Пол Каланити
И дъхът стана въздух (2)

Част I
В съвършено здраве почвам

Биде върху мене ръката Господня,

и Господ ме изведе чрез духа,

тури ме всред полето — а то беше пълно с кости —

и проведе ме около тях, и ето имаше доста много

кости по полето,

и те бяха съвсем сухи.

И каза ми: сине човешки! Ще оживеят ли тия кости?

Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това.

Книга на пророк Йезекиил 37: 1-3^[1]

Винаги съм бил сигурен, че няма начин да стана лекар. Ето ме, в един далечен ден преди години: прострял съм се на слънце на самотното хълмче, точно над нашата къща, и си почивам. Преди няколко часа моят чичо, лекар — също като мнозина други от роднините ми — ме е попитал с какво смятам да се занимавам в бъдеще. Току-що са ме приели в колежа и този въпрос ми се струва безкрайно далечен. Ако ме бяхте накарали все пак да отговоря, бих казал, че искам да стана писател, но — честно казано — в този момент мисълта за каквато и да е кариера изобщо не ме вълнува, смятам я просто за абсурдна. След няколко седмици ще напусна това малко градче в Аризона, и се възприемам не толкова като човек, тръгнал да се катери по някаква кариерна стълбица, а по-скоро като свободен електрон, готов да достигне втора космическа скорост^[2] и да попадне в непознатата и сияеща Вселена.

Лежах там в прахта и, унесен в спомени, се наслаждавах на ласката на слънчевите лъчи. Градчето пред мен, със своите 15 000 жители, ми се струваше вече толкова жалко в сравнение със Станфорд, който се намираше на почти хиляда километра оттук, и с всички обещания, които ми предлагаше той.

Свързвах медицината основно с отсъствие — най-вече отсъствието на баща ми, който отиваше на работа преди изгрев-слънце и се връщаше по тъмно, при притоплената чиния с храна на масата в кухнята. Когато бях на десет години, той премести мен и братята ми — бяхме трима, на четиринайсет, десет и осем години — от Бронксвил, Ню Йорк, малко и уютно предградие северно от Манхатън, в Кингман, щата Аризона. Градчето се намираше в пустинна равнина, обградена от две планини, и за околния свят бе просто място, където спираш по пътя, за да заредиш с бензин и да продължиш за някъде другаде. Баща ми бе привлечен от слънцето, евтиния живот (как иначе би могъл да спести пари, за да плати обучението на тримата си синове в колеж?) и от възможността да си открие собствен кардиологичен кабинет. Всеотдайността му към пациентите скоро му спечели уважението на съгражданите ни. Когато бяхме заедно, късно вечер или през почивните дни, винаги ни удивляваше странният му характер, който бе комбинация от противоречиви качества — нежност и диктатура; ту ни обсипваше с прегръдки и целувки, ту редеше строги поучения от типа: „Да бъдеш номер едно, е много просто: намери този, който е първи в момента, и стани по-добър от него“. Той бе решил за себе си, че бащинството може да бъде поднесено в дестилиран вид, капка по капка; струваше му се, че кратките и концентрирани (но искрени) прояви на любов и грижа са равни на… В общи линии, на това, което правят през цялото време другите бащи. Ако такава е цената на медицината, мислех си аз, тя е прекалено висока.

От хълма, на който лежах в онзи ден, се откриваше гледка към нашата къща, точно отвъд границите на града; разположена бе в подножието на планината Сербат, сред червенокаменната пустиня, пълна с мескити — сухи кълбести растения, търкалящи се от вятъра, и кактуси с листа във формата на весла. В този район пясъчните вихрушки се издигат изневиделица, заслепяват те в миг и после също толкова изненадващо изчезват. Пространствата са толкова огромни, че не можеш да ги обхванеш с поглед. Кучетата ни Макс и Нип никога не спираха да търчат и да се наслаждават на свободата. Всеки ден носеха вкъщи нови съкровища от пустинята: крак от елен, недояден заек, от който да си похапнат по-късно, избелял от слънцето конски череп, челюст на койот.

С приятелите ми също обичахме тази свобода и по цели дни изследвахме околността, бродехме в търсене на скелети и редки пустинни поточета. Тъй като предишните години бях живял из слабо залесено предградие на североизток, с главна улица, оградена от двете страни с дървета и магазини за бонбони, тази дива и ветровита пустиня едновременно ме плашеше и привличаше. Когато на десет години за първи път тръгнах да бродя сам из нея, открих стар капак за канал. Повдигнах го, за да го отворя, и там, на сантиметри от лицето ми, имаше три копринени бели паяжини — на всяка от тях с тънки извити крачета се придвижваше по едно черно издуто лъскаво тяло със страховит червен пясъчен часовник върху него. До всеки от паяците пулсираше по един бял пашкул, от който скоро трябваше да се роди поредната „черна вдовица“. Така се изплаших, че изпуснах с трясък капака. Отстъпих назад. Ужасът, който ме обзе, бе резултат от добре известните „селски факти“: „Няма нищо по-страшно от ухапване на паяк «черна вдовица»“, в допълнение с противната за човешкото око стойка на паяците, черния им блясък и червения пясъчен часовник. Няколко години сънувах кошмари заради случката.

Пустинята предлагаше разнообразни опасности: тарантули, паяци вълци, паяци отшелници, дървесни скорпиони, опашати паяци, стоножки, ромбични кротали, рогати гърмящи змии, зелени мохавски змии. С времето престанахме да се боим от тези създания и даже почнахме да се чувстваме удобно сред тях. Когато с приятелите ми откривахме гнездо на паяци вълци, за забавление пускахме мравка в покрайнините на жилището им и наблюдавахме как отчаяните й опити да се измъкне предизвикват вълни по копринените нишки на паяжината и така известяват паяка за близостта на плячката му. Нетърпеливо очаквахме секундата, в която паякът излизаше от черната си дупка и се спускаше върху обречената мравка със своите хищни челюсти. „Селски факти“ стана моята версия на популярните „градски легенди“. Още от самото начало ми направи впечатление вниманието, което се отделя в тези истории на обитателите на пустинята, и магическите сили, които им се приписват. Отровнозъбият гущер гила е смятан за истинско чудовище, не по-малко страховито от някоя горгона. Само след като поживяхме малко в пустинята, осъзнахме, че някои „селски факти“, като например съществуването на рогати зайци, са измислени за забавление на местните и за заблуда на градските типове. Веднъж цял час убеждавах група ученици от Берлин, дошли на разменни начала при нас, че да, в кактусите наистина живее особен вид койот, който може да скача на девет метра разстояние, за да хване плячката си (например нищо неподозиращи германци).

И все пак никой не знае със сигурност какви тайни носят със себе си пясъчните вихрушки. За всеки нелеп факт има друг, напълно убедителен и логичен. Например съветът „Винаги проверявай дали в обувката ти няма скорпион“ е съвсем разумен за тази действителност.

Когато станах на шестнайсет, мое задължение бе да карам по-малкия си брат Джийван на училище. Една сутрин закъснявах — както обикновено — и той нетърпеливо стоеше в антрето и ме чакаше, мрънкайки, че не иска да получи още една забележка за закъснение заради моята неорганизираност, така че може ли да побързам малко. Спуснах се по стълбите, припряно отворих входната врата и… за малко да настъпя спяща двуметрова гърмяща змия. Друг известен „селски факт“ е, че ако убиеш гърмяща змия на прага на дома си, нейният партньор и децата им ще се заселят на това място завинаги, също като жадуващата за отмъщение майка на Грендел^[3]. Затова с Джийван теглихме клечки: победителят взе лопата, а изгубилият — чифт дебели градински ръкавици и калъфка от възглавница, и посредством някакъв чудноват сериозно — комичен танц успяхме да вкараме змията в калъфката. После като олимпийски хвъргач на чук я запратих надалече в пустинята, като смятах по-късно същия следобед да намеря и да прибера калъфката, за да не бъда нахокан от майка ни.

 

 

От всички загадки в нашето детство най-голямата не беше причината, поради която баща ни бе домъкнал цялото семейство в пустинния аризонски Кингман, който все пак успяхме да обикнем, а как бе успял да убеди майка ни да го придружи. Те бяха обиколили почти целия свят на крилете на любовта: от Южна Индия до Ню Йорк и оттам — до Аризона. (Баща ни бе християнин, майка ни — индуистка, и бракът им бе забранен и от двете религии. Това довело до дълги години семейни вражди, баба ми по майчина линия така и не прие моето име — Пол — и настояваше винаги да ме наричат с второто ми име — Судхир.) В Аризона мама трябваше да се пребори с най-големия си страх — страха от змии. Дори най-малкото, най-симпатично и безобидно змийче бе достатъчно да я накара да хукне с писъци в къщата, да барикадира вратата и да се въоръжи с нещо голямо и остро: гребло, месарски нож, брадва…

Мама много се страхуваше от змии, но всъщност най-много се притесняваше за бъдещето на децата си. Преди да се преместим, по-големият ми брат Суман почти бе завършил гимназия в окръг Уестчестър — тамошните ученици обикновено постъпват в най-престижните университети. Скоро след пристигането ни в Кингман го приеха в Станфорд и той замина. Но Кингман, както скоро разбрахме всички, не беше Уестчестър. Когато майка ни разучи системата на общообразователните училища в окръг Мохаве, тя се ужаси. Според последното преброяване на населението на САЩ в Кингман живееха най-слабо образованите хора в страната. Приблизително 30 процента от учениците не успяваха да завършат средното си образование и изпадаха от училище. Почти никой не отиваше в университет и определено никой не влизаше в Харвард — стандарта за добро образование според баща ми. Търсейки съвет, мама позвъни на всички роднини и приятели от богатото Източно крайбрежие; някои ни съчувстваха, други тайно се радваха, че децата им няма да се съревновават с изненадващо лишените от възможност за добро образование братя Каланити.

Понякога нощем, лежейки сама в леглото, мама се разплакваше. Толкова бе изплашена от слабото училищно образование, което щеше да погуби децата й, че отнякъде намери списъка с книги за подготовка за кандидатстване в колеж. В Индия мама се бе обучавала за физиолог, после на двайсет и три години се бе омъжила и преместила в чужда страна, където отглеждаше трима синове, и затова самата тя не бе чела много от книгите в този списък. Но бе решила да направи всичко възможно децата й да получат достойно образование. Накара ме да прочета „1984“, когато бях на десет години. Сексът в романа ме скандализира, но въпреки това книгата събуди у мен огромна любов към езика и желание да вникна в неговите тайни.

След нея последваха много други: „Граф Монте Кристо“, Едгар Алън По, „Робинзон Крузо“, „Айвънхоу“, Гогол, „Последният мохикан“, Дикенс, Марк Твен, Джейн Остин, „Били Бъд, морякът“.

На дванайсет години започнах сам да избирам книги от списъка, а брат ми Суман ми изпращаше произведения, които се четяха в университета: „Владетелят“ на Макиавели, „Дон Кихот“, „Кандид“, „Смъртта на Артур“, „Беоулф“, книгите на Торо, Сартр и Камю. Някои от тях ме впечатлиха повече от другите. „Прекрасният нов свят“ на Хъксли положи основите на моята морална философия и стана тема за есето, с което кандидатствах в колежа. В него защитавах тезата, че щастието не е смисълът на живота. „Хамлет“ ми помогна поне хиляда пъти да преодолея обичайните трудности на юношеството. „На неговата свенлива любима“^[4] и други подобни романтични поеми подтикваха мен и приятелите ми към всевъзможни приключения. Често бягахме нощем от къщи и пеехме песента „Американски пай“^[5] под прозорците на главната мажоретка на училището. (Баща й бе местният свещеник, затова се надявахме, че няма да стреля по нас.) След като бях заловен да се прибирам по изгрев-слънце след подобен нощен набег, майка ми така се притесни, че ме подложи на щателен разпит относно всеки наркотик, който подрастващите биха могли да вземат. Дори не подозираше, че най-силното опияняващо средство, което бях пробвал до този момент, е томчето с романтична поезия, което тя самата ми бе връчила предишната седмица. Книгите станаха моите най-близки приятели и довереници, те бяха лещите, през които погледнах на света с нови очи.

Желаеща да осигури най-доброто образование на децата си, майка ни закара на сто и шейсет километра на север, в най-близкия голям град, Лас Вегас, за да положим всички възможни общонационални тестове — PSAT, SAK и ACT. Стана член на училищното настоятелство, помагаше на учителите и настоя в програмата да бъдат добавени курсове за задълбочена подготовка на колежанско ниво по някои предмети, със съответните изпити. Мама бе истински феномен: постави си за цел да подобри образователната система в Кингман и успя. Скоро учениците в нашата гимназия някак си осъзнаха, че двете планински вериги край града ни не са задължително границите на целия ни хоризонт: той се простираше отвъд тях, много, много по-надалече.

В последната година от гимназията училищният съветник препоръча на Лео, моя най-близък приятел, който бе втори по успех и най-бедното дете, което познавах, следното: „Ти си умен и трябва да постъпиш в армията“.

Лео ми разказа за това, а после отсече:

— Майната му! Щом ти отиваш в Харвард, Йейл или Станфорд, и аз отивам!

Не знам кога се радвах повече: когато постъпих в Станфорд или когато разбрах, че Лео е приет в Йейл.

Лятото мина и тъй като занятията в Станфорд започваха месец по-късно, отколкото в другите университети, всичките ми приятели се пръснаха и аз останах сам. Почти всеки ден ходех в пустинята, дремех там, размишлявах за живота и чаках да свърши смяната на моята приятелка Абигейл, която работеше в единственото кафене в Кингман. Пустинята предлагаше пряк път до града, като първо трябваше да се мине през планината, и ходенето ме привличаше много повече от шофирането. Абигейл бе малко над двайсетте и учеше в колежа „Скрипс“. Тя не искаше да взема студентски заем, затова бе прекъснала за половин година, за да спечели пари за таксата. Бях впечатлен от нейната практичност и здрав разум, както и от това, че владееше тайни знания, които човек може да овладее единствено в колеж (та тя учеше психология!). Често се срещахме, след като смяната й приключеше. Тя бе предвестникът на тайнството, на всичко скрито sub rosa, символ на новия свят, който ме очакваше само след няколко седмици.

Един следобед се сепнах от дрямката си, вдигнах глава към небето и видях лешояди, които кръжаха над мен — бяха ме сбъркали с мърша. Погледнах часовника си: беше почти три часът, щях да закъснея. Изтупах дънките си и тичах през останалата част от пътя през пустинята, докато пясъкът не се смени с паваж и пред мен не се появиха първите сгради. Завих зад ъгъла и видях Абигейл с метла в ръка. Метеше верандата на кафенето.

— Вече почистих кафе машината, така че днес няма да си получиш леденото лате — каза тя.

Щом приключи с метенето, влязохме вътре, Абигейл отиде до касата и извади оттам книга с мека корица.

— Ето! — метна я към мен. — Трябва да я прочетеш. Винаги четеш интелектуални боклуци. Мисля, че ще ти се отрази добре да прочетеш нещо по-масово.

Беше роман от петстотин страници от Джереми Левин, който се казваше „Сатаната: неговата психотерапия и лечение от нещастния доктор Кеслер“^[6]. Взех го и го прочетох за един ден. Да, не беше интелектуален. Предполагаше се да е забавен, но и такъв не беше. Въпреки това в него имаше нещо. Правеше едно небрежно предположение: че разумът е просто работа на мозъка, и тази идея силно ме порази. Всъщност тя буквално разтърси цялостното ми наивно възприятие за света. Разбира се, че бе вярно: какво друго може да прави нашият мозък? Въпреки че ние, хората, притежаваме свободна воля, все пак сме просто биологични организми, а мозъкът ни е просто орган, който се подчинява на всички физиологични закони! Литературата изобилства с гръмки думи за важността на човека; следователно мозъкът е своеобразният апарат, който придава на човека тази значимост. Стори ми се, че в това има нещо магическо. Онази нощ, в моята стая, отворих червения каталог с курсовете в Станфорд, който вече бях преглеждал десетки пъти, и се въоръжих с маркер. Освен всички литературни специалности започнах да отбелязвам и свързаните с биология и неврология.

