Ема Чейс
Усукани (17)

Глава 16

Не знам колко време оставаме така.

На земята, тихичко притиснати един в друг.

Но когато ставаме, слънцето вече се спуска към хоризонта. Мирише на здрач.

Дрю ме убеждава да оставя колата си тук, казва, че после ще се върне да я вземе. Тревожи се, че съм прекалено изтощена и развълнувана да карам. За първи път не се съпротивлявам.

Докато кара към нас, едната му ръка е на волана, а другата е върху мен, на бедрото ми, на рамото ми, или пръстите му нежно се преплитат в моите. И така ми вдъхва вяра и кураж. Бях се надявала, бях копняла за този миг, исках да го изживея повече от всичко на света. И сега, когато е тук, с мен, когато усещам любовта му, след като мислех, че никога повече няма да бъдем заедно…

Да, точно така, като филм.

Като среща след дълга раздяла.

С щастлив край.

Единственият проблем в реалния живот е, че няма песен, която да върви като фон.

Не тръгват и финалните надписи.

В реалния живот трябва да се справиш с това, което идва след щастливия край.

Последиците от нещата, които си казал, които си направил, които са довели почти до пълна катастрофа и които все още могат да доведат до разрушителни последици.

Защото в живота никога не е толкова лесно.

Не че не съм щастлива, не че мога да намеря думи да опиша щастието си.

Независимо от всичко, което казах по-рано, има нещо толкова успокояващо и топло във факта, че всичко, което каза Дрю, стриптийзьорката, всичко това започна от една крайно нелепа грешка, от това, че не се разбрахме.

Това е молитвата на всеки човек, който чува ужасяваща новина.

Синът ви загина при автомобилна катастрофа.

Имате рак в нелечима степен.

Надеждата на човека, който трябва да понесе новината на плещите си е, че не е разбрал правилно, че е недоразумение. Ужасна, нелепа грешка.

Има грешка в разпознаването на тялото.

Диагнозата е нечия друга.

Грешка.

Станала е грешка.

Но какво се случва след това? След като си разбрал, че е било само едно ужасно недоразумение? След като си приел и преживял трагедията? Когато си изхарчил всичките си пари да живееш, защото са ти казали, че имаш само няколко седмици живот? Какво правиш тогава?

Правиш крачка напред. И строиш наново. Тръгваш от нулата, от стартовата линия. И вървиш с решителност и вяра, защото животът не само ще се върне към нормалния си ритъм, но и ще бъде по-хубав, по-сладък.

Защото перспективата променя не само начина, по който гледаш на нещата. Тя променя начина, по който ги чувстваш. И след като веднъж си минал през ужаса, след като веднъж си повярвал, че си изгубил всичко, тогава чак започваш да цениш това, което имаш, малките неща. Всеки миг безкрайност става скъпоценен дар.

Спираме на паркинга и влизаме през задната врата в кухнята хванати ръка за ръка. Като двама тийнейджъри, които се прибират много след вечерния си час и всички вкъщи са обезумели от паника.

Майка ми е в ъгъла и трескаво, даже с бяс реже моркови. С огромен лъскав нож. Не е трудно да се сетиш какво си представя, че реже.

Джордж седи на малката масичка до Били. Ди Ди е от другата му страна. Говори по телефона, но когато ни вижда, казва:

— Тук са, ще ти се обадя по-късно — и затваря.

Майка ми вдига глава. Удря с ножа по дъската и се обръща към нас. После забелязва, че се държим ръка за ръка и мята убийствен поглед към Дрю.

— Нямаш ли срам да си показваш мутрата тук? Пак?

Дрю въздъхва дълбоко и се опитва да отговори.

— Карол…

Майка ми обаче го срязва на мига.

— Не искам да чувам! Нямаш право да говориш! — После сочи с пръст към мен. — Знам, че дъщеря ми е голямо момиче, но за мен… Тя е моето бебе. Моето единствено бебе. И това, което ти й причини, не може да бъде простено!

Той пак се пробва:

— Разбирам, че…

— Казах, че нямаш право да говориш под този покрив! Нищо не можеш да кажеш в своя защита. С нищо не можеш да поправиш нещата.

— Кейт и аз…

— Млъквай! Само като се сетя как изглеждаше, когато дойде тук… Какво те кара да си мислиш, че можеш с валсова стъпка да влезеш отново в живота й? След всичко, което каза? След всичко, което направи?

