И се появиха пред мен двама много високи

мъже, каквито никога не бях виждал на

земята. И лицата им грееха като слънцето,

а очите им бяха като пламтящи светилници,

и огън излизаше от устата им. Дрехите им

приличаха на пера; краката им бяха пурпурни,

крилата им — по-блестящи от злато, ръцете им —

побели от сняг.

Книгата на Енох

Килията на сестра Еванджелин,

манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Еванджелин отиде до прозореца, дръпна встрани тежките завеси и се взря в тъмното. От четвъртия етаж се виждаше ясно чак отвъд реката. Всяка нощ пътническият влак, който прорязваше с ярка диря пейзажа, прекосяваше по график мрака. Преминаването на нощния влак действаше успокоително на Еванджелин — неговото постоянство беше като делата на манастира „Св. Роза“. Влакът минаваше, сестрите отиваха на молитва, топлината се стелеше от парните радиатори, вятърът потропваше в рамките на прозорците. Вселената се движеше според постоянните си цикли. Слънцето щеше да изгрее след няколко часа и тогава Еванджелин щеше да започне нов ден, спазвайки строгия график, както го беше спазвала всеки друг ден: молитва, закуска, литургия, работа в библиотеката, обяд, молитва, домакинска работа, работа в библиотеката, литургия, вечеря. Животът й се движеше в сфери, следващи една след друга като мънистата на броеница.

Понякога Еванджелин гледаше влака и си представяше потъналия в сянка силует на някой пътник, който залита по коридора. Влакът и мъжът се мерваха и после, в дрънченето на метал и под неоновата светлина, се отправяха към някоя неизвестна дестинация. Тя се взираше в мрака и копнееше влакът, с който пътува Верлен, да мине, докато тя гледа.

Стаята й беше с размерите на килер за спално бельо и миришеше, както можеше да се очаква, на току-що изпрани чаршафи. Съвсем наскоро Еванджелин беше излъскала боровите дъски на пода, изчистила беше ъглите от паяжини и бе избърсала праха от пода до тавана и от ламперията до первазите. Колосаните бели чаршафи в леглото й сякаш я подканяха да свали обувките и да легне да спи. Вместо това тя си наля вода от каната в чаша на бюрото и отпи. После отвори прозореца и пое дълбоко дъх. Въздухът беше студен и плътно навлезе в дробовете й, облекчаващ като лед върху рана. Беше толкова уморена, че почти не можеше да мисли. Стрелките на електрическия часовник показваха колко е часът. Беше точно след полунощ. Започваше нов ден.

Еванджелин седна на леглото и затвори очи, оставяйки всичките си мисли от предния ден да се уталожат. Взе купчинката с писма, които й бе дала Селестин, и ги преброи. Бяха единайсет плика, по един годишно, подателят — с адрес в град Ню Йорк, който тя не познаваше — беше един и същ на всеки плик. Баба й пращаше писмата по пощата със забележително постоянство, клеймото носеше датата 21 декември. Всяка година бе пристигала картичка, от 1989 до 1998 година. Само картичката от сегашната година не беше между тях.

Внимателно, за да не разкъса лицевата част на пликовете, Еванджелин извади картичките и ги разгледа, като ги подреди хронологично върху леглото — от първата пристигнала картичка до последната. Бяха изрисувани с перо и мастило, уверени сини линии, които сякаш не съставяха някакъв специален образ. Рисунките бяха оригинали, въпреки че Еванджелин не можеше да разбере нито целта, нито смисъла на образите. На една от картичките имаше ангел, който се качва по стълба — изящна, съвременна рисунка, без излишните крайности на ангелските образи в църквата „Дева Мария на ангелите“.

Макар че много от сестрите не бяха съгласни с нея, Еванджелин предпочиташе художествените описания на ангелите пред библейските, които намираше за страховити. Колелата на Езекил например бяха описани в Библията като покрити с аквамарин и кръгли, със стотици очи по външния ръб. Казваха, че херувимите имали четири лица — на мъж, на вол, на лъв и на орел. Този древен образ на Божиите пратеници притесняваше и изглеждаше почти гротескно в сравнение с творбите на ренесансовите художници, които завинаги бяха променили визуалната представа за ангелите. Ангели, които надуваха тръби, носеха лири и се криеха зад нежни крила — това бяха ангелите, на които се любуваше младата жена, независимо колко далече бяха от библейската действителност.

Еванджелин разгледа картичките една по една. На първата, с дата декември 1988 година, имаше образ на ангел, с все сили надуващ златна тръба, белите му одежди — поръбени с алено и златно. Текстът на гърба, написан с кървавочервено мастило с елегантния почерк на баба й, беше следният:

Имай го предвид, скъпа Еванджелин: да се проумее значението на Орфеевата лира се оказва изпитание. Орфей е толкова плътно обграден от легенди, че ние не можем да различим точните очертания на живота му като смъртен. Не знаем нито годината на раждането му, нито истинското му родословие. За него се знае, че е син на музата Калиопа и речния бог Еагър, но това, разбира се, е митология, а нашата работа е да отделим митологичното от историческото, да отделим легендата от факта, магическото — от истината. Реалното измерение на талантите му не е само в лирата. Орфей ли е дал поезията на човечеството? Той ли е открил лирата по време на легендарното си пътешествие в подземния свят? Бил ли е влиятелен през своя живот, както твърди историята? До 1 в.пр.Хр. той е бил известен в света на древните гърци като майстор на песните и музиката, но историците нашироко дискутират факта как се е добрал до инструмента на ангелите. Работата на майка ти единствено потвърди дългогодишните теории за значението на лирата.

Еванджелин обърна листа в ръката си с надеждата да види още червено мастило. Текстът със сигурност беше част от по-голямо писмо. Но не намери нищо.

Еванджелин огледа спалнята си — колкото повече растеше изтощението й, толкова повече мекота виждаше в нея. Отвори друга картичка и после още една. Във всяка картичка имаше прикрепени еднакви жълтеникавобели страници, и всички те бяха изпълнени с изписани редове, които започваха и свършваха без каквато и да било логика. От единайсетте картички само адресираната до нея съдържаше определено начало или край. Изреченията нямаха нито препинателни знаци, нито главни букви. На страниците нямаше номера, а редът не можеше да се разбере от хронологията, по която бяха изпратени. Всъщност на Еванджелин й се стори, че страниците просто са били запълнени с един безкраен поток от думи. И което бе още по-лошо, написаното беше с толкова дребни букви, че очите й се измориха да се напрягат.

След като разглежда известно време страниците, Еванджелин върна всяка картичка в съответния плик, като следеше годината на клеймото. От усилието да разбере разбърканите страници с почерка на баба й усети пулсираща болка в главата. Не можеше да мисли ясно, болката в слепоочията беше остра. Трябваше да е заспала още преди часове. Завърза картичките и ги постави под възглавницата си, като внимаваше да не огъне или измачка крайчетата им. Първо трябваше да поспи, за да може да направи нещо.

Без да се бави и да облича пижама, Еванджелин остави булото на нощната масичка, събу обувките си и направо падна в леглото. Почувства чаршафите превъзходно хладни и меки по кожата си. И като придърпа одеялото до брадичката си и размърда обвитите в найлона на чорапите пръсти на краката, тя потъна в бездънното свободно падане на съня.

По линията Северен Хъдсън,

някъде между Покипси и станция

Харлем — 125-та улица в Ню Йорк

Верлен беше хванал последния за нощта влак в посока юг. От дясната му страна река Хъдсън се носеше успоредно на релсите; отляво, заснежените хълмове се издигаха за среща с нощното небе. Влакът бе затоплен, добре осветен и празен. Бирите „Корона“, които бе изпил в бара в Милтън и бавният, люлеещ ритъм на влака му осигуряваха в комбинация спокойствие до степен на отчуждение, ако не и удоволствие. Макар и да ненавиждаше мисълта, че изостави реното си, действителността беше такава, че вероятно никога повече нямаше да върне колата в работещо състояние. Беше модел от осемдесетте с ръбест корпус, чийто простичък дизайн сочеше към ранния тип рено от следвоенната епоха, към колите, които — тъй като никога не бяха внасяни в Съединените щати, а той никога не бе ходил във Франция — Верлен бе виждал само на снимки. А сега неговото рено беше разбито и изтърбушено.

По-лошото от загубата на колата обаче, беше загубата на цялата документация от проучването му. Освен прецизно организирания материал, използван в подкрепа на докторската му дисертация — кутия с цветни диапозитиви, бележки и обща информация за съвместната дейност на Абигейл Рокфелер с Музея за модерно изкуство, — имаше и стотици страници с фотокопия и бележки, правени през последната година от работата му за Пърсивал Григори. И макар формулировките да не бяха съвсем оригинални, те бяха всичко, което имаше. И всичко това бе на задната седалка, в сака, който хората на Григори откраднаха. Беше направил копия на повечето текстове, но понеже Григори му вадеше душата, се организираше по-зле от обичайното. Не можеше да си спомни точно от кои материали за „Света Роза“ — Рокфелер наистина бе направил копия, нито знаеше със сигурност кое пъхна в сака и кое остави. Налагаше се да спре до офиса и да провери архивите си. Засега трябваше да се надява, че е бил достатъчно предвидлив да запази част от най-важните документи. Въпреки всичко, което се беше случило през последните часове, едно със сигурност бе утешително: първо, оригиналните писма от Иночента до Абигейл Рокфелер бяха заключени в офиса му; и, второ, беше задържал у себе си архитектурните чертежи от манастира „Света Роза“.

Пъхна наранената си ръка дълбоко във вътрешния джоб на палтото и извади пакета с проектите. След презрителното отношение на Григори към тях в Сентръл Парк той бе помислил, че са почти ненужни. Тогава защо Григори изпрати мутри да разбият колата му, ако нямаха стойност?

Верлен разгъна листата на коленете си и погледът му падна върху печата с лирата. Съвпадението между печата с шашката и медальона на Еванджелин беше парадокс, който Верлен искаше на всяка цена да си обясни. Всъщност всичко около тази лира — още от наличието й върху тракийската монета, която бе открил като център на емблемата на „Света Роза“ — беше невероятно, почти митологично. Сякаш личният му опит бе придобил свойствата на символизма и на пластовете исторически смисъл, които той бе свикнал да използва в изследванията си по история на изкуството. Може би той налагаше собственото си научно обучение върху тази ситуация и правеше заключения там, където те не съществуваха, придавайки романтичен ореол на работата си и раздувайки безсмислено всичко. И сега, както се беше настанил на мястото си във влака и имаше спокойствието да размисли върху случилото се, Верлен започна да се чуди дали не беше реагирал прекалено бурно на колието с лирата. Може би мъжете, които бяха разбили реното му, нямаха нищо общо с Григори. Може би имаше друго, абсолютно логично обяснение за непонятните събития, станали през този ден.