 

 

Няколко години по-късно все още не мислех много за кариера, но на практика вече бях завършил обучението си в специалностите „Английска литература“ и „Човешка биология“. Това, което ме мотивираше, не бе стремежът ми към постижения, а искреното желание да намеря отговор на въпроса: Какво придава смисъл на човешкия живот? Все още ми се струваше, че литературата най-добре описва живота на разума, докато неврологията разкрива по най-елегантния начин принципите, според които работи мозъкът. Смисълът на живота, неговата значимост — колкото и изплъзваща се да е тази концепция — ми изглеждаше неотделим от човешките взаимоотношения и моралните ценности. В поемата „Пустата земя“^[7] Т. С. Елиът изразява сходни с моите мисли разсъждения за отсъствието на смисъл в съществуването, за самотата и отчаяното търсене на човешко общуване. Метафорите на Елиът започнаха да се прокрадват в моя речник. Допадаха ми и други автори, по различни причини. При Набоков ме впечатли мисълта как нашето страдание ни прави невъзприемчиви към очевидното страдание на другите. У Джоузеф Конрад ме порази идеята за това как несъстоялото се общуване между хората може коренно да преобърне живота им.

Литературата не само разкрива преживяванията на другите хора, тя предоставя — по мое мнение — най-богат материал за морални размисли. Беглите ми познания по формална етика, като част от аналитичната философия, ми се струваха прекалено суховати, в тях липсваха безпорядъкът и същността на истинския човешки живот.

По време на цялото ми обучение в университета моето фанатично научно проучване на смисъла и значимостта на живота влизаше в противоречие със стремежа ми да създавам и укрепвам взаимоотношенията си с хората, а именно тези връзки биха породили тази значимост. Ако неизученият живот не си струва да бъде изживян, струва ли си неизживеният живот да бъде изучаван?

През лятото след втори курс подадох молби за две работни длъжности: като стажант в Националния изследователски център за примати „Йеркс“ в Атланта, много академично място, и като помощник-готвач в лагера „Сиера“, предпочитан за почивка от бившите възпитаници на Станфорд, разположен на девствените брегове на езерото Фолън Лийф, в съседство с прочутия с дивата си красота Национален парк „Елдорадо“. Брошурите на лагера обещаваха съвсем нескромно, че посетителите там „ще преживеят най-чудесното лято в живота си“. Бях изненадан и поласкан, когато ме одобриха и на двете места. Лагерът ме изкушаваше. И все пак, тъкмо бях научил, че макакът притежава рудиментарна форма на култура, и нямах търпение да замина за Йеркс, за да разбера какъв би могъл да е естественият произход на самия смисъл. С други думи, трябваше да направя избор: да изучавам смисъла на съществуването или да го преживея.

Не взех решение до последния възможен момент, но предпочетох лагера. След това се отбих до кабинета на наставника си в Биологическия факултет, за да му кажа за решението си. Когато влязох, той, както винаги, седеше на стола, забил нос в някакво научно списание. Беше тих и дружелюбен мъж с прихлупени над очите клепачи, но щом му съобщих плановете си, се преобрази напълно: отвори широко очи, лицето му почервеня, от устата му се разхвърча слюнка.

— Какво! — развика се той. — Какъв смяташ да станеш, учен или… готвач?!

Най-накрая семестърът приключи и аз поех по ветровития път през планината към лагера, все още леко притеснен, че съм направил погрешен завой в живота си. Скоро обаче колебанията ми се разсеяха. Лагерът напълно отговаряше на описаното в брошурата, беше като идилия, целяща да удовлетвори копнежите на младостта: погледът се опияняваше от красотата на езерата, планината и самите хора; всички общуваха открито, приятелствата се създаваха с лекота, водеха се смислени разговори. По време на пълнолуние дивата планина бе обляна от светлина, така че можехме да се разхождаме без фенери. Тръгвахме на разходка в два часа посред нощ и покорявахме най-близкия връх, Талак, точно преди изгрев, а ясната, звездна нощ се отразяваше в тихите, спокойни води на прострелите се под нас езера. Сгушвахме се в спалните чували на върха на планината, на три хиляди метра височина, мръзнехме под ледените пориви на вятъра, едва сгрявайки се с топлото кафе, което някой предвидливо бе донесъл. А после стояхме и наблюдавахме как плахите проблясъци на слънчевата светлина, леко обагрена със синевата на деня, започват да прозират на хоризонта на изток и бавно поглъщат звездите. Дневното небе ставаше все по-широко и по-широко, докато най-накрая не се появеше първият истински събудил се слънчев лъч. По пътищата край езерото Тахо започваха да бучат автомобили: хората тръгваха на работа. Но ако повдигнехме глави, можехме да видим, че половината небе все още е мрачно и на запад денят не бе успял да смени нощта: там бе тъмно като в рог, звездите все така сияеха в пълния си блясък, кръглата луна бе закотвена във висините. На изток денят светеше ярко над нас, на запад нощта не даваше признаци, че ще отстъпи властта си на слънцето.

В този момент, стоейки на границата на деня и нощта, всеки от нас усещаше величието на природата, което нито един философ не би могъл да опише достойно. Сякаш в тези минути самият Бог казваше: „И нека бъде светлина!“. Човек не можеше да не почувства собствената си незначителност на фона на мащабността на планината, на земята, на Вселената. И все пак, стъпили здраво върху онзи склон, ние утвърждавахме правото си да присъстваме тук, сред цялата пищност на света.

Такова бе лятото в лагер „Сиера“, който сигурно не се отличаваше от други подобни лагери, но всеки ден бе пълен с живот и отношения, които придаваха смисъл на съществуването. Понякога нощем седяхме на терасата, пиехме уиски и разговаряхме със заместник-директора на лагера, Мо, за литература и за особеностите на живота на възрастните. Той бе възпитаник на Станфорд, на когото му предстоеше да напише докторската си дисертация по английска литература, но си бе взел кратка почивка. След година се върна към обучението си и по-късно ми изпрати първия си публикуван разказ, в който обобщаваше нашите съвместни преживявания:

Внезапно осъзнах какво желая. Нека съветниците да издигнат погребална клада… нека прахта ми смеси се с пясъка. Нека костите ми се изгубят в гората, а зъбите да се разпръснат в пръстта. Не вярвам в мъдростта на децата, нито в мъдростта на старците. Настъпва ненадейно миг, когато целият натрупан жизнен опит се заличава от досадните подробности на битието. Никога не постигаме по-дълбоко мъдрост от времето, в което живеем само за момента…

След като лятото в лагера свърши, си направих равносметка: не съжалявах, че се отказах от маймуните. Животът ми се струваше пълноценен и през следващите две години продължавах да се стремя към по-дълбоко разбиране на разума. Занимавах се с литература и философия, за да открия какво придава смисъл на човешкото съществуване. Изучавах невробиология и работих в кабинет по функционална магнитнорезонансна томография (ЯМР) — това ми помогна в търсенето на отговор на въпроса, който ме вълнуваше най-много: Как мозъкът превръща човека в същество, способно да намери смисъл в живота си? Същевременно си създавах нови контакти и срещнах някои от най-добрите си приятели, докато се занимавах с какви ли не глупости. Нападнахме университетската столова, облечени като монголи; създадохме напълно фалшиво колежанско братство в нашето общежитие с цяла седмица абсолютно измислени мероприятия; снимахме се пред портите на Бъкингамския дворец в костюми на горили; проникнахме посред нощ в Мемориалната църква, за да легнем на пода и да се вслушваме в ехото, отекващо под купола, и т.н. (По-късно научих, че Вирджиния Улф и нейните приятели веднъж взели на абордаж кралски военен кораб, облечени като абисински аристократи, и спрях да се хваля с нашите банални хулигански прояви.)

През последната година, по време на едно от заключителните занятия по неврология и етика, посетихме пансион за хора, предимно младежи, претърпели тежки мозъчни увреждания. Щом влязохме в приемната зала, веднага чухме безутешни стенания. Нашият гид, дружелюбна трийсетгодишна жена, се представи на групата, но очите ми непрекъснато блуждаеха в търсене на източника на шума.

Зад гишето на рецепцията, високо на стената, бе закачен голям телевизор, на който вървеше някакъв сериал без звук. Синеока брюнетка със засукана прическа, емоционално разтърсваща глава, умоляваше за нещо герой, който не се виждаше на екрана; в едър план ни показаха, без съмнение, любимия й — красавец с яка челюст и дълбок, дрезгав глас; последна силна прегръдка и страстна целувка. Стенанията станаха още по-пронизителни.

Пристъпих напред и погледнах небрежно през бюрото на рецепционистката: пред телевизора, на синьо килимче, седеше девойка на двайсетина години. Бе облечена в простичка рокля на цветя, ръцете й бяха свити в юмруци и притиснати към очите, поклащаше се неспирно напред и назад и скимтеше все по-силно. Докато се поклащаше, забелязах, че на тила й липсва коса: там се виждаше голям участък гола кожа.

Отстъпих назад и се присъединих отново към групата, след което потеглихме на обиколка из сградата. Разговарях с нашия гид и от нея разбрах, че голяма част от обитателите на пансиона като малки са претърпели инцидент и почти са щели да се удавят. Огледах се и видях, че няма други посетители, освен нас. Попитах жената, която ни развеждаше, дали тук винаги е така пусто.

Отначало, разказа ни тя, членовете на семейството на пациентите ги посещавали всеки ден — даже по два пъти на ден. После — през ден. После само през почивните дни. След няколко месеца или години посещенията съвсем се разреждали и родствениците се отбивали само за рождения им ден или за Коледа. В крайна сметка, повечето от тях се премествали другаде, възможно най-далече.

— Не ги обвинявам — каза жената. — Трудно е да се грижиш за такива деца.

Вътрешно кипнах от гняв. Трудно? Разбира се, че е трудно, но как можеш да изоставиш собственото си дете?

В една от стаите пациентите лежаха съвсем спокойно, в подредени в равни редици легла, като войници в казарма. Вървях покрай една такава редица, докато не улових погледа на една от болните. Беше девойка с тъмна сплъстена коса. Спрях се и се опитах да й се усмихна, да й покажа, че ме е грижа за нея. Хванах я за ръката — тя бе много отпусната, вяла. Но момичето ме погледна и издаде бълбукащ звук.

— Струва ми се, че ми се усмихна — обърнах се към жената, която ни развеждаше.

— Възможно е — отвърна тя. — Понякога е трудно да се определи реакцията им.

Но аз бях сигурен. Момичето ми се усмихна.

Когато се върнахме в кампуса на университета, останах последен, за да поговоря с преподавателя ни.

— Е, какви са ти впечатленията? — попита ме той.

Откровено му споделих, че не разбирам как може родителите да изоставят тези клети деца, и му споменах за усмивката на момичето.

Преподавателят ни бе истински ментор, човек, който винаги свързваше науката и етиката. По тази причина предполагах, че ще се съгласи с мен.

— Да, да — кимна той. — Ти си смелчага. Но знаеш ли, понякога наистина си мисля, че щеше да е по-добре, ако тези деца бяха умрели.

Взех си чантата и излязох от кабинета му.

Момичето наистина се усмихваше.

Едва по-късно осъзнах, че това посещение ми помогна да погледна по нов начин на идеята, че мозъкът ни дава възможност да изграждаме взаимоотношения с други хора и да изпълваме живота си със смисъл.

Но понякога именно той ни подвежда.

* * *

Наближаваше време за завършване, а не ме напускаше усещането, че има прекалено много неща, които не знам, и че ми е рано да приключвам с учението. Затова кандидатствах за магистратура „Английска литература“ в Станфорд и бях приет. Бях започнал да възприемам езика буквално като свръхестествена човешка сила, която кара заключения между стените на черепа ни мозък да общува с мозъците на другите хора. Думите придобиват смисъл само чрез общуването, а смисълът на живота и неговата стойност са неразривно свързани с дълбочината на отношенията, които формираме. Именно човешките отношения — тази способност на хората за общуване — са основата, фундаментът на житейския смисъл. Този процес обаче се осъществява в мозъците и телата ни, които се подчиняват на собствени физиологични закони и понякога се чупят и ни провалят. Мислех си, че езикът, с който изразяваме преживяванията си — страстта, глада, любовта — трябва да е свързан, макар и косвено, с езика на невроните, храносмилателния тракт и ударите на сърцето ни.

В Станфорд имах щастието да уча при Ричард Рорти^[8], може би най-великия жив философ на нашето време, и под неговото влияние започнах да възприемам всички университетски дисциплини като средство за увеличаване на речниковия ми запас, като инструменти за осмисляне на живота по свой уникален начин. Хубавите литературни произведения ни предоставят собствен инструментариум, предизвиквайки читателя да използва този речник. За написването на магистърската си теза изучавах творчеството на Уолт Уитман, поета, който още преди век се бе вълнувал от същите въпроси, които не даваха покой и на мен. Той също се бе опитвал да проумее и опише това, което нарича „физиологическо — духовно човешко същество“.

След като завърших тезата си, стигнах до извода, че Уитман не е постигнал успех — не повече от нас останалите — в съставянето на цялостен „физиологическо — духовен“ речник, но поне начинът, по който се бе провалил, бе възхитителен.

Освен това все повече се убеждавах, че не желая да се занимавам с литература, защото в последно време ми се струваше, че тя се вглъбява прекалено много в политиката, за сметка на отдалечаването й от науката. Един от моите научни ръководители отбеляза, че ще ми бъде трудно да си намеря подходяща среда в литературния свят, тъй като повечето доктори на филологическите науки се отнасят към естествените науки така, както „маймуните реагират на огъня“ — това бе неговият израз — а именно — „с неприкрит ужас“. Не разбирах накъде ме води животът.

Магистърската ми теза — „Уитман и медикализацията на личността“ — бе оценена високо, но твърде много излизаше извън шаблона: в нея имаше почти толкова история на психиатрията и неврологията, колкото и литературна критика. Тя не подхождаше напълно на изискванията на Факултета по английска литература. Аз не подхождах напълно на неговите изисквания.

Някои от най-близките ми приятели от университета заминаха за Ню Йорк, за да потърсят своето място в творческите среди, едни — в драматургията, други — в журналистиката и телевизията. За известно време обмислях дали да не се присъединя към тях и да дам ново начало на живота си. Но един въпрос продължаваше да ме терзае: Къде се пресичат биологията, етиката, литературата и философията?

Един ден се прибирах вкъщи от футболен мач, лекият есенен ветрец духаше в лицето ми и се бях унесъл в мисли. Тъничък гласец ме съветваше, сякаш бях Свети Августин в градината^[9]: „Хващай се за книгите и чети!“. Чувах обаче и един друг вътрешен глас, който ми нареждаше обратното: „Зарежи книгите и се захвани с медицина!“. Внезапно всичко ми стана пределно ясно. Въпреки че баща ми, чичо ми и по-големият ми брат бяха лекари — или пък точно заради това? — никога не бях възприемал медицината като сериозна възможност за кариера. Но нима самият Уитман не бе писал, че единствено лекарят може напълно да разбере „физиологическо — духовния човек“?

На следващия ден си поговорих с консултанта от курсовете за подготовка за постъпване в медицински университети. Подготовката изискваше поне година усилна работа, плюс времето за подаване на документите, което бе още осемнайсет месеца. Това означаваше, че приятелите ми ще заминат за Ню Йорк и ще градят живота си там без мен. Означаваше и че трябва да се откажа от литературата. Но щях да имам възможността да намеря отговори, каквито книгите не ми предоставяха, да открия нов вид възвишеност, да опозная по-отблизо страданието и — може би — най-накрая да проумея какво прави един живот смислен и пълноценен, дори пред лицето на смъртта.