Дрю държи устата си затворена. Майка ми врещи:

— Не ми мълчи, а отговаряй!

Винаги съм мислила, че майка ми има уравновесен нрав, че остава спокойна в лицето на тоталния хаос. Разумна. Рационална.

Сега и тази илюзия се срути.

Дрю отваря уста, но нищо не излиза. Обръща безпомощно очи към мен. И аз му се притичвам на помощ.

— Мамо, всичко е една ужасна грешка. Не сме се разбрали. Дрю не знаеше за бебето.

— Но ти твърдеше, че си му казала и след като е научил, си е наел някаква евтина стриптийзьорка.

А моят приятел решава, че сега му е мястото да съобщи:

— Не беше евтина, повярвай ми.

Забивам пръсти в дланта му, за да го накарам да млъкне и обяснявам на майка ми.

— Не, не знаеше за бебето. Мислел е, че говоря за нещо друго. Беше… грешка, недоразумение.

Ди Ди се намесва:

— Аха, чувала съм я тая песен и започва вече да се изтърква.

Въртя очи.

— Не сега, Ди.

Майка ми скръства ръце и потропва с крак.

— Не го искам под покрива си, Катрин. Не е добре дошъл тук.

Ето защо никога не бива да се оплакваш на близките си от половинката си. Те не го познават така, както го познаваш ти. И със сигурност не го обичат като теб. Така че те никога, ама никога няма да му простят както ще му простиш ти.

Разбирам майка ми, знам защо се държи така, но и аз имам доста вина в цялата тая работа. А това не прави ситуацията по-поносима.

— В такъв случай и аз няма да остана тук.

Майка ми е меко казано шокирана. Ръцете й падат безпомощно до тялото. А Делорес се обажда:

— Ей, малоумник! — Дрю я поглежда. — Да, да, на теб говоря. Тук е мястото да кажеш, че не искаш да заставаш между Кейт и майка й. И че ще отидеш да спиш в хотел.

— Не съм чак такъв джентълмен. Оставам с Кейт. Където отиде тя, там отивам и аз.

Ди се смее злъчно.

— Ау, като Джак и Роуз в Титаник.

После вдига ръка и пита:

— Кой счита, че Дрю трябва да свърши живота си като Джак?

Не й обръщам внимание. Фокусирам се върху майка ми, чийто глас е почти умоляващ.

— Беше доста емоционален ден, Кейти. Имаш нужда от пространство, от разстояние, да помислиш трезво и ясно.

Поклащам глава.

— Не, мамо, имах пространство, имах и разстоянието, но не мога да понасям повече нито пространството, нито разстоянието. Дрю иска бебето. Обича ме. Трябва да поговорим и всичко ще се нареди. — Обръщам се към Ди Ди: — Без участието на публиката.

После поглеждам отново към майка ми.

— И вината не е само негова. И аз допуснах грешки.

Като всяка майка, и моята отказва да повярва, че детето й може да допусне грешка.

— Това ли ти каза? Той ли то каза това? Че ти си виновна?

— Не, аз знам, сама го знам. Част от цялото това объркване е и по моя вина, мамо. — Въздъхвам. — Може би за всички ще е най-добре, ако с Дрю отидем на хотел.

Инатът е наследствен… явно… защото тя казва:

— Не, няма да допусна да спиш в хотел. Ако искаш да остане, няма да възразявам, но не ми е по сърце. — После го поглежда злостно. — А ти стой далеч от мен, ако не искаш да пострадаш.

После излиза с гневни крачки от кухнята. Джордж става.

— По-добре да отида да говоря с нея.

Но преди да излезе, се приближава до Дрю, здрависват се и му казва:

— Радвам се да те видя тук, синко — и го прегръща бащински.

— Добре е да знам, че някой всъщност се радва да ме види тук.

Джордж се усмихва и тръгва след майка ми. Тогава Били се изправя на свой ред.

Ако се загледаш по-отблизо, ще забележиш как гърдите на Дрю се издуват напред. Като на горила в джунглата, готова да се бие до смърт за последния банан.

— Имаш да добавиш нещо, Уорън?

Били поглежда Дрю. И после се обръща към мен.

— Казах му, че си в парка, защото знаех, че това искаш.

Усмихвам се мило.

— И аз дълбоко ценя жеста. И двамата го ценим.