Верлен взе празните листа за писма от манастира „Света Роза“ и ги приглади върху архитектурните чертежи. Хартията беше плътна, розова, със сложно преплетени розички и ангелчета в горната част, изпълнени във Викториански стил, които за свое учудване много му харесаха, въпреки че предпочиташе модернизма. Не го беше споменал преди малко, но Еванджелин нямаше право, като заяви, че майката основателка е направила дизайна на хартията за писма преди двеста години: изобретението на химически метод за правене на хартия от дървесен пулп, технологична революция, която разбива пощенските услуги и разрешава на отделни лица и групи да създават собствени канцеларски материали, настъпва едва в средата на 50-те години на деветнайсети век. Очевидно хартията на „Света Роза“ е била създадена най-вероятно в края на деветнайсети век, като за бланката са използвали нарисуваното от майката основателка. Фактически тази практика става изключително популярна по времето на Златната епоха. Известни личности като видната Абигейл Рокфелер полагат големи усилия да правят менюта за официални вечери, картички с послания, покани и персонализирани пликове и листа за писма, всяко с фамилните символи и емблеми, отпечатани върху най-висококачествената налична хартия. През изминалите години бе продавал на търг редица старинни комплекти от подобни, произведени по поръчка, материали.

Сега осъзна, че не беше поправил грешката на Еванджелин, защото тя го бе извадила от равновесие. Ако ставаше дума за някоя стара и злобна жена, заядлива и недопускаща хора до архивите, щеше да е съвършено подготвен да се справи с нея. През годините, когато бе искал достъп до библиотеки, се беше научил как да печели работещите там, или поне да печели симпатиите им. Но когато видя Еванджелин, остана безпомощен. Еванджелин беше красива, беше интелигентна, беше странно успокояваща и — като монахиня — напълно недостъпна. Навярно тя го харесваше, поне малко. Дори когато едва не го беше изритала от манастира, бе усетил странна връзка помежду им. Затвори очи и опита да си припомни точно как бе изглеждала, когато седна на бара в Милтън — с изключение на онази причудлива черна монашеска униформа, малко старомодна — като нормален човек на нормална вечерна среща. Струваше му се, че няма да може да забрави начина, по който тя се усмихна, съвсем леко, когато докосна ръката й.

Верлен остави люшкането на вагона до го отнесе в мечтателно състояние, при което в ума му блуждаеха мисли за Еванджелин, но изведнъж се стресна от удар по прозореца. До стъклото се бе притиснала огромна бяла ръка с разперени като пипала на морска звезда пръсти. Стреснат, Верлен се дръпна назад и се опита да я разгледа от различен ъгъл. Върху стъклото се появи и друга ръка и започна да тропа, сякаш всеки миг щеше да пробие дебелия пластмасов квадрат, да го избута от рамката. Бързо, влакнесто червено перо бръсна по прозореца. Верлен примигна, опитвайки да проумее дали случайно не беше заспал, дали тази фантастична гледка не беше сън. Но когато погледна по-отблизо, видя нещо, което смрази кръвта му. Отвън витаеха две огромни същества, големите им червени очи заплашително се блещеха срещу него, широките им криле ги носеха успоредно на влака. Той ги гледаше обзет от страх, неспособен да откъсне очи от тях. Дали не полудяваше, или странните същества приличаха на мутрите, изпочупили колата му? За свое изумление той смаяно заключи, че приличаха.

Верлен скочи на крака, грабна горната си дреха и хукна към тоалетната, малко помещение без прозорци, което миришеше на химикали. Пое дълбоко въздух и опита да се успокои. Дрехите му бяха пропити с пот, а в гърдите си усети някаква лекота, сякаш щеше да припадне. Чувствал се бе така само веднъж, като гимназист — беше препил на абитуриентския си бал.

Когато влакът стигна до покрайнините на града, Верлен напъха картите и хартията за писма дълбоко в джоба си. Излезе от тоалетната и закрачи бързо към предната част на влака, към кафе вагона. Само неколцина пътници слязоха от нощния влак в Харлем. Празната безлюдна гара го накара да изпита призрачното усещане, че е направил грешка, че навярно бе пропуснал гарата си, или, по-лошо, беше сбъркал влака. Извървя целия перон и тръгна по желязното стълбище надолу към тъмната, студена градска улица. Струваше му се, че някакъв катаклизъм е връхлетял Ню Йорк, докато го е нямало, и сякаш по някаква прищявка на съдбата той се беше завърнал в един опустошен и празен град.

Горен Ист Сайд,

Ню Йорк

Снежа беше поръчала на Пърсивал да остане вкъщи, но след като обикаля с часове около билярдната маса, докато чакаше Отърли да се обади с новини, той не можа да понесе да стои повече сам. Когато антуражът на майка му си тръгна през нощта и Пърсивал се убеди, че Снежа си е легнала, той грижливо се облече — сложи си смокинг и черно пардесю, сякаш току-що се бе върнал от галавечеря — и слезе с асансьора до Пето Авеню.

Обикновено контактът му с външния свят го оставяше безразличен. Като млад, когато бе живял в Париж и не можеше да не се сблъсква с вонята на човечеството, се беше научил напълно да пренебрегва хората. Не го интересуваше безкрайната суетня на човешката дейност — неуморния им труд, празниците им, забавленията им. Всичко му досаждаше. Но болестта му го беше променила. Беше започнал да наблюдава човешките същества, изучаваше с интерес странните им навици. Беше започнал да им съчувства.

Ясно му беше, че това е симптоматично за по-големите промени — онези, за които знаеше предварително, че ще настъпят, и които се бе подготвил да приеме като естествено развитие на метаморфозата му. Бяха му обяснили, че ще започне да изпитва нови и поразителни усещания, и действително установи, че се чувства неловко при вида на страданията на тези жалки създания. Отначало тези непознати чувства го бяха тровили с абсурдния изблик на емоции. Много добре му беше известно, че човешките същества са нисши и че страданията им са право пропорционални на мястото им във вселенския ред. Точно така се случваше с животните, които изглеждаха почти толкова окаяни колкото и човеците. Все пак Пърсивал започна да вижда красота в ритуалите им, в любовта към семейството, в тяхната отдаденост на молитвите, в упорството им пред физическата слабост. Въпреки че ги презираше, бе започнал да осъзнава трагедията на тяхната участ: те живееха и умираха така, сякаш знаеха за какво съществуват. Споменеше ли пред Отърли или Снежа какво мисли, щяха най-безмилостно да му се присмеят.

Бавно и мъчително Пърсивал Григори тръгна покрай величествените жилищни сгради в неговия квартал. Задъхваше се и си помагаше с бастуна, докато вървеше по заледения тротоар. Студеният вятър не му попречи — не чувстваше нищо освен проскърцването на корсета около гръдния си кош, изгарянето в гърдите, докато дишаше, и прищракването на коленете и бедрата, докато костите му се превръщаха в прах. Искаше му се да свали сакото и да развърже тялото си, да остави студения въздух да погали раните по кожата му. Обезобразените, загниващи крила на гърба му се притискаха в дрехите и той изглеждаше като с гърбица, чудовище някакво, деформирано същество, отритнато от света. Искаше му се при тези късни нощни разходки да може да се размени с безгрижните, здрави хора, които минаваха покрай него. Беше почти съгласен да стане човек, стига това да го освободеше от болката му.

След като повървя известно време, умората надделя. Спря в някаква винарна, лъскаво място с полиран месинг и червено кадифе. Вътре беше претъпкано и топло. Поръча си чаша шотландско уиски „Макалън“ и избра уединена маса в ъгъла, откъдето можеше да наблюдава как се веселят живите.

Точно бе привършил с първата чаша, когато забеляза една жена в края на помещението. Беше млада, с лъскава черна коса, подстригана в стила на 30-те години. Седеше на маса в далечния край на препълнения салон, заобиколена от група приятели. Въпреки че бе облечена по последната младежка мода — тесни джинси и дантелена, дълбоко изрязана блуза, — в красотата й имаше класическата чистота, която Пърсивал свързваше с жените от друга епоха. Младата дама беше като близначка на неговата любима Габриела Леви-Франш.

Повече от час Пърсивал не свали поглед от нея. Подреди в представите си нейните жестове и изражения, забелязвайки, че тя приличаше на Габриела не само на вид. Може би, разсъждаваше Пърсивал, му се искаше прекалено отчаяно да види чертите на Габриела: в мълчанието на младата жена Пърсивал откри аналитичната интелигентност на Габриела; в невъзмутимия поглед на младата жена виждаше склонността на Габриела да пази тайна. Жената беше резервирана сред приятелите си, точно както Габриела винаги беше резервирана сред тълпата. Пърсивал се досети, че жертвата му предпочиташе да слуша, да оставя приятелите си да бръщолевят различните забавни глупости, пълнещи живота им, докато тя тайно оценяваше навиците им и класифицираше силните страни и грешките им с клинична липса на жалост. Пърсивал не можеше да свали очи от нея. Реши да изчака, докато тя остане сама, за да поговори с нея.

След като той вече беше изпил още много чаши „Макалън“, най-после младата жена си взе палтото и се отправи към вратата. Докато вървеше, Пърсивал я пресрещна и препречи пътя й с бастуна си. Полираният абанос докосна крака й.

— Простете, че ви спирам без заобиколки — каза той и застана така, че да се извиси над нея. — Но настоявам да ви почерпя едно питие.

Младата жена стресната го погледна. Той не можеше да каже кое я изненада повече — бастунът на пътя й или необичайният подход да я помоли да остане с него.

— Ужасно сте облечен — каза тя и изгледа смокинга му. Гласът й беше висок и емоционален, точно обратното на студения, безпристрастен маниер на Габриела, обрат, който мигновено разби фантазиите на Пърсивал. Искал бе да вярва, че е открил Габриела, но му стана ясно, че това лице не приличаше на Габриела така, както се бе надявал. Независимо от това, жадуваше да говори с нея, да я гледа, да възроди миналото.

Кимна й да седне срещу него. Тя се поколеба само за миг, огледа още веднъж скъпите му дрехи и седна. За негово разочарование физическата прилика с Габриела намаля още повече, когато я разгледа съвсем отблизо. Кожата й беше осеяна със ситни лунички, докато кожата на Габриела беше бяла и без петънце. Очите й бяха кафяви, а очите на Габриела — яркозелени. И все пак извивката на раменете й и начинът, по който некадърно подстриганата й черна коса падаше върху страните й бяха достатъчни, за да задържат възхищението му. Поръча бутилка шампанско — най-скъпата бутилка в заведението — и започна да я забавлява с истории от приключенията си в Европа, изменяйки ги така, че да скрие възрастта си или по-скоро липсата на възраст. Макар да бе живял в Париж през трийсетте, сега й разказа, че е живял там през осемдесетте. Макар бизнес интересите му да бяха изцяло дирижирани от баща му, той сега твърдеше, че управлява собствено предприятие. Не че тя обръщаше някакво внимание на по-деликатните моменти или подробности в разказа му. Изглежда малко я интересуваше какво й говори — пиеше си шампанското и слушаше, без и най-малката представа, че е причина за такъв силен смут. Нямаше значение дали тя седеше там няма като манекен, стига да можеше да я държи пред себе си, мълчалива и с широко отворени очи — малко се забавляваше, малко го харесваше, ръката й — небрежно отпусната на облегалката на стола, мимолетните прилики с Габриела — непокътнати. Важна беше илюзията, че времето се е върнало назад.

