Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (31)

30.

Нощ. Басейн. Лигурия. Покривалото на шезлонга е на бели и зелени райета, жълтата светлина на фара едва мъждука сред храстите. Край басейна има тъмна локва. Открояват се тъмните силуети на боровете. Една нощна пеперуда докосна водата. Нещо се раздвижи: листата, някакво животно или самата нощ. Отдалеч се чу камбанен звън, още един. Два часът.

Топнах си крака във водата и веднага го дръпнах. Бях по нощница, бялата коприна блестеше в тъмнината.

Вилата, в която бяхме отседнали, се намираше на терасовидна скала над самия залив. Така че над мен бяха тъмните спални с балкони, осеяни с цветя; а долу, под розовите храсти, бяха брегът и морето. Морето беше гладко и тихо. Дали въобще го имаше?

Погледнах към нашия балкон — пердетата бяха дръпнати, защото Виторио обичаше да го събужда светлината на деня — и се уплаших, че всичко това може да изчезне: ароматът на кожата му, лудите ни пътешествия, моята радост.

Няколко дни по-рано беше минала хазяйката ми да вземе последния наем и ме попита дали смятам да остана в Милано. Работата ми почти беше приключила, можех да си събера куфара и да се прибера у дома. Но бях решила да остана, затова й отговорих:

— Засега ще запазя квартирата за още един месец.

Стоях в онази хубава вила край Лигурския залив, толкова хубава, че чак беше невероятно, че съм там. Над мен висяха звездите и ги чувствах близки. Далечното ми се струваше невероятно красиво. Дори метрите, които ме деляха от Виторио онази нощ, от настръхналите ми от студа крака край басейна до прозореца, зад който беше топлото му тяло, дори тези няколко метра ми се сториха пълни с ароматите на нощта, с мисли и възможности. Сърцето ми преливаше от възможности.

Същия този ден, докато търсехме къщата на Ивон, спряхме да измием мотора, обаче аз не успях да удържа маркуча и накрая и двамата с Виторио бяхме окъпани. Забавлявах се като дете, той също се смя, не казвам, че не му беше забавно, но веднага издърпа маркуча от ръката ми и продължи да мие сам, като ми каза: „Отиди да пуснеш още монети в автомата“.

Тогава си помислих: „Не ме обича“.

Някаква кукумявка се обади в тъмното. В нощи като онази ми се струваше, че любовта ми може да стигне и за двама ни. Знаех, че не е вярно, но исках да бъда по-силна от истината.

Мина влак, линиите бяха съвсем близо до морето и тракането се чуваше оглушително. Погледнах към стаята на Виторио: дали шумът го беше събудил?

Исках да се върна горе, да се пъхна в леглото, да се притисна до него, да му кажа: „Виторио, студено ми е“, да видя дали, унесен от съня, ще ме прегърне.

Макар да знаех, че ще бъде достатъчно да вляза отново горе в стаята, за да загубя всичките си мечти, всичките си мисли, моя начин да гледам, да слушам, да изразявам мнението си, да избирам на коя страна да спя, колко сол да слагам във водата за спагетите. Любовта те изпълва и те изпразва с еднаква жестокост.

Опрях чело в коленете си. Истината беше, че въобще не знаех какво да правя.

 

 

Останахме във вилата на Ивон край брега на морето няколко дни. Когато я засякох в кухнята да приготвя макарони с омари и пържени калмари, леко я докоснах с ръка.

— Исках да ти благодаря за гостоприемството, досега нямах възможност. Тук е много хубаво.

— Няма за какво да ми благодариш. Тук винаги има място за приятелките на Виторио.

Ивон имаше големи зелени очи, дебело подчертани с черна очна линия, ъгловати черти на лицето, закривен като клюн на ястреб нос и тънки устни, които се разтягаха в широка жабешка усмивка. Косата й бе подстригана на сасон, бретонът й беше къс, тялото — кльощаво. Носеше много пръстени. Прегръщаше всички, и то често, и се движеше из стаите с нервни стъпки. Беше дъщеря на архитект.

— Майка ми е художник, портретите й се радват на голям успех в Ню Йорк, освен това пише стихове.

