Ханс Беман
Камък и флейта (7) (Книга първа)

6

Дърварите продължително се побутвали един друг и се смели дълго от сърце, па макар всички да били чували тази история доста често. Барло и Вслушан също били заразени от смеха им, въпреки че Вслушан се тревожел, че леко лошата слава на тоя вид хумор би могла да не е по вкуса на всеки.

— От този човек на име Цвекльо бихме имали нужда и ние — рекъл накрая той.

— Та за какво ви е? — попитал водачът.

Тогава Вслушан накратко му разказал, какво си бил наумил Барло и какъв план бил замислен в Сребърната арфа.

— И ако се не лъжа — добавил той, — то брадатият с кожуха, който тая заран дойде при огъня и не искаше да се смее, беше един от рунтавите слуги на Гиза. Възможно е да е искал да ни шпионира или да завербува неколцина от вас като златотърсачи в Барлебог. Вие в началото никак не му дадохте думата и сега напълно разбирам защо се придържате към това, когато някой не може да се смее. Възможно е онова, което научихме при вас, да се окаже полезно в Барлебог. Затова с удоволствие бих приел Цвекльо между нас.

Кладен Зельо се засмял.

— Тогава трябва да те разочаровам — рекъл той. — Цвекльо живее само в историите, които се разказват за него, но това все пак е повече, отколкото може да се каже за друг човек. Но ако можете да се задоволите с мен, то и аз бих участвал. Понеже това е нещо, което би ми доставило удоволствие. И нека никой не си мисли, че Кладен Зельо би избягал от някаква си лудория.

Вслушан му благодарил за предложението и рекъл:

— Ще бъде почти сякаш сме взели Цвекльо с нас. Мястото на срещата ти е известно, нали?

— Разбира се — отвърнал Кладен Зельо. — На пролетния панаир в Драглоп, в Сребърната арфа.

Барло и Вслушан се лутали още известно време из планината и когато нощите започнали да стават по-хладни, отново препуснали надолу през горите. Накрая на равнината дърветата останали зад тях, а се открила гледка към голямо езеро, покрай което пътят извивал. Синьо-зелената вода била тъй бистра, че човек можел да види рибите по каменното дъно. Сребристо озарената водна повърхност се разстилала чак до далечния хоризонт, където била поръбена от ниски хълмове. Пред ездачите изникнали наредените по брега тръстикови покриви на едно село, а по-нататък съзрели няколко рибарски лодки да стоят неподвижно във водата. Барло посочил към къщите и дал знак на Вслушан, че иска да пренощува на това място.

На входа на селището Барло свърнал от пътя, а Вслушан го последвал с магарето си към брега на езерото. Тук върху дървени греди бил построен пристан навътре във водата, на който били завързани няколко лодки. Барло и Вслушан скочили на земята, оставили животните да се напоят, приседнали на моста от греди и провесили крака над спокойната вода. В сянката на дебелите подвижни дъски гъмжало от дребни рибки. Тук-там навътре в езерото подскачали риби, а по повърхността на водата се образувал кръг, който бавно се разширявал и се застъпвал с предишния. По едно време по бледото вечерно небе откъм равнината се стрелнало ято патици, плъзнало се ниско над езерото и цопнало в близост до рибарските лодки.

Барло измъкнал флейтата си и започнал да свири една песен, която носела шума на вода и в която се чувало шумоленето на тръстиката. След известно време Вслушан усетил стъпките на боси нозе по дъските и когато се обърнал, видял няколко деца, дошли от селото, за да слушат музиканта. Те спрели засрамено, когато Вслушан им кимнал с глава, но се приближили бавно, сякаш с магия привлечени от песента на флейтата.

След малко Барло привършил изпълнението си с продължителна извивка, която прозвучала като плясъка на вълни, свалил флейтата си и се усмихнал на децата.

— Много хубаво умееш да свириш — казало едно момиченце.