Фантазията му позволи да си спомни заслепяващата ярост, причинена от предателството на Габриела. Двамата с нея заедно бяха решили да откраднат родопското съкровище. Планът им беше прецизно уточнен и според Пърсивал, блестящ. Връзката им беше страстна, но и взаимно изгодна. Габриела му беше дала информация за дейността на ангелолозите — подробни доклади върху притежаваното от ангелолозите и местонахождението им, — а Пърсивал даваше на Габриела информация, която й позволяваше с лекота да напредва в йерархията на дружеството. Бизнес връзките им — нямаше друга дума за този светски обмен — му служеха само за да се възхищава от Габриела. Още повече я ценеше заради жаждата й да успее.

Ориентирана от Габриела, фамилията Григори научи за Втората ангелска експедиция. Планът им беше блестящ. Пърсивал и Габриела заедно бяха подготвили отвличането на Серафина Валко, изработвайки маршрута на придвижване през Париж, като бяха направили възможното куфарът да остане в ръцете на Габриела. Бяха се обзаложили, че една сделка — размяната на ангелолозите срещу куфара със съкровището — ще бъде тутакси одобрена от съвета на ангелолозите. Д-р Серафина Валко беше не само ангелолог със световна известност, тя беше и съпруга на ръководителя на съвета Рафаел Валко. Не съществуваше никаква възможност съветът да я остави да умре, независимо колко ценен беше въпросният предмет. Габриела го уверяваше, че планът им ще има успех. Той й бе повярвал. Но скоро стана ясно, че е допусната ужасна грешка. Членовете на съвета бяха избити. Пърсивал лично уби Серафина Валко. Тя бе умряла в мълчание, въпреки че бяха направили всичко, за да я принудят да издаде информацията за предмета, който беше открила. И по-лошото, Габриела го беше предала.

Същата нощ, когато му беше дала кожения куфар с лирата, той възнамеряваше да се ожени за нея. Щеше да я заведе в техния кръг, дори против волята на родителите си, които с право отдавна подозираха, че тя е шпионин, който иска да се внедри във фамилията Григори. Пърсивал я бе защитил. И тогава майка му беше взела лирата, за да бъде изследвана от немски експерт по древни музикални инструменти, проверяващ нацистките съкровища. Установиха, че лирата не е нищо повече от добре изработен дубликат, древен сирийски образец, направен от юлска кост. Габриела го беше излъгала. Унижаваха го и му се подиграваха за това, че се е доверил на Габриела, в която Снежа никога не бе имала доверие.

След онова предателство той си беше измил ръцете с Габриела, оставяйки я на другите, решение, което намираше за мъчително. Малко по-късно научи, че наказанието й било изключително сурово. Намерението му беше тя да умре — беше наредил да я убият, вместо да я измъчват, — но чрез някаква комбинация от късмет и изключителното планиране на част от колегите й, тя се беше спасила. След като се възстанови, тя се омъжи за Рафаел Валко, брак, който й помогна да се издигне в кариерата. Пърсивал пръв би признал, че Габриела е най-добрата в своята област от малкото ангелолози, напълно проникнали в техния свят.

В действителност той не беше разговарял с Габриела повече от петдесет години. Също като другите, и тя беше поставена под постоянен надзор, професионалните и личните й дейности се наблюдаваха по всяко време на денонощието. Известно му беше, че се е преселила в Ню Йорк и продължавала работи срещу него и семейството му. Но Пърсивал знаеше твърде малко за подробностите от личния й живот. След любовната им връзка неговото семейство правеше всичко възможно да крие от него информацията за Габриела Леви-Франш Валко.

Последното, което чу, беше, че Габриела още се бори срещу неизбежния упадък на ангелологията, срещу безнадеждността на каузата им. Представяше си как вече е остаряла, лицето й все така красиво, но с унило изражение. Сигурно изобщо не приличаше на младата, фриволна, глуповата жена, която сега седеше насреща му. Пърсивал се облегна на стола и заразглежда жената — със смешната дълбоко изрязана блуза и нелепи бижута. Беше се напила — всъщност най-вероятно вече си беше пийнала още преди той да поръча шампанското. Простоватата жена пред него нямаше нищо общо с Габриела.

— Ела с мен! — подкани я Пърсивал и хвърли пачка банкноти на масата.

Облече си палтото, взе си бастуна и тръгна в нощта, обгърнал с ръка младата жена. Тя беше висока и слаба, с по-едри кости от Габриела. Пърсивал усещаше чисто сексуалното привличане помежду им — открай време ставаше така, човешките жени ставаха жертва на ангелския чар.

Тази също не се различаваше от останалите. Вървеше доброволно до Пърсивал и няколко преки двамата крачиха в мълчание, а когато намериха уединена алея, той я хвана за ръката и я поведе към сянката. Непоносимото, почти животинско желание, което изпитваше към нея, разпали гнева му. Той я целуна, облада я и после, в някаква ярост, обгърна с дългите си студени пръсти нежната й топла шия и стисна костите, докато започнаха да се чупят. Младата жена захриптя и го заблъска, мъчейки се да се освободи от хватката му, но беше твърде късно. Пърсивал Григори бе обладан от страстта да убива. Екстазът на болката й, неподправеното блаженство от нейната съпротива, предизвика тръпки на желание през тялото му. Въображаемата мисъл, че в хватката му е попаднала Габриела, още повече засили удоволствието му.

Манастир „Света Роза“ Милтън,

щата Ню Йорк

Еванджелин се събуди, обзета от паника. След като години наред беше спазвала строга програма, случваше се да се обърка, когато се отклоняваше от графика. Огледа стаята си и като усети, че сънят още тежи на сетивата й, реши, че това, което вижда, съвсем не е нейната спалня, а малка, подредена стая с безупречно чисти прозорци и избърсани от праха лавици, които съществуваха в някакъв сън, и отново заспа.

Пред нея се появиха мимолетните образи на майка й и баща й. Бяха заедно в апартамента им в Париж, домът от детството й. Не правеха нищо специално, просто чакаха. В съня баща й беше млад и красив, по-щастлив, отколкото Еванджелин го беше виждала от смъртта на майка си. Майка й — дори и насън Еванджелин се напрягаше да я види — стоеше в далечината, неясна фигура, лицето й закрито от шапка за слънце. Еванджелин посегна към нея, отчаяно искаше да докосне майчината ръка. От дълбините на съня зовеше майка си да се доближи. Но докато тя се напрягаше да бъде по-близко до нея, Анджела се отдалечи, разтапяйки се в ръката й като прозрачна, илюзорна мъгла.

Еванджелин се събуди за втори път, сепната от реалността на съня. Ярката червена светлина на будилника осветяваше три цифри: 4:55. През тялото й премина ток: щеше да закъснее за предвидения за нея час за молитва. Докато премигваше и оглеждаше стаята, разбра, че е оставила пердетата дръпнати и в стаята й се беше настанило нощното небе. Белите й чаршафи бяха оцветени в сивкаво лилаво, сякаш поръсени с пепел. Застана до леглото и навлече черната си пола, закопча бялата блуза и нагласи булото върху косата си.

Докато си припомняше съня, обля я вълна от носталгия. Независимо от изминалото време Еванджелин усещаше отсъствието на родителите си остро, както когато беше дете. Баща й умря внезапно преди три години, сърцето му беше спряло, докато спеше. Макар и да отбелязваше всяка година датата на смъртта му с панихида в негова памет, Еванджелин трудно се примиряваше с факта, че той няма да знае колко е пораснала и колко се е променила, откакто е положила клетвите си, как беше заприличала на него повече, отколкото и той, и майка й биха си представили за възможно. Казвал й беше много пъти, че по темперамент тя прилича на майка си — и двете бяха амбициозни и самоуверени, очите им все гледаха в целта, а не в средствата за постигането й. Но всъщност тя бе белязана от неговата личност.

Тъкмо Еванджелин се готвеше да тръгва, когато се сети за картичките от баба й, които толкова я бяха разочаровали предната нощ. Присегна се под възглавницата, прерови ги и въпреки факта, че щеше да закъснее за молитвата, реши да опита още веднъж да проумее заплетените думи, които баба й беше изпратила.

Извади картичките от пликовете и ги постави на леглото. Един от образите, който бе подминала заради изтощението си предната нощ, привлече вниманието на Еванджелин. Беше бледа скица на ангел с ръце върху стъпенките на стълба. Сигурна беше, че е виждала и преди този образ, макар да не можеше да си спомни къде бе попадала на него или защо й се струваше познат. Точно това я накара да постави друга картичка редом и като направи това, нещо щракна в ума й. Изведнъж образите добиха смисъл. Скиците на ангелите върху картичките бяха фрагменти от по-голяма картина.

Еванджелин размести парчетата, пренареждайки ги в различни конфигурации, по цветове и краища, все едно че изграждаше ребус, докато накрая не се появи цяла панорама: рояци бляскави ангели се качваха по прекрасна вита стълба и навлизаха в избухналата небесна светлина. Еванджелин познаваше добре тази картина. Беше репродукция на „Стълбата на Яков“ от Уилям Блейк, рисунка, която баща й я беше завел да види като дете в Британския музей. Майка й обичаше Уилям Блейк — събирала беше книги с поезия и офорти на Блейк, а баща й беше купил като подарък за Анджела копие на „Стълбата на Яков“. След смъртта на Анджела бяха взели картината в Америка. Беше една от единствените картини, които украсяваха простичкия им апартамент в Бруклин.

Еванджелин отвори най-горната лява картичка и извади отвътре къс хартия. Отвори втората картичка и направи същото. Доближи парчетата едно до друго и видя, че посланието на баба й вървеше по същия начин като образите. Посланието трябва да е било писано по едно и също време, нарязано на правоъгълни парчета и запечатано в пликовете, които Габриела е изпращала всяка година. Ако Еванджелин подредеше кремавите страници една до друга, словесната бърканица щеше навярно да образува разбираеми изречения. Баба й беше намерила начин да осигури безопасност на посланието си.

Еванджелин подреди страниците, поставяйки листовете един до друг, докато пред нея не се разкри текст, изписан с изискания почерк на Габриела. Когато го прочете целият, установи, че е била права. Макар да нямаше нито пунктуация, нито главни букви, за да се разграничава единият ред от другия, фрагментите перфектно си пасваха. Докато погледът й минаваше по редовете, Еванджелин почти чуваше спокойния и властен глас на Габриела.