Имаше страст към кимоната и кучетата от порода шпиц. Беше малко по-голяма от мен, но сама беше избирала и организирала доставката от остров Хокайдо на скринове те Тансу, които царствено стояха в стаите. А това беше достатъчно, за да се установи дистанция помежду ни.

Но най-вече „познаваше разни хора“. Отваряше вратите на дома си, организираше обеди и вечери, постоянно оправяше легла и застилаше дивани, когато спалните се оказваха недостатъчно. Всеки ден през вилата й минаваха приятели от най-различни националности.

Много ме забавляваха оригиналните личности, които идваха и си отиваха: смеех се на Дамяно, който посред нощ чукаше на вратата ни, облечен в кимоно на Ивон и гримиран като японка; смеех се, когато, преди да заспи, Виторио броеше колко кости (именно кости, а не гости) имаше във вилата.

— Антония, колко прави двеста и шест умножено по пет?

На масата винаги се лееше водопад от въпроси: с какво се занимаваш, как гледат на еди-кой си проблем в твоята страна, какво мислиш за… Аз само слушах, в началото заразена от желанието им да знам, да разбирам, да изяснявам. Опитвах се да си превеждам, когато говореха на английски, ентусиазирано клатех глава в знак на съгласие. И си спомнях за неделните обеди вкъщи: „Харесва ли ти сосът? Взе ли си от това? Искаш ли допълнително?“. Мислех си: Не искам да се връщам там.

Но изведнъж се разсейвах — погледът ми падаше върху косите, огрени от слънчевите лъчи, и ги намирах за прекрасни. Виждах сенките ни върху бялата стена — я гледай, това е моята къдрица. Така че изпусках нишката на техните международни разговори.

Трябваше да взема участие, и аз да кажа нещо (кое е това мълчаливо момиче, което се влачи с Виторио Солмани?), но не успявах. Забелязвах смутена, че първа съм приключила с обяда си, докато останалите, погълнати от дискусията, седяха пред почти пълни чинии. Забавях поднасянето на вилицата към устата си, концентрирах се върху това, върху играта с времето. Разбира се, всички забравяха за присъствието ми.

За разлика от мен, Ивон не спираше да говори за късометражния филм, върху който работеше, и четеше от смартфона си някои реплики от сценария.

— Не разбирам смисъла от представяне на литературата по телевизията, не мога да приема подобно нещо — навеждаше се тя над масата с чаша вино в ръка, насочена като оръжие. — Писането е толкова съкровено нещо!

После ни водеше в някой бар.

След вечеря, докато си сваляше обувките, Виторио ми споделяше колко интересно му е било да чуе теорията на П. или че напълно подкрепя проекта на В. Че без колебание би се обърнал за съвет в дадена област към Н. А дали съм чула какъв интересен е бил животът на Т.?

Виторио имаше думи за всички: този бил гениален, онзи — с безгранични културни натрупвания, а онази — забавна до сълзи.

За Доротея, която беше настанена в стаята до нашата, каза: „Тя е необикновена жена, с голям заряд“. Какво ли не бих дала да чуя как от устата му да излиза някое определение и за мен. Жена със заряд. За него аз дори нямах име, камо ли да ми дава определения.

От техните ръце извираха проекти.

От едночасов разговор, от прекаран следобед на плажа, с кръстосани по черните скали крака, добиваха очертания фестивали, спонсори, познанства, формулираха се рекламни изречения. И докато Дамяно ловеше раци и гордо ни ги показваше, хванал ги за черупките, техните идеи не спираха да се надпреварват като постоянно прииждащи вълни.

От време на време Виторио споменаваше за романа, който пишех, но аз подозирах, че го правеше само за да покаже, че и аз мога да представлявам интерес. Затова веднага млъквах. Усещах върху себе си въпросителните погледи на останалите от компанията и черната сянка, която ме закриваше.

После скачаха от най-високата скала и дълго плуваха. Виторио викаше: „Ела!“ а аз лежах като парализирана върху розовата си хавлия и отговарях: „После“. Той се обръщаше с гръб към брега и плуваше към останалите. А аз оставах да гледам жестоката борба между раците в кофата.

Струваше ми се, че всички плуват по-добре от мен. Че говорят по-добре от мен. Че онова, с което си запълвах дните, беше само мизерно отражение на съществуването.

