Марк Хименес
Отвличането (54)

21:45 ч.

Животът не е приказка.

Катрин Маккълоу не знаеше това през 1968 година. Беше се омъжила за мъжа на мечтите си, но го изгуби заради кошмара на войната. Бен Брайс беше отдал душата и сърцето си на армията и онази проклета война и с това разби сърцето си, очерни душата си и загуби войната. Когато се завърна от Виетнам, той се опита да намери утеха в бутилката. Така и не престана да я търси там.

Армията се опита да остави войната и воините в миналото и да се превърне в мироопазваща сила. Шефовете нямаше как да понижат най-награждавания от виетнамската война, но не се чувстваха длъжни да го назначат на отговорен пост. Бен казваше, че когато изгубиш някой мач или война, не отиваш на парад.

След пенсионирането му Кейт отиде при него в хижата. Беше се надявала, че пенсионирането ще освободи духа му, но той взе войната със себе си в Таос. След няколко години тя се събуди една сутрин и прие истината за Бен Брайс: войната никога нямаше да свърши. Той никога нямаше да намери покой, до деня на смъртта си. А както пиеше, този ден нямаше да е толкова далеч.

Кейт Брайс отказа да живее в очакване на този ден. Не можеше да спаси съпруга си от самия него. И затова го напусна. Сега, докато крачеше из стаята, тя се чувстваше като девойка, която се подготвя за първата си среща. Събираше смелост да отиде при Бен. Имаше нужда да легне до него и да почувства ръцете му около себе си — още веднъж, преди да я напусне. Беше я напускал много пъти, но тя чувстваше, че този път е различно.

Този път Бен Брайс нямаше да се върне.

— Кога ще се върнеш? — попита Сам, вирнал нагоре невинното си личице.

Бен Брайс беше решен да не казва нищо, което може да изтрие тази невинност.

— Скоро.

Сам поклати глава.

— Типичен отговор от възрастен — неясен.

Бен се усмихна. Все едно говореше с Джон на същите години. Той приседна на леглото.

— Не е неясен. Просто не мога да кажа със сигурност.

— Но ще се върнеш, нали?

Бен се замисли за момент. Този път нямаше как да отговори уклончиво. Затова каза онова, което момчето искаше да чуе:

— Да.

Малкия Джони Брайс беше дребен, слаб, плах и изключително интелигентен. Търпеше подигравки и оскърбления, тормоз и побой. Беше вглъбен в себе си и много самотен. Нямаше други приятели освен майка си и компютъра. Беше момчето на мама, защото баща му беше заминал на война. Мразеше живота си до деня, в който пристигна в Масачузетския технологичен институт, където всички бяха като него. Притежаваше коефициент на интелигентност 190, получи докторска степен по алгоритми и при завършването си основа своя собствена компания и си постави за цел да измисли убийствено приложение. Десет години по-късно той се превърна в милиардер: в 9:30 ч. сутринта източно време „БрайсУер.ком“ пусна акциите си на борсата по 30 долара всяка; в 16:00 ч. — в края на работния ден — цената им скочи до 60 долара на акция.

Джон Р. Брайс имаше състояние от два милиарда долара.

Това беше денят, за който беше мечтал, откакто се помнеше — като тийнейджър, който очаква с нетърпение деня, в който ще изгуби девствеността си, деня, в който ще се превърне в мъж. Днес трябваше да бъде този ден за Джон Р. Брайс. Сега обаче, докато стоеше в семейната спалня в имението си за 3 милиона долара и гледаше отражението си в огледалото, той все още виждаше Малкия Джони Брайс.

Не беше намерил мъжествеността си на Уолстрийт; вероятно щеше да я намери в Айдахо.

Беше се опитал да си представи живота без Грейси. Не можеше. Не искаше такъв живот. Раждането на Грейси ги беше сближило; смъртта й щеше да ги раздели. Елизабет щеше да го напусне и да вземе Сам. Семейството му, тази тънка нишка, която го свързваше с реалния свят, заплашваше да се скъса и той би дал всеки цент от новото си богатство, за да спаси това семейство.

Парите му обаче не можеха да опазят семейството му. Знаеше, че единствената му надежда е един пияница. Бен Брайс му предлагаше надежда. Надеждата, че Грейси е жива, че един ден може да се върне. Надеждата, че баща й може отново да обгърне съвършеното й личице с ръце и да си мисли колко е прекрасна. Съзнаваше, че в копнежа му няма логика. Нито здрав разум. Имаше единствено чувства. И вяра. Джон беше чел за болни от рак, които отиваха в Мексико, за да се подлагат на клизми и други знахарски терапии, надявайки се на някакво чудо. Беше се питал колко отчаян трябва да е човек, за да направи подобно нещо, да пропътува хиляди километри с надеждата за чудо. Сега знаеше.

И така, Джон Р. Брайс щеше да се изключи от своя виртуален свят и да се впусне в истинския, преследвайки мечтата на Бен и дъщеря си. И надявайки се.

За първи път в живота си Джон Брайс щеше да последва баща си.

Имението беше потънало в мрак и тишина, сякаш скърбеше. Агентите на ФБР си бяха тръгнали. Всички се бяха усамотили в стаите си, за да размишляват над живота си без Грейси. Всички, освен Елизабет.

Тя беше в киносалона и гледаше късните новини. Един похитител на деца беше мъртъв. Щеше да бъде погребан на следващия ден. Животът щете да продължи. Но не и животът на Грейси. Не и животът на майка й.

Дъщеря й беше мъртва.

Злото отново беше победило.