Започнах да се подготвям, като обръщах особено внимание на химията и физиката. Не желаех да си намирам почасова работа, защото това щеше да навреди на процеса ми на учене, но не можех да си позволя да плащам наем в Пало Алто, затова намерих празно общежитие и се вмъквах вътре през един отворен прозорец. След няколко седмици ме откри комендантката, която се оказа моя приятелка. Тя ми даде ключ от една стая и ми предоставяше важна информация, като например кога се предполага в общежитието да бъдат настанени отбори с мажоретки. За да избегна лошата слава и вероятността да ме регистрират като сексуален нападател на малки момиченца, се снабдих с палатка, няколко книги и мюсли и се отправих към езерото Тахо, където останах, докато мажоретната опасност не отмина.

Процесът по кандидатстване в медицинските факултети отнемаше осемнайсет месеца, така че след завършването на подготвителните курсове пред мен се откри цяла свободна година.

Неколцина преподаватели ми предложиха да получа още една степен — по История и философия на науката и медицината, преди да напусна завинаги академичната общност. Подадох документи в Кеймбридж и бях приет в тази специалност.

Прекарах следващата година в учебните зали в английската провинция, където установих, че най-често в спорове с колегите си се опитвам да докажа, че непосредственият сблъсък с въпросите за живота и смъртта е крайно необходим, ако искаме да формираме някакво съществено мнение за тях. Думите започваха да ми се струват безтегловни, като дъха, който издишвах, докато ги произнасях.

Сега, като поглеждам назад, си давам сметка, че тогава съм се опитвал да докажа нещо, което вече знаех: аз исках, не, нуждаех се от този непосредствен досег. Само чрез практикуването на медицина можех да постигна и осмисля сложната философия на биологията. Размишленията за морала бяха нищо в сравнение с моралните действия. Завърших обучението си, получих степента по специалността ИФНМ и се върнах в Щатите. Предстоеше ми да постъпя в Йейл, в Медицинския факултет.

 

 

Винаги съм си мислел, че когато за първи път ми се наложи да режа мъртво тяло, ще се почувствам зле, но се оказа, че съм грешал. Колкото и да е странно, всичко ми се стори съвсем нормално. Ярката светлина, масата от неръждаема стомана и преподавателите с папийонки придаваха особено чувство на благоприличие и достойнство на този момент.

Въпреки това никога няма да забравя онзи първи разрез, от тила до извивката на ханша. Скалпелът бе толкова остър, че не разрязваше кожата, а по-скоро я разтваряше, като че ли бе цип, разкривайки скритите под нея сухожилия, и въпреки цялата си предварителна подготовка, се стреснах и се изпълних с вълнение и лек срам.

Дисекцията на труп е медицински ритуал за преминаване в сферата на сакралното, това е преход, който предизвиква множество чувства: от отвращение, радостен трепет, гадене, раздразнение и благоговение до — с течение на времето — обикновена скука от правенето на нещо тривиално.

В такъв момент емоциите се опитват да постигнат равновесие между патоса и апатията: ето те, нарушаваш най-общоприетите човешки табута, но формалдехидът има свойството да възбужда апетита и се размечтаваш за бурито. Накрая, след като изпълниш поставената задача и направиш дисекция на средния нерв, разсечеш таза на две и отвориш сърцето, апатията взема връх; нахлуването в сакралното пространство на нечий живот приема характера на обикновено университетско упражнение, на което присъстват твоите състуденти — педанти, клоуни и всякакви други типажи. За мнозина именно периодът, в който се прави дисекция на трупове, е това, което превръща изпълнените с уважение сериозни студенти в арогантни, груби лекари.

Невероятната морална отговорност, свързана с лекарската дейност, донякъде помрачи първите ми дни и седмици в Медицинския факултет. В първия ден, преди да се заемем с труповете, имахме обучение по даване на кардиопулмонарна първа помощ^[10]. Това бе вторият ми път, в който се сблъсквах с тази процедура. Още в Станфорд бяхме правили упражнения по реанимация, но тогава всичко бе несериозно, по-скоро фарсово разиграно, и всички се смеехме и шегувахме. Показваха ни видеоуроци с ужасно качество, а пластмасовите манекени без крайници правеха цялата ситуация абсурдна. Но сега осъзнавахме, че някой ден ще ни се наложи да прилагаме тези знания в реалния живот, и това придаваше съвсем различна атмосфера в групата. Докато притисках ритмично с длани гърдите на пластмасовото дете, чувах не само закачките на състудентите си, но и пукането на истински ребра.

Труповете преобръщат представите на студентите. По време на практиката всички си представят, че манекените са реални, а труповете — не. Но в първия ден с истинска дисекция това просто е невъзможно. Когато видях определения за мен труп, синкав и разплут, не можех да отрека неговата абсолютна тленност и човешката му природа. Мисълта, че след четири месеца щях да отрежа с трион главата на този мъж, ме шокира.

Добре е, че ги има преподавателите по анатомия. Те ни дадоха ценен съвет: да погледнем само един път лицето на трупа и после да го покрием; така работата по него щеше да ни е по-лесна.

И тъкмо когато — дишайки тежко — се подготвяхме да открием главите на нашите мъртъвци, при групата ни дойде друг хирург и се приведе над лицето на един от труповете, като го закри донякъде с лактите си. Показа ни различни белези и следи по голото тяло и възстанови за нас историята на мъртвия пациент. Това е белег от операция на ингвинална херния, това там — от каротидна ендартектомия^[11]; тези следи там — от силно чесане, вероятно е имал и жълтеница, висок билирубин; навярно е умрял от рак на панкреаса, макар да няма белези от операция — значи ракът се е развил много бързо.

В същото време аз не можех да откъсна поглед от размахващите се лакти, които при всяко изказано от хирурга предположение и терминологичен урок се движеха над покритата глава. Мислех си: „Прозопагнозията е неврологично разстройство, при което човек губи способността си да разпознава лица“. Съвсем скоро и аз щях да съм я развил, застанал над това тяло с медицински трион в ръка.

След няколко седмици драматизмът изчезна. Когато разказвах истории за трупове на студенти немедици, акцентирах на гротескното, зловещото и абсурдното, сякаш се опитвах да им докажа, че съм съвсем нормален, въпреки че шест часа седмично режа мъртъвци. Понякога разказвах за онзи момент, когато по време на упражнение се огледах и видях една от състудентките си (беше от момичетата, пиещи кафето си от ръчно украсени с блестящи боички чаши), която се бе повдигнала на пръсти и с възторжено изражение на лицето забиваше длето в гръбначния стълб на мъртва жена, а във въздуха край нея хвърчаха отчупени парченца кости. Разказвах историята, сякаш за да се разгранича от това момиче, но не можех да си затварям очите за приликата помежду ни. В края на краищата нима преди малко не бях разтворил гръдния кош на един мъж с клещи? Дори когато работехме с мъртъвци с покрити лица, чиито имена завинаги щяха да останат тайна за нас, тяхната човешка природа постоянно ни преследваше. Веднъж отворих стомаха на един труп и открих вътре две несмлени таблетки морфин, което означаваше, че мъжът вероятно бе умрял в болки, може би самотен, търсейки опипом с ръка шишенцето с хапчета.

Разбира се, тези мъртъвци още приживе бяха дарили доброволно телата си на науката, и скоро неволно започнахме да отразяваме този факт посредством думите, които използвахме за тях. Казаха ни да не ги наричаме повече „трупове“; предпочиташе се терминът „донори“. И да, в сравнение с някогашните времена днес дисекцията наистина не изглежда чак толкова светотатствен акт. (Студентите вече не трябва да носят осигурени от самите тях трупове за упражненията, както е било през XIX век. А и медицинските учебни заведения отдавна нямат практиката да разравят гробове, за да се сдобиват с пресни тела. Да, мародерството само по себе си някога е било подобрение в сравнение с убийството за такива цели, което явно се е случвало достатъчно често, защото в английския език даже съществува глагол burke, който според Оксфордския речник означава „да убиеш тайно чрез удушаване или да убиеш с цел продажба на тялото за дисекция“.)

И все пак най-запознатите с дейността хора — лекарите — почти никога не даряват телата си в помощ на науката. Интересно, колко ли информирани са били тези донори за това, което ще се случи с тях след смъртта им? Един преподавател по анатомия веднъж ми каза: „Не е необходимо да споделяш с пациента кървавите детайли от операцията, ако смяташ, че това може да го накара да размисли“.

Дори донорите да са достатъчно добре информирани (навярно е така, независимо от думите на онзи преподавател по анатомия), всъщност най-стряскащото не е мисълта за това, че твоето собствено тяло ще бъде разчленено на парчета. По-страшно е да си представиш, че близките ти — майка, баща, баба, дядо — ще бъдат натрошени къс по къс от двайсет и две годишни духовити студенти.

Всеки път, когато преглеждах плана за предстоящото занятие и видех израз като „медицински трион“, се питах дали ето това няма да е упражнението, по време на което най-накрая ще повърна. Само че всъщност рядко ми прилошаваше в лабораторията, даже когато разбрах, че „медицински трион“ не е нищо друго, освен обикновен ръждив дървен трион.

Най-близко до повръщане се оказах не в лабораторията, а на гроба на баба в Ню Йорк, който посетихме на двайсетгодишнината от смъртта й. Превих се на две, разплаках се и почнах да се извинявам, но не на трупа, с който работех по това време, а на внуците му. Веднъж по средата на наше занятие един син дойде и поиска да му върнем наполовина разсеченото вече тяло на майка му. Приживе тя се бе съгласила да се жертва за науката, но синът й не можеше да се примири с това. Знам, че и аз бих направил същото. (Останките й бяха върнати.)

В лабораторията по анатомия съзнателно се отнасяхме с мъртъвците като с обекти, разглеждахме ги единствено като набор от органи, тъкани, нерви и мускули. В онзи първи ден не ни беше възможно да се абстрахираме от човешката природа на трупа, но после, след като си оголил кожата на крайниците, разрязал си неудобните мускули, извадил си белите дробове, измъкнал си сърцето и черния дроб… е, тогава е доста трудно да различиш човека в тази купчина плът. В крайна сметка, вече не възприемахме лабораторията като място, в което оскърбяваме нещо свято. В съзнанието ни тя все повече заприличваше на нещо като „щастливия час“ в заведенията, а от това понякога се чувствахме неловко. В редките моменти на размисъл, които ни обземаха, тихичко се извинявахме на труповете, но не защото признавахме прегрешението си, а защото не го бяхме осъзнавали.

Това, което се случва в лабораториите, не е просто някакво злодеяние. Всичко в медицината, не само дисекцията на трупове, е прекрачване на границите на сакралното. Лекарите нахлуват в телата по всевъзможни начини. Те виждат хората в миговете, когато са най-уязвими, най-изплашени, изобщо — в най-интимните им състояния. Те ги придружават при появата им на този свят, те ги съпровождат, когато го напускат.

Възприемането на тялото като материя и механизъм е начин и най-мъчителните човешки страдания да бъдат облекчени. Ако обърнем монетата, това също така е начин и най-мъчителното страдание да се превърне за лекарите просто в средство за обучение. Преподавателите по анатомия са най-крайният пример за тези отношения, но все пак те винаги съхраняват една особена връзка с труповете.

Веднъж, когато направих бърз разрез през диафрагмата на донора си, за да стигна по-лесно до далачната артерия, нашият преподавател едновременно се разгневи и ужаси. Не защото бях нарушил важна структура или бях разбрал погрешно важна концепция, или бях направил невъзможна по-нататъшна дисекция: възмути го това, че направих разреза напълно небрежно, безцеремонно. От изражението на лицето му и неговата неспособност да изрази с думи разочарованието си научих за медицината повече неща от всяка лекция, която бих могъл да изслушам в живота си. Когато му обясних, че друг преподавател по анатомия ме бе посъветвал да направя такъв разрез, тревогата на лектора ни се превърна в ярост и изведнъж двама преподаватели с почервенели от гняв лица излязоха да се разправят в коридора.

Друг път този вид ментална връзка бе много по-простичък. Веднъж, когато ни показваше съсипаните от рак остатъци от панкреаса на нашия донор, преподавателят попита:

— Как мислите, на колко години е бил?

— Седемдесет и четири — отвърнахме ние.

— Аз съм на толкова години — каза той. После остави пробата от тъканта на масата и излезе от кабинета.

* * *

Медицинското училище изостри възприятията ми относно връзката между смисъла, живота и смъртта. Давах си сметка, че откривам човешкия релационизъм^[12], за който бях писал още в Станфорд, реализиран в отношенията между лекаря и пациента му. Като студенти по медицина ние постоянно се сблъсквахме със смъртта, страданието и трудностите, които човек среща, докато обгрижва пациентите; същевременно бяхме защитени от реалното бреме на отговорността, въпреки че ясно я осъзнавахме.

Първите две години студентите по медицина прекарват в залите, общуват, учат, четат. В този период е лесно да възприемеш работата просто като обучение, но с по-разширени отговорности, отколкото в предишния етап на университетското си образование. Но приятелката ми Луси, която срещнах в първи курс (и която по-късно стана моя съпруга), още от самото начало осъзнаваше по-дълбокия смисъл на нашите учебни занимания. Способността й да обича ми се струваше безгранична и това бе ценен урок за мен.

Една вечер седяхме на дивана в квартирата ми и изучавахме вълнистите линии на нечия кардиограма; изведнъж Луси се стресна, а после ми посочи какво бе открила — смъртоносна аритмия. Разплака се: откъдето и да бе дошла тази „учебна кардиограма“, пациентът не бе оживял. Виещите се линии на хартията не бяха просто линии, те отразяваха вентрикуларна фибрилация^[13], довела до асистолия, спиране на сърцето, и наистина си струваше човек да се разплаче заради тях.

С Луси учехме в Медицинския университет на Йейл, когато Шърун Нюланд все още преподаваше там, но аз го познавах само като читател. Знаковата книга за тленността на Нюланд, прочутия хирург — философ — „Как умираме“^[14], бе излязла на бял свят, когато бях в гимназията, но попадна в ръцете ми едва в университета. Изчел съм много книги, но малко са тези, които коментират толкова директно и цялостно фундаменталния факт на битието: всички живи организми, било то златни рибки, или невръстни внуци, умират. Четях я вечер в стаята си и особено ме впечатли описанието, което Нюланд прави на болестта на баба си, и как само с един пасаж успява невероятно точно да опише взаимовръзката между личността, медицината и духовността. Нюланд си спомня как като дете често си играел на една игра: стискал силно с пръсти ръката на баба си, за да провери след колко време ще се възвърне отново първоначалният вид на кожата й. Липсата на еластичност — естествена част от процеса на остаряването, в съчетание с наскоро появилото се у баба му затруднено дишане били доказателство за „постепенно настъпващата хронична сърдечна недостатъчност… и за значителното намаляване на количеството кислород, което остаряващата кръв на жената бе способна да извлече от остаряващите тъкани на остаряващите дробове“. Но „това, което бе най-очевидно“, продължава той, „бе, че животът бавно я напускаше. В момента, в който моето бабче спря да се моли, тя буквално спря да прави и всичко останало“.

Когато описва фаталния й инсулт, Нюланд припомня и думите на Томас Браун от Religio Medici: „С мъка и болка идваме във все още непознатия ни свят, но напускането му е не по-малко болезнено“.

Толкова много време посветих на изучаването на литературата в Станфорд и на историята на медицината в Кеймбридж, опитвайки се да проумея по-пълно смъртта, но единственото заключение, до което стигнах, бе, че нищо не съм разбрал. Описанията като тези, които прави Нюланд, ме убедиха, че човек може да разбере смъртта само чрез директен контакт с нея, лице в лице. Занимавах се с медицина, за да опозная тайните на смъртта, нейните емпирични и биологични проявления, едновременно дълбоко лични и безгранично универсални.

В първите глави на „Как умираме“ Нюланд разказва как като млад неопитен студент по медицина му се наложило да остане сам в операционната заедно с пациент, чието сърце внезапно спряло. В пристъп на отчаяние разрязал гръдта на пациента и се опитал да стимулира сърцето му с ръце. Човекът умрял, а Нюланд бил заварен от наставника си, покрит от главата до петите с кръв и смазан от поражението.