Сръгвам Дрю в ребрата и той с нежелание кимва в подкрепа на думите ми. А Били казва:

— Нямаш нужда от него, Кейт. Толкова е просто да го разбереш.

— Обичам го, Били. Толкова е просто да го разбереш.

Той вдига ръце във въздуха и се предава.

— Само да отбележа, че и двамата имате нужда от сериозна терапия. От километри мога да надуша, когато нещо не върви на добре. Вярвайте ми.

Кимам.

— Ще го имаме предвид.

— Както и да е — изсумтява Дрю.

Делорес застава до Били и се обръща към Дрю:

— С най-голямо удоволствие ще гледам как със зъби и нокти се опитваш да се измъкнеш от септичната яма, която сам си изкопа. Това ще е много по-голямо удоволствие за мен от всеки един метод за изтезание, който мога да измисля сама. — После се замисля и добавя: — Ако ли не, ще се наложи да впрегна цялата си креативност.

Не бъди чак толкова разочарован от мекото поведение на Ди. Като всеки добър приятел, тя уважава решенията ми. А когато не е съгласна с тях… знае кога да направи крачка назад и да ме остави сама да се справям с живота си.

Или… просто печели време, за да удари смъртоносно.

Ди ме прегръща силно и прошепва в ухото ми:

— Не му позволявай да се измъкне само с яко чукане, защото множествените оргазми са лейкопласт за раната, но не я лекуват.

— Благодаря, Ди — смея се аз.

После се обръща към Били.

— Хайде, време е да видим дали можем да накараме Амелия да спре да си вири краката пред шерифа и да си направим нещо за вечеря.

— Прекалено е рано да се шегуваме с това — казва кисело Били.

Излизат от задната врата и ни оставят сами. Прокарвам ръка по бицепса му.

— Джордж не е единственият щастлив да те види. Ако съм пропуснала да го кажа по-рано… Щастлива съм, че си тук.

Дрю се усмихва нежно и докосва бузата ми.

— Знам.

Качваме се горе и затварям вратата след себе си. Минавам от другата страна на леглото и събувам обувките си. Мушкам ги под леглото. Щорите са спуснати и е тъмно. Включвам нощната лампа. Свети с приглушена светлина.

— На майка ми ще й е нужно време да разбере всичко. И предполагам, че докато това се случи, няма да е много мила с теб.

Дрю сяда на ръба на леглото и свива рамене.

— Не се притеснявам за майка ти.

— Наистина?

— Тя те обича и ще й мине, когато разбере, че… аз съм това, което искаш. Че те правя щастлива. А как ще те направя щастлива… това е основната ми грижа в момента.

Мълчим. Сядам на леглото до Дрю и пъхам крака под дупето си.

Дрю търка бедрата си с ръце.

Мисли. И после казва това, което очевидно го тревожи.

— Уорън през цялото време ли беше тук?

Макар че Дрю говори с Били, преди да ме намери в парка, очевидно едва сега си дава сметка за присъствието му.

— Били се прибра да види Амелия. Мина през ресторанта няколко дни след като аз пристигнах.

— И прекарвате времето заедно?

Знам накъде бие. И е точно като вещ адвокат, който знае как да подложи свидетеля на кръстосан разпит и да чака да се запъне някъде и да го улови. Първо слага основния слой, после започва да гради въпрос след въпрос и така стига до въпроса, който ще разреши изхода на делото.

Свеждам поглед и не мога да го погледна в очите. Чувствам се виновна, макар че на практика… няма за какво.

Не само навиците на Дрю умират трудно. Както вече споменах, навикът ми да отлагам най-трудното и най-важното за последната секунда е вечен спътник в живота ми.

— Сигурен ли си, че искаш да водим този разговор точно сега? — питам.

— Позволи ми да отбележа, че това е разговор, който никога не искам да водя и никога не съм искал. Но е по-добре да разкараме всички тези лайна още сега. — После поклаща тъжно глава. — Какво си направила, Кейт?

Обръщам рязко глава към него. Обидена, готова да се защитавам при това… обвинение.

— Аз ли? Какво съм направила аз? Ташаците ти трябва да са доста яки, за да ми задаваш такъв въпрос.

— Така е, доста са внушителни. Благодаря. Но в момента не говорим за ташаците ми. Чука ли го?

— А ти чука ли стриптийзьорката?

