Юхан Харстад
Дарла (36) (172 часа на Луната)

Атлантически океан

Радарите на НОРАД — Северноамериканското военновъздушно космическо командване — засякоха капсулата няколко минути след дванайсет часа. Без да бъдат в състояние незабавно да установят за какъв обект точно става дума, за кратко решиха, че това е метеорит. Или вражеска ракета. Свързаха се със секретаря по отбраната и главнокомандващия и обсъдиха с тях дали обектът да бъде свален. Но последвалият контрол от по-близо показа, че обектът се движи твърде бързо, за да бъде балистична ракета. Явно бе нещо, което пристигаше от Космоса.

В НАСА също забелязаха капсулата и макар и да не знаеха с точност какво представлява, тя все пак им даде повод за надежда. Надежда, че участниците в експедицията, с които бяха загубили контакт преди пет и половина денонощия, са оживели и са успели сами да се върнат на Земята. Ако бе така, явно ставаше дума за същинско чудо. И точно от такова нещо се нуждаеше НАСА. Чудо свише. Нещо, което да заглуши шума, вдиган постоянно от всички вестници и телевизионни канали, които непрекъснато излъчваха предавания за трагедията и набиваха в главите на хората колко цинично, алчно и нечовешко е било космическата агенция да заложи живота на децата на карта.

Но сега всичко можеше да се промени. Ако се окажеше, че въпреки всичко екипажът е оцелял, нещата щяха да се обърнат с главата надолу. Критиките срещу експедицията до Луната щяха да утихнат. А вестниците щяха да се напълнят с хвалебствени, геройски истории. Щяха да завалят интервюта и телевизионни предавания за храбрите астронавти, върнали всички обратно на Земята. Навсякъде щеше да има снимки на разплакани майки и бащи, прегърнали дъщерите и синовете си.

Лидерите на НАСА бяха на борда на военноморския спасителен хеликоптер, който час по-късно излетя от базата и потегли към океанската част близо до Нюфаундленд, където капсулата се бе приземила. Още преди хеликоптерът да набере достатъчна височина, ръководителите на НАСА бяха започнали да подготвят речите си, които имаха намерение да споделят с медиите веднага щом екипажът безопасно бъде качен на борда.

Тя бе прекарала в сън повечето време през четирите денонощия на пътуването. Чак когато капсулата навлезе в атмосферата и парашутите се отвориха, тя се съвзе напълно. Капсулата приятно се поклащаше, докато летеше надолу и срещна повърхността на Атлантическия океан.

Миа откопча предпазния колан на седалката и се изправи несигурно. Вълните затрудняваха движението й, но тя успя да стигне до прозореца и да погледне навън. След последните дни, заобиколена само от белезникава сивота, гледката на безкрайния син океан бе направо поразителна.

Тя сковано се запрепъва до изхода и освободи аварийната ключалка.

Експлозивните болтове на люка разкъсаха пантите и вратата се откачи, падна и изчезна в морето. Миа седна в отвора и усети вятъра върху кожата си. Слънцето огряваше лицето й, а всеки път, когато капсулата се удряше във вълните, я заливаха солени пръски вода.

Тя седя така часове, поклащайки се, без да мисли за каквото и да било. Само седеше и гледаше, сякаш никога преди не бе виждала вода.

Някъде следобеда се появи и първият рибарски кораб. Загорелите, обрулени от вятъра, брадясали рибари стояха учудени на борда на траулера „Сий харвест“ и гледаха момичето, което седеше неподвижно в отвора на капсулата с потопени във водата крака. Капитан Тайн заповяда на екипажа да спусне спасителната лодка във водата и няколко минути по-късно Миа бе изтеглена на борда. Увиха я с одеяла и я занесоха в капитанската каюта, където Тайн остана с нея.

Миа не разказваше много. Тя съобщи къде е била и че нещата там са се объркали. И това бе всичко.

Капитан Тайн я гледаше със загрижен поглед.

— По-късно ще разкажа всичко — заяви Миа. — Обещавам. В момента просто не съм съвсем на себе си.