По времето, когато аз следвах, медицинските университети се бяха променили значително и такава сцена би била невъзможна: на нас на практика ни бе забранено да се докосваме до пациентите, а какво остава да ги разрязваме и да отваряме гръдния им кош!

Това, което не се бе променило, бе този присъщ на медиците героичен дух на отговорност, пробиващ си път сред кръвта и провала. За мен това бе образът на всеки истински лекар.

 

 

Първото раждане, на което присъствах, бе и първата ми смърт.

Тъкмо бях завършил първия етап от медицинската си подготовка. Тези две години бяха изпълнени с напрегнато учене, четене на книги в библиотеките, зубрене на лекции по кафенетата, повтаряне като папагал на информацията от ръчно направени картончета, докато лежах в леглото си. Щях да прекарам следващите две години в болницата и най-накрая щях да имам възможност да приложа усвоените знания, за да облекча страданията на реални, а не на въображаеми пациенти. Практиката ми започна в Отделението по акушерство и гинекология, а първата си гробарска смяна^[15] изкарах в родилната зала.

Докато влизах в болницата по залез, се опитвах да си спомня всички фази на родилния процес — съответстващата ширина на разкритието на матката, термините, означаващи етапите на излизането на бебето, и всичко друго, което може би щеше да ми потрябва като информация.

Като студент задачата ми бе просто да наблюдавам, да запомням и да не се пречкам в краката на лекарите. Резидентите, които вече бяха завършили Медицинския факултет и приключваха с обучението си по избраната от тях специалност, заедно с опитните медицински сестри трябваше да бъдат главните ми наставници. Но все пак не ме напускаше страхът — усещах как мъждука упорито в мен — че по някаква случайност или пък съвсем нарочно ще бъда повикан да израждам сам бебе и няма да се справя.

Запътих се към стаята за почивка на лекарите, където трябваше да се срещна с резидента, към когото бях прикрепен. Отворих вратата и видях полегнала на дивана дребна брюнетка, която едновременно ядеше настървено сандвич, гледаше телевизия и четеше списание. Представих се.

— О, здравей, аз съм Мелиса — каза девойката. — Ще бъда тук или на рецепцията, ако ти потрябвам. Може би най-добре е да почнеш да следиш пациентката с фамилия Гарсия. Тя е на двайсет и две, бременна е с близнаци и има преждевременни контракции. Всички други са сравнително стандартни.

Докато похапваше, Мелиса ме заля с обилна информация: близнаците били едва в двайсет и трета седмица и половина и лекарите се надявали да удължат максимално бременността, за да могат да се развият възможно най-много; двайсет и четвърта седмица се смята за праг на оцеляването за бебетата и всеки допълнителен ден е важен. На пациентката се давали различни лекарства, за да се овладеят и предотвратят контракциите. Изведнъж пейджърът на Мелиса звънна.

— Добре — каза тя и свали краката си от дивана, — трябва да тръгвам. Ако искаш, остани тук. Има чудесна кабелна телевизия. Или пък можеш да дойдеш с мен.

Последвах я до стаята на медицинските сестри. Една от стените бе покрита с монитори, по които вървяха плавно вълнисти линии.

— Какво е това?

— На тези монитори се показва сърцебиенето на бебетата. Нека да те запозная с пациентката. Впрочем тя не говори английски. Знаеш ли испански?

Поклатих отрицателно глава.

Мелиса ме заведе в стаята. Тя бе тъмна, майката лежеше спокойно в леглото и си почиваше, към корема й бяха прикачени датчици, които следяха контракциите й и сърдечния ритъм на близнаците, след което изпращаха сигнала към мониторите, които видях в стаята на сестрите. Разтревоженият баща седеше до жена си и я държеше за ръка, а челото му бе свъсено от безпокойството. Мелиса им прошепна нещо на испански, после ме изведе от стаята.

През следващите няколко часа всичко вървеше нормално. Мелиса поспа в стаята за отдих, а аз се опитвах да разшифровам нечетливите записки в картона на Гарсия, но със същия успех можех да се пробвам да разчета египетски йероглифи. Все пак успях да разбера, че се казва Елена, че това е втората й бременност, че бременността й не е била следена от лекар и че няма здравна осигуровка. Записах си имената на лекарствата, които й даваха, за да ги проверя по-късно. Прочетох малко за преждевременната бременност в един учебник, който намерих в стаята за почивка.

Ако оцелеят, при недоносените деца има голям риск от мозъчни кръвоизливи и развитие на детска церебрална парализа. Въпреки това моят по-голям брат Суман например се бе родил осем седмици по-рано и бе станал успешен невролог.

Отидох при медицинската сестра и я помолих да ме научи да разчитам малките вълнички на мониторите, които ми бяха също толкова неясни, колкото и почеркът на лекаря, но очевидно те бяха доказателство или за безпроблемна бременност, или за предстояща катастрофа. Тя кимна и започна да ми разказва за контракциите и за реакцията на сърцето на плода… ето, ако погледнете по-внимателно, ще видите…

Внезапно млъкна. На лицето й се изписа силна тревога. Без да каже и дума повече, се втурна в стаята на Елена, после отново дотича и изпрати съобщение на пейджъра на Мелиса, която макар и сънена, се появи след минутка. Погледна на монитора и се затича към стаята на пациентката, а аз я следвах по петите. Тя взе мобилния си телефон и позвъни на хирурга, който трябваше да наблюдава работата й, като му обясни бързо ситуацията на медицински жаргон, от който разбрах съвсем малко. Очевидно нещо не бе наред с близнаците и единственият им шанс за спасение бе спешно цезарово сечение.

Отидох в операционната заедно с всички. Поставиха Елена на масата и вкараха във вените й упойка. Медицинската сестра светкавично почисти заобления корем на пациентката с антисептичен разтвор, докато дежурният хирург, Мелиса и аз търкахме ръцете си с почистващ препарат. Гледах да повтарям точно резките им движения и стоях отстрани, докато те ругаеха тихо. Анестезиолозите интубираха пациентката, а хирургът се суетеше нетърпеливо край тях.

— Хайде! — подвикваше им той. — Нямаме време. Трябва да побързаме!

Стоях до него и наблюдавах как направи един дълъг дъгообразен разрез точно под пъпа на пациентката, почти под изпъкналата й матка. Опитвах се да следя всяко движение на ръката му, като едновременно се мъчех да си спомня илюстрациите от учебника по анатомия.

Кожата се разтвори при съприкосновението със скалпела. Хирургът уверено разряза плътната бяла фасция^[16], покриваща правия коремен мускул, а после разтвори с ръце и нея, и мускула, разкривайки крушовидната матка. Разряза я и сред кръвта за миг се показа малко лице, после отново изчезна. Лекарят пъхна вътре ръце и извади едното, а после и второто бебе.

Близнаците бяха лилави и почти не помръдваха, очите им бяха плътно затворени, подобно на малки пиленца, паднали прекалено рано от гнездото. Костите им прозираха през прозрачната им кожа и те приличаха по-скоро на анатомични скици в учебник, отколкото на истински деца. Не бяха по-големи от дланта на хирурга, който светкавично ги предаде на стоящите в очакване отстрани неонатолози и те се втурнаха с тях към Неонаталното отделение по реанимация и интензивна терапия.

След като основната опасност отмина, темпото на операцията се забави и атмосферата стана малко по-спокойна. Когато кръвоносните съдове бяха обгорени, за да се спре изтичането на кръв, залата се изпълни с миризма на изгоряла плът. Матката на пациентката бе зашита с шевове, които приличаха на следи от зъби, здраво стискащи открита рана.

— Професоре, трябва ли да затваряме перитонеума? — попита Мелиса. — Наскоро четох, че не бива да се прави.

— „И нека това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“^[17] — отвърна хирургът. — Поне не задълго. Предпочитам да връщам на всичко първоначалната му форма, така че нека да го зашием.

Перитонеумът е ципата, която покрива стените на коремната кухина и на вътрешните органи. Някак си бях пропуснал момента, когато я бяха разрязали, и сега нищо не разбирах. За мен раната приличаше на хаотична тъканна маса, но хирурзите виждаха в нея строг порядък, както скулпторите виждат статуята в късчето мрамор.

Мелиса пъхна форцепс в раната и измъкна от пространството между мускула и матката слой прозрачна тъкан. Внезапно перитонеумът и зейналата в него дупка станаха видими и за мен. Мелиса я затвори и заши, после премина към зашиването на правия мускул и фасцията с помощта на голяма игла, правейки големи шевове тип примка. Хирургът си тръгна и най-накрая цялата кожа бе зашита. После Мелиса ме попита дали искам да направя последните два шева.

Ръцете ми трепереха, докато прокарвах иглата през подкожната тъкан. При пристягането на кожата видях, че съм започнал леко под наклон. Шевът се получи крив, между конеца се подаваше подкожна мас.

Мелиса въздъхна.

— Не е равно. Трябва само да хванеш кожния пласт. Виждаш ли тази тънка бяла ивица?

Виждах я. Не само умът ми трябваше да събира опит, както се оказваше, а и очите ми.

— Ножици! — провикна се Мелиса, разши аматьорския ми шев, заши наново раната и я покри с марля и лейкопласт. После откараха пациентката в стаята й.

Както ми бе казала по-рано Мелиса, 24 седмици в утробата — това е минималният срок, за да оцелее плодът. Бременността на Елена бе продължила 23 седмици и шест дни. Органите на близнаците вече бяха оформени, но вероятно не бяха готови да поддържат нормални жизнени функции. Те се нуждаеха от още цели четири месеца защитено съществуване в утробата, където трябваше да получат всички хранителни вещества и наситена с кислород кръв чрез пъпната връв. Сега кислородът трябваше да навлиза през белите им дробове, които още не бяха готови за пълноценно разширяване и обмяна на газовете, т.е. за дишане.

Отидох да видя новородените в Реанимацията: всеки от близнаците бе сложен в прозрачен пластмасов инкубатор, обкръжен от големи пиукащи апарати; децата едвам се виждаха сред множеството тръбички и мрежа от жици. От двете страни на инкубатора имаше малки отвори, през които родителите могат да пъхнат ръка и да се протегнат, за да погалят крачето или ръчичката на детето и така да му дадат толкова нужния човешки контакт.

Слънцето изгря, смяната ми приключи. Прибрах се вкъщи, но не можех да заспя: в съня ми постоянно изплуваше онзи момент, в който близнаците бяха изтръгнати от майчината утроба. Също като недоразвитите детски дробчета, и аз не се чувствах готов за отговорността да поддържам и съхранявам живота.

Когато се върнах вечерта на работа, ме разпределиха при нова бременна пациентка. С това раждане не се очакваха никакви проблеми. Всичко бе съвсем рутинно, дори датата на термина съвпадаше. Заедно с медицинската сестра следях развитието на раждането: контракциите на пациентката зачестяваха. Сестрата съобщи, че шийката на матката се е отворила от три до пет сантиметра, после и до десет.

— Добре, сега вече е време да напъвате — каза тя на пациентката.

После се обърна към мен:

— Не се безпокойте, ще ви съобщим, когато бебето тръгне да излиза.

Намерих Мелиса в стаята за почивка. След известно време целият акушерски екип бе повикан: раждането на бебето наближаваше. Пред вратата Мелиса ми подаде престилка, ръкавици и чифт високи калцуни.

— Става голямо мазало, да знаеш — предупреди ме тя.

Влязохме в стаята. Застанах притеснено встрани, но после Мелиса решително ме избута точно между краката на пациентката.

— Напъвайте! — поощряваше я сестрата. — Както предишния път, но без виковете.

Само че виковете не спираха, а скоро към тях се добавиха други течности и алена струя. Спретнатите медицински диаграми някак не се връзват със самата Природа, в която явно не само клюновете и лапите на хищниците са целите в кръв. Кръвта шурти обилно и по време на раждане. (И не, не е като на снимките на Ан Гедес^[18].)

Тогава ми стана ясно, че практическото ми обучение като лекар ще бъде много по-сложно от времето, прекарано в учене в университетските зали. Четенето на книги и решаването на тестове с няколко възможни отговора изобщо не приличат на пристъпването към действия и на поемането на отговорността за тях. Да знаеш, че трябва да подходиш внимателно, когато дърпаш бебето за главата, за да подпомогнеш излизането му, не е същото като да го направиш в реалността. Какво ще стане, ако дръпнеш прекалено силно? („Необратимо увреждане на нервите!“, крещеше мозъкът ми.) Главичката се показваше с всяко напъване, после отново се прибираше. Бебето сякаш танцуваше, три крачки напред, две назад. Аз чаках. Човешкият мозък превръща основната функция на организма — репродуктивната — в мъчителен процес. Същият този мозък прави родилните отделения, кардиотокографията^[19], епидуралната упойка и спешните цезарови сечения едновременно и възможни, и необходими.

Стоях неподвижно, не знаех кога и какво да правя. Следвайки указанията на акушерката, протегнах ръка към появяващата се глава и при следващия напън внимателно извадих детето, като го придържах за раменцата. Момиченцето бе едро, пухкаво и мокро, три пъти по-голямо от вчерашните близнаци. Мелиса защипа пъпната връв, а аз я прерязах. Малката отвори очи и се разплака. Подържах я още малко в ръце, почувствах теглото и присъствието й в този нов свят, после я предадох на сестрата, която я отнесе на майка й.

Излязох в чакалнята, за да съобщя радостната новина на нарасналото семейство на пациентката. Десетина събрали се там нейни роднини започнаха въодушевено да подскачат и да се прегръщат. Почувствах се като пророк, слязъл от върха на планината, за да сподели с народа си вестта за един нов завет! В миг забравих целия кървав хаос на раждането; ето ме, току-що бях държал в ръце новия член на семейството им: племенницата на този мъж, братовчедката на онова момиче.

Върнах се в отделението, изпълнен с възторг, и се натъкнах на Мелиса.

— Ей, знаеш ли какво е състоянието на вчерашните близнаци? — попитах я аз.

Тя веднага се натъжи. Първото бебе бе починало вчера следобед, а второто не бе успяло да изкара едно денонощие и бе починало приблизително по времето, когато бях израждал момиченцето. Веднага се сетих за Самюъл Бекет, за неговата метафора, която напълно точно отразява случилото се с близнаците: „Един ден сме се родили, един ден ще умрем… Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб, светлината блясва за миг и после отново пада нощ“^[20]. Стоях редом до „гробаря“ с неговите „щипци“^[21]. Защо въобще бе даден този мимолетен живот на клетите деца?

— Смяташ, че това е ужасно? — продължи Мелиса. — Повечето майки, чиито деца са умрели още в утробата, пак минават през родилните болки и раждането. Можеш ли да си го представиш? Близнаците поне имаха някакъв шанс.

Клечката кибрит бе проблеснала, но не се бе разпалила. Плачът на майката от стая 543, подпухналите зачервени очи на бащата, сълзите, стичащи се на струйки по лицето му… Тази обратна страна на радостта, непоносимото, несправедливо, неочаквано присъствие на смъртта. Какво би могло да се каже на тези хора в такъв момент, какъв смисъл биха могли да открият в каквото и да е?

— Беше ли цезаровото сечение правилното решение в този случай? — попитах Мелиса.

— Категорично. Това бе единственият им шанс.

— Какво щеше да стане, ако не го бяхме направили?

— Най-вероятно щяха да умрат. Абнормалният сърдечен ритъм на плода свидетелства за ацидемия^[22]; следователно има проблем с пъпната връв или се случва нещо друго опасно.

— Но как разбираме, че показателите на сърдечния ритъм са критични? Кое е по-лошо: да извадим детето прекалено рано или да изчакаме прекалено дълго?

— При всяка ситуация е различно.