— Попитах пръв.

Тук вече няма накъде да мърдам. И вероятно бих се засмяла, ако не беше толкова тъжно.

Отказвам се да споря.

— Не, не съм чукала Били.

Той издишва, сякаш от петнайсет минути е сдържал дъха си.

— И аз не съм. Искам да кажа… не съм чукал стриптийзьорката, но Уорън. Но и него не съм чукал.

Станах от леглото.

— А искаше ли?

Като се има предвид предишния му афинитет към разнообразие, считам, че въпросът е съвсем резонен. И както и да гледам на нещата, това е бил неговият шанс да си припомни онези времена, когато разнообразието беше закон за него.

— Не, изобщо.

Той закача пръст в колана на джинсите ми и ме придърпва между отворените си крака. Ръцете му обгръщат ханша ми. Поглежда ме.

— Помниш ли онзи женски филм, който ме накара да гледам миналата година? С оня, който играе в Офисът?

Кимам и той продължава:

— В края на филма той й казва: Дори когато те мразех, не можех да спра да те обичам.

Кимам пак. Помня репликата.

— Така беше и при мен. Не го направих, защото съм го искал. Мислех, че това е начинът да постъпя в онази ситуация. Винаги всичко е опирало единствено и само до теб. Ти беше в съзнанието ми, в сърцето ми… и така си и остана и след като си тръгна… ти просто беше там.

Никога няма да дойде подходящо време да му кажа. А да го лъжа или да крия от него… това просто е изключено.

— С Били се целунахме.

Ръцете му стискат бедрата ми. Думите ми увисват във въздуха. Като ужасна воня. Тежат.

Той не казва нищо и аз продължавам.

— Но това не означава нищо, наистина.

— Разбира се — казва горчиво той.

— Бях наранена, объркана, беше само няколко секунди. И не е имало привличане или желание. Беше само… нещо, което да ме успокои.

Дрю ме премества встрани и става. И започва да крачи из стаята. Рязко, напрегнато. Всеки мускул в тялото му е стегнат до пръсване.

— Казах ти, че ще се случи, казах ти, по дяволите, милион пъти ти казах, че ще чака и при първа възможност ще се опита да се намърда в живота ти, да се навре между краката ти. Това лайняно лице.

— Не беше така, Дрю. Беше съвсем невинно.

И после си представям целувката му с онази и гневът ми се излива:

— Не беше нищо подобно на това, което направи ти, това, което ме накара да гледам!

— И това трябва да ме накара да се почувствам по-добре?

— Не се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре. Обяснявам ти какво се случи, за да можем да го оставим зад нас и да продължим напред. Нали това искаш? Или?

Отчаянието в гласа ми трябва да е стигнало до кората на мозъка му, защото спира да крачи и ме гледа. Хиляди емоции водят ожесточени битки в сините му очи — ярост, унижение, разбиране. И всички тези емоции се борят с желанието му да се предаде на гнева — гняв, който няма право да изпитва.

Въздъхва и сяда на леглото.

— Да, това искам.

— И аз — усмихвам се с тъга.

Той не ме поглежда. Гледа право в пода.

— И е било само целувка?

— Да.

— Никакво опипване? Никакво събличане?

Въртя очи.

— Не!

Той кима в съгласие, но не мога да не забележа напрежението му.

— Добре… предполагам, че така сме на равни позиции. — После млъква за малко, замисля се и казва: — Не искам да говориш с него. Никога повече.

— Дрю…

— Казвам го съвсем сериозно, Кейт. Не искам да се обажда в нас, не искам да ти пише имейли. Не искам да се виждаш с него за „обед с момичетата“. — Очите му изгарят моите, молят ме. — Искам Били Уорън да изчезне от живота ни. Завинаги.

Затварям очи. Защото го очаквах. И мисля, че разбирам как се чувства. Дори съм съгласна с него.

Но не мога да избирам между Били и Дрю. Може би е егоистично, но Дрю е любовта на живота ми, бащата на детето ми, а Били е най-добрият ми приятел. Той и Ди Ди.

— Той ми е приятел — казвам категорично. Изражението ми му казва, че няма да се предам. Не и този път. Не и при такива условия.

Челюстта му изпуква.

— Как можеш да искаш това от мен? Как, по дяволите, очакваш да се чувствам, когато те гледам да говориш с него? И да не искам да го залича от лицето на земята?