Най-важното беше да четеш правилните списания, да бъдеш любопитен. Да се обличаш небрежно, но да носиш аксесоари уникати. Да се смееш и да пиеш много, дори когато не ти се смее и пие. Да питаш: „Чете ли последния…“, или да влизаш в разговора със „Срещнах…“ Понякога да разузнаваш с откровено злорадство икономическите резултати от дейността на някой друг: „Вие как се справяте с…“, и да отговаряш на подобни въпроси с лъжи или с някоя шега, придружена с глътка вино. Да се държиш достатъчно екстравагантно, за да те смятат за интересен. Да предлагаш на събеседника си цигара („Антония?“ „Благодаря, аз не пуша.“). И винаги да изглеждаш убеден в онова, което казваш.

Чувствах се малка, незначителна, неумела. С две думи, извън кръга.

Докато другите разработваха проект за фестивал, аз само четях вестници и списания и се опитвах да науча нещо. Качвах се на колелото, което ми предостави Ивон, и отивах до будката в селото, купувах списания на италиански, френски, английски и вървях с тях под мишница. Разглеждах кориците и предвкусвах удоволствието от разкъсването на целофановата опаковка и разлистването им (преди да ги зарежа на поставката, привлечена от някой том с поезия). Харесвах образа си със списание в ръка и в тези моменти се чувствах поне един метър над земята. Така придобивах някаква идентичност.

Всъщност я крадях. Но исках да бъда на висота, за да участвам в разговорите.

Пред мен се открехваха светове, които до момента бях пренебрегвала: политика, общество, икономика. Започвах да разбирам онова, което пишеха по вестниците и за което политиците яростно спореха в разните токшоута.

„Ето че Антония най-накрая отвори прозореца“, възкликваше Виторио.

Но къде бях аз? Къде, наистина?

Аз бях в библиотеките, където се затварях с дни, за да чета за живота на някоя писателка. Бях в часовете, прекарани в писане. Бях в томчето с поезия, докато за фон по телевизията вървяха новини. Бях в онова вцепенение, в което душата ми изпадаше за няколко секунди, след като прочитах някой стих за първи път и той сякаш ме заключваше с невидим ключ. Бях в едно въображаемо място, наречено Сан Фе, заедно с момичето със синдрома на Даун, което никога не беше съществувало, но аз го чувствах толкова близко. Това бях аз.

Трябваше да престана да бъда една от онези, за които животът е поносим само ако са в плен на въображението, трябваше да „превърна сантименталните си безпокойства в интелектуални“, така би ги нарекъл Виторио, и „да оставя място на нови неща да влязат в живота ми“.

Но какво бях аз без своите приказки? Необходимите и очевидни истини, които ми сочеше Виторио, никога не биха ме задоволили.

 

 

— Винаги трябва да отбягваме хората, които заявяват, че умеят да обичат.

Виторио изрече това.

Седяхме в хола с Доротея, младата и пълна със заряд славянка, която имаше бенка на китката и тази й особеност винаги ми пречеше да следя мисълта й. Тя жестикулираше и тъмната точка върху бледата й кожа се движеше заедно с нея; появяваше се върху синята тапицерия на диваните, докосваше белите стени, изглеждаше така, сякаш иска да подскочи и да се отдели от китката й.

От големия прозорец с гледка към басейна наблюдавахме есента, която ни напомняше за себе си след топлите дни и изключително щедрото октомврийско слънце. Големи капки дъжд се удряха в стъклата, короните на боровете се опитваха да останат стегнати, плътно се притискаха една в друга, но въпреки това се разпадаха и иглите им се сипеха в басейна.

 

 

Доротея ни беше разказала за приятеля си, който стоял по цели дни в офиса и се скъпял на време и нежности.

— Не вярвам, че ме обича колкото аз него.

Аз застинах от ужас, в очакване какво ще й отговори Виторио.

— Винаги трябва да отбягваме хората, които заявяват, че умеят да обичат.

Доротея си свали очилата.

— Защо? — попита.

— Защото, и ти си доказателство за това, този тип хора са готови да те сочат с пръст и да ти дават определения. Навират ти в лицето всичко, което би трябвало да правиш за тях, а не го правиш, вечно имат предварително подготвени списъци подръка и твърдят, че са готови на всичко за теб.

