Рандал Силвис
Чернова (72)

72

Доста по-късно от обичайното, колата на Ларейн най-сетне спря на алеята пред къщата й. Този път я следваше черен джип. Мъжът, който слезе от автомобила, изглеждаше малко по-млад от нея. Вървеше по-наперено от повечето, а от лявата му ръка се поклащаше бутилка бира; дори спря за момент, за да огледа квартала и бледата, кръгла луна. Сякаш искаше да го видят там, на моравата пред къщата на по-възрастна от него жена. В излъчването му нямаше и следа от потайността на предшествалите го шкембелии, може би дори искаше Ларейн да забележи нехайството му и да се зарадва още повече на късмета си, че е успяла да привлече вниманието му. Самата тя вече бе влязла в къщата и вратата зееше отворена, преди мъжът да благоволи да прекоси моравата.

Този път Демарко не изчака обичайните сигнали, че Ларейн и приятелят й се качват нагоре по стълбите. Излезе от колата, запъти се с твърда крачка към входната врата и почука. Не след дълго тя отвори вратата и застана на прага със същото добре заучено изражение на лицето, със същия мътен поглед.

— Знаеш що за човек съм — каза й. — Когато реша да направя нещо, правя го.

Лицето й остана безизразно като студен и красив камък.

— Така че просто искам да знаеш следното: слагам край на това, което ми причиняваш. Освен това спирам да гледам как го причиняваш и на себе си.

За един кратък миг тя сбърчи чело.

— Наистина не знам дали смяташ, че по този начин наказваш мен, себе си или и двама ни. Знам само, че аз повече няма да участвам.

Устата й остана все така здраво стисната, но той вече чуваше дъха й, едва доловимото съскане от ритмичните глътки въздух, които поемаше. Вярваше също, че чува как сърцето й кърви с всеки удар в тишината на нощта.

Докосна бузата й. Топлината й го сепна и прониза гърдите му.

— Сбогом, любов моя — изрече. — Съжалявам за всичката болка.

После си тръгна. Бореше се с копнежа да се обърне. Ако погледнеше през рамо и тя все още стоеше на прага, щеше да се върне при нея. Но се качи в колата, без да се обръща. И потегли, без да поглежда назад.

Няколко минути по-късно, докато шофираше по магистралата в южна посока без музика, заслушан единствено в свистенето на гумите по асфалта през студения нощен въздух, Демарко отби колата встрани от пътя и се облегна назад задъхан, с ходило върху спирачката.

Когато най-после успя да укроти дишането си, протегна ръка към пакета с влажни бебешки кърпички, извади една, забърса дланите си и обтри пръстите си един по един. Сетне смачка салфетката, захвърли я на пода и се загледа в мрака пред себе си.

След това съвсем спонтанно извади мобилния телефон от джоба си. „Относно онази покана за вечеря…“ — написа, натисна бутона за изпращане и зачака.

И точно когато му се прииска да можеше да отвори съобщението, да го изтрие, да се прибере у дома и да остане сам, за да продължи да живее сам с цялата си мъка — точно както заслужаваше, екранът светна и на него се появи отговорът на Джейми Матсън: „Събота вечер. Донеси цветя. Облечи сако и сложи вратовръзка. Ще ме водиш в най-скъпия ресторант в града. И пробвай да не се държиш като задник“.

Двайсет секунди по-късно отново пое по магистралата и настъпи педала на газта. И чак тогава откликна на нуждата да погледне в огледалото за обратно виждане. Зад него светлините на Ери изглеждаха като под вода — един блещукащ град, потънал в индиговосиньо море.