Когато настъпи моментът, в който ще четеш това, вече ще си жена на двайсет и пет — ако всичко е станало според желанията на баща ти и на мен, — ще водиш безопасно и смислено съществуване под надзора на нашите сестри на непрестанното преклонение в манастира „Света Роза“. Когато пиша това, годината е 1988. Ти си точно на дванайсет. Със сигурност ще се учудиш как е станало така, че да получиш това писмо чак сега, толкова дълго след като е било написано. Може би ще загина, преди да го прочетеш. Може и баща ти вече да го няма. Няма как човек да прозре какво ще стане в бъдеще. Нас трябва да ни занимават миналото и настоящето. Именно на това искам да обърнеш внимание.

Можеш и да се зачудиш защо през последните години съм отсъствала от живота ти. Навярно се сърдиш, че не съм се свързала с теб, докато си била в манастира „Света Роза“. Мисълта за времето, което прекарахме заедно в Ню Йорк, през тези най-важни години преди да заминеш за манастира, ме е поддържала в много трудни моменти. Както и мисълта за времето, което прекарахме в Париж, когато ти беше съвсем малка. Възможно е да ме помниш от онова време, макар че много се съмнявам. Обичах да те водя в Булонския лес заедно с майка ти. Споменът за тези щастливи следобеди пазя и до ден-днешен. Ти беше толкова малко момиченце, когато убиха майка ти. Това беше престъпление, което ти я отне, докато беше съвсем невръстна. Често се питам дали знаеш колко блестящо жива беше тя, колко много те обичаше. Сигурна съм, че баща ти, който обожаваше Анджела, ти е разказвал много за нея.

Трябва също да ти е казвал, че след станалото той настоя веднага да напуснете Париж, вярвайки, че в Америка ще е по-безопасно за теб. Затова вие заминахте, за да не се завърнете никога повече. Не го упреквам, че те отведе — негово беше правото да те защити, особено след случилото се с майка ти.

Може да ти е трудно да разбереш, но независимо колко искам да те видя, не ми е възможно да се свързвам направо с теб. Присъствието ми би застрашило двамата с баща ти, а също и — ако си се подчинила на желанието на баща си — добрите сестри в манастира „Света Роза“. След случилото се с твоята майка аз не мога да си позволя да поема подобен риск. Мога само да се надявам, че до двайсет и пет ще си достатъчно голяма, за да разбереш колко трябва да внимаваш, да осъзнаеш отговорността, която носиш за това, че знаеш истината за своето потекло и за своята съдба, която в нашето семейство представлява два клона на едно и също дърво.

Не е по силите ми да гадая колко знаеш за работата на родителите си. Доколкото познавам баща ти, той сигурно не ти е казал нищо за ангелологията, а се е опитал да те предпази дори от зачатъците на нашата дисциплина. Лука е добър човек и мотивите му са съвсем смислени, но аз бих те отгледала по съвсем различен начин. Може би изобщо не съзнаваш, че твоето семейство е участвало в една от големите тайни битки между Небето и Земята, но от друга страна, умните деца виждат и чуват всичко. Подозирам, че ти си именно едно такова дете. Може би си разкрила тайната на баща ти по свой собствен път? Може би дори знаеш, че мястото ти в „Света Роза“ е било уредено преди първото ти причастие, когато сестра Перпетуа — в съответствие с изискванията на ангелоложките институции — се съгласи да те приюти? Може би знаеш, че ти, дъщеря на ангелолози, внучка на ангелолози, си нашата надежда за бъдещето? Ако останеш безразлична към тази материя, моето писмо може съвсем да те стъписа. Моля прочети думите ми до края, скъпа Еванджелин, независимо колко ще се разстроиш.

Майка ти започна работата си за ангелологията като химик. Беше блестяща по математика и още по-блестяща като учен. Нейният ум беше наистина възможно най-добрият, способен да възприема едновременно както буквални, така и фантастични идеи.

В първата си книга тя си представяше изтребването на нефилимите като неизбежност както е при Дарвин, като логически край на тяхното смесване с човечеството, при което ангелските качества се размиват в безрезултатни характеристики. Въпреки че лично аз не разбирах напълно нейния подход — моите интереси и образование се намираха в социално-митологичната сфера, — аз разбирах идеята за материалната ентропия и древната истина, че духът винаги ще изтощава плътта. Втората книга на Анджела за хибридизацията на нефилимите с човеците, прилагаща генетични изследвания, базирани на Уотсън и Крик, омагьоса нашия съвет. Анджела бързо се издигна в дружеството. Получи пълна професура на двайсет и пет годишна възраст, нечувана чест в нашия институт, осигуриха й най-новата техника, най-добрата лаборатория и неограничени финансови средства за изследователска работа.

Със славата дойде и опасността. Скоро Анджела се превърна в мишена. За живота й се появиха множество заплахи. Нивата на охрана около лабораторията й бяха високи — лично се уверих в това. Въпреки всичко те я похитиха именно от нейната лаборатория.

Според мен баща ти не ти е разказал подробностите за нейното похищение. Мъчително е за разказване, самата аз никога не съм могла да го разкажа на друг. Те не убиха веднага майка ти. Агенти на нефилимите я отвлякоха от лабораторията и я държаха няколко седмици в клиника в Швейцария. Това беше обичайният им метод — да отвличат важни ангелоложки личности с цел да направят стратегическа сделка. Нашата политика беше винаги да отказваме преговори, но когато Анджела беше отвлечена, аз полудях. Независимо от политиката ни, бях готова да продам света, само и само да сия върна невредима.

Отначало баща ти се съгласие мен. Много от бележниците й с изследвания бяха у него и решихме да ги предложим в замяна на живота на Анджела. Въпреки че не разбирах подробностите от работата на Анджела в областта на генетиката, поне толкова разбирах: нефилимите бяха започнали да боледуват, броят им намаляваше и те се нуждаеха от лекарство. Съобщих на похитителите на Анджела, че бележниците съдържат тайна информация, която ще спаси расата им. За моя радост, те се съгласиха на сделката.

Може би наивно повярвах, че ще спазят своята част от споразумението. Когато пристигнах в Швейцария и им предоставих бележниците на Анджела, те ми предадоха дървен сандък с тялото на дъщеря ми. Беше мъртва от няколко дни. Кожата й беше цялата в рани, косата й — сплъстена от кръв. Целунах студеното й чело и разбрах, че съм загубила онова, което имаше най-голямо значение за мен. Боя се, че последните й дни са преминали в мъчения. Картината на последните й часове никога не излиза от ума ми.

Прости ми, че именно аз ти съобщавам тази ужасна история. Изкушавах се да запазя мълчание, да те предпазя от чудовищните подробности. Но сега ти си жена, а с възрастта ние трябва да се изправим пред истината. Трябва да проумеем дори и най-мрачните сфери на човешкото съществуване. Трябва да се преборим със силата на злото, с неговото присъствие в света, с неумиращата му власт над човечеството и с нашата готовност да го подкрепяме. Малка утеха е, сигурна съм, да знаеш, че не си сама в своето отчаяние. За мен смъртта на Анджела е най-мрачната от всички мрачни зони. Моите кошмари кънтят от нейния глас и от гласа на нейния убиец.

Баща ти не можеше да живее в Европа след случилото се. Отлитането му в Америка беше бързо и окончателно — скъса контакти с всички свои роднини и приятели, включително и с мен, за да те отгледа в самота и покой. Осигури ти нормално детство, лукс, какъвто малцина от нас в ангелоложките семейства имахме. Но за бягството му имаше и друга причина.

Нефилимите не бяха доволни от безценната информация, която им бях предала така наивно. Скоро след това те претърсиха апартамента ми в Париж и взеха всичко ценно за мен и за каузата ни, включително един от работните дневници на майка ти. Знаеш ли, в чантата с бележници, които предадох в Швейцария, имаше един, който оставих при мен, убедена, че ще е на сигурно място сред моите вещи. Беше любопитна колекция от теоретични текстове, които майка ти беше събирала за третата си книга. Книгата беше на ранен етап и затова остана незавършена, но при първото преглеждане на бележките разбрах колко блестяща, опасна и ценна би била тя. Всъщност вярвам, че именно заради тези теории нефилимите похитиха Анджела.

Щом тази информация попадна в ръцете им, разбрах, че всичките ми опити да запазя в тайна съдържанието на дневника, са пропаднали. Бях покрусена от загубата му, но едно ме успокояваше: бях го преписала дума по дума в кожен бележник, който сигурно ти е много познат — това е същият бележник, който ми даде моят ментор, д-р Серафина Валко, и същият бележник, който аз ти дадох след смъртта на майка ти. Навремето този бележник принадлежеше на моята учителка. Сега е в твоите ръце.

Бележникът съдържаше теориите на Анджела за физическите ефекти от музиката върху молекулярните структури. Тя беше започнала с простички експерименти, използвайки по-нисши форми на живот — растения, насекоми, червеи — и бе стигнала до по-сложните организми, включително, ако може да се вярва на дневника с експериментите й, и до използването на кичур коса от дете на исполин. Правеше тестове на ефектите от някои небесни инструменти — ние притежавахме доста от тях и Анджела имаше пълен достъп, — използвайки генетични проби от нефилими като парченца от пера на крила и кичури коса. Анджела откри, че музиката на някои от тези така наречени небесни инструменти фактически има силата да променя генетичната структура на нефилимската тъкан. Освен това, определено редуване на акорди и тоналности имало силата да намалява мощта на нефилимите, докато други музикални фрази изглежда я увеличавали.

Анджела бе обсъдила надълго и нашироко тази теория с баща ти. Той разбираше работата й по-добре от всички останали и макар подробностите да са много сложни, и лично аз да нямам представа от точните научни методи, баща ти ми помогна да разбера, че Анджела е имала доказателство за дълбокия, най-невероятен ефект от музикалните вибрации върху клетъчните структури. Известни комбинации от музикални теми произвеждали дълбоки физически резултати в материята. Музиката, изпълнена от пиано, води до мутират на пигментацията на орхидеите — етюдите на Шопен оставят розови петънца по белите им листенца, от Бетовен жълтите листенца стават кално кафяви. Цигулката води до увеличаване на броя на сегментите в червея. Непрекъснатото подрънкване на перкусионния триангел води до раждането на много домашни мушици без крила. И така нататък.

Можеш да си представиш удивлението ми, когато преди известно време, много години след смъртта на Анджела, открих, че японски учен на име Масару Емото е направил подобен експеримент, като използвал водата като среда за тестване на музикални вибрации. Използвайки най-новата фотографска технология, д-р Емото успял да улови драстични изменения в молекулярната структура на водата след излагането й на известни музикални вибрации. Той доказал, че някои мелодии създават нови молекулни формации във водата. По същество тези експерименти потвърждават експериментите на майка ти, доказвайки, че музикалните вибрации действат на най-основно равнище върху органичната материя и променят структурния й състав.