Каква отговорност! Дали през целия ми живот досега ми се бе налагало да правя по-сериозен избор от това какъв сос да добавя на сандвича си с говеждо? Можех ли да се науча да вземам толкова отговорни решения, можех ли да се науча да живея с последствията от тях? Все още ми предстоеше да овладея много неща от практическата медицина, но дали в моментите, когато става въпрос за решение на живот и смърт, се изисква само знание? Със сигурност единствено интелигентността не е достатъчна в тези случаи, тук е изключително необходимо да има и морална яснота. Надявах се, че някой ден ще натрупам не само знания, но и мъдрост.

В крайна сметка, когато преди ден влизах в болницата за първи път, животът и смъртта бяха абстрактни понятия за мен. Сега вече ги познавах отблизо. Може би Поцо, героят на произведението на Бекет, е прав. Може би животът е просто миг, и то прекалено кратък, за да се замисляш за него. Но аз трябваше да се съсредоточа върху настоящата си задача, върху ролята ми, която бе неразривно свързана с двата най-важни въпроса относно смъртта: кога и как. Аз бях гробарят с щипците.

Скоро практиката ми в Отделението по акушерство и гинекология приключи и ме препратиха в Отделението по хирургическа онкология. Щях да се редувам на смените заедно с Мери, моя състудентка от Медицинския факултет. Няколко седмици по-късно, след безсънна нощ, тя бе назначена да асистира на процедурата на Уипъл — сложна операция, при която се работи с повечето от вътрешните коремни органи, за да се отстрани ракът на панкреаса. По време на тази процедура студентите по медицина обикновено трябва да стоят на крак, понякога дори девет часа. Сред резидентите тази операция се смята за много желана задача, направо за награда, защото заради невероятната й сложност обикновено в нея активно участие могат да вземат само старшите резиденти. Но тя е изтощителна, всепризнат тест за майсторството на хирурга.

Петнайсет минути след началото на операцията видях Мери в коридора, плачеща.

Хирургът винаги започва операцията, като пъха камера в тясно отверстие, за да провери за наличие на метастази, тъй като прекалено голямото разпространение на рака прави хирургическата намеса безсмислена и операцията се отменя.

Докато стояла в операционната в очакване на деветчасовата процедура, Мери си помислила: „Божичко, толкова съм уморена. Нека намерят метастази“. И наистина намерили. Зашили пациента и отменили операцията. Отначало Мери изпитала облекчение, после я завладял все по-силен и смазващ срам. Избягала от операционната, отчаяно изпитваща нужда от изповедник, на когото да признае греха си, и аз станах такъв за нея.

* * *

Когато бях четвърти курс в Медицинския факултет, започнах да забелязвам как все повече от моите състуденти избират не толкова отговорни области за своята резидентура, например радиология или дерматология. Изненадах се и реших да събера информация от няколко елитни университета. Тенденцията, общо взето, се оказа точно такава: към края на обучението мнозинството от студентите избират по-популярни, по-модни, така да кажем, специализации, от онези с по-малкото работни часове, по-малко напрежение, по-голяма заплата. Идеализмът, който сигурно бе изпълвал мотивационните им есета при кандидатстването, бе изчезнал или поне значително се бе разсеял.

Дипломирането ни наближаваше и когато по йейлска традиция се заехме да пишем своите професионални клетви, които представляват смесица от думите на Хипократ, Маймонид, Ослър и други велики медици, няколко от състудентите ни настояха да бъдат отменени, защото според тях така сме поставяли интересите на пациентите си над нашите собствени. (Останалите не допуснахме тази дискусия да се развие. Клетвите останаха. Бях поразен — за мен този егоцентризъм бе абсолютно неетичен и би трябвало да е недопустим в медицината. Беше прекалено рационален. Да, повечето хора избират професията си по три критерия: заплата, условия на работа, работно време. Но поставянето на тези критерии на първо място наистина е начинът, по който си избираш работа — а не призвание.)

Аз избрах неврохирургията. Известно време се колебаех какво да бъде, но изборът ми се потвърди една нощ, в коридора пред операционната, докато стоях там и слушах в благоговение как детски неврохирург разговаря с родителите на момченце, което бе постъпило в болницата със силно главоболие, а се бе оказало, че има голям мозъчен тумор. Лекарят не само излагаше медицинските факти, той изразяваше искрено човешко състрадание, осъзнавайки, че думите му са истинска трагедия за родителите. Оказа се, че майката е рентгенолог. Туморът изглеждаше злокачествен — жената вече бе прегледала снимките от скенера и сега седеше на пластмасовия стол, под светлината на флуоресцентната лампа, съсипана от мъка.

— И така, Клер… — започна внимателно хирургът.

— Наистина ли е толкова сериозно, колкото изглежда? — прекъсна го тя. — Мислите ли, че е рак?

— Не знам. Но знам — и съм сигурен, че и вие сте наясно с това — че животът ви от сега нататък ще се промени. Вече се е променил. Предстои ви дълъг път, разбирате ме, нали? Трябва да се държите един за друг, да си давате почивка, когато ви е нужна. Такава болест може или да ви сплоти като семейство, или да ви раздели. Сега, повече от всякога, трябва да се подкрепяте. Но не искам нито единият от вас да стои денонощно до леглото на сина ви и никога да не напускате болницата. Разбрахме ли се?

След това описа планираната операция, възможните последствия от нея, решенията, които трябваше да вземат веднага, и тези, които трябваше да почнат да обмислят, но все още не бяха наложителни, и другите, за които засега изобщо не бе нужно да се тревожат.

В края на разговора на родителите не бе станало по-леко, но поне можеха да погледнат по-ясно в бъдещето. Наблюдавах лицата на тези хора — отначало бяха бледи, свъсени, сякаш те почти не присъстваха тук, на този разговор, но постепенно погледите им се избистриха и фокусираха.

И докато седях там, осъзнах, че въпросите за връзката между живота, смъртта и смисъла на всичко това, които всеки човек си задава на някакъв етап, обикновено възникват в контекста на медицината. В реалните ситуации, когато човек осмисля тези въпроси, те се превръщат във философско и биологическо упражнение. Хората са организми, подчиняващи се на физическите закони, включително и онези, уви, според които ентропията постоянно се увеличава. Болестите са нарушена дейност на молекулите; основното условие за поддържане на живота е метаболизмът, а смъртта е прекратяването на дейността му.

Докато всички други лекари се борят с болестите, неврохирурзите проникват в самата сърцевина на личността на пациентите: всяка операция на мозъка по необходимост се явява манипулация на същността на човека и всеки разговор с пациент, претърпял подобна оперативна намеса, е потвърждение на този факт. Обикновено за пациентите и за техните семейства операцията на мозъка е най-драматичното събитие, което са преживявали, и като такова то има огромно влияние.

Когато става дума за подобно критично изживяване, въпросът не е само в това дали ще оживееш, или ще умреш, а какъв трябва да е животът ти, за да има смисъл да го живееш. Бихте ли жертвали говора си — или този на майка си — заради няколко допълнителни месеца живот без думи? Ще се откажете ли от зрение, за да намалите дори минималния риск от смъртоносен кръвоизлив в мозъка си? Ще се съгласите ли дясната ви ръка да спре да функционира, за да се избавите от силните тремори в нея? Колко неврологични страдания ще допуснете да понесе детето ви, преди да приемете, че за него смъртта е за предпочитане? Тъй като мозъкът определя нашето възприятие за света, всяко неврологично заболяване принуждава пациента и членовете на семейството му да си зададат въпроса: Какво осмисля живота ни така, че да си заслужава да живеем?

Неврохирургията ме омагьоса с безкрайния си стремеж към съвършенство; също като древногръцката идея за арете, мислех си аз, добродетелта изисква морално, емоционално, умствено и физическо превъзходство. Струваше ми се, че неврохирургията е най-предизвикателният и директен сблъсък с житейския смисъл, човешката личност и смъртта.

На раменете на неврохирурзите лежат огромни отговорности, но освен това те трябва да са специалисти едновременно в няколко области: неврохирургия, интензивна терапия, неврология, радиология. Осъзнах, че ще ми се наложи да развивам не само разума и ръцете си, но и очите, а вероятно и други органи. Мисълта за това ме въодушевяваше, но и притесняваше; и все пак, може би някой ден наистина щях да се влея в редиците на тези ерудити, които се заравят в най-дълбоките емоционални, научни и духовни проблеми и намират изход от тях.

 

 

След като завършихме Медицинския факултет, с Луси се оженихме и се преместихме в Калифорния, за да завършим резидентурите си — аз в Станфорд, а тя — в Калифорнийския университет в Сан Франциско, който се намираше наблизо. Медицинският университет вече официално бе зад гърба ни, сега ни предстоеше реалната отговорност за живота на хората.

В болницата бързо си намерих приятели; най-близки ми бяха Виктория, която също бе резидент като мен, и Джеф — няколко години по-голям от нас, резидент съдов хирург. През следващите седем години ни предстоеше да се превърнем от обикновени зрители в театъра на медицинската драма в главни действащи лица.

През първата година от резидентурата стажант-лекарят може да бъде сравнен с дребен чиновник, опитващ се да се противопостави на гигантския натиск на живота и смъртта, въпреки че дори тогава обемът на работа е огромен. На първия ми работен ден старшият резидент ми каза: „Резидентите неврохирурзи не са просто най-добрите хирурзи, ние сме най-добрите лекари в цялата болница. Накарай ни да се гордеем с теб“. Дадоха ми и други съвети. Управителят на болницата, минавайки през отделението: „Винаги яж с лявата ръка. Трябва да работиш еднакво добре и с двете ръце“. Някой от старшите резиденти: „Главният лекар в момента се развежда и се затрупва нарочно с много работа. Не му досаждай с любезности и ненужни въпроси“. Тръгващият си стажант-лекар, който трябваше да ме ориентира в ситуацията, но вместо това просто ми връчи списък с четиридесет и трима пациенти и заяви: „Ще ти кажа само едно: «Болните могат винаги да ти причинят още болка, но не могат да спрат времето^[23]»“. След което си замина.

Първите два дни изобщо не излязох от болницата, но съвсем скоро се научих да се справям с убийствената бумащина, която в началото ми се струваше безкрайна, и тя вече ми отнемаше само час. Все пак документите, по които работиш в болницата, не са просто някакви хартийки: те са фрагменти от истории, изпълнени с рискове и триумфи. Едно осемгодишно момченце на име Матю например постъпи при нас, оплаквайки се от силно главоболие, но се оказа, че има тумор, опиращ в хипоталамуса. Хипоталамусът регулира нашите основни потребности: сън, глад, жажда, секс. Ако оставехме тумора, Матю щеше да бъде обречен на живот, пълен с облъчване, поредица от операции, катетри в мозъка… Накратко казано, това щеше да го лиши от детство. Пълното отстраняване на тумора можеше да предотврати всичко, но имаше вероятност операцията да повреди хипоталамуса, което щеше да превърне момчето в роб на неговите желания. Хирургът се зае със задачата, пъхна малък ендоскоп през ноздрите на детето и проби отвор в основата на черепа. Стигна вътре, успешно отстрани тумора и след няколко дни Матю подскачаше из отделението и крадеше бонбони от медицинските сестри, напълно готов да се прибере у дома. Тази нощ щастливо завърших безкрайното количество документи по неговия случай.

Във вторник загубих първия си пациент.

Беше жена на осемдесет и две години, дребничка и спретната, най-здравият човек в Отделението по обща хирургия, където прекарах един месец като стажант-лекар. (На аутопсията й патологът бе шокиран, когато научи възрастта й: „Тя има органи на петдесетгодишна!“.) Дойде в болницата заради запек, причинен от леко запушване на червата. В продължение на шест дни се надявахме, че проблемът ще се реши от само себе си, но това не стана, така че се наложи неголяма операция.

Около осем часа вечерта в понеделник се отбих при пациентката: тя беше активна и се чувстваше добре. Докато разговарях с нея, извадих от джоба си списъка със задачите за деня и зачертах последната точка („Да проверя мисис Харви след операцията“). Сега можех да се прибера у дома и да си почина малко.

Някъде след полунощ телефонът ми звънна. Мисис Харви бе в критично състояние. Самодоволството ми от цялата добре свършена бюрократична работа се изпари на мига. Седнах в леглото и почнах да раздавам указания: „Един литър разтвор на Рингер^[24], ЕКГ, гръден рентген, веднага! Идвам незабавно“. Обадих се на наставничката си, която ми каза да назнача и анализ на кръвта и ме помоли да я информирам, когато стане ясно какво е положението. Появих се запъхтян в болницата и видях, че мисис Харви се задъхва, пулсът й е извънредно висок, кръвното й е ужасно ниско. Състоянието й не се подобряваше, каквото и да правех. Освен това, тъй като бях единственият стажант-лекар на смяна в Отделението по обща хирургия, пейджърът ми непрекъснато пищеше. Някои от обажданията можех да пропусна (пациенти, на които трябваше да се дадат сънотворни), някои — не (пациент с руптурирала аневризма на аортата в Спешното отделение). Почнах да се отчайвам, разкъсваха ме на части, а мисис Харви не се подобряваше. Прехвърлихме я в Реанимацията, където я натъпкахме с лекарства и течности, за да я поддържаме жива, и прекарах следващите няколко часа, притичвайки от пациента в Спешното, който можеше да умре, и активно умиращия пациент в Реанимацията. Към 5:45 сутринта болният от Спешното го отведоха в операционната, а състоянието на мисис Харви сравнително се стабилизира. За да не умре, бяха нужни дванайсет литра течност, две банки кръв, вентилация на дробовете и три различни препарата, повишаващи кръвното налягане.

Когато най-накрая си тръгнах от болницата — в пет часа следобед, във вторник, мисис Харви нито се бе подобрила, нито се бе влошила. В седем вечерта телефонът звънна: пациентката отново бе получила пристъп и й бяха направили сърдечен масаж и изкуствено дишане. Пак се втурнах към болницата. Както и предишния път, успяхме да я опазим жива. Този път не се прибрах вкъщи, а седнах да хапна в заведение близо до болницата, защото предполагах, че скоро отново ще ме повикат.

В осем вечерта телефонът звънна: мисис Харви бе умряла.

Тръгнах към къщи, за да поспя.

Бях изпълнен с нещо средно между гняв и печал.

По някаква причина мисис Харви бе станала нещо повече от пореден номер в купчината листове и се бе превърнала в моя пациентка. На следващия ден отидох на аутопсията й. Наблюдавах как патологът я отваря и вади органите й. Огледах лично всеки един от тях, опипах ги с ръце и проверих възлите, които бях направил на червата й. В този момент реших винаги да се отнасям към документацията по случаите си като към пациенти, а не обратното.

В първата година от резидентурата си се сблъсквах често със смъртта. Понякога я виждах как наднича иззад ъглите, друг път се спотаяваше смутена, че е била хваната в една стая няколко пъти поред. Ето само неколцина от хората, които видях да умират:

1. Алкохолик, чиято кръв вече не можеше да се съсирва. Той умря от подкожен кръвоизлив. Синините по тялото му се разпространяваха все повече с всеки изминал ден. Преди да изгуби съзнание, ме погледна и каза: „Не е честно! Аз разреждах алкохола си с вода“.

2. Колежка, патоанатом, която умря от пневмония. След като издаде предсмъртния си стон, я отнесоха в залата за аутопсии — последното й пътуване до лабораторията по патология, където бе прекарала толкова много години от живота си.

3. Мъж, на когото бе направена малка неврохирургическа процедура за премахване на рязка болка на лицето. По време на операцията лекарят бе поставил миниатюрна капчица течен цимент на предполагаемия нерв, за да се предотврати натискът на вената върху него. След седмица пациентът бе започнал да изпитва силни болки в главата. Изпробваха всякакви методи за диагностика, но диагнозата така и не бе установена.

4. Десетки случаи на хора с травми на главата: опити за самоубийство, изстрели, пиянски свади, инциденти с мотори, катастрофи с коли. Нападение на лос.

На моменти напрежението направо ставаше осезаемо. Страхът и страданието винаги витаеха във въздуха и обикновено просто ги вдишвахме, без да им обръщаме внимание. Но имаше дни, особено едни такива влажни и топли, когато тежестта им ни захлупваше и задушаваше.

