Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (1)

Записът

Миналата седмица намерих едно твое писмо. Не знаех, че все още пазя някое от тях. Мислех, че съм унищожил всичко от теб. Но това някак си бях пропуснал. Намерих го сред квитанции за платени сметки, които бяха отпреди седем години и трябваше да са изхвърлени. Нямах намерение да го чета. Почувствах погнуса, щом разпознах почерка ти. Хвърлих го в кофата за боклук. Но после го извадих и го прочетох. В него ти няколко пъти се оплакваше, че никога нищо не ти казвам. „Нищо не ми казваш, откакто вече не си малко момче“ — пишеше ти.

Ако знаеш колко малко ти казвах дори като малък. Не разбра дори за една четвърт от нещата.

След като прочетох писмото ти, се замислих и реших, че сега мога да ти кажа. Имам нужда да ти кажа. Добре ще е да направя някои признания най-накрая. Пазих тайните си прекалено дълго.

В края на краищата ти вече не можеш да направиш нищо.

След като намерих писмото ти, прекарах доста време, седейки тихо, припомнях си и си водех бележки.

Е, да започвам.

Първото, което трябва да ти кажа, е, че отрано се научих да лъжа. Сигурно съм излъгал за много неща, но сега си спомням за пристана. Ходех там, когато ти казвах, че не съм ходил, и то неведнъж. Често. Събирах си пари или ги намирах в канавките. Винаги гледах в канавките, просто така, за всеки случай. Няколко пъти, ако нямаше друг начин, открадвах пари — от джоб, портфейл, чанта. Все още ме е срам от това. Малко са нещата, по-жалки от кражбата на пари.

Но нали разбираш, трябваше да се връщам там, за да гледам Екзекуцията. Не можех да се въздържам за дълго. Когато я видех, бях спокоен за няколко дни, но нуждата да я видя отново ме обземаше също като сърбеж.

Помниш пийпшоуто, нали? Монетата влизаше в процепа и се търкаляше надолу, докато се удари в скрития лост, който прави така, че всичко да започне. Първо се включваше светлината. След това три малки фигури се появяваха внезапно в стаята за екзекуции — свещеникът в расо и с книга, палачът и помежду им осъденият. Спираха. Книгата на свещеника се издигаше, главата му кимаше нагоре-надолу, а след това примката се спускаше и палачът я надяваше на врата на човека. Капакът на пода се разтваряше под краката му, той падаше и се люлееше няколко секунди, преди светлината да угасне, и така всичко свършваше.

Нямам представа колко пъти ходих да го гледам, но ако знаех, щях да ти кажа, защото сега смятам да ти разкажа всичко.

Това свърши едва когато откараха автомата. Един ден отидох на пристана и него просто го нямаше. Искам да ти обясня как се почувствах. Ядосан — да, определено бях ядосан. Но усетих и някакво отчаяно безсилие, което дълго кипеше в мен. Не знаех как да се освободя от него.

Отне ми три години да разбера как.

Не ти ли се струва странно, че изобщо не виждах смисъл в парите, нямах нужда от тях, освен за най-необходимото? Печеля доста, но парите не ме интересуват. Много раздавам. Може би си знаела, че не се подчинявах и ходех на пристана, защото веднъж каза:

— Всичко знам.

Мразех това. Аз имах нужда от тайни, от само мои неща, с които ти да нямаш нищо общо.

Но сега ми харесва да ти говоря. Искам да знаеш за тях и ако все още имам тайни — а аз имам — искам да ги споделя, само с теб. Сега мога да реша колко да ти кажа и кога. Сега аз съм този, който решава.