Хващам ръцете на Дрю и ги стискам в своите.

— Дори и ако бяхме решили да не останем заедно, ти и аз, пак нямаше да съм с Били, никога. И той не би поискал да бъда с него. А когато дойдох тук… мислех, че не искаш бебето. И бях сигурна, че няма да мога да се справя сама. Но Били ме накара да повярвам, че мога, и което е по-важно, че искам да се справя, че искам бебето си.

Дрю поглежда встрани. Слагам длани около лицето му и го карам да ме погледне.

— Ако Били не беше тук, най-вероятно щях да съм направила аборт, преди да дойдеш. Помисли за това. Помисли си само какво щяхме да загубим, Дрю. И след това никога нямаше да имам сили да си простя, нямаше да мога да простя и на теб. И това дължа на Били. Ние му го дължим.

Той затваря очи. Не очаквам да се съгласи с мен. Това е много горчиво хапче за всеки мъж. Малко биха се съгласили да го преглътнат. Особено мъж като Дрю.

Но поне ме слуша. И мога само да се надявам, че ще се замисли над думите ми и ще разбере, че моят живот, нашият живот би бил по-пълен с приятел като Били.

Не протестира ожесточено, а това е достатъчно засега. Потърква очи уморено с дланите си. Когато ръцете му падат в скута, ми задава въпрос. И във всяка сричка на този въпрос има заредено до пръсване желание да узнае истината.

— Защо просто не ми каза, Кейт? Още когато си имала подозрения, че си бременна. Защо не каза нищо?

Предполагам това се питаш и ти от самото начало. Цялата тази драма, недоразумения, страдания — нищо нямаше да се случи, ако не бях решила да не споделям с никого подозренията си.

— Бях… втрещена. Уплашена. Не знаех дори как да приема… не знаех как аз се чувствам при… вероятността да съм бременна. И не бях сигурна… как ти ще го приемеш. Имах нужда от време да се съвзема. Да го осъзная. И в крайна сметка да се зарадвам и да се вълнувам. И аз наистина бях щастлива. След прегледа при Боби, бях истински щастлива. Идвах си у дома… да ти кажа… но беше късно…

— Опитах се да не избързвам със заключенията, да не правя погрешни изводи… когато видях име на мъж в бележника ти. Но после ти ме излъга за Делорес и излъга къде отиваш. И аз си помислих, че е нещо хубаво, че ми готвиш приятна изненада. Нещо като… план… за мен.

— И вместо да ме попиташ каква е изненадата или да изчакаш да видиш, ти ме проследи?

— Не можех просто да стоя и да чакам. Трябваше да направя нещо. И после те видях как целуваш онзи кучи син. И си помислих, че ми изневеряваш. Не исках да повярвам, но ти беше там, пред очите ми. С него.

— Баба ми казваше „Не вярвай на това, което чуваш, и вярвай само на половината от това, което виждаш“.

— Баба ти е била гений — казва Дрю.

Готова съм да приема вината, която имам за цялата ситуация, но не обичам да играя и ролята на мъченица. Затова питам:

— Ако си мислил, че ти изневерявам, защо не реагира като нормален човек? Да разбиеш някоя стена? Да се напиеш? Защо трябваше да разиграваш тези сложни сценарии? Да се правиш на Джокера от Батман?

Той клати глава и докосва косата ми:

— Когато видях… каквото си мислех, че виждам… беше кошмар… Нито Бог, нито Сатаната могат да измислят по-жестока болка и ад, в какъвто се оказах точно за секунди.

— Това разбирам. От личен опит.

— Исках болката да си отиде. Смазваща, смъртоносна болка. Поне за малко да си иде. И купих бутилката с уиски, отидох в един клуб, в който преди ходихме с момчетата. И тя… тя просто беше там. И нали знаеш поговорката — най-добрият начин да преодолееш загубата на някого, е като се покачиш върху някой друг.

— Няма такава поговорка, Дрю!

— Значи трябва да има. Както и да е. Тогава ми щукна идеята, че ако ме видиш с друга, ще осъзнаеш какво губиш. И тогава ще спреш… и ще избереш… мен. Ще се върнеш при мен, ще ме молиш да ти простя.

— О, да, и как проработи само!

— Казах само, че беше план, не съм твърдял, че е бил добър план. — И после става много сериозен. — И когато си тръгна… леко полудях. Просто не можех да повярвам, че не избра мен.