Тези на вид фриволни експерименти стават особено интересни, ако бъдат погледнати в светлината на работата на Анджела върху ангелската биология. Баща ти беше необикновено сдържан по отношение на експериментите на Анджела и отказваше да ми каже повече от това, което бях видяла в дневника. Но и от този малък ъгъл можех да доловя, че майка ти е правила изпитания на ефектите на някои небесни инструменти върху нашите генетични проби от нефилими, преди всичко върху пера, взети от крилата на създанията. Тя беше открила, че някои от тези така наречени небесни инструменти имат силата да променят самите генетични градивни блокове на нефилимската тъкан. Освен това някои редуващи се музикални фрази, изпълнени на тези инструменти, имали силата не само да променят клетъчната структура, но и да разрушават целостта на нефилимския геном. Убедена съм, че Анджела загина именно заради това свое откритие. Нахълтването в моята квартира убеди баща ти, че в Париж ти не си в безопасност. Беше ясно, че нефилимите знаят твърде много.

Но историята, която предизвика това писмо, се върти около една хипотеза, заровена дълбоко в много от доказаните теории на Анджела. Това е хипотеза относно лирата на Орфей, за която тя знаеше, че е запазена и скрита в Съединените щати от Абигейл Рокфелер през 1943 година. Анджела предлага теория, свързваща научните й открития за небесните инструменти с лирата на Орфей, която била смятана за по-мощна от всички други инструменти, взети заедно. Знаех, че от нейния дневник сигурно са разбрали свойствата на лирата. И докато преди те бяха имали само неясна представа за значението на лирата, от творбите на Анджела бяха научили, че това е първичният, най-значим инструмент, който може да ги върне в състояние на ангелска чистота, невиждана на земята от времето на наблюдателите насам. Възможно е Анджела да е намерила и самото решение за увреждането на нефилимите в музиката от лирата на наблюдателите, в съвременността станала известна като лирата на Орфей.

Имай го предвид, скъпа Еванджелин: да се проумее значението на Орфеевата лира се оказва изпитание. Орфей е толкова плътно обграден от легенди, че ние не можем да различим точните очертания на живота му като смъртен. Не знаем нито годината на раждането му, нито истинското му родословие, нито реалните измерения на таланта му да свири с лирата. За него се знае, че е син на музата Калиопа и речния бог Еагър, но това, разбира се, е митология, а нашата работа е да отделим митологичното от историческото, да отделим легендата от факта, магическото от истината. Реалното измерение на талантите му не е само в лирата. Орфей ли е дал поезията на човечеството? Той ли е открил лирата по време на легендарното си пътешествие в Подземния свят? Бил ли е влиятелен през своя живот, както твърди историята? До VI в. пр. Хр. той е бил известен в света на древните гърци като майстор на песните и музиката, но историците нашироко дискутират факта как се е добрал до инструмента на ангелите. Работата на майка ти единствено потвърди дългогодишните теории за значението на лирата. Нейната хипотеза, толкова съществена за напредъка ни срещу нефилимите, я доведе до гибелта й. Сега ти го знаеш. Но онова, което не знаеш, е че работата й не е довършена. Аз прекарах целия си живот в стремеж да я довърша. А ти, Еванджелин, някой ден ще продължиш оттам, докъдето стигнах аз.

Баща ти може да ти е казал, и да не ти е казала за напредъка на Анджела и приноса й за нашата кауза.

Не съм в състояние да го знам. Той се отдръпна от мен преди много години и аз не се надявам отново да ми се довери. Ти обаче си различна. Ако поискаш да разбереш подробности за работата на майка ти, той ще ти каже всичко. Сега в твоите ръце е да продължиш традицията на семейството си. Това е твое наследство и твоя съдба. Лука ще те напътства там, където аз не мога, сигурна съм в това. Само трябва направо да го помолиш. И, скъпа моя, трябва да упорстваш. От цялото си сърце те благославям и настоявам да продължиш. Но трябва да съзнаваш ролята си в бъдещето на нашата свещена дисциплина и сериозните опасности, които те очакват. Мнозина са тези, които искат да унищожат нашата дейност, готови да убиват безскрупулно, за да постигнат целта си. Майка ти загина от ръцете на семейство Григори, чиито усилия поддържат битката между нефилимите и ангелолозите. Не се съмнявам, че трябва да бъдеш предупредена за опасностите пред теб. И се пази от онези, които желаят да ти навредят.

Еванджелин едва не се разплака от разочарование при този категоричен край на посланието. Ампутираното писмо не й даваше никакви по-нататъшни указания какво да направи. Разрови картичките и отново препрочете думите на баба си, отчаяно търсеща нещо, което е пропуснала.

Описанието на смъртта на майка й причини на Еванджелин такава болка, че се наложи да прекрати четенето. Подробностите бяха потресаващи, а в преразказа на Габриела за ужасната гибел на Анджела имаше като че ли нещо жестоко, почти безсърдечно. Еванджелин опита да си представи тялото на майка си изранено и съсипано, красивото й лице — обезобразено. Избърса очи с опакото на ръката, си и най-накрая осъзна защо баща й я беше отвел толкова далече от родината й.

След като прочете за трети път картичките, Еванджелин спря, за да вникне в написаното за убийците на майка й. Мнозина са тези, които искат да унищожат нашата дейност, готови да убиват безскрупулно, за да постигнат целта си. Майка ти загина от ръцете на семейство Григори, чиито усилия поддържат битката между нефилимите и ангелолозите. Не се съмнявам, че трябва да бъдеш предупредена за опасностите пред теб. И се пази от онези, които желаят да ти навредят. Чувала беше името, но не можеше да каже къде, докато не си спомни, че Верлен работеше за мъж на име Пърсивал Григори. Верлен работеше за най-големия й враг.

Ужасът от осъзнаването на този факт мигновено парализира Еванджелин. Възможно беше Верлен да не си дава сметка за опасността, в която се намира. Той може би действително имаше контакт с Пърсивал Григори. Това, което бе смятала за най-добрия план — да изпрати Верлен обратно в Ню Йорк и да продължи в „Света Роза“ сякаш нищо значително не се е случило, — бе изправило и двамата пред сериозна опасност. Верлен може би вече докладваше откритието си на Григори.

Започна да прибира картичките, когато погледът й се спря на ред, който я порази като много странен: Когато настъпи моментът, в който ще четеш това, вече ще си жена на двайсет и пет. Еванджелин си припомни, че Селестин била помолена да предаде картичките на Еванджелин, когато тя навърши двайсет и пет. Значи посланието трябва да е било замислено и написано изцяло преди повече от десет години, когато Еванджелин е била на дванайсет, тъй като всяко писмо е било изпращано всяка следваща година. Сега Еванджелин беше на двайсет и три. Това означаваше, че трябва да има още две картички и още две парченца от пъзела, който баба й беше приготвила, в очакване да бъдат намерени.

Еванджелин отново взе пликовете и ги подреди хронологично, като провери датите на мастиленото клеймо върху марките. Последната картичка беше пристигнала предната Коледа, на 21 декември 1998 година. Всъщност всичките картички носеха подобни дати — бяха изпращани дни преди Коледа. Ако картичката за настоящата година е била изпратена по същия начин, трябваше да е пристигнала със следобедната поща. Еванджелин опакова заедно картичките, сложи ги в джоба на полата си и побърза да излезе от килията.

Колумбийски университет,

Морнингсайд Хайтс, Ню Йорк

От 125-та улица — спирка Харлем до офиса Верлен вървя дълго в студа, но понеже беше закопчал палтото си, смело посрещаше смразяващия вятър. Когато пристигна в кампуса на Колумбийския университет, всичко беше абсолютно спокойно, по-тихо и тъмно, отколкото го бе виждал досега. Празниците бяха изпратили всички — дори и най-всеотдайните студенти — по домовете им, за да се върнат чак след Нова година. В далечината колите минаваха по Бродуей, а светлината от фаровете им се стелеше над сградите. Църквата на „Ривърсайд“ с импозантната кула, която се издигаше дори над най-високите сгради в кампуса, също се виждаше в далечината, цветните й витражи — озарени отвътре.

Раната на ръката на Верлен някак се беше отворила по време на пътуването и малко кърваво петно бе разцъфнало върху копринената връзка с лилиите. След като потърси малко, той откри ключовете от офиса си и влезе в Шърмърхорн Хол, където се помещаваше катедрата по история на изкуството и археология, внушителна тухлена сграда близо до параклиса „Сейнт Пол“; навремето там се намираха катедрите по естествени науки. Всъщност Верлен бе чувал, че едно време там е било мястото, където първоначално е бил разработван проектът Манхатън, подробностите за който бяха според него удивителни. Макар да знаеше, че няма никого, стори му се неудобно да взима асансьора и затова изтича по стълбите нагоре към кабинетите на аспирантите.

Щом влезе в своя кабинет, той заключи вратата зад себе си и взе от бюрото папката с писмата на Иночента, като внимаваше окървавената му ръка да не докосва изсъхналата, чуплива хартия. Седна на стола, запали настолната лампа и заразглежда писмата под бледата светлина. Беше ги чел множество пъти досега, отбелязвайки всеки възможен намек и всеки потенциално подсказващ обрат във фразите, и все пак дори сега, след часове препрочитане в призрачното усамотение на заключения му кабинет, писмата изглеждаха странно, дори озадачаващо банални. Макар събитията от предния ден да го подтикваха да прочете с нови очи и най-дребния детайл, успя да открие много малко, което да го насочи към тайна уговорка между тези две жени. И наистина, под светлия кръг от настолната лампа, писмата на Иночента изглеждаха малко повече от спокойни разговори на чаша чай за всекидневните ритуали в манастира и за безпогрешния вкус на г-жа Рокфелер.

Верлен стана, започна да прибира книжата в голямата си платнена торба, която държеше в ъгъла на кабинета, и тъкмо се канеше да приключи за деня, когато нещо го сепна. В тези писма имаше нещо необичайно. Не можеше да определи наличието на някакъв явно следван модел — фактически те бяха почти умишлено объркани. Но се натрапваше някакво непонятно повторение на едни доста причудливи комплименти, които Иночента правеше на г-жа Рокфелер. В края на няколко от писмата Иночента хвалеше добрия вкус на г-жа Рокфелер. Преди време Верлен бе подминавал тези пасажи, като ги смяташе за банален начин за завършването на писмо. Сега обаче извади писмата от торбата си, препрочете ги отново и този път отбеляза всеки от многото пасажи с похвали за артистичен усет.