Барло махнал с ръка, сякаш това не било нищо особено и посочил към пастирската свирка, която едно от момчетата държало в ръка. Тя била направена от седем различни по дължина тръстикови стръка, които били свързани с папратови листа.

— Ти май също си музикант — рекъл Вслушан. — Не искаш ли да ни изсвириш нещо?

— Мога само простички песни, каквито си ги пеем у нас — отвърнало момчето.

Барло го призовал с приканващ жест да заеме място до него. Момчето не се оставило да го молят дълго, седнало на дъските и захванало да свири. Обикновената мелодия, която с вълшебство се изтръгнала от инструмента му, веднага пленила Вслушан с обаянието си. Тя звучала тъжно и същевременно весело и сякаш разказвала нечия история. След първия куплет момичето, за което ставало дума, започнало да пее текста:

Девойка към езерото тръгнала,

на път тя е всяка година.

Девойка към езерото тръгнала,

а бузите й бели кат снежина.

 

Зеления показва се от дъното,

от дълбокото всяка година.

Зеления показва се от дъното

и по устни я той целуна.

 

Девойка ред сълзи пролива,

плаче тя всяка година.

Девойка ред сълзи пролива

и никога не се завърна.

 

Хубавица Агла към езерото тръгнала,

на път тя е таз година.

Хубавица Агла към езерото тръгнала,

с дрехи бели кат снежина.

 

Зеления показва се от дъното,

от дълбокото и таз година.

Зеления показва се от дъното

и по устни го тя целуна.

 

Хубавица Агла се засмя

и през таз година.

Хубавица Агла се засмя,

той запя в нощната тъма.

— Каква е тая песен? — попитал Вслушан, когато момичето спряло да пее. — Никога не съм я чувал.

— При нас всеки я знае — рекла певицата. — Пее се за момичетата.

— А кой е този Зеления? — почудил се Вслушан.

— Това е дълга история — отклонила темата момичето. — Аз не мога да я разказвам.

Междувременно рибарите били издърпали мрежите си от вътрешността на езерото и гребели към пристана. Когато стигнали кея, те завързали здраво лодките си и слезли на сушата. Един по-стар мъж с посивяла, широка като лопата брада поздравил чужденците.

— Вече чухме, че е пристигнал майстор на флейта — рекъл той. По нашите места много рядко се срещат пътуващи музиканти. Бихме се радвали, ако останете за по-дълго.

Вслушан изчакал Барло да кимне в знак на съгласие, след което рекъл:

— С удоволствие приемаме поканата ви. Забелязахме, че и при вас се свири и пее. Господарят ми е жаден да научи нови песни. Казва се Барло, а аз съм Вслушан и съм негов слуга.

— Името ми е Валош — рекъл брадатият рибар. — Бъдете гости в дома ми, докогато пожелаете. Момичето, което ви изпя песента за Хубавицата Агла, е внучката ми Марла. Но сега първо трябва да изкараме улова на сушата.

Вслушан и Барло помогнали на рибарите да повдигнат мрежите от лодките, където се премятали уловените риби. Уловът веднага бил сортиран върху моста. Прекалено дребното било хвърляно обратно във водата. По-едрите риби, линове, липани и шарани, били умъртвявани с един удар по главата с дръжката на нож, изкормвали ги и ги слагали в кошове, които две момчета междувременно били донесли. После мъжете вдигнали по двама кошовете и тръгнали към селото. Само Валош останал и призовал гостите си да го последват до дома му.

— Тичай напред — рекъл той на Марла, която стояла още на речния бряг с другите деца, — и кажи на баба си, че ще имаме гости!

Барло и Вслушан хванали добичетата си за юздите и тръгнали с Валош по улицата между ниски, бели варосани рибарски колиби към къщата му, която се намирала на края на селото. На прага ги чакала една висока, източена, белокоса жена с изпито и набръчкано лице. Тъмнокафявите й очи изглеждали млади и весели, сякаш обичала често да се смее. Тя поздравила гостите и ги поканила да влязат вкъщи, а Валош поел животните и ги завел в нисък обор встрани от постройката.