Когато бях в болницата в някои от тези дни, имах чувството, че съм се загубил в безкрайна джунгла, през горещо лято, тялото ми се облива в пот, а от небето върху мен се изливат сълзите на роднините на умиращите.

 

 

През втората година на обучението си резидентите пристигат първи при спешни случаи. Едни пациенти не можеш да спасиш, други успяваш. Помня как за първи път ми доведоха пациент от Спешното в операционната зала, как дренирах кръвта от черепа му и после станах свидетел на това как той започва да разговаря с роднините си и се оплаква от раната в главата си… Изпаднах в такава еуфория, че два часа обикалях из болницата, бродех като сомнамбул, докато в един момент изгубих представа къде се намирам. Бяха ми нужни 45 минути, за да си намеря пътя обратно.

Условията на работа бяха тежки. Резидентите прекарват по около 100 часа седмично в болницата, независимо че според правилата графикът ни не бива да надвишава 88 часа — просто винаги има много работа. Очите ми сълзяха, главата ми пулсираше, в два часа през нощта се наливах с енергийни напитки. В болницата се държах, но щом излезех навън, изтощението си казваше думата. Препъвах се из паркинга и често подремвах в колата си, преди да измина петнайсетте минути път с колата до вкъщи.

Не всички резиденти могат да се справят с това. Един от нас просто бе неспособен да поеме такава отговорност и свързаното с нея чувство за вина. Той бе талантлив хирург, но отказваше да признава грешките си. Веднъж, когато седяхме в стаята за почивка, ме помоли да му помогна да спаси кариерата си.

— Всичко, което трябва да направиш — обясних му аз, — е просто да ме погледнеш в очите и да кажеш: „Извинявай. Това, което стана, бе по моя вина. Повече няма да се повтори“.

— Но медицинската сестра…

— Не. Трябва да се научиш да изричаш тези думи и да проумееш смисъла им. Опитай още веднъж.

— Но…

— Не. Просто го кажи.

След около час разговори осъзнах, че е обречен.

Стресът принуди още една резидентка да зареже напълно нашата област; тя напусна и се зае с по-малко отговорна работа в сферата на консултациите.

Други платиха още по-висока цена.

Уменията ми нарастваха, но заедно с тях нарастваха и отговорностите ми. За да се научиш да определяш чий живот може да бъде спасен, чий — не може, и чий изобщо не трябва да бъде спасяван, е нужна изключително добра способност за прогнозиране на ситуацията. Допусках грешки. Откарвах припряно пациент в операционната, за да съхраня само този участък от мозъка му, който щеше да позволи сърцето му да продължи да бие, но човекът загубваше способността си да говори и можеше да се храни само чрез тръбичка, обречен на съществуване, каквото никога не би пожелал…

Започнах да възприемам подобен изход от операциите като по-голям провал от самата смърт на пациента. Бледото мъждукане на един метаболизъм, лишен от съзнание, се превръща в непоносимо бреме, което обикновено роднините стоварват на раменете на болничния персонал. Близките, неспособни да вземат решение за съдбата му, го посещават все по-рядко и по-рядко, докато не се намеси някоя пневмония или дългото залежаване не сложи великодушно край на това. Някои хора смятат такъв живот за допустим и настояват да се използват всичките му възможности, други са категорично против него. Неврохирургът трябва да се научи да взема правилното решение за всяка отделна ситуация.

Избрах кариерата на неврохирург отчасти за да проумея смъртта: исках да я преследвам, да я уловя, да смъкна плаща от главата й и да я погледна право в очите, без да мигам. Неврохирургията ме привличаше както заради проблемите на мозъка и съзнанието, които са неразривна част от нея, така и заради тясната й връзка с живота и смъртта. Мислех си, че живот, прекаран в пространството между битието и небитието, ще ми предостави не само поле за дейност, за да вложа състраданието си към другите човешки същества в действията си, но и ще ми позволи да усъвършенствам личността си: да се откъснеш от жалкия материализъм и от маловажните битови подробности, да достигнеш до същината на нещата, да се научиш да вземаш решения на живот и смърт, за истински важното… Да, така би трябвало да се постигне поне частично някакво духовно извисяване, нали?

Но по време на резидентурата осъзнах нещо съвсем различно.

Сред безкрайния поток от черепно-мозъчни травми започнах да подозирам, че ярката светлина на тези трагедии само ще ме заслепи и ще ми попречи да видя тяхната съкровена същност; все едно да се опитваш да учиш астрономия, като се взираш право в слънцето. Все още не бях с пациентите в съдбоносните за тях моменти, просто присъствах в стаята. Ставах свидетел на много страдание. И по-лошото бе, че привиквах с него.

Дори давещ се в кръв, човек се научава да остава на повърхността, адаптира се, плува и даже се наслаждава на живота, вкопчил се за сала заедно с другите лекари и медицински сестри, полюшвани от същата приливна вълна.

С колегата ми Джеф работехме в Отделението по травматология. Когато ме викаше при пациент, за да преценя риска от мозъчна травма при нараняване на главата, винаги бяхме в синхрон. Веднъж опипа корема на пациента, после ме попита за прогнозата ми за неговата когнитивна функционалност. Отвърнах, че все още може да стане сенатор, но само на някой много малък щат. Джеф се разсмя.

След този случай населението на щатите стана нашият показател за сериозността на мозъчното увреждане. „Уайоминг или Калифорния?“, можеше да попита той, за да разбере колко интензивен трябва да е планът му за лечение на пациента. Или пък аз казвах: „Джеф, знам, че кръвното на пациента е лабилно, но съм длъжен да го прехвърля в операционната, иначе от Вашингтон ще се превърне в Айдахо. Ще го стабилизираш ли?“.

Един ден бях в кафетерията, за да си взема обичайния обяд — диетична кока-кола и сладолед, когато пейджърът ми даде знак за пациент със сериозна мозъчна травма. Втурнах се в Травматологията и скрих сладоледа си за секунда зад компютъра, тъкмо когато дойдоха парамедиците, бутащи на носилка пациента. Те ми съобщиха подробностите: „Двайсетгодишен мъж, инцидент с мотоциклет, скорост шейсет и пет километра в час, вероятно мозъкът му изтича през носа…“.

Заех се веднага за работа, поисках комплекта за интубация и бързо оцених жизнените функции на пациента. След като бе успешно интубиран, прегледах многобройните му други наранявания: нараненото лице, ожулванията от асфалта, разширените зеници. Натъпкахме го с банка „Манитол“^[25], за да намалим отока в мозъка, и бързо го изпратих на скенер. Томографията показа натрошен череп и силен вътрешен кръвоизлив. Вече си представях как пробивам черепа и извличам кръвта, но внезапно кръвното му налягане се понижи. Върнахме го обратно в Травматологията и тъкмо когато целият останал екип от колеги дойде, сърцето му спря. Около пациента се завихри всевъзможна дейност: поставиха катетри в бедрените му артерии, дълбоко в гърдите му вкараха тръбички, в системата му потекоха лекарства, и през цялото това време лекарите му правеха масаж на сърцето, за да не спира притокът на кръв. След трийсет минути му позволихме да умре. Всички разбирахме, че с такава травма на главата смъртта е за предпочитане.

Излязох от отделението тъкмо когато на членовете на семейството му им бе позволено да дойдат и да видят тялото. И в този момент си спомних: диетичната ми кола, сладоледът… и ужасната горещина в болницата. Под прикритието на един от резидентите от Спешното се промъкнах обратно като призрак, за да спася сладоледа си, който стоеше до тялото на сина на тези хора, когото не бях успял да спася.

Трийсет минути в хладилната камера реанимираха обяда ми. „Хм, доста вкусно!“ мислех си аз, махайки от зъбите си парченцата от шоколадови бисквитки, докато семейството се прощаваше с починалия. Запитах се дали, от гледна точка на етиката, за краткото време, в което работех като лекар, се плъзгах все повече надолу, или засега продължавах да се катеря нагоре?

Няколко дни по-късно научих, че Дори, моя приятелка от Медицинския факултет, е претърпяла автомобилна катастрофа. В опит да я спаси неврохирургът бе направил операция. Сърцето на Дори бе спряло, бяха успели да я реанимират, но на следващия ден бе починала. Не желаех да научавам нищо повече. Дните, когато някой просто „умираше в автомобилна катастрофа“, за мен отдавна бяха свършили. Сега тези думи отваряха кутията на Пандора и оттам излизаха следните образи: носеща се към мен носилка, кръв на пода на Отделението по травматология, тръбичка, подаваща се от гърлото на приятелката ми, натискът, прилаган върху гръдния й кош. Представях си ръцете — моите ръце, които бръснат косата на Дори, виждах как скалпелът отваря главата й, чувах звука от бормашината и усещах мириса на изгоряла кост, прашинките, които се виеха във въздуха около нея, пукнатината, докато разтварям черепа… Косата й е наполовина обръсната, главата й е деформирана. Тя не прилича на себе си; сега е непозната за приятелите и роднините си. Може би щеше да има и тръбички в гърдите, и натрошен крак…

Не разпитвах за подробностите. Вече знаех прекалено много.

В този момент си спомних всички случаи, в които не бях успял да проявя достатъчно емпатия към пациентите, всички онези пъти, когато не бях обърнал нужното внимание на притесненията им, когато бях пренебрегнал болките им заради други неотложни задачи. Хората, на чиито страдания бях станал свидетел, бях ги забелязал, след което старателно ги бях превърнал в диагнози в съзнанието си, без да успея да отделя един от друг тези конкретни случаи. Всички тези пациенти сякаш се завърнаха при мен: жадуващи отмъщение, гневни, непреклонни.

Боях се, че съм на път да се превърна в един от стереотипните безчувствени лекари, герои от някой роман на Толстой, прекалено обсебени от ненужни формалности, съсредоточени единствено в рутинното лечение на пациентите. („Докторите ходеха при Наташа и поотделно, и на консилиуми, приказваха много на френски и на немски, и на латински, упрекваха се един друг, предписваха най-различни лекарства за всички известни тям болести; но нито на един от тях не му мина простата мисъл, че не могат да знаят болестта, от която страдаше Наташа…“^[26])

Веднъж при мен дойде жена, майка, току-що диагностицирана с рак на гърдата. Беше объркана, притеснена, изплашена от неизвестността. А аз бях ужасно изтощен, изгубил връзка с реалността. Набързо изслушах въпросите й, убедих я, че операцията й ще бъде успешна, и реших, че не мога да губя повече време, за да й отговоря честно. Но защо тогава не можех да намеря време?

Друг път един полупобъркан ветеран от седмици пренебрегваше препоръките на лекарите, медицинските сестри и физиотерапевтите. В резултат раната на гърба му плъзна надолу, както го предупреждавахме, че ще стане. Когато ме повикаха, за да я зашия, ветеранът се гърчеше от болка на операционната маса, но ми каза, че си го е заслужил.

Никой не заслужава подобно нещо.

Не ме утешаваше особено фактът, че Уилям Карлос Уилямс^[27] и Ричард Селзър^[28] признават, че са причинявали и по-големи злини на пациентите си, и се заклех, че от сега нататък ще действам само за благото на хората, които ми доверяват живота си. Сред засмукващото ме блато на трагедиите и нещастията, започнах да се опасявам, че изпускам от поглед важността на човешките отношения — не тези между болните и членовете на семействата им, а между лекаря и пациентите.

Техническото майсторство не е достатъчно. Като резидент основната ми цел не би трябвало да е просто да спасявам животи — всеки все някога умира — а и да поведа болните и близките им по пътеката към опознаването на смъртта или заболяването.

Когато в болницата постъпи пациент със смъртоносен мозъчен кръвоизлив, разговорът с неврохирурга се оказва изключително важен за начина, по който роднините възприемат смъртта на своя близък. Те могат спокойно да го „пуснат“ да си отиде („Може би времето му е било дошло!“) или до края на дните си да изпитват нестихваща болка („Тези лекари изобщо не слушат! Дори не се опитаха да го спасят!“). Когато скалпелът е безполезен, думите стават единственият инструмент на хирурга.

Когато става дума за тежки черепно-мозъчни травми, членовете на семейството на болния по принцип страдат по-тежко от самия пациент и не само лекарите невинаги осъзнават пълния смисъл на случващото се. Роднините, събрали се около любимия човек (любимия им човек, в чиято обръсната глава се намира повреденият мозък), също често не могат трезво да оценят ситуацията. Те мислят и виждат миналото, залива ги вълна на любов и спомени, свързани с лежащото пред тях тяло. А аз виждам вероятното бъдеще на такъв пациент: дихателен апарат, чиято тръбичка прониква през разрез в шията на болния, гъстата течност, влизаща капка по капка през отвора в корема, и — дори да е възможно — продължително, болезнено и едва частично възстановяване. И в края на краищата в повечето случаи човекът, когото помнят, така и не се връща при тях.

В такива моменти не действах, както обикновено, като противник на смъртта, а като неин пратеник. Бях длъжен да помогна на роднините да проумеят, че силният и независим човек, когото са познавали, е останал в миналото, и те трябва да решат кое би предпочел техният близък: лесна смърт или живот, привързан към банки с течности, с тръбички, които влизат и излизат от тялото му, в името на упорството, въпреки че самият пациент е неспособен да се бори за своя личен избор.

Ако в младостта си бях по-религиозен, сигурно щях да стана пастор, защото ми се струваше, че той върши именно това, което правя и аз като лекар по отношение на близките на пациентите.

 

 

С моя нов възглед за работата информираното доброволно съгласие — процедурата, при която пациентът подписва документ, който разрешава провеждането на оперативната намеса — се превърна в нещо повече от проста юридическа формалност, когато лекарят възможно най-бързо съобщава възможните рискове. Това бе шанс да се споразумея с ранен другар: Аз съм тук, до теб съм, и с цялата си отговорност ти обещавам да те съпроводя до другия бряг.

На този етап от резидентурата си бях станал много по-отговорен и опитен отпреди. Най-накрая можех да си поема дъх, да не се боя отчаяно, че от работата ми ще пострада безценният ми животец. Можех да поема пълна отговорност за състоянието на пациентите си.

Все по-често мислех за баща си. По време на обучението си в Медицинския факултет с Луси понякога го придружавахме на неговите сутрешни визитации в болницата в Кингман. Той винаги се стараеше да успокоява и развеселява пациентите. Веднъж попита жена, която се възстановяваше след операция на сърцето:

— Гладна ли сте? Да ви донесат ли нещо?

— Каквото и да е — отвърна тя. — Умирам от глад.

— Какво ще кажете за стек и омар?

После взе телефона и позвъни на рецепцията.

— На моята пациентка спешно са й нужни стек и омар!

После се обърна към жената, усмихна се и добави:

— Стекът и омарът идват насам. Не обръщайте внимание, ако приличат на сандвич с пуешко, просто заблуда за очите.

Умението му да установява съвсем естествена връзка с пациентите и да им вдъхва доверие бе вдъхновение за мен.

Трийсет и пет годишна жена седеше на леглото в Реанимацията. На лицето й бе изписан силен страх. Избирала подарък за рождения ден на сестра си, когато изведнъж изгубила съзнание. Скенерът показа, че има доброкачествен тумор в мозъка, който притискаше десния й фронтален лоб. От гледна точка на оперативния риск това бе най-добрият възможен тумор и най-доброто място, на което да бъде; операцията почти на сто процента би сложила край на припадъците й. Имаше и вариант без операция, но това означаваше цял живот да приема токсични лекарства против припадъци.

Веднага обаче видях, че мисълта за операция на мозъка ужасява тази жена повече от всичко на света. Тя беше самотна, на непознато място. До съвсем скоро бе обикаляла из обичайната суматоха на търговския център, а сега седеше сред странни бипкащи уреди в миришещото на силен антисептик Отделение по реанимация. Ако се впуснех в подробно разяснение на рисковете и вероятните усложнения от операцията, сигурно щеше да се откаже от нея. Можех да направя точно така, да отбележа писмено отказа й в документацията и с чувство за изпълнен дълг да премина към следващата си задача.