Комплиментите се въртяха около вкуса на г-жа Рокфелер при избора на картина или рисунка. В едно писмо Иночента бе написала: „Бъдете сигурна, че съвършенството на артистичната ви визия и изпълнението на вашата приумица, привлича вниманието и се приема добре.“ При завършването на второто писмо Верлен прочете следното: „Наша възхитителна приятелко, не можем да не останем очаровани от вашите изтънчени рисунки и ги получаваме със смирени благодарности и признателност.“ А в трето прочете: „Както винаги, вашата ръка никога не пропуска да изрази това, което очите най-много искат да съзрат.“

За миг Верлен остана озадачен от тези редове. Какъв беше целият този разговор за художествено пресъздаване? Имаше ли в писмата на Абигейл Рокфелер до Иночента картини или рисунки? Еванджелин не беше споменала да е намирала в архивите нещо заедно с писмата, но отговорите на Иночента като че ли подсказваха, че в близо половината от кореспонденцията с нейната благодетелка всъщност има нещо от този род. Ако Абигейл Рокфелер бе изпращала и свои собствени оригинални рисунки, и той откриеше тези рисунки, професионалният му живот щеше да се извиси неимоверно. Верлен толкова се развълнува, че почти спря да мисли.

За да разбере напълно подсказаното от Иночента, налагаше се да намери оригиналните писма. Еванджелин притежаваше едно от тях. Другите със сигурност бяха някъде в манастира „Света Роза“, най-вероятно прибрани в архивите, в трезора на библиотеката. Възможно ли беше Еванджелин да е открила писмото на Абигейл Рокфелер и да е пропуснала приложението към него? Беше ли намерила плик с писмото? Макар че тя му бе обещала да погледне за други послания, всъщност нямаше причина да търси нещо повече. Ако сега имаше кола, Верлен щеше да се върне в манастира и да помогне на Еванджелин в търсенето. Той опита да намери на бюрото си телефонния номер на манастира. Щом Еванджелин не беше успяла да открие писмата в манастира, повече от вероятно беше те никога да не бъдат открити. Щеше да бъде ужасна загуба за историята на изкуството, да не говорим за кариерата на Верлен. Изведнъж той се засрами, че толкова се беше изплашил, та чак не искаше да се прибере в апартамента си. Трябваше незабавно да се стегне и да се върне в „Света Роза“ по какъвто и да било начин.

Четвърти етаж

на манастира „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

До онзи ден Еванджелин бе вярвала в това, което й бяха разказвали за миналото. Доверяваше се на сведенията, чути от баща й, и на поредицата събития, за които монахините й бяха разказвали. Но писмото на Габриела бе разклатило вярата в историята на нейния живот. И сега вече не вярваше на нищо.

Събра сили и с пликовете в джоба на полата си излезе в безупречно чистия, пуст коридор. Чувстваше се слаба и замаяна, след като бе чела писмата от баба си, сякаш току-що бе избягала от клопката на някакъв кошмар. Какво се бе случило, че изобщо да не разбере напълно значението на майчиния й труд, и още по-озадачаващо, на майчината й смърт? Какво още искаше да каже баба й? Как щеше да дочака следващите две писма, за да разбере всичко? Мъчейки се да не заплаче, Еванджелин тръгна надолу по каменното стълбище и се отправи към единственото й познато място, където можеше да намери отговор.

Канцелариите на мисията и на службата за набиране на персонал бяха в югозападния край на манастира в осъвременена група апартаменти със светлорозов мокет, телефони с много линии, масивни дъбови бюра и метални шкафове с всички лични картони на сестрите: свидетелства за раждане, медицински досиета, образователни степени, юридически документи и — за онези, които си бяха отишли от тази земя — смъртни актове. Службата за набиране на персонал бе заедно с кабинета на началничката на новопостъпилите монахини заради все по-малкото желаещи — тя се намираше в лявото крило на големия апартамент, докато офисът на мисията се намираше в дясното крило. Заедно те образуваха две разтворени ръце, прегърнали и притиснали външния свят в бюрократичното сърце на манастира „Света Роза“.

През последните години движението към кабинета на мисията се беше засилило, докато приемането на нови монахини съвсем бе западнало. Едно време младите се тълпели в „Света Роза“ заради равноправието, образованието и независимостта, която манастирският живот предлагал на младите момичета, които нямат желание да се омъжват. В по-модерни времена манастирът „Света Роза“ бе станал по-строг и изискваше от младите жени да направят избора си, като произнесат свои собствени клетви, без намесата на семейството и само след дълбока вътрешна убеденост.

Така, докато набирането на монахини крееше, канцеларията на мисията се превърна в най-оживения отдел в „Света Роза“. На стената в апартамента на мисията бе окачена голяма ламинирана карта на света с червени знаменца върху страните, приели ордена: Бразилия, Зимбабве, Китай, Индия, Мексико, Гватемала. Имаше снимки на сестри с пончо или облечени със сари, с бебета на ръце, които раздават лекарства и пеят в хорове заедно с местното население. През изминалото десетилетие те бяха развили международна програма за обмен в общността с чуждестранните църкви и в „Света Роза“ идваха сестри от целия свят за участие в Непрестанното преклонение, да учат английски и да постигат лично духовно израстване. Програмата имаше голям успех. През тези години бяха приели сестри от дванайсет страни. Снимките им бяха окачени над картата: дванайсет усмихнати жени с дванайсет еднакви черни була, обрамчили лицата им.

Пристигайки в подобен ранен час, Еванджелин бе очаквала да завари празен апартамента на мисията. Вместо това там видя сестра Людовика, най-старата членка на общността им, настанена в инвалидната си количка, докато от пластмасово радио в скута й звучеше ранната емисия на Националното обществено радио. Крехка и бледа, с бяла коса, която се подаваше изпод краищата на лентата на булото й, Людовика погледна Еванджелин, а блесналите й тъмни очи сякаш потвърждаваха растящото мнение сред сестрите, че Людовика губи разсъдъка си и с всяка изминала година все повече се отдалечава от реалността. Предното лято полицай от Милтън беше намерил в полунощ Людовика да бута инвалидната си количка по шосе 9 — Запад. Напоследък вниманието на Людовика беше привлечено от ботаниката. Разговорите й с растенията бяха безвредни, но бяха знак за още по-голяма деградация. Докато Людовика се носеше през манастира в количката си, от едната страна на която подрънкваше червена лейка, гръмливият й глас рецитираше „Изгубения рай“, а тя поливаше и подрязваше цветята:

„За времето на девет земни дни и нощи

с ужасната си пасмина лежа той повален —

търкаля се на залива в пожара.

Безсмъртен, ала прокълнат навеки.“^[1]

За Еванджелин беше ясно, че Людовика се е пристрастила към африканската зелена лилия в апартамента на мисията: растенията бяха стигнали невероятни размери, а новите розетки се спускаха по шкафовете. Растението толкова буйно се беше размножило, че сестрите започнаха да късат израстъците и да ги слагат във вода, докато пуснат коренчета. След като ги присадяха, новата трева ставаше също толкова голяма и вече беше окупирала целия манастир, изпълвайки и четирите етажа с джунгла от зелени храсти.

— Добро утро, сестро! — поздрави Еванджелин с надеждата Людовика да я познае.

— О! — сепна се Людовика. — Изненада ме!

— Извинявайте, че ви безпокоя, но вчера следобед не можах да взема пощата. Тук ли е пощенската торба?

— Пощенската торба ли? — попита Людовика и сбърчи чело. — Мисля, че цялата поща отива при сестра Еванджелин.

— Да, Людовика — каза Еванджелин. — Но вчера не успях да взема нашата поща. Сигурно е донесена тук. Видяхте ли я?

— Най-вероятно! — каза Людовика и придвижи стола си до шкафа зад бюрото, където на кука висеше пощенската торба. Както обикновено, беше препълнена догоре. — Моля да я занесете право при сестра Еванджелин!

Еванджелин отнесе торбата в дъното на апартамента до притъмнена ниша, където можеше да се усамоти. Изсипвайки съдържанието върху писалището, тя видя, че торбата е пълна с обичайната смесица от лични молби, реклами, каталози и фактури. Еванджелин беше сортирала толкова често подобна разбъркана поща и познаваше тъй добре размерите на всяко различно писмо, че само секунди й трябваха да намери картичката от Габриела. Беше в квадратен зелен плик, адресиран до Селестин Клошет. Обратният адрес беше същият като на останалите — място в Ню Йорк, което Еванджелин не познаваше.

Извади плика от купчината и го пъхна при другите в джоба. После, с премерена стъпка, за да скрие смущението си, тя се отправи към металния шкаф с архивите. Една от зелените лилии на Людовика почти бе покрило шкафа с дългите си остри листа, затова се наложи Еванджелин да отмества зелените израстъци, за да отвори чекмеджето с нейното досие.

Макар и да знаеше, че има лична папка, Еванджелин никога досега не бе и помисляла да я отваря. Единственият път, когато имаше нужда от биографията си или от доказателство за своята идентичност, беше за да си вземе разрешително за шофиране и да се запише в колежа Бард, но дори тогава бе използвала картата, издадена й от Епископията. Отново я порази фактът, докато преглеждаше досиетата, че бе живяла целия си живот, приемайки историите на другите — на баща си, на сестрите в „Света Роза“, а сега и на баба си, — без да се постарае да ги провери.

Озадачи я, че папката беше дебела почти три сантиметра, много по-обемиста, отколкото си мислеше. Вътре очакваше да намери френското си свидетелство за раждане, документите по натурализацията и дипломата — не беше кой знае колко възрастта, за да натрупа повече документи от това, — но когато отвори папката, откри завързан вътре голям пакет с документи. Свали ластичето от страниците и започна да чете. Имаше листа с нещо, което, понеже нямаше такива познания, й приличаше на лабораторни резултати, навярно бяха кръвни тестове. Имаше страници с ръчно написани анализи, може би от посещение в лекарски кабинет, въпреки че Еванджелин през цялото време не беше боледувала и не си спомняше някога да е ходила на лекар. Всъщност баща й винаги се съпротивляваше Еванджелин да бъде водена в лекарски кабинет, като много внимаваше да не се разболява и да не се наранява. Затова тя направо се слиса, като видя непрозрачни черни пластмасови листа, които, разгледани по-отблизо, се оказаха рентгенови снимки, навярно десетина, на които личеше гръдният й кош, сниман от различни страни. Влакнести възли от тъкан, заплетени като прежда, изпъкваха ярко бели на рентгеновите лъчи. В горната част на снимките прочете името си: Еванджелин Анджелина Качиаторе.

На сестрите не беше забранено да гледат личните си досиета и все пак Еванджелин се чувстваше така, сякаш нарушава някакъв строг правилник за поведение. Въздържа любопитството си да види медицинските документи в досието и обърна на страниците, свързани с нейното послушничество — серия от рутинните формуляри за приемане, които баща й беше попълнил, когато я бе довел в „Света Роза“. При вида на почерка на баща й тялото й се сви от болка. От години не го беше виждала. Колко странно, помисли тя, докато вадеше формуляри от досието — белезите, които бе оставил след себе си, имаха силата да го връщат към живот, макар и за миг.

Зачете се във формулярите и откри куп факти за живота си. Видя адреса, където живееха в Бруклин, стария им телефонен номер, мястото на раждането и моминското име на майка си. И после, към долната част на страницата, като неин контакт за спешни случаи откри това, което търсеше: адреса и телефонния номер на Габриела Леви-Франш Валко в Ню Йорк. Адресът беше същият като обратния адрес на коледните картички.