— Аз разбирам не само от риби, ами и от коне — рекъл той. — Синът ми веднага ще се погрижи за добичетата ви, след като нахрани конете ни.

Барло и Вслушан пристъпили в просторно помещение, застлано с тръстикови килими. На вътрешната стена имало огнище, около което шетала по-млада жена, вероятно майката на Марла, и слагала върху скарата да се пекат два големи шарана от улова. Вслушан вдишал аромата на рибата и веднага огладнял.

Не било нужно да чака дълго, защото Валош скоро се върнал от обора и поканил гостите си да седнат на масата. Останалите членове на семейството също дошли и се настанили; освен двамата старци имало и един младеж, който така приличал на съпругата на Валош, че човек веднага разбирал, че е неин син, а също и Марла с две по-малки момченца. Майката на децата, която била приготвила яденето, заделила за гостите парчета от гърба на рибата върху прясно изпечени питки хляб. Като единствена подправка служела едра сол, която се намирала в дървена купичка на масата.

След вечерята Валош донесъл кана със златисточервена, крушова шира, която налял в дървени чаши, обработени на струг.

— Дано не ви е прекалено горчива — рекъл той. — Пътьом сигурно сте пили и по-добра. — Но Барло и Вслушан счели, че това била подходяща напитка за след печената риба и веднага поискали да им налеят по още веднъж.

— Барло, ти свири много хубаво, когато бяхме навътре в езерото — рекъл Валош. Барло му поблагодарил с усмивка за похвалата, извадил флейтата си и засвирил песента за Хубавицата Агла, която Марла им била изпяла. Изсвирил първите три куплета бавно и печално, но при последните три променил някои звуци от мелодията, та те отекнали като игрив танц.

— Много бързо схващаш — рекъл пак Валош, след като Барло довършил песента. — Тази песен звучи често у нас.

— Разбрахме от Марла, че към песента има някаква история — рекъл Вслушан. — Тя обаче не можа да я разкаже. Ти знаеш ли я?

— Абе, то аз я знам — рекъл Валош, — ама не съм добър разказвач на приказки. Синът ми го може по-добре. Трябва да знаете, че той от майчина страна произхожда от рода на Агла. Казват, че и тя имала такива засмени очи. Ще ли ти се да я разкажеш, Лагош?

Лагош хвърлил поглед към гостите с кафявите си закачливи очи, отпил още една глътка и захванал с:

Преданието за Хубавицата Агла и Зеления

От дълги години нашите хора живеели край езерото. По онова време там живеел млад мъж на име Йелош. Тоя човек бил от хората, които малко странели от другите и имал странни прищевки. Заранта на една пролет той потеглил надалеч, чак откъм другата страна на тръстиковия пояс, понеже очаквал на това място да има особено голям улов. А когато привечер се завърнал, в лодката му седяла девойка, която никой никога не бил виждал в селището. Това момиче било с рядка красота, кожата й притежавала блясъка на седефената сърцевина на морските миди, кестенявата й коса била дълга и гладка, а тъмнокафявите й очи изглеждали така, сякаш всеки момент щели да се разсмеят. Тялото й било обвито само с една стара ленена престилка, която Йелош оставял в лодката, в случай че се наложи да се преоблече в сухи дрехи. Това веднага се сторило доста странно на всички, които тоя ден наблюдавали завръщането на Йелош, понеже се предполагало, че бил намерил девойката съвсем гола.

