Джеймс Дашнър
Окончателна директива (46)

44

Завладя го изненадващо спокойствие.

Нима не бе го очаквал? Беше се примирил с мисълта, че шансовете им да се разминат с вируса са равни на нула. Трина сигурно също е болна. И Лана, и Алек. Но защо Диди бе неподатлива на заразата — нали я бяха простреляли още преди два месеца? Какво бе казал Брус? Всеки, който рискува да разпространява вируса, преди това трябва да е подготвил нещо, с което да се опази от него. Трябва да има някакво лечение, антидот. Иначе просто нямаше смисъл.

Може би, само може би, имаше искрица надежда. Може би.

Колко пъти през последната година се бе изправял срещу смъртта? Вече бе привикнал с постоянната й близост. Единственото, за което трябваше да мисли сега, бе непосредственият проблем — Трина. Трябваше да я намери. Ако не за друго, то за да умрат заедно.

Той се стресна, когато бергът неочаквано застина неподвижно. Чуха се нови потраквания и стържене на механизми. Площадката за кацане най-сетне се бе изправила към небето. Бергът се пробуди — светлините трепнаха, изрева моторът.

С неочакван прилив на енергия Марк прекоси товарния хангар. Ако Алек е решил да вдигне това нещо в небето, той трябваше да присъства.

В пилотската кабина Алек изглеждаше като у дома си. Движенията му бяха уверени и бързи — натискаше копчета, местеше ръчки, нагласяваше плъзгачи.

— Къде, по дяволите, се забави толкова? — извика му той, без дори да го поглежда.

— Имах известни проблеми. — Последното нещо, за което би искал да говори, бе случката в хангара. — Наистина ли ще можеш да летиш с тази машина?

— Ами да. Енергоклетките й са пълни наполовина, всички системи работят. — Той кимна към прозореца отпред, където бавно изплуваше линията на гората. — Най-добре да побързаме, преди ония смахнатите да се появят и да повредят нещо.

Марк надзърна през прозореца. Част от хората на Брус се бяха струпали по ръба на площадката. Махаха с ръце, сочеха насам и нататък и изглежда, не знаеха какво да направят. Но двама от тях се бяха приближили до кораба и се занимаваха с нещо, което Марк не можеше да види добре.

— Какво става с люка? — попита той, споходен от внезапно хрумване. — Ти отвън ли успя да го отвориш?

— Първото, което направих, щом влязох, бе да изключа тази функция. Не бери грижа. — Алек все още шареше с ръце по пулта. — До минутка ще изстреляме това бебче. Ако питаш мен, не е зле да завържеш мършавия си задник в някое кресло.

— Хубаво. — Но Марк първо искаше пак да погледне навън. Затова заобиколи Алек, отиде при далечните прозорци и отново надникна долу. Тази страна гледаше към каньона и сивата каменна стена мигновено привлече вниманието му. Той плъзна поглед по нея и мярна нещо да проблясва. Главата на тежък чук разцепи въздуха и се удари в стъклото. Чу се глух тропот, а по стъклото мигом се появиха ситни разклоняващи се паяжини. Някой се бе покатерил от тази страна на машината.

Марк подскочи, а Алек извика от изненада.

— Побързай, вдигни ни във въздуха! — викна Марк.

— Какво си мислиш, че правя? — тросна се Алек, наведен над централния пулт и вдигнал пръст над едно зелено копче.

Марк погледна към прозореца и в този момент чукът се стовари за втори път върху стъклото. Чу се хрущене и в кабината се разлетяха парчета, отскочиха от таблото и се посипаха на пода. След това в рамката на прозореца се появи лице на мъж, който се опитваше да се промуши вътре.

— Отърви ни от тоя тип! — кресна Алек. В същото време натисна зеленото копче и бергът подскочи нагоре, а въздухът се изпълни с рева на двигателите.

Марк се олюля, но запази равновесие, наведе се да вдигне чука. Ала още не беше се изправил, когато някой го сграбчи за косата и го дръпна рязко. От устата на Марк се изтръгна нечовешки вик на болка, той изпусна чука и впи пръсти в ръката, която го стискаше. Но мъжът не пускаше, обви с другата си ръка шията му и го дръпна назад. Главата на Марк се блъсна в рамката на разбития прозорец и се озова отвън, където полъхваше горещ вятър. Сетне половината от тялото му също се подаде навън и той се улови с треперещи пръсти за рамката, за да не падне долу. Виждаше само върховете на дърветата и синьото небе отвъд. Марк осъзна ужасено, че мъжът буквално виси на него, все още вкопчен в косата и шията му.

Бергът набираше височина и Марк мярна ококореното лице на Алек, който едва сега го видя през прозореца. После изчезна от погледа му и Марк усети, че го дърпа за краката. Това само усили болката в шията и главата. От гърлото му се изтръгна мъчителен, пресеклив вик. Мъжът висеше под него. Сякаш тялото му бе подложено на онова средновековно мъчение с разпъване и костите му всеки миг щяха да се изхлузят от ставите. Зачуди се дали е възможно главата му да изхвръкне като тапа от бутилка. Изведнъж осъзна, че сега, след като Алек го държеше, можеше да пусне рамката и да се опита да се освободи от хватката на своя противник. Светът бе преобърнат наопаки, долината под него бе като зеленикаво небе.

Марк се плъзна още няколко сантиметра навън и ужасът му се усили, но му даде нови сили. Нещо тъмно се мярна пред погледа му. Черен предмет, закрепен на кафява пръчка. Алек бе хвърлил чука по главата на нападателя.

Ръката на мъжа се изплъзна от шията на Марк и той полетя към земята. Младежът си пое дъх на пресекулки.

Алек бавно изтегли тялото му вътре. Все още задъхан и полузадушен, Марк опипа с пръсти изранената си кожа.

Старият войник го разглеждаше втренчено. След това явно реши, че Марк ще живее, защото се върна при пулта и издигна берга в небето.