И преди да има възможност да помисли за последиците от постъпката си, Еванджелин пъхна личното си досие в памучната торба вдигна телефона и набра номера: нетърпението й бе замъглило всички останали чувства. Оттатък телефонът иззвъня веднъж и тя чу отривистия и властен глас на баба си.

— Ало?

Апартаментът на Верлен,

Гринич Вилидж, Ню Йорк

Двайсет и четирите часа, откакто бе излязъл от своя апартамент, се сториха на Верлен като цял живот. А беше вчера, когато събра документите и, обул любимите си чорапи, тичешком слезе от петия етаж по стълбището, а обувките му с перфорирани дупки по лицето се хлъзгаха заради мокрите гумени плоскости на стъпалата. Вчера беше решил да избягва коледните тържества и да сложи ред в нюйоркските си планове. Не можеше да разбере как събраната от него информация можеше сега да го доведе до плачевното състояние, в което се намираше в този момент.

Напъхал оригиналите от писмата на Иночента и купчината с бележниците си в една торба, той заключи кабинета си и се отправи към центъра. Над града се бе издигнала утринната светлина — меката дифузия от жълто и оранжево настъпваше в голото зимно небе изискано, с един замах. Верлен крачеше пряка след пряка в студа. Някъде към 80-та се предаде и взе метрото за останалата част от пътя. Когато отваряше входната врата на сградата, където живееше, вече бе убеден, че събитията от предната вечер са илюзия. Каза си, че сигурно всичко е плод на въображението му.

Верлен отключи вратата на апартамента си, затръшна я с пета и пусна торбата на кушетката. Свали съсипаните си обувки и мокрите чорапи, и тръгна бос по скромното си обиталище. Почти очакваше да завари апартамента наопаки, но всичко изглеждаше точно както го бе оставил предния ден. Мрежа от сенки покриваше голите тухлени стени, затрупаната с книги маса с пластмасов плот от 50-те години, тюркоазените кожени канапета, бъбрековидната масичка от фибростъкло за кафе — всичките му модерни мебели от средата на века, овехтели и безразборно подбрани, го очакваха.

Една цяла стена бе запълнена с книгите за изкуство. Имаше прекомерно големи по размер издания на „Файдън Прес“, дребни книжлета с меки корици с критика на изкуството и лъскави албуми с репродукции на любимите му модернисти — Кандински, Соня Делоне, Пикасо, Брак. Притежаваше повече книги от нужното за подобен малък апартамент и въпреки това отказваше да ги продаде. Преди години бе стигнал до извода, че апартаментът не е идеалният вариант за човек, който трупа.

Застанал до прозореца на петия етаж, той развърза копринената си вратовръзка „Хермес“, която бе използвал като бинт и бавно я отлепи от засъхналата рана. Вратовръзката беше повредена. Сви я и я остави на перваза. Навън, в далечината, надничаше отрязък от утринно небе, вдигащо се над редица от сгради, сякаш подпряно на кокили. От клоните на дърветата висеше сняг, изхлузваше се по водосточните тръби и образуваше остри ледени висулки. Картината бе изпъстрена с водните кули по покривите. Макар да не притежаваше и сантиметър свой имот, Верлен имаше чувството, че гледката е негова. Цялото му внимание можеше да бъде обсебено от този поглед от неговото ъгълче от града. Тази сутрин обаче той просто искаше да събере мислите си и да реши какво да прави по-нататък.

Кафето, осъзна той, щеше да е добро начало. Отиде до тясната кухня, включи еспресо машината, натъпка добре смлените зърна във филтъра и — след като стопли малко мляко — си направи капучино в старинно канче „Фиестауеър“, от малкото останали му здрави чаши. Докато отпиваше от кафето, погледът му спря на лампичката на телефонния секретар — имаше съобщения. Натисна копчето и зачака. Хората бяха звънели цяла вечер и бяха затваряли. Верлен изброи десет пъти, когато някой просто бе слушал на линията, сякаш в очакване Верлен да вдигне. Накрая се появи съобщение, при което позвънилият заговори. Беше гласът на Еванджелин. Позна я на мига.

— Ако сте взели нощния влак, трябва досега да сте се върнали. Все пак се чудя къде сте и дали сте в безопасност. Обадете ми се възможно най-скоро.

Верлен отиде до килера, откъдето извади стар кожен спортен сак. Отвори ципа и нахвърля вътре чифт чисти джинси „Хуго Бос“, чифт боксерки „Калвин Клайн“, тенис фланелка от университета „Браун“ и два чифта чорапи. От дъното на килера измъкна кецове, обу чисти чорапи и си сложи кецовете. Нямаше време да мисли какво още можеше да му потрябва. Щеше да вземе кола под наем и да замине незабавно за Милтън по същия път, по който бе пътувал следобеда вчера, по моста Тапан Зи и по малките пътища покрай реката. Побързаше ли, можеше да стигне там преди обяд.

Внезапно телефонът звънна с толкова остър и стряскащ звук, че той изпусна кафето си. Чашата падна на перваза на прозореца и с трясък се счупи, а по пода се разля локва от кафе и мляко. Обзет от нетърпение да разговаря с Еванджелин, той остави чашата, където бе паднала и сграбчи слушалката.

— Еванджелин? — попита той.

— Господин Верлен! — Гласът бе мек, женствен и произнесе името му с необичайна интимност. Акцентът на жената — италиански или френски, не можеше да каже точно, — комбиниран с лека дрезгавина, остави у него впечатление за жена на средна възраст, а може би и по-стара, въпреки че това си беше чиста догадка.

— На телефона — отговори той разочарован. Погледна счупената чаша, осъзнавайки че пак беше намалил броя в колекцията си. — Какво мога да направя за вас?

— Много неща, надявам се — каза жената.

За частица от секундата Верлен си помисли, че обаждащата се може да е рекламен агент. Но неговият номер не беше в указателя и обикновено нямаше нежелани обаждания. Освен това си личеше, че гласът не е на продавачка на абонаменти за списания.

— Това е доста тежка задача — каза Верлен, поемайки в крачка странния телефонен маниер на жената. — Защо като начало не ми кажете коя сте?

— Може ли първо да ви задам въпрос? — попита жената.

— Можете. — Верлен започваше да се дразни от спокойния, настойчив, почти хипнотичен звук на женския глас; глас съвсем различен от този на Еванджелин.

— Вярвате ли в ангели?

— Моля?

— Вярвате ли, че сред нас има ангели?

— Чуйте, ако говорите от името на група евангелисти… — започна Верлен, наведе се пред прозореца и взе да събира парчетата от чашата едно върху друго. По пръстите му полепна бял, зърнест прах от неглазираната вътрешност на чашата. — Сбъркали сте адреса. Аз съм свръхобразован, заклет левичар, пия соево мляко, граничен метросексуален либерален агностик. Вярвам в ангели толкова, колкото във великденските зайци.

— Много странно — каза жената. — Бях останала с впечатлението, че тези литературни създания са заплашвали живота ви.

Верлен спря да трупа парчетата от чашата.

— Коя сте вие? — попита накрая той.

— Казвам се Габриела Леви-Франш Валко — каза жената. — Работила съм много дълго, за да открия писмата, които вие сега притежавате.

Още по-объркан, той попита:

— Откъде знаете номера ми?

— Аз знам много неща. Например знам, че мъжете, от които снощи избягахте, са пред апартамента ви. — Габриела направи пауза, сякаш да остави думите й да попият в него, а после продължи: — Ако не ми вярвате, г-н Верлен, погледнете през прозореца.

Верлен се наведе над перваза, върху очите му падна кичур къдрава черна коса. Всичко си изглеждаше както преди минути.

— Не знам за какво говорите — каза той.

— Погледнете вляво — каза Габриела. — Ще видите познат черен джип.

Верлен се подчини на казаното от жената. И наистина, вляво, на ъгъла на улица „Хъдсън“, се мъдреше черният джип мерцедес. Висок мъж в тъмни дрехи — същият, когото бе видял да разбива колата му предния ден — излезе от джипа и нервно взе да крачи по осветената улица.

— А сега, ако погледнете вдясно — предложи Габриела, — ще видите бял микробус. Аз съм вътре. Чакам ви от рано тази сутрин. По молба на моята внучка дойдох да ви помогна.

— И коя е вашата внучка?

— Еванджелин, разбира се — каза Габриела. — Коя друга?

Верлен протегна шия и съгледа бял микробус, спрял в тясната уличка за колите на доставчиците отсреща. Уличката беше далеч и Верлен не виждаше почти нищо. Жената сякаш беше разбрала объркването на Верлен и прозорецът на микробуса се спусна, а отвътре се появи малка ръка в кожена ръкавица и властно му махна.

— Какво точно става? — попита Верлен, абсолютно озадачен. Отиде до вратата, пусна резето и постави веригата. — Имате ли нещо против да ми кажете защо наблюдавате апартамента ми?

— Моята внучка смяташе, че сте в опасност. Беше права. Сега искам да вземете писмата на Иночента и веднага да слезете долу — каза спокойно Габриела. — Но ви съветвам да не излизате през главния вход на сградата.

— Няма друг изход — притесни се Верлен.

— Някое аварийно стълбище?

— Аварийното стълбище се вижда от главния вход. Щом тръгна да слизам, те ще ме видят — каза Верлен и погледна металните стъпала, които затъмняваха ъгълчето на прозореца и вървяха по фасадата на сградата. — Можете ли да ми кажете защо…

— Драги… — прекъсна Габриела Верлен с топъл, почти майчински глас. — Просто трябва да използвате въображението си. Съветвам ви да се махнете оттам. Незабавно. Всеки момент ще дойдат за вас. Всъщност те не дават и пукната пара за вас. Ще искат писмата — каза тихо Габриела. — Както може би се досещате, няма да ги изтръгнат с нежност.

Сякаш чул Габриела, вторият мъж — висок и блед като първия — излезе от черния джип и отиде при другия. Пресякоха заедно улицата и се отправиха към сградата на Верлен.

— Права сте. Идват — каза Верлен. Извърна се от прозореца, грабна сака и напъха портфейла, ключовете и лаптопа си под дрехите. Взе папката с оригиналните писма на Иночента от торбата, сложи ги в книга с репродукции на Ротко, пъхна внимателно и тях в сака и като завършек бързо дръпна ципа. — Какво да направя?

— Почакайте. Много ясно ги виждам — каза Габриела. — Само следвайте указанията ми и всичко ще е наред.

— Може би трябва да се обадя в полицията?

— Засега не правете нищо. Все още са на входа. Ако излезете в момента, ще ви видят — каза Габриела с призрачно спокоен глас, странен контрапункт на прилива на кръв, който бучеше в ушите на Верлен. — Чуйте ме, господин Верлен. Изключително важно е да останете на мястото си, докато не ви кажа.