Йелош, който живеел сам в дома си, понеже родителите му били починали рано, взел девойката за своя съпруга и всъщност никой от селото не се учудвал, че се инатял да разкаже нещо за произхода й. Наричал я Аглая и хората сметнали, че това било доста необичайно име за жена на рибар. Понеже Аглая била винаги жизнерадостна, човек бързо свиквал с нея, а мъжете смятали, че с такава жена Йелош бил направил доста добър улов, тъй като тя не само била хубавица, даже някои тайно я проследявали с поглед, когато ходела из селото, ами и поддържала дома на Йелош много подреден и умеела да веза шарени бродерии по ризите му, каквито в селото още никой не бил виждал. На хората им се виждало странно само това, че подгъвът на фустата й винаги изглеждал малко мокър, макар че това можело да се дължи на факта, че на път за селото от къщата на Йелош трябвало да се прекоси потока по нисък мост. По това време Йелош бил така весел, както никога преди и си тананикал почти през целия ден.

Не била изминала и година, когато Йелош извикал от селото акушерката, защото Аглая трябвало да ражда. Раждането било много тежко и се проточило с часове. Накрая Аглая дарила живот на едно момиченце, а самата тя издъхнала, преди да е зърнала детето. Единственото, което изрекла, било: Наречете я Агла.

Цяла нощ Йелош изплаквал болката си, та всички в селото го чували. На заранта, когато хората дошли в дома му да се сбогуват с мъртвата, той вече бил утихнал, а очите му били пресъхнали и никога повече през живота си не се засмял и не запял. Единствената му утеха било това дете. Той намерил в съседство една детегледачка, която се грижела за Агла, докато ловял риба в езерото. Вечер стоял с часове надвесен над люлката и се взирал в очите на Агла, които още тогава били така кафяви и засмени, като тези на майка й.

Точно година след деня, в който Йелош бил довел Аглая в дома си, в полунощ се извила буря, въпреки че през целия ден пролетното време било ясно и безоблачно. Вълните се разбивали в брега, а едновременно със свистенето на вятъра се чувал странен хленч и писък. Няколко смели мъже станали и излезли навън при езерото, за да завържат лодките на сушата.

Там навън това ридание и този вой се чували още по-ясно, а когато мъжете погледнали навътре към развилнялата се вода, различили в пяната на една вълна близо до брега да се показва огромна, кръгла глава, която въпреки тъмнината блестяла в зелено над кипящата, мътна вода. Тя приличала ту на главата на старец, ту на глава на някое водно същество, което досега не се било появявало пред очите на рибарите. Около грамадните му жабешки устни се точела зеленикава брада, а големите очи над сплескания нос били кръгли и втренчени, като на шаран. След това туловището на този човек-риба се надигнало от стихията, водата се стекла по люспестите му ръце, които разтварял към небето, докато продължавал да вие и реве. Тогава мъжете ясно доловили какво изричал: Аглая! Аглая!

Ужасени, всички се разбягали обратно по домовете си, залостили вратите след себе си и цяла нощ останали будни. Едва на сутринта бурята утихнала, а виковете и ревът заглъхнали и отшумели в далечината. На разсъмване рибарите се запътили към дома на Йелош, затропали и завикали да се покаже на вратата. След известно време той излязъл навън и попитал какво искат:

— Ти да не би да не си чул бурята тая нощ? — попитал единият.

— Малко вятър не може да ме уплаши — рекъл Йелош. — Обърнах се на другата страна и продължих да спя.

— Значи ли това, че не си чул как зеленият човек-риба крещеше? — попитал друг.

— Какъв човек-риба, бе? — попитал Йелош и пребледнял.

— Оня, дето цяла нощ виеше за починалата ти съпруга — рекъл трети. — Я ни разкажи сега къде намери Аглая, за да сме наясно какво общо има това със случая.

В началото Йелош отказвал да говори за произхода на Аглая, но когато накрая те го заплашили, че ще хвърлят дъщеричката й във водата, ако продължава да мълчи, той отстъпил и им разказал как се бил сдобил с жена си.

През оня ден, заразправял той, оттатък в тръстиковия пояс се бил натъкнал на малък остров, който не можел да се види от езерото. На онова място слязъл от лодката, за да търси яйца от патици. Вече бил събрал пълна кошница, когато седнал на песъчливата земя и затананикал под носа си. Докато си пеел така, на островната ивица от водата се показала девойка и го заслушала.