— Понякога обаче е вярно — успях да му отговоря тихо.

— Не бъди наивна! — подскочи Виторио. — Кажи ми, че не го вярваш наистина!

Засмя се, вдигна очи към небето. Той седеше срещу нас с Доротея, а ние бяхме залепили гърбове за облегалката на дивана, за да бъдем възможно най-далеч от думите му. Седеше разкрачен в креслото и напрегнато се беше навел към нас: вземете и пийте, това е чашата на горчилката.

— Антония, това не е любов, това е постоянно очакване, висящо като меч над главата на обекта на твоите чувства. Да се отдадеш напълно, може и да е романтично, вълнуващо. Но ограбва както онзи, който изпитва въпросното чувство, така и обекта на чувството.

— Смяташ ли, че и той ще бъде на същото мнение? Виторио, бъди честен.

Обърнах се мислено към Доротея: нали няма да му повярваш? Не му позволявай това, възразявай, кажи нещо, не стой така. Виждам как се смееш всеки път, когато пристигне есемес от твоя приятел, сигурна съм, че за рождения му ден си обличаш най-хубавата рокля. Знаеш, че Виторио не е прав.

— Не знам. Има хора, които са родени да живеят. А други са родени да обичат. Така пише Камю. Ето какво мисля аз: за мен е нежелателно да бъдем обичани по този начин. Не е справедливо да се обича така.

— Не е справед…

Краката ми се разтрепериха. Доротея инстинктивно вдигна очи към мен. А ти — говореше погледът й — нищо ли няма да кажеш?

Макар че валеше, се качих на велосипеда. Карах в лентата на насрещното движение. Не ми пукаше за катаджиите, за завоите току над пропастта, за хлъзгавия асфалт. Нито за стръмнината, спускаща се към селото, чиито камбанарии стърчаха на фона на сивото небе. Чувах как колелата се въртяха, знаех, че спирачките не държаха и кой знае какво можеше да стане, ако някой изведнъж изскочеше на пътя. Лети стремглаво към морето, по опасния път надолу. Затвори очи, усети ароматите, дъжда, надвисналата над урвата гора, падащите листа — как искам да падна и аз.

Защото тъкмо такава е любовта, която изпитвам към него. Любовта, която в моите очи изглежда толкова ценна, чиста и красива, за него се оказва чудовище, което му отнема свободата, притеснява го като непрестанен въпрос, който му задавам без думи. Нещо толкова несправедливо.

Глух клаксон на куриерска кола — не виждаш ли, че има стоп? — звук от смазани под гумите листа. Ето че и това лято свърши, това панаирджийско обикаляне по крайбрежието и сладоледът във фунийки на път за дома.

Дали има някакъв друг, „по-щедър“ начин да се обича? Мога ли да продължа да го обичам, без да искам нищо в замяна? Мога. Разбира се, че мога. Да крия чувствата си, да гълтам думите си, да потискам очакванията си, да залича желанията си, да пренебрегна разочарованията си, нали го правя от месеци. Но защо? Истината е, че през цялото това време очаквах нещо да се промени и като се събуди някоя сутрин до мен, да разбере, че единствено аз и никой друг е направил живота му по-хубав, и тогава всичко ще си дойде на мястото.

Не бъди наивна, кажи ми, че не го вярваш наистина!

Ето табелата, която приветства туристите в началото на селото на три езика: „BENVENUTI, WILLKOMMEN, BIENVENUE“. В тази община има десет камбанарии. Но защо не са написали колко кръстовища има?

Онзи дъждовен ден на всяко кръстовище се молех пътя ми да пресече кола и да ме отнесе завинаги. Само миг и край. Може би така Виторио най-накрая щеше да забележи, че във връзката ни съществувах и аз.

Ето я Антония, лети без спирачки, а в главата й се развива мелодраматична картина: тя е в болнично легло, а край нея стои Виторио. Я виж ти, той бил прав! Да се хвърлиш под някоя кола, според него би било нещо ужасно, един вид грозен шантаж, което е на светлинни години от любовта. Значи, е вярно, че любовта ти е чудовище.