Вместо това с нейно разрешение повиках роднините й и заедно обсъдихме възможните начини на действие. Докато разговаряхме, забелязах, че тя започва постепенно да възприема това, което отначало в съзнанието й бе непосилен избор, като определено трудно, но все пак разумно решение. В тази ситуация се отнесох към нея като към личност, а не като към проблем, който просто трябваше да бъде решен.

Всичко мина съвсем гладко. Два дни по-късно жената се прибра у дома и повече никога не се оплака от припадъци.

Всяко сериозно заболяване преобразява кардинално живота не само на пациента, а и на цялото му семейство. Мозъчните заболявания обаче крият допълнителни езотерични тайни. Смъртта на нечий син сама по себе си разрушава реда във вселената на родителите му; колко по-ужасяваща е ситуацията, в която е умрял мозъкът на пациента, но тялото е все още топло и сърцето му продължава да тупти?

Думата „бедствие“ на английски език — disaster — означава буквално „разпадаща се звезда“ и няма по-подходящ израз, който да опише изражението в очите на пациента, когато чуе диагнозата си от неврохирурга. Понякога новината е толкова шокираща за хората, че в мозъка им протича силен ток, сякаш са поразени от електрически удар. Този феномен е известен като „психогенен синдром“ и представлява по-тежък вариант на прилошаването, което изпитват много хора при научаването на лоши новини. Когато майка ми била в колежа, съвсем сама, и научила, че баща й — човекът, който отстоявал правото й да получи образование във все още провинциална Индия през шейсетте години, е починал след продължително заболяване, получила психогенен припадък. Той продължил, докато не се върнала у дома за погребението.

След като на един от моите пациенти му откриха рак на мозъка, той внезапно изпадна в кома. За да разбера причината за комата, назначих множество изследвания, скенери и електроенцефалограми, но нямаше никакъв резултат. Окончателният тест, който ми подсказа истината, бе най-простият: повдигнах ръката на пациента над лицето му и я пуснах. Човекът в психогенна кома продължава да има контрол над себе си поне до такава степен, че не би си причинил болка. Лечението се състои от успокоителни разговори, докато думите не достигнат до съзнанието му и той не се пробуди доброволно.

Ракът на мозъка бива два вида: първични тумори, развиващи се в мозъка, и метастатични, които „мигрират“ от други органи, най-вече белите дробове. Операцията не помага за изцелението на болестта, но може да удължи живота; повечето хора с рак на мозъка се очаква да живеят година, понякога две.

Мисис Ли бе зеленоока жена под шейсет години, която бе постъпила при мен преди два дни от болница, близо до дома й, на около 160 километра от нашето болнично заведение. Съпругът й, облечен в карирана, пъхната в дънките риза, стоеше до леглото й и си играеше с венчалната си халка. Влязох в стаята й, представих се и мисис Ли ми разказа историята си. През последните дни изпитвала силни болки в дясната ръка, постепенно почнала да губи контрол върху нея и накрая ръката изобщо престанала да я слуша и не можела да закопчае дори едно копче на блузата си. Отишла в местната болница, защото се изплашила, че може да е претърпяла инсулт. Там й направили ядрено-магнитен резонанс и я препратили към нас.

— Някой каза ли ви какви са резултатите от ЯМР? — попитах аз.

— Не.

Както често се случва с неприятните новини, тази задача бе прехвърлена на нас. Аз самият бях правил това многократно. Колко пъти бяхме спорили с онколога чий ред е да съобщава лошата диагноза на пациента? Е, реших в онзи момент, това трябва да свърши сега.

— И така… — започнах аз, — предстоят ни много неща за обсъждане. Как смятате, какво става според вас? За мен е важно да знам, да чуя мнението ви, да съм сигурен, че сме изкоментирали всичко.

— Мислех, че съм изкарала инсулт, но явно не е така.

— Права сте. Не сте имали инсулт — кимнах аз. Виждах пропастта между живота, който бе водила допреди седмица, и този, в който й предстоеше да навлезе. Със съпруга й не бяха готови да чуят израза „рак на мозъка“ — кой всъщност е готов за това? — затова започнах по-отдалече.

— Ядрено-магнитният резонанс показва образувание в мозъка ви, което предизвиква тези симптоми.

Мълчание.

— Искате ли да погледнете снимките?

— Да.

Отворих снимките на компютъра, разположен до леглото, и й показах носа, очите и ушите, за да се ориентира. После привлякох вниманието й към тумора — обемист бял кръг, обграждащ черно некротично ядро.

— Какво е това? — попита мисис Ли.

Може да е много неща. Има вероятност да е инфекция. Ще бъдем сигурни едва след операцията.

Все още ми се искаше да говоря уклончиво, да не давам категоричен отговор на техните тревоги и предположения, но не можех да го направя.

— Факт е, че не можем да бъдем сигурни преди операцията — продължих аз, — но много прилича на тумор в мозъка.

— Това рак ли е?

— Отново ще изтъкна, че не можем да сме сигурни на 100 процента, преди туморът да е изваден и изследван от патолозите ни, но предполагам, че е така.

Въз основа на резултатите от ЯМР без съмнение можех да заявя, че мисис Ли има глиобластома — агресивен рак на главния мозък, най-лошият възможен вариант. Реших обаче да подходя бавно с информацията, водейки се от реакциите на пациентката и съпруга й. Току-що бяха разбрали за вероятността за рак на мозъка. Съмнявах се, че имат силата да понесат нещо повече. Трагичните новости се понасят най-добре, поднесени лъжичка по лъжичка. Малцина са пациентите, които настояват веднага да им бъде съобщена цялата информация; повечето се нуждаят от време, за да я осмислят. Съпрузите Ли не попитаха за прогнозите и за разлика от Травматологията, където трябва само за десет минути да обясниш ситуацията и да накараш пациентите и близките им да вземат жизненоважни решения, тук можех да си позволя да им дам повече време. Подробно им обясних какво да очакват през следващите два дни: какви ще бъдат последствията от операцията; че от главата на мисис Ли ще обръснат съвсем малък участък коса и това няма да се отрази на външността й; че отначало ръката й ще отслабне още, но после постепенно ще укрепне; че — ако всичко е наред — ще бъде изписана от болницата три дни по-късно. Да, това бе само първата крачка от маратона, който й предстоеше, и бе особено важно да си почива. Уверих ги, че не очаквам да запомнят всичко, което им казвам, и винаги мога да повторя, ако имат нужда.

След операцията говорихме отново, като този път обсъдихме химиотерапията, лъчевата терапия и по-далечните прогнози.

По това време вече си бях създал няколко основни правила.

Първо, подробните статистически данни са за научноизследователските институти, не за болничните стаи. Стандартната статистика, кривата на Каплан-Мейер, измерва преживяемостта на пациентите на различните етапи на заболяването им. Това е скала, по която лекарите преценяват прогреса на болестта, утежняващото й развитие. За глиобластомата кривата слиза рязко надолу и сочи, че само около пет процента от болните остават живи до две години след поставянето на диагнозата.

Второто ми правило бе, че е важно да си честен с пациентите, но винаги трябва да оставяш място за надежда. Вместо да кажа: „Средната преживяемост е около единайсет месеца“ или „Съществува 95 процента вероятност да умрете в следващите две години“, бих се изразил така: „Повечето пациенти живеят от няколко месеца до две години“. Поне според мен това е по-честният отговор.

Проблемът е, че лекарят не може да каже на пациента къде точно по кривата се намира той. Няма как да се разбере дали човекът ще умре след шест, или след шейсет месеца. Бях почнал да осъзнавам, че е безотговорно от страна на лекаря да се опитва да даде точна прогноза. Тези апокрифни лекари, които дават конкретни цифри, винаги са ме изумявали. („Лекарят ми каза, че ми остават шест месеца живот.“) Кои бяха те и кой ги бе учил на статистика?

Чувайки новината, пациентите обикновено се умълчават. (Едно от значенията на думата „пациент“ все пак е „човек, който понася трудности, без да се оплаква, търпеливо“.) Независимо дали от шок, или понеже се опитват да запазят достойнство, но се възцарява тишина, затова един от начините на общуване е да докоснеш ръката на болния. Някои веднага се настройват борбено (по-често това се отнася за партньора на пациента): „Ще се борим и ще надвием болестта, докторе!“. Въоръжението срещу врага варира: от молитви до финансови ресурси, от билки до стволови клетки. Тази решителност винаги ми се е струвала някак крехка — нереалистичен оптимизъм, който просто е единствената алтернатива на отчаянието. Какъвто и да е случаят обаче, при непосредствена перспектива за скорошна операция тази войнственост е съвсем подходяща.

В операционната тъмносивият гниещ тумор ми приличаше на нашественик сред прасковените вълнисти гънки на мозъка и се озлобявах истински. („Хванах те, мамицата ти“, мърморех аз.). Щом извадех тумора, изпитвах удовлетворение, макар да знаех, че микроскопичните ракови клетки вече са се впили в здравата на пръв поглед мозъчна тъкан. Почти неизбежната повторна поява на тумора бе проблем, за който щях да мисля друг ден. Да, по лъжичка на ден.

Откритостта в междуличностните отношения не означава, че истината трябва да се крещи от трибуна; означава, че трябва да си готов да посрещнеш пациента си на всеки етап от жизнения му път и да останеш с него толкова време, колкото е възможно.

Освен това тази откритост между хората също си има цена.

Една вечер, през третата година от обучението си, се натъкнах на своя приятел Джеф, съдовия хирург. Съдовата хирургия е не по-малко отговорна и взискателна професия от неврохирургията. Когато се видяхме, и двамата забелязахме, че сме отпаднали и в лошо настроение.

— Ти започни пръв — каза ми Джеф.

И аз му описах смъртта на дете, простреляно в главата просто заради неправилния цвят обувки, което бе носило. А бе на косъм да оцелее… След скорошния наплив от фатални, непреборими тумори на мозъка, с които се бях сблъскал, с цялото си сърце и душа се надявах, че момчето ще оживее, но то не се справи. Джеф продължаваше да мълчи, а аз очаквах неговата история. Вместо това той внезапно се разсмя, удари ме закачливо по рамото и каза:

— Струва ми се, че научих нещо. Ако някога се почувствам унил и смазан от работата си, винаги мога да поговоря с неврохирург и ще се разведря. Вие сте по-зле от нас.

Тази вечер, прибирайки се към дома, след като внимателно бях обяснил на една майка, че новороденото й дете е родено без мозък и съвсем скоро ще умре, седнах в колата си и включих радиото: по новините съобщиха за продължаващата тежка суша в Калифорния. Изведнъж от очите ми рукнаха сълзи.

Общуването с пациентите в тези трудни за тях моменти, разбира се, има своята висока емоционална цена, но носи и голяма морална награда. Не мисля, че дори за минута съм се чудел защо върша всичко това и дали си струва. Призванието да защитаваш живота — и не само физическия живот, но и самата личност на човека — и дори няма да се побоя да кажа, неговата душа — според мен е свещено.

Бях осъзнал, че преди да оперирам мозъка на някой пациент, първо ми е нужно да науча колкото е възможно повече за него като човек: за личността му, ценностната му система, какво е това, което прави живота му значим. И най-вече — при какви загуби и увреждания на мозъка и тялото му за него не би имало смисъл да продължи да живее. Бях безкрайно отдаден на мисията си да успея и неизбежните поражения ме засягаха дълбоко, предизвикваха у мен непоносимо чувство за вина.

Бремето на тази вина и отговорност е това, което прави медицината едновременно свещена и ужасяваща; когато поемаш на гърба си чуждия кръст, ти самият можеш да се прегънеш под тежестта му.

 

 

По средата на резидентурата ми бе време да натрупам опит в още една област. Етичният императив в неврохирургията, който е уникален в медицината — за съвършенство във всичко, поставя условието, че за да бъдеш отличен неврохирург, не е достатъчно да си блестящ в тази област. За да стане най-добрият от най-добрите, неврохирургът е длъжен да се развива и в други сфери. Някои избират нещо публично, какъвто е примерът с неврохирурга журналист Санджай Гупта, но повечето се насочват към по-свързани с професията ни области. Най-сложният и най-престижен е пътят на неврохирурга, който избере да е и невробиолог.

През четвъртата година от резидентурата си започнах проучване в лаборатория в Станфорд, свързано с основите на моториката в невробиологията и развитието на протезна технология, която — най-общо казано — щеше да позволи на парализираните хора да контролират мислено мишка или роботска ръка.

Завеждащият лабораторията — преподавател по електротехника и невробиология, бе индус второ поколение, ласкаво наричан от всички просто В. Той бе седем години по-голям от мен, но се сближихме като братя. Лабораторията му бе станала световен лидер в разчитането на мозъчните сигнали, а под неговото ръководство и аз се качих на борда, но реших да работя в обратната посока: исках да вкарвам сигнали в мозъка. В края на краищата, ако ръката на робота не може да усети колко силно стиска чашата с вино, ще счупи доста чаши, а това ще бъде жалко. Възможностите, които вкарването на сигнали в мозъка — или невромодулацията — предоставя обаче, са много по-разнообразни: способността да се контролират невронните разряди би позволила лечението на множество неврологични и психиатрични заболявания, които сега се смятат за трудно лечими или дори за неизлечими: от тежка депресия до болестта на Хънтингтън, шизофрения, синдрома на Турет и обсесивно-компулсивни разстройства. Възможностите наистина са безгранични. Загърбих за известно време хирургията и започнах да се уча да прилагам новите техники на генната терапия в поредица от новаторски експерименти.

След като бях там вече една година, една неделя се срещнахме с В., за да обсъдим получените резултати. Много обичах разговорите с него. В. не приличаше на останалите учени, които познавах. Той говореше спокойно и внимателно, винаги показваше загриженост и отношение към хората и мисията на лекаря и често споделяше с мен, че му се иска да е хирург. Науката, бях започнал да осъзнавам и аз, е силно политизирана, съревнователна, жестока и пълна със съблазни, които те изкушават да поемеш по по-лесни пътища.

Човек винаги можеше да разчита на В. да избере за него и за себе си честния (и като правило, скромния) път към успеха. Докато повечето учени се стремяха да публикуват статиите си в най-престижните медицински списания и да се сдобият с известност в чужбина, В. казваше, че единственото задължение на лекаря се състои в това да бъде предан на изследването си и да разказва правдиво за него. Никога не бях срещал толкова успял човек, който бе до такава степен отдаден на общото добруване. За мен В. бе истински образец за подражание.

Един ден той не се усмихна, както обикновено, когато седнах срещу него. Въздъхна с болка в очите и каза:

— Нужно ми е да се настроиш и да мислиш като лекар.

— Добре, веднага.

— Казаха ми, че имам рак на панкреаса.

— О, В… хайде, разкажи ми всичко отначало.

Той започна да разказва за постепенната загуба на тегло, за лошото храносмилане, за скорошната „просто за всеки случай“ компютърна томография (нестандартна процедура при такава предполагаема диагноза), която показала образувание в панкреаса. Обсъдихме предстоящите планове, неизбежната страховита процедура на Уипъл („Ще се чувстваш така, сякаш те е прегазил камион“, предупредих го аз), кои са най-добрите хирурзи, отражението, което ще има болестта върху жена му и децата му, и как да ръководи лабораторията въпреки продължителните си отсъствия. При рака на панкреаса обикновено прогнозите са лоши, но разбира се, нямаше начин да се предвиди как ще се развие болестта за него.

В. мълча известно време.

— Пол — каза той, — как мислиш, животът ми имал ли е смисъл? Правилни решения ли съм вземал?

Бях поразен: дори човек, когото смятах за образец за морално съвършенство, изпитваше подобни колебания пред лицето на смъртта.

Операцията, химио- и лъчетерапията на В. бяха изтощителни, но успешни. Той се върна на работа година по-късно, тъкмо когато отново поемах задълженията си в болницата. Косата му бе оредяла и посивяла, а блясъкът в очите му бе угаснал. По време на последния от редовните ни седмични разговори се обърна към мен и каза:

— Знаеш ли, днес е първият ден, в който си помислих, че всичко си е струвало. Разбира се, бих изтърпял и невъзможното заради децата си, но днес наистина осъзнах, че мъките ми не са били напразни.

