара зачака. Мъжът й обикновено не загряваше бавно, така че в този момент й се стори весела гледка.

— Бил е Бернар, синът на Андре — възкликна Питър след малко.

— Браво, момчето ми, получаваш бисквитка.

— Джейн е сбъркала, момчетата не са били Филип, Гюс и Клод. Бернар е бил на мястото на един от тях.

— Да го кажа ли на инспектор Гамаш? Или ще си помисли, че просто се възползвам от случая да злепоставя Йоланд? — попита Клара.

— На кого му пука! Гамаш трябва да научи.

— Добре. Днес следобед ще отида в бистрото по време на съвещанието им.

Клара хвърли напред една пръчка с надеждата, че Люси ще хукне след нея. Но тя не го направи.

 

 

Господин и госпожа Крофт приеха сделката. Всъщност не разполагаха с кой знае какъв избор. Гамаш, Бовоар, Никол и домакините им заслизаха по тесните стъпала. Цялото мазе бе изрядно подредено, за разлика от повечето, които Гамаш бе виждал по време на разследване. Когато сподели наблюдението си, Матю Крофт обясни:

— Това е едно от задълженията на Филип, да чисти и подрежда мазето. В продължение на години го правихме заедно, но на четиринайсетия му рожден ден заявих, че от този момент нататък поверявам тази задача само на него. — Крофт явно си даде сметка как звучи това, защото добави: — Това не беше единственият подарък за рождения му ден.

В продължение на двайсет минути двамата инспектори методично претърсваха помещението. След това сред ските, тенис ракетите и принадлежностите за хокей се натъкнаха на един увиснал на стената колчан, скрит наполовина от картонени мишени. Бовоар внимателно го откачи от куката с помощта на една от тенис ракетите и надзърна вътре. Пет дървени ловни стрели. И нито следа от паяжини. Този колчан беше използван съвсем наскоро.

— Чий е този колчан, господин Крофт?

— На баща ми.

— Съдържа само пет стрели. Това обичайно ли е?

— Така ми остана в наследство. Татко трябва да е изгубил някъде една от стрелите.

— Но вие споменахте, че това е рядко явление. По думите ви ловците почти никога не губят стрелите си.

— Така е, но между „почти никога“ и „никога“ има разлика.

— Ще ми позволите ли? — Бовоар протегна тенис ракетата към шефа си, Гамаш я пое и огледа кръглото кожено дъно на стария колчан, който висеше в края й.

— Да ви се намира фенерче?

Матю му подаде яркожълтото фенерче, което висеше на една близка кука. Гамаш го включи и на дъното на кол чана се откроиха шест неясни петънца. Показа ги на Бовоар.

— Доскоро колчанът е съдържал шест стрели — заяви младият инспектор.

— Доскоро? И как го разбрахте?

Гамаш изпита съчувствие към Матю Крофт, докато наблюдаваше опитите му да запази спокойствие. Мъжът полагаше огромни усилия да се владее. Толкова големи, че ръцете му бяха започнали да треперят леко, а гласът му се бе повишил.

— Имам представа от кожени изделия, господин Крофт — излъга Бовоар. — Това е фина телешка кожа, която се използва, защото е мека, но издръжлива. Тези стрели, доколкото разбирам, са ловни. — При тези думи Крофт сви рамене. — Ако се съхраняват в колчан с кожено дъно, обърнати с наконечниците надолу, нито върховете им се затъпяват, нито пробиват дъното на колчана. Но важното в случая, господин Крофт, е, че кожата не запазва формата на намиращия се в колчана предмет. Толкова е гъвкава, че рано или късно възстановява първоначалната си форма. Тези шест петънца са следи, оставени от наконечниците на шест стрели. И все пак виждаме, че в колчана има само пет. Как е възможно това?

Крофт стисна челюст вместо отговор.

Бовоар подаде тенис ракетата и колчана на Никол и я инструктира да ги държи, докато той и Гамаш довършат търсенето. Матю Крофт се приближи до съпругата си и я прегърна, двамата зачакаха покорно съдбата си. В следващия половин час инспекторите претърсиха методично помещението сантиметър по сантиметър. Бяха на косъм да се откажат, когато Бовоар приближи пещта. И едва не ги настъпи. Пред очите им се разкри дървен лък, а до него лежеше брадва.

 

 

Поискаха съдебно разрешение за обиск, което бе одобрено, след което претърсиха фермата на Крофт от горе до долу. Завариха Филип в спалнята му да слуша музика със слушалки в ушите. Бовоар провери сандъчето за пепел под печката и откри метален наконечник от стрела — овъглен от огъня, но непокътнат.

В този момент Матю Крофт рухна безмълвно на студения циментов под. Нямаше поезия, която да го спаси от болезненото състояние, в което бе изпаднал.

Бовоар организира превоза на всички събрани предмети до лабораториите на Surete в Монреал. След това екипът отново се събра в стаята с камината.

— Какво ще правим със семейство Крофт? — попита Лакост, докато отпиваше от кафето си „Тим Хортънс“ с двойна доза еспресо.