— Хубаво пееш — рекла му тя, а той я придумал да излезе при него на сушата. Така, както си била гола-голеничка, тя се измъкнала от водата, седнала до него и го помолила да не спира да пее. По време на песента той я погледнал в очите и не могъл повече да мисли за нищо друго, освен че трябвало да я спечели за себе си. Когато песента му приключила, той попитал момичето, дали не иска да заживее с него в дома му.

— Винаги ли ще пееш така за мен? — попитала тя и когато той я уверил в това, се качила в лодката му, без да се колебае.

— Останалото вече ви е известно, добавил Йелош, оставил рибарите сами и се прибрал в дома си.

Сега на мъжете им станало ясно, че Аглая е била русалка.

— Още тогава, когато я доведе, ми се бе сторило, че има ципи между пръстите на краката — рекъл един. — По-късно винаги ходеше обута, така че краката й бяха скрити. Ако Аглая беше още жива, рибарите навярно са щели да я изнесат насила от къщата и да я хвърлят в морето. Но вече била мъртва и погребана, пък и на светло нощното вълнение вече им се струвало не чак толкова заплашително, че да трябвало да се кахърят за бъдещето.

Все пак им направило впечатление, че през тази година уловът ставал все по-оскъден. Сякаш рибите изчезвали малко по малко от езерото или стояли далеч от местата, където рибарите хвърляли мрежите си. Запасите от сушена и пушена риба съвсем не достигали и към края на зимата хората започнали да скубят изпод леда трева и да ровят корени от земята, за да залъжат глада си.

А когато накрая снегът се разтопил и настъпила пролетта, риболовът никак не искал да потръгне. Това останало така до деня, в който предната година били чули Зеления да крещи. Рибарите вече се замисляли, дали не е бил той онзи, който държал рибите далеч от мрежите им и взели решение старейшината на селото да говори с него, ако онзи отново се появи.

Този път мъжете не били изненадани, когато през нощта отново се надигнал ураган. Те се събрали на брега, а след малко отново чули рева и воя на Зеления. — Аглая! — ечало през мътната, кипяща вода. — Аглая! В един момент огромната осанка на водния цар отново прекосила вълните и се понесла клатушкайки се навън, докато Зеления се надигнал от водната стихия и се показал в половин ръст. С лице обърнато към дома на Йелош, той извикал за сетен път: Аглая, Аглая!

— Ти ли си онзи — провикнал се най-възрастният, — който държи рибата далеч от мрежите ни?

В същия момент Зеления обърнал към него набитата в раменете си глава и го зяпнал с топчестите си, безмиглени очи. След което разтворил жабешката си уста и изревал:

— Не ще хващате повече риба, щом държите в плен моята Аглая. Върнете ми я обратно!

— Това е невъзможно — извикал старият. — Аглая не е между живите.

— Не е между живите? — изстенал Зеления. — Какво значи това, че не е между живите. Аз това не го разбирам.

Рибарите се спогледали слисано. После старейшината се провикнал:

— Онзи, който не е между живите, не може никога повече да се завърне. Не е по силите ни да ти я върнем, дори и да искахме.

— Да не би да я изядохте, както правите с рибите ми? Дано нито една не се хване повече в мрежите ви! — се разкрещял той в бурята и понечил да се потопи отново сред вълните.

— Спри, почакай! — извикал старейшината. — Така отнемаш живота на всички ни. Какво да сторим, за да умилостивим гнева ти?

— Аглая! — ревял Зеления. — Върнете ми Аглая!

— Няма да стане — отвърнал старецът. — Да ти дадем Йелош, онзи, който ти я отне? — Йелош, който бил измежду мъжете пребледнял, когато чул това, но не направил опит за бягство, защото разбирал, че тук се касаело за оцеляването на цяло село.