Колко малко знаят лекарите за мъките, на които подлагаме пациентите си…

 

 

През шестата година от резидентурата се върнах в болницата на пълен работен ден, като отложих проучванията в лабораторията на В. за празниците или за свободните ми часове, ако се намереха такива. Повечето хора, дори най-близките ни колеги, не разбират напълно какво представлява тази черна дупка, наречена „резидентура по неврохирургия“. Веднъж една от любимите ми медицински сестри, останала в болницата до десет вечерта заради сложен случай, ми каза:

— Колко е хубаво, че утре е почивен ден. И вие ли имате?

— Ъъъ, не.

— Но поне може да дойдете по-късно, нали? В колко часа обикновено идвате?

— В шест сутринта.

— Не може да бъде! Наистина ли?

— Да.

— Всеки ден?

— Всеки ден.

— И в събота, и в неделя?

— Дори не питайте.

Сред резидентите има поговорка: „Дните са дълги, но годините са кратки“. В нашата специалност денят започва в шест сутринта и приключва, когато са направени всички операции, което непосредствено зависи от скоростта на работа на хирурга в операционната.

Хирургическите умения на резидента се оценяват по техниката и скоростта, с които оперира. Не можеш да бъдеш немарлив, но не можеш да бъдеш и бавен. Ако отделиш малко повече време, за да си прецизен, ще чуеш нещо подобно по свой адрес: „Я, вижте, имаме си пластичен хирург!“ или „О, разбрах техниката: докато зашиеш горната част на раната, долната ще се е излекувала от само себе си. Така вършиш само половината работа — умно!“. Старшите резиденти обикновено съветват младшите: „Сега се учете да работите бързо. По-късно ще се научите да работите добре“.

В операционната очите на всички винаги са насочени към часовника. Първо, заради пациента: от колко време е под упойка? При по-продължителна може да има увреждане на нервите, мускулите могат да се скъсат, бъбреците да откажат. И второ, заради всички останали: кога, за бога, ще си тръгнем оттук тази вечер?

Постепенно осъзнах, че има две стратегии за бърза работа. Най-добрата илюстрация за тях е притчата с костенурката и заека. „Заекът“ действа възможно най-бързо: ръцете летят, инструментите подрънкват и падат на пода, кожата на главата на пациента се разтваря встрани като завеса, парчето от черепа се оказва на подноса още преди да се е слегнала прахта от пробитата със свредел кост. Вследствие отворът, като правило, трябва да бъде разширен тук и там със сантиметър, тъй като не е направен на най-подходящото място. „Костенурката“ действа премерено, без излишни движения. Два пъти мери, преди да отреже. На нито един етап от операцията не е нужно да се връща обратно: всичко е прецизно и точно премислено. Ако „заекът“ направи прекалено много грешки и му се наложи да се връща по стъпките си, „костенурката“ ще го задмине. Ако „костенурката“ изгуби прекалено много време в обмисляне на всеки свой ход, „заекът“ ще победи.

Странното нещо за времето в операционната е, че независимо с какво темпо работиш, нямаш усещането за отлитащите часове. Ако скуката, според определението на Хайдегер, е осъзнаването за хода на времето, то хирургията определено не може да бъде наречена „скучна“; даже е точно обратното: заради интензивното фокусиране в работата ти се струва, че стрелките на часовника водят свой собствен живот. Два часа могат да изглеждат като една минута. Когато е направен последният шев и раната е почистена и превързана, нормалният ход на времето се възстановява. В залата можеш да чуеш едно общо издишване.

После започваш да се чудиш: след колко време пациентът ще излезе от упойката? Кога ще доведат следващия пациент? В колко часа ще се прибера днес вкъщи?

Едва след последната операция за деня усещах, че коленете ми се подгъват от преумора. Последните задачи по документацията ги вършех по инерция, а краката ми бяха като оковани.

Можеше ли това да почака до утре?

Не.

Поемаш си дъх и Земята продължава да се върти около оста си.

 

 

Когато станах старши резидент, цялата отговорност падна на плещите ми и шансовете да успея или да се проваля бяха по-високи от всякога. Болката от неуспеха ме накара да разбера, че техническото майсторство е морален императив. Добрите намерения не са достатъчни, не и когато зависят толкова много от уменията на лекаря, не и когато разликата между трагедията и триумфа понякога се определя само от един или два милиметра.

Един ден Матю, момчето с тумор в мозъка, което бе очаровало отделението ни преди няколко години, постъпи отново при нас в болницата. По време на операцията за отстраняване на тумора хипоталамусът му все пак бе увреден, вследствие на което прелестното осемгодишно момченце се бе превърнало в дванайсетгодишно чудовище. Не спирал да яде и плашел близките си с резки пристъпи на агресия. Ръцете на майка му бяха покрити със синини и драскотини. В крайна сметка, наложило се да го въдворят в специализирано лечебно заведение: момчето се бе превърнало в демон заради един милиметър увреждане на хипоталамуса. Разбира се, преди всяка операция роднините обсъждат с хирурга възможните рискове и преценяват дали те си струват, но все пак винаги е тъжно да видиш такъв резултат. Никой не искаше да си представя какъв ще бъде Матю на двайсет години, тежащ около 150 килограма.

Друг път пъхнах деветсантиметров електрод в мозъка на пациент, за да премахна тремора му от Паркинсон. Целта ми бе ядрото на субталамуса — малко бадемовидно образувание дълбоко в мозъка. Различните му части отговарят за различни функции: движение, познание, емоции. В операционната пуснахме ток по електрода, за да могат хирурзите да преценят тремора. Втренчихме се в лявата ръка на пациента и всички се съгласихме, че треморът е отслабнал.

После обърканият глас на пациента се извиси над нашето одобрително мърморене:

— Чувствам се… много, много тъжен.

— Спрете тока! — наредих аз.

— О, сега чувството изчезна — каза пациентът.

— Нека да опитаме още веднъж. Става ли? Добре. Пуснете тока.

— Толкова ми е тъжно… Чувствам се… просто тъжен. Тъмно е, толкова е тъмно…

— Вадете електрода!

Извадихме електрода и отново го пъхнахме, само че два милиметра по-надясно. Треморът изчезна. Пациентът, за щастие, се чувстваше съвсем нормално.

Веднъж, късно вечерта, заедно с още един колега неврохирург имахме операция — субокципитална краниотомия на пациент с тумор на продълговатия мозък. Това е една от най-сложните операции, във вероятно най-трудния участък на тялото за работа — дори само да стигнеш дотам, е проблем, без значение колко опитен хирург си. Но в онази вечер се чувствах прекрасно: инструментите бяха естествено продължение на пръстите ми, а кожата, мускулите и костите като че се разтваряха от само себе си. И ето, пред погледа ми се появи жълта лъскава издутина, тумор, дълбоко в продълговатия мозък. Внезапно колегата ме спря:

— Пол, какво ще стане, ако направиш два милиметра по-дълбок разрез тук?

В главата ми се появиха една след друга илюстрации от атласа по невроанатомия.

— Двойно зрение?

— Не — отвърна той, — синдром на затворения човек.

Още два милиметра и пациентът щеше да бъде напълно парализиран, щеше да му остане единствено способността да мига с клепки. Без да повдига глава от микроскопа, колегата каза:

— И знам това, защото по време на третата ми подобна операция стана точно това.

Неврохирургията изисква отдаденост на личното ти усъвършенстване и към личността на друг човек. За да вземеш решение за провеждане на операцията, трябва да оцениш собствените си способности и да разбереш същността на пациента и какво е важно за него. Определени участъци на мозъка се смятат на практика за неприкосновени — например първичният моторен кортекс; увреждането му може да доведе до парализа на свързаните с него части на тялото. Но най-свещени са тези части от мозъчната кора, които отговарят за речта. Разположени са в лявата страна и се наричат зони на Брока и Вернике; едната от тях отговаря за разбирането на езика, а другата — за речевата способност. Ако се повреди зоната на Брока, човек губи способността си да говори и да пише, но все пак може с лекота да разбира говор. Човек с увредена зона на Вернике не може да разбира говор, но все още може да говори: речта му ще се превърне в несвързан поток от думи, фрази и образи; граматика, лишена от смисъл.

Ако и двете зони са увредени, пациентът бива напълно изолиран от света, загубил нещо, неразривно свързано с човешката му природа. Когато човек претърпи инсулт или травма на главата, увреждането на тези зони понякога кара хирурга да се замисли дали си струва наистина да се спаси този пациент: какъв ще бъде животът му без словото?

За първи път срещнах такъв пациент още като бях в Медицинския факултет. Беше 62-годишен мъж с тумор в мозъка. По време на сутрешната визитация влязохме в стаята му и резидентът го попита:

— Мистър Майкълс, как сте днес?

— Четири, шест, едно, осем, деветнайсет! — отвърна той съвсем дружелюбно.

Туморът бе увредил речевата му способност и мъжът можеше да се изразява единствено с последователно изреждане на числа, но бе запазил умението да поставя интонация, да изразява емоция: усмихваше се, мръщеше се, въздишаше. Изрецитира нова поредица от числа, този път някак разтревожено. Искаше да ни каже нещо, но числата успяваха единствено да предадат страха и гнева му. Екипът тръгна да излиза от стаята, но аз по някаква причина се задържах:

— Четиринайсет, едно, две, осем — примоли ми се той, като ме стисна за ръката. — Четиринайсет, едно, две, осем.

— Извинете ме.

— Четиринайсет, едно, две, осем — тъжно каза пациентът, вперил очи право в мен.

После догоних екипа. Мистър Майкълс почина няколко месеца по-късно, отнасяйки в гроба тайната на своето послание, каквото и да бе то.

Когато туморите увредят речевите зони, хирургът предприема множество предпазни мерки, прави огромно количество снимки и назначава пълно невропсихологическо проучване. Операцията е критична и докато се провежда, пациентът се намира в съзнание и разговаря. След като мозъкът е открит, но преди да бъде отстранен туморът, хирургът взема ръчен електрод с кръгъл край и пуска ток на малък участък от мозъчната кора, докато пациентът изпълнява различни речеви задачи: назовава предмети, изрежда азбуката и т.н. Когато електродът пусне ток в критична област, речта на пациента се нарушава: „А, Б, В, Г, Д га га га ррр… Е, Ж…“. По такъв начин мозъкът и туморът са „картографирани“ и хирургът разбира дали е безопасно да се отстрани проблемът. Пациентът е в съзнание по време на цялата операция, като продължава да изпълнява речеви задачи и разговаря с лекаря.

Една вечер се подготвях за подобна операция и докато преглеждах резултатите от ЯМР, разбрах, че туморът напълно покрива речевите зони. Лош знак. Прочетох заключението на болничния борд — консилиума от хирурзи, онколози, радиолози и патолози, който взема решения за операциите. Според тях процедурата в този случай бе прекалено опасна. Как хирургът се бе съгласил да оперира? Възмутих се: в някои случаи идва момент, когато просто трябва да кажем „не“. Вкараха пациента в стаята на носилка на колелца. Той ме погледна право в очите и каза:

— Искам да изрежете тази гадост от мозъка ми. Ясно ли е?

Хирургът, който ми бе наставник за тази операция, влезе и видя изражението ми.

— Знам — каза той. — Два часа го уговарях да се откаже от операцията. Не се тревожете толкова. Готов ли сте?

По време на операцията вместо традиционното изреждане на азбуката и таблицата за умножение се наслушахме на куп ругатни.

— Изрязахте ли тази шибана гадост от главата ми? Защо се туткате? По-бързо, по-живо! Искам да я разкарате от мен. Не мога да се бавя тук цял ден, мамка му! Не ми пука, просто я махнете!

Бавно изрязах огромния тумор, следейки и за най-дребния намек за нарушение на речта на пациента. Монологът му обаче не спираше. Скоро туморът бе положен на блюдото на Петри^[29] и мозъкът засия от чистота пред нас.

— Защо спря? Ей, ти, кретен! Нали ти казах да махнеш тази гадост от мен!

— Операцията приключи — отвърнах аз. — Туморът е отстранен.

Как така все още говореше? Предвид размера и разположението на тумора, това ми се струваше невъзможно. Вероятно за ругатните отговаря друга зона в мозъчната кора. А може би туморът някак си бе препрограмирал мозъка му…

Но черепът нямаше сам да се затвори. Утре щях да имам време за размисли.

Достигнах връхната точка на резидентурата си. Усъвършенствах най-сложните операции. Изследователската ми работа спечели високо признание. Заливаха ме предложения за работа от всички части на страната. В Станфорд бе обявена вакантна позиция, която напълно отговаряше на интересите ми: трябваше им неврохирург — невробиолог, интересуващ се от технологиите за невропротезиране. Един от младшите резиденти дойде при мен и ми каза:

— Току-що чух разговор на шефовете: ако те назначат, ще станеш мой наставник във факултета!

— Тихо! — смъмрих го аз. — Ще ме урочасаш!

Най-накрая започваше да ми се струва, че отделните нишки на биологията, на етиката, живота и смъртта започват да се сплитат в — е, може би не в идеална етическа система, но поне в цялостен възглед за света, и аз ясно виждах мястото си в него.

Лекарите в най-сложните области на медицината се срещат с пациентите в най-обърканите и трудни моменти, когато животът и тяхната същност са застрашени. Задачата на лекарите се състои в това да разберат какво осмисля живота на всеки един пациент и — ако е възможно — да се постараят да не го лишат точно от него. В противен случай е по-добре направо да оставим пациента да умре. Такава власт изисква огромна отговорност, силата да приемаш обвинения по свой адрес, да понесеш чувството за вина.

Бях на конференция в Сан Диего, когато телефонът ми звънна. Беше колежката ми Виктория.

— Пол?

Нещо бе станало. Стомахът ми се сви.

— Какво е станало? — попитах аз.

Тишина.

— Вик?

— Джеф… се самоуби.

— Какво?!

Джеф завършваше хирургическата си резидентура в Средния Запад и напоследък и двамата бяхме толкова заети, че почти не поддържахме връзка. Опитах се да си спомня кога за последно бяхме разговаряли и не успях.

— Той… Очевидно е имало усложнения след негова операция и пациентът починал. Вчера Джеф се качил на покрива на някаква сграда и скочил оттам. Не знам нищо повече.

Опитах се да разбера какво го бе подтикнало към тази крачка. Очевидно непоносимото чувство за вина го бе заляло като приливна вълна и го бе накарало да се качи на онзи покрив и да скочи.

Отчаяно ми се искаше да можех да изляза с него от вратата на болницата в същата тази вечер. Отчаяно ми се искаше да си поговорим, както правехме преди. Искаше ми се да можех да споделя с него какво бях проумял за живота и за начина, по който бяхме избрали да живеем, пък било само и за да чуя мъдрите му, разумни съвети.

Всички сме смъртни. Смъртта ще дойде за всички ни. За нас, за нашите пациенти. Това е съдбата на всички живи, дишащи организми с метаболизъм. Повечето от нас изживяват живота си с пасивно отношение към смъртта — тя е нещо, което неизбежно ще се случи с теб и с всички около теб. Но ние с Джеф години наред се бяхме обучавали да й се опълчваме, да се вкопчваме в хватка с нея, както Яков с ангела, за да можем в края на краищата да разгадаем смисъла на живота. Бяхме понесли на раменете си тежкото бреме, това на отговорността за смъртта. Макар животът и личността на пациентите да са в нашите ръце, смъртта винаги се оказва по-силна. Дори да сте идеални, светът не е такъв. Тайната е да осъзнаеш, че поражението е неизбежно, че ще загубиш, че ръцете или преценката ти в някакъв момент ще те предадат, и все пак, въпреки това познание, да продължиш да се бориш за пациентите си. Невъзможно е да се постигне съвършенство, но можеш да продължиш напред, непрестанно да вървиш по права линия към него.