Рик Янси
Последната звезда (76)

75

Забравях нещо, какво?

Фъстъка се беше привел ниско. Помещението беше пълно с дим и прах. Сякаш се опитвахме да съберем пъзел в гъста мъгла, също като цялото това откачено нашествие. Познатото се беше взривило на милион парчета, невъзможна бъркотия, където изглежда нито едно парче не съвпадаше с друго. Врагът е някой друг. Врагът сме самите ние. Те са тук, долу, те са там, горе, никъде ги няма. Искат земята за себе си, искат да е за нас. Дошли са да ни заличат, дошли са да ни спасят.

И разбитата истина непрекъснато се изплъзваше от хватката, единственото сигурно беше несигурността, а Вош ме подсещаше за единствената истина, за която си струваше да се държим: Ще умреш. Ще умреш и нито ти, нито аз, нито някой друг може да го предотврати. Това беше истина и преди да дойдат, продължаваше да е истина. Единственото сигурно, освен собствената ни смърт бе несигурността, проклета да е.

Пръстите му трепереха. Дишаше тежко и бързо в противогаза. Едно погрешно движение и щеше да ни взриви и двамата. В този момент животът ми зависеше от дете на възраст за детска градина.

Завъртя взривната капсула. Прикачи фитила. Съливан може и да се ядосваше, че Фъстъка е забравил азбуката, но поне малкият му кучи син знаеше как да си направи бомба.

— Готово ли е? — попитах.

— Готово! — вдигна победоносно устройството.

Взех го от него. Исусе, надявах се да е така.

Забравях нещо. Нещо важно забравях. Какво ли беше?