— Засега нищо — отвърна Гамаш и захапа шоколадовата си поничка. — Ще изчакаме заключението на лабораторията.

— Обещаха утре да са готови с резултатите — обади се Бовоар.

— Като стана дума за Матю Крофт… Не трябва ли да го арестуваме? — заяви Лакост и приглади блестящата си кестенява коса, като внимаваше да не я изцапа с шоколадова глазура.

— А вие какво мислите, инспектор Бовоар?

— Познавате ме, винаги играя на сигурно.

Гамаш си припомни една карикатура, която си бе изрязал от „Монреал газет“ преди години. Изобразяваше съдия и обвиняем, а надписът под нея гласеше: „Съдебните заседатели обявиха, че сте невинен, но аз все пак ще ви дам пет години, защото предпочитам да играя на сигурно“. Кикотеше се всеки път, когато я видеше, осъзнал дълбоко в себе си правотата на съдията. Професионалистът в него отчасти жадуваше винаги да играе на сигурно, дори това да е в ущърб на чуждата свобода.

— Какъв риск поемаме, ако оставим Матю Крофт на свобода? — Гамаш огледа седналите около масата.

— Ами, възможно е в къщата да има още доказателства, които той да унищожи до утре — предположи Лакост.

— Така е, но госпожа Крофт може да ги унищожи не по-зле от него. Нали тъкмо тя е хвърлила стрелата в пещта и се е канела да накълца лъка. Призна си го. По-скоро трябва да арестуваме нея за унищожаване на веществено доказателство. Ще ви кажа какво мисля.

Гамаш взе една хартиена салфетка и избърса ръце, след което се подпря на лакти и се приведе напред. С изключение на Никол всички последваха примера му, с което създадоха впечатление за някакъв тесен кръг от съзаклятници.

— Да приемем, че лъкът и наконечникът са същите, с които е убита Джейн Нийл… — Колегите му кимнаха в знак на съгласие. Нищо в това твърдение не ги притесни. — Но кой от семейството ги е използвал? Матю Крофт ли? Какво мислите по въпроса, инспектор Бовоар?

Бовоар жадуваше с цялата си душа виновникът да се окаже Матю Крофт. И все пак нещо не пасваше, по дяволите.

— Не. Той беше прекалено спокоен на събранието в църквата. Изпадна в паника доста по-късно. Не. Ако беше убиецът, щеше да вземе необходимите мерки по-отрано. Хич го няма в прикриването на чувствата си.

Гамаш кимна.

— Зачеркваме господин Крофт. Какво ще кажете за жена му Сюзън?

— Ами, възможно е тя да го е направила. Очевидно е знаела за лъка и стрелата по време на събранието. После е унищожила стрелата и за малко да използва лъка за подпалки в печката. Но нещо пак не се връзва.

— Ако тя е убила Джейн Нийл, би трябвало отдавна да е унищожила стрелата и лъка — включи се в обсъждането Никол. — Можела е да изгори всичко, свързано с престъплението, още щом се прибере у дома. За какво й е да чака до последния момент преди пристигането на полицията?

— Имате право — рече приятно изненадан Гамаш. — Продължавайте.

— Добре. Да предположим, че нашият човек е Филип. Той е на четиринайсет години, нали така? Лъкът е стар и не толкова мощен, колкото по-новите модели. Не се изисква толкова сила при боравенето с него. Филип взел стария дървен лък и стрелите и потеглил на лов. Там обаче погрешка прострелял госпожица Нийл. Прибрал си стрелата и се върнал бегом у дома. Но майка му разбрала всичко…

— Как? — прекъсна я Гамаш.

— Как ли? — Никол замълча. Трябваше да помисли. — Възможно е по дрехите му да е имало кръв или по ръцете. Госпожа Крофт може да ги е почистила точно преди събранието в църквата. Решила е да присъства, за да разбере какво е известно на полицията, и е накарала Филип да си остане у дома. Това би обяснило безпокойството й по време на събранието.

— Да виждате някакви пробойни в тази теория? — обърна се Бовоар към колегите си, като се стараеше да не звучи прекалено обнадежден. Беше се надявал, че Никол няма да им бъде в тежест, но в момента тя демонстрираше изключително добра мисъл и логика. Опита се да не гледа към нея, но не се сдържа. Разбира се, тя го наблюдаваше втренчено с лека усмивка. После бавно и доволно се отпусна на стола си.

— Браво, Никол — поздрави я Гамаш, като стана и кимна.

„О, само почакайте — помисли си тя, — почакайте татко да чуе за всичко това.“

— Значи решаваме следното: оставяме семейство Крофт в дома им, докато получим резултатите от лабораторията — обяви главният инспектор.

На финала на съвещанието всички се надяваха разследването да приключи още на следващия ден. Но Арман Гамаш бе достатъчно голям професионалист, за да разчита на една-единствена теория. Беше решил да не прекратява разследването. Щеше да играе на сигурно.

Наближаваше пет — време да потеглят към бистрото. Преди това обаче главният инспектор трябваше да свърши още нещо.