— За какво ми е притрябвал този Йелош? — изкрещял Зеления. — За да ми напомня всеки ден, че ми е отнел Аглая ли? Ще ме избави ли от страданието? Пратете ми днес, а и всяка година в тая нощ, по една девойка, която да ми зарадва сърцето. Ако пристигне при мен преди слънцето да е изплувало над езерото, в мрежите ви ще има достатъчно риба. — Докато изговарял тези думи, Зеления вече се бил потопил до рамене във вълните и после изчезнал в кипящия водовъртеж.

Рибарите стояли на брега и от вцепенение едва се осмелявали да се погледнат един друг в очите. Накрая старейшината рекъл:

— Събудете всички хора и ги свикайте на площада. Трябва да говорим за случилото се преди зората да огрее езерото.

Когато хората чули какво бил поискал Зеления, ги обзел ужас.

— Как да дадем дъщерите си на този звяр? — изкрещяла една жена.

Старейшината обаче отвърнал спокойно:

— Да не би да искате всички да умрете от глад?

Тогава хората разбрали, че друг изход нямало. Всички мълчали и се взирали в земята под нозете си. Един нарушил мълчанието:

— И кой пръв да жертва щерка си?

— Нека хвърлим чоп кое момиче да отиде — рекъл старейшината. Положил пред себе си шепа пълна със съчки, взел по една от купчината за всяка девойка, която била навършила седемнайсет години и издълбал в нея символа на фамилията й. После хвърлил едно парче плат над белязаните клечки и призовал рибаря в близост до него да изтегли една от тях. Той обаче се възпротивил, а и не се намерил никой друг, който да иска да тегли жребия за момичето, което трябвало да се даде на зеленото чудовище.

— Щом като никой от вас не желае да свърши това — рекъл старейшината, — тогава ти трябва да го сториш, Йелош. Не можеш да откажеш, защото ти ни докара тая беля на главата.

Тогава Йелош се запътил към него, издърпал една клечка изпод плата и я подал на старейшината. Оня погледнал знака, който бил издълбан на клечката, високо изрекъл името на девойката и добавил:

— Не ни остава много време, понеже на изток вече се съмва.

Докато жените държали пищящата майка, мъжете тръгнали заедно с бащата на момичето към дома, в който то живеело. След малко се върнали, а двама водели девойката помежду си. Тя носела черна рокля, а снежнобелите й бузи били облени в сълзи. Последвани от останалите, мъжете завели момичето при езерото и нагазили навътре, докато се потопили до раменете. Тогава пред тях водата започнала да ври и кипи, девойката извикала пронизително, но била избутана напред. Там тя изчезнала във водовъртежа така, сякаш земята се сринала изпод краката й.

През тази година рибарите били доволни от улова си. Хората си набавили достатъчно пушена риба и за през зимата и не се наложило да гладуват. Затова през следващите години продължавали да спазват споразумението със Зеления. Всяка пролет, през деня, в който Йелош бил довел Аглая в селото, той трябвало да тегли жребия и го правел безропотно. И макар по-рано да странял от другите по своя воля, то сега останалите го отбягвали като прокуден. Дори бавачката напуснала дома му, щом детето започнало да се справя без помощта й и оттогава Йелош сам се грижел за дъщеря си. Той не можел без нея и я дарявал с цялата си любов, която му била останала, но косите му преждевременно побелели, а физиономията му станала намръщена и мълчалива, той просто вървял по пътя си и хвърлял мрежите си на затънтени места, където никой друг не ходел на риболов.

При тези обстоятелства на хората им се струвало странно, че Агла, въпреки бащиния си нрав, растяла жизнерадостна девойка, която обичала да се смее и да пее. Хората в селото имали достатъчно основания да не искат да имат вземане-даване и с нея, но когато някой се вгледал в засмените й кафяви очи, било невъзможно да остане незасегнат от доброто й настроение. Всеки я уважавал и й отправял мили думи, когато я срещал из селото. Разговаряйки с нея, хората просто избягвали да споменават името на баща й. Когато селските ергени започнали да я заглеждат, взели да я наричат Хубавицата Агла. Понеже тя не само, че била наследила очите на майка си, а направо изглеждала като нейна сестра близначка. Навярно това било утеха за Йелош или пък мъчение, защото така споменът му за Аглая никога не можел да избледнее.