Звучи толкова съсипан, смазан. Нищо общо с мъжа, с когото съм живяла две години. Очите ми се пълнят със сълзи на тъга и вина.

— Съжалявам.

Дрю ме притегля до гърдите си. Устните му шепнат във врата ми:

— Толкова съжалявам, Кейт. Моля те, не плачи, не искам никога повече да плачеш заради мен.

И започва да бърше сълзите от лицето ми. Аз подсмърчам и питам:

— Онази вечер след вечерята при родителите ти… ако ти бях казала тогава, какво би направил?

Устните му се обтягат лекичко в усмивка, представя си това „ами ако тогава бях…“

— Щях да отида в аптеката, независимо от часа и щях да купя един от онези тестове за бременност. Или десет по-добре. И щях да седна с теб на дивана и да чакам, докато изпиеш един галон вода, за да ти се допишка и да можем да използваме всичките десет теста.

Смея се, защото звучи съвсем правдоподобно.

— И когато всички се окажат положителни, щях да ги наредя един до друг и да направя снимка с телефона си и да я пратя на родителите си, на Матю, на Александра. И после щях да те занеса в спалнята на ръце и да те изтощавам през следващите четири часа. Но щях да бъда бавен и нежен, защото предполагам щях да се притеснявам да не те нараня. И после щях да ти кажа, че нямам търпение да минат тези девет месеца.

Красивите му сини очи греят меко и страстно.

— Защото съм повече от сигурен, че нашите бебета ще са най-хубавите.

Смея се и отмятам тъмната му коса от челото. И после се навеждам и целувам устните му, украсени с тези сладки мечти. А той ме пита:

— Ако онази вечер бях сам в апартамента, какво би ми казала? Как щеше да ми кажеш?

Очите ми се пълнят отново със сълзи. Ставам от леглото и изваждам малката тениска от гардероба. Скривам я зад гърба си и заставам пред него.

— Бих те накарала да седнеш и бих ти казала, че когато започнах да работя във фирмата, изобщо не очаквах да срещна човек като теб. И че не очаквах да се влюбя в теб. Изобщо не се надявах, че мъж като теб ще се влюби в момиче като мен, че ще ме обичаш така, както те обичам аз. И после бих ти казала, че най-хубавите неща в живота са тези, които най-малко очакваш. И после бих ти дала това.

Слагам тениската в ръцете му. Той бавно я разгръща. Чете думите, устните му се извиват в щастлива горда усмивка. Гласът му е натежал и дрезгав от емоция, когато казва:

— Това е наистина, наистина страхотно.

Слага тениската настрани и отмята завивките. Хваща блузата ми и я измъква през главата.

Съблича ме, оголва тялото ми… за себе си. Джинсите падат. Стоя пред него по бежов сутиен и бикини. Бавно разкопчавам ризата му. Ръцете ми галят раменете и гърдите му. Запознават се отново с тялото, което толкова ми липсваше.

Но в действията ни няма нищо сексуално.

Когато Дрю остава само по боксерки, той загася лампата и се мушкаме под завивките.

Господи, колко искам най-накрая да се наспя.

И тогава виждам умората и в неговите очи.

Емоционалното изтощение може да е по-изморително от онези шейсетдневни програми по интензивно отслабване със спорт.

Дрю ляга по гръб, аз слагам глава на гърдите му. Целува косата ми и я приглажда назад по гърба.

— Все още ли си мислиш, че съм съвършена? — Гласът ми е плах, неуверен.

— Какво говориш? — пита с дълбок, сънлив глас.

Вдигам глава и го поглеждам:

— Винаги го казваш. Когато сме на работа, когато се любим, понякога си мисля, че дори ти самият не осъзнаваш колко често го казваш. Винаги ми повтаряш, че съм съвършена. И сега след всичко, което се случи… все още ли мислиш така?

Знам, че съвсем не съм перфектна, никой не е и не може да бъде. Но не ме интересува каква съм всъщност, а каква съм в неговите очи. И искам да знам дали нещо в него се е променило. Дали ме е свалил от пиедестала.

Той докосва лицето ми, прокарва палец по устните ми.

— За мен ти все още си най-съвършеното човешко същество. И никой и нищо няма да промени това. Никога.

Усмихвам се и лягам.

Вплитаме крака и заспиваме.