Те се насочиха към сушата, а военният хеликоптер, който прелетя над тях час по-късно, нямаше представа кой се намира в кораба под него. Тя бе настанена в къщата на капитана в малкото рибарско селище на брега на Нюфаундленд, където остана четири дни, докато се съвземе. През тези дни тя не спомена и дума за преживяното от нея. По молба на Миа, капитан Тайн и екипажът му не биваше да споменават цяла седмица пред никого, че е била намерена жива, докато тя самата не станеше готова за разкритието. И те удържаха думата си.

Но когато на седмия ден госпожа Тайн отиде с подноса със закуска в таванската стая на Миа, тя бе изчезнала. Леглото бе оправено, пердетата дръпнати. След нея не бе останала и следа, освен една бележка на нощното шкафче, на която пишеше:

Трябваше да продължа. Благодаря на кап. Тайн за грижите.

Вече съм добре.

Миа

Хеликоптерът висеше неподвижно във въздуха на няколко метра от капсулата, докато водолазите се подготвяха да скочат във водата. Те претърсиха капсулата и се гмуркаха многократно наоколо, за да открият следи от оживелите. Представилите на НАСА приеха съобщението им — Тук няма никой. — силно угрижени.

Единият от тях разочаровано отвори куфарчето си и хвърли последен поглед към различните приветствени речи, написани от него. Вече никой не се нуждаеше от тях. Ядосан, той демонстративно плъзна вратата встрани и ги изхвърли навън. Белите листа паднаха долу и останаха да лежат върху водната повърхност като мъртви риби.

Преди да обърнат и да поемат обратния курс към базата, двамата костюмирани мъже от НАСА протегнаха глави през отворената врата, за да хвърлят последен поглед към космическата капсула.

И го забелязаха едновременно.

Лежащата долу капсула не беше Церера.

На нея бе изписано друго име.

Дарла 1

На секундата разбраха, че горе се е случило нещо ужасно и че нямаше как да има оцелели.

Щеше да им струва скъпо да обяснят това на целия свят.

Оказа се, че е много по-лесно да се стигне до Ню Йорк, отколкото бе предполагала, макар и да отне доста време. През нощта, след като капитан Тайн и жена му заспаха, тя се облече и се промъкна на пръсти надолу по стълбата. Отвори съвсем безшумно външната врата и побягна към кея. Скри се между товарите и чака там до сутринта, а после се промъкна на борда на първия потеглил ферибот. След като се вози на автостоп с различни хора от Отава, успя да убеди една възрастна двойка, че са й откраднали портфейла и така се сдоби с пари за билет за бързия автобус до Ню Йорк. Пристигна на автогарата в Манхатън рано на следващата сутрин. Примоли се на една симпатична дама да й услужи с няколко монети и набра номера на Космическия център в Хюстън.

Разговорът бе кратък. И Миа се радваше на това. Майка й не можа да продума и дума, само хлипаше и се наложи баща й да вземе телефона. Тя му разказа къде е била намерена и за престоя си в Нюфаундленд, но не спомена и дума за проблемите на Луната. Само повтаряше, че е добре.

Баща й крещеше по телефона, сякаш се страхуваше тя да не изчезне отново.

— Иди в хотел „Четири сезона“. Веднага ще ти запазя стая. Апартамент! Двамата с мама сме в Хюстън. Тръгваме към летището и си купуваме билети за Ню Йорк. Не отивай никъде другаде, нали? Остани в хотела, поръчай си каквото искаш за ядене и пиене. Сигурна ли си, че не искаш да ти пратя лекар?

— Не, не, всичко е наред. Но благодаря.

— Двамата с майка ти ще пристигнем най-късно утре вечер. А може би и по-рано. Нямаш представа каква радост е да чуем гласа ти отново.

— Трябва да затварям, татко. Тук е доста студено.

— Студено? Ами… добре, тръгвай тогава, съкровището ми. За „Четири сезона“, чуваш ли!

Миа затвори и се отправи пеша към хотела. Преди да стигне до централния му вход мина покрай вестникарска будка и мярна крещящите заглавия в Ню Йорк Таймс.

Нямаше значение. Никой нямаше да я познае. Нито един човек не се обърна след нея по улицата, никой не реагира, когато доближи рецепцията на хотела, за да се регистрира в него.