През пролетта, в която Хубавицата Агла навършила седемнайсет години, Йелош отново трябвало да тегли жребия в онази нощ, и бил наясно, че символът на неговия дом също бил белязан върху една от клечките. Тоз път ръката му потреперила, когато посегнал под покривката. Дори понечил да напипа вдлъбнатия знак, но пръстите му сякаш били безчувствени. Издърпал една пръчица и я подал на старейшината. Когато същият разпознал белега, всички хора, които седели в кръга наоколо, забелязали как осезаемо преглътнал, сякаш гласът му бил отказал. После изрекъл високо и ясно: Агла.

Йелош се обърнал и тръгнал към къщи, без да каже и дума, сякаш това отдавна му било ясно. Хората мълчаливо го последвали. Те не бързали, освен това сега не било нужно да успокояват нечия плачеща майка. Не се наложило и да чакат дълго пред дома му, преди той да се покаже на прага. След него не вървяла ридаеща девойка в черни траурни одежди. Агла била облякла снежнобялата си празнична рокля и се усмихвала на хората, сякаш отивала на сватбата си.

— Няма нужда да ме водите. Аз зная пътя — рекла тя на двамата мъже, които пристъпили към нея, за да я хванат за ръка и да я заведат до езерото. Тя целунала баща си по двете страни и тръгнала пред хората към брега. Когато, без да се поколебае нагазила във водата, започнала да пее тризвучие, като децата, които си тананикали по време на игра:

Зеления!

Воден дух!

Който нас дарява с риба,

прости се ти със траура!

Воден дух от зелената дупка,

дай на Хубавица Агла целувка!

Тя зашляпала в езерото, докато водата й стигнала до кръста. След това спряла, защото всичко пред нея започнало да кипи, а от пенещите се водни маси се подала топчестата глава на Зеления. Грамадното му туловище се надигнало, а бликащата и плискаща се вода наоколо заблещукала на лунната светлина като хиляди скъпоценни камъни. Зеления погледнал Агла с кръглите си очи и рекъл:

— Завърна ли се най-сетне, Аглая?

Когато чула това, Хубавицата Агла се засмяла и отвърнала:

— Ах, ти Зеления, още ли чакаш Аглая? Я ме погледни! Дъщерята на Аглая е пораснала и е точно толкова весела, колкото е била и майка й.

— Да — рекъл Зеления, — весела си. Но всички останали, които ми пращаха, бяха тъжни. Никоя от тях не ми зарадва душата.

— Хей, Зеления, ела при мен — казала Агла, — за да те целуна.

Тогава той се хвърлил с вълните към нея и когато я стигнал, тя положила ръце върху раменете му и го целунала по голямата уста.

— Сега все още ли тъжиш? — попитала Хубавицата Агла.

— Не — отвърнал Зеления. — Мъката ми изчезна като патица над езерото. Искаш ли да дойдеш и да останеш при мен?

— Не мога — рекла Хубавицата Агла, — защото имам човек за баща. Трябва да живея между хората и само между тях мога да съм радостна. Обаче ще ти пея песни, когато си пожелаеш.

— Тогава никога повече няма да тъжа — рекъл Зеления. — И предай на хората, че съм се наситил на ридаещите им девойки.

Нека имат богат улов, докато между тях живеят хора с кафявите и засмени очи на Аглая и пеят весели песни. Сбогом, Хубавице Агла, живей на воля! Зеления няма да забрави, че го дари с целувка.

След това се хвърлил обратно във водната стихия, но не се потопил в дълбините, а заплувал в откритото езеро и запял така, че гласът му отекнал в нощта като камбанен звън. Хората стояли още дълго на брега и слушали песните му, докато затихвали в далечния тръстиков пояс на отсрещния бряг.