Верлен отключи прозореца и го отвори широко. Смразяващ въздух лъхна лицето му. Наведе се и успя да види мъжете долу. Говореха ниско, а след това пъхнаха нещо в ключалката, блъснаха вратата и с учудваща лекота нахлуха в сградата. Тежката врата се затръшна зад тях.

— Взехте ли писмата? — попита Габриела.

— Да — каза Верлен.

— Тогава тръгвайте. Сега. По аварийната стълба. Чакам ви.

Верлен затвори телефона, метна сака през рамо и изпълзя от прозореца в ледения вятър. Когато се хвана за ръждясалата стълба, металът замръзна по топлата кожа на дланта му. С все сила изтегли стълбата и тя издрънча на тротоара. През китката му премина болка, когато кожата се опъна, отваряйки отново раните от бодливата тел на оградата. Верлен не обърна внимание на болката и тръгна надолу по стъпалата, кецовете му се хлъзгаха по заледения метал. Беше близо до тротоара, когато чу отгоре трясък от счупено дърво. Мъжете бяха разбили вратата на апартамента му.

Верлен скочи на земята, като пазеше сака под мишница. Излезе на улицата, а белият микробус спря до бордюра. Вратата се отвори и една жена, която приличаше на елф с ярко червило и строга черна прическа на паж, го подкани да седне на задната седалка.

— Влизайте! — каза Габриела и му направи място. — По-бързо.

Верлен седна редом с Габриела, а шофьорът подкара колата, зави покрай ъгъла и с висока скорост се понесе към града.

— Какво става, по дяволите? — попита Верлен и погледна през рамо, почти очаквайки да зърне джипа след тях.

Габриела положи тънката си ръка в кожена ръкавица върху студената, трепереща ръка на Верлен.

— Дошла съм да ви помогна.

— Да ми помогнете за какво?

— Драги, нямате представа в каква беда вкарахте всички ни.

Мансардата на Григори,

Горен Ист Сайд, Ню Йорк

Пърсивал държеше завесите да бъдат спуснати, за да пази очите си от светлината. Върнал се бе вкъщи по изгрев и бледото утринно небе бе достатъчно, за да му причини главоболие. Когато в стаята притъмня, той се съблече — захвърли на пода смокинга, зацапаната бяла риза и панталоните, и се изтегна на една кожена кушетка. Безмълвно, анакимката разкопча корсета му — трудоемка процедура, която той понасяше търпеливо. После тя сипа малко масло по краката му и започна да го масажира от глезените до бедрата, впивайки пръсти в мускулите, докато не пламнаха. Създанието беше много приятно и много мълчаливо, характерна за анакимите комбинация, особено за женските, които той намираше за забележително глупави. Пърсивал се взря в нея, докато тя движеше късите се дебели пръсти нагоре-надолу по краката му. Изгарящата го болка в главата съвпадаше с топлината в краката му. Умората, близка до делириум, го накара да затвори очи. Опита се да заспи.

Точният произход на състоянието му още бе неизвестно и за най-опитните от семейните им лекари. Пърсивал бе опитвал и с най-добрите медицински екипи, довеждайки ги със самолет в Ню Йорк от Швейцария, Германия, Швеция и Япония, но всичко, което успяха да му кажат, беше известно на всеки друг: през едно от поколенията европейски нефилими беше минала вирулентна вирусна инфекция, която атакуваше нервната и белодробната система. Препоръчваха медикаменти и процедури за изцеляване на крилата му и за отпускане на мускулите, така че по-лесно да може да диша и да върви. Всекидневните масажи бяха от най-приятните елементи на лечението. Пърсивал викаше анакимката в стаята си да масажира краката му много пъти на ден и, заедно с доставките на скоч и успокоителни, беше развил зависимост от ежечасното й присъствие.

При нормални обстоятелства не би позволил на някаква нещастна слугиня да влиза в личните му покои — не беше го правил векове преди болестта си, — но през последната година болката беше станала непоносима, мускулите така се сковаваха, че краката му бяха започнали да се изкривяват в някаква неестествена поза. Анакимката опъваше всеки крак, докато сухожилията се отпуснеха и масажираше мускулите с мазнина, като спираше веднага, щом той потръпнеше. Той гледаше как тъмните й ръце натискат бледата му кожа. Тя облекчаваше положението му, заради което й бе благодарен. Майка му го беше изоставила, отнасяше се с него като с инвалид, а Отърли бе навън и вършеше неговата работа. Само анакимката бе останала да му помага.

Докато се отпускаше така, се унесе в лека дрямка. За кратък, мимолетен миг си припомни удоволствието от разходката предишната нощ. Когато жената умря, той бе затворил очите й и се беше взрял в нея, прокарвайки пръсти по бузата й. В смъртта кожата й бе придобила алабастров оттенък. За своя радост видя ясно Габриела Леви-Франш — черната коса и меката като прах кожа. За миг отново я бе притежавал.

В деликатното пространство между събуждането и съня Габриела му се струваше някакъв сияен пратеник. Във фантазията му тя му каза да се върне при нея, че всичко е забравено, че ще продължат, откъдето са свършили. Каза му, че го обича, думи които никой — нито човек, нито нефилим — не му бе казвал преди. Беше необикновено мъчителен сън и Пърсивал навярно беше бълнувал — сепна се и се събуди, и откри анакимката да го гледа втренчено. Големите й жълти очи просветваха от сълзи, сякаш беше разбрала нещо за него. Тя започна да го докосва по-нежно и промълви няколко утешителни думи. Съжаляваше го, осъзна той, и само предположението за подобна интимност разгневи Пърсивал — заповяда на животното веднага да излезе. Тя кимна смирено, завинти капачето на шишето с мазнина, събра изцапаните му дрехи и мигновено излезе, затваряйки го в пашкул от мрак и отчаяние. Той полежа така буден, усещайки жилото на моминското докосване по кожата си.

След малко анакимката се върна с чаша скоч върху лакиран поднос.

— Сестра ви е тук, господине — каза тя. — Ще й кажа, че спите, ако желаете.

— Няма нужда да лъжеш заради него. Виждам, че е буден — каза Отърли, мина бързо, покрай анакимката и седна до Пърсивал. Махна леко с ръка, за да освободи прислугата. Взе масажното масло, отвори капачката и наля малко в дланта си. — Обърни се — каза му тя.

Пърсивал се подчини на заповедите на сестра си и се обърна по корем. Докато Отърли масажираше гърба му, той се зачуди какво щеше да стане с нея — и със семейството им, — след като болестта го бе поразила. Пърсивал беше голямата им надежда, величествените му, мъжествени златисти крила обещаваха, че един ден ще се издигне до властова позиция, измествайки дори алчните предци на баща си и благородната кръв на майка си. Сега беше безкрило, немощно разочарование за семейството. Виждал беше себе си като велик патриарх, баща на неизброимо количество нефилимски деца. Синовете му щяха да пораснат, да бъдат надарени с разноцветните крила от фамилията на Снежа, великолепно оперение, което щеше да е чест за фамилията Григори. Дъщерите му щяха да имат качествата на ангелите — щяха да бъдат с богата душевност, верни и обучени на небесните изкуства. Сега, в своя упадък, той нямаше нищо. Разбираше колко глупаво е било да погуби стотици години в преследване на удоволствия.

Още по-трудно приемаше провала си заради факта, че и Отърли представляваше същото разочарование. Тя бе пренебрегнала задължението си да осигури наследник на фамилията Григори, също както Пърсивал не бе успял да се превърне в ангелското същество, което майка му толкова бе копняла да има в негово лице. Но и беше развила една неразбираема черта на своя характер. Отказваше изобщо да показва крилата си — обида към достойнството им, което не я интересуваше.

— Кажи ми, че си дошла с добра новина — обади се Пърсивал и потрепна, докато Отърли разтъркваше нежната оголена плът по остатъците от крилата. — Кажи, че си намерила картата, убила си Верлен и няма от какво повече да се притесняваме.

— Скъпи ми братко! — започна Отърли и се наведе по-близо, докато масажираше раменете му. — Ти наистина си объркал всичко. Първо, наел си ангелолог.

— Не съм правил подобно нещо. Той е само едно просто човешко същество — отвърна Пърсивал.

— И освен това си го оставил да вземе картата.

— Архитектурните планове — поправи я Пърсивал.

— После си изпълзял посред нощ и си се докарал до това ужасно състояние. — Отърли погали загнилите остатъци от крилата му, усещане, което Пърсивал намираше за прекрасно, дори и да желаеше да отблъсне ръката на сестра си.

— Не знам за какво говориш.

— Мама каза, че си излязъл и ме помоли да те наблюдавам отблизо. Ами ако вземеш да припаднеш на улицата? Как ще обясниш състоянието си на лекарите в „Ленъкс Хил“?

— Предай на Снежа, че няма защо да се притеснява — каза Пърсивал.

— Но ние имаме причина да се притесняваме — каза Отърли и избърса ръцете си в хавлиена кърпа. — Верлен е още жив.

— Мислех, че изпрати гиборимите в апартамента му.

— Изпратих ги — потвърди Отърли. — Но се случи нещо доста неочаквано. Вчера бяхме просто обезпокоени, че Верлен ще избяга с информация, а днес вече знаем, че е много по-опасен.

Пърсивал седна и погледна сестра си.

— Как би могъл да е опасен? Нашият анаким представлява по-голяма опасност от човек като Верлен.

— Той работи с Габриела Леви-Франш Валко — каза Отърли, произнасяйки всяка дума със страст. — Очевидно е един от тях. Всичко, което сме направили да се защитим от ангелолозите, е отишло напразно. Ставай — каза тя и му подхвърли корсета. — Обличай се. Идваш с мен.

Молитвеният параклис,

Църквата „Дева Мария на ангелите“,

Милтън, щата Ню Йорк

Еванджелин потопи пръсти в купела със светена вода, прекръсти се и затича по широката централна пътека на църквата. Докато влезе в притихналото, спокойно пространство на Молитвения параклис, вече дишаше тежко. Никога досега не беше пропускала молитвите — беше немислима простъпка, която тя не би могла и да си представи да извърши. Не можеше да повярва в какво се е превърнала. Вчера например излъга сестра Филомена. А днес бе пропуснала часа си за молитви. Сестра Филомена сигурно е останала озадачена от нейното отсъствие. Намести се на скамейката до сестрите Мерседес и Магдалена, партньорки за дневните молитви от седем до осем всяка сутрин, като се надяваше да не ги обезпокои с присъствието си. А когато затвори очи, за да се помоли, лицето й пламна от срам.

Трябваше да се помоли, но вместо това Еванджелин отвори очи и огледа параклиса, и по-специално дарохранителницата, олтара и зърната на броеницата в пръстите на сестра Филомена. И все пак в момента, в който започна, прозорците с Небесните сфери я поразиха като нова добавка към параклиса — размера, плетеницата, живо вибриращите цветове на ангелите, струпани заедно на стъклото. Ако можеше да ги разгледа по-отблизо, щеше да види, че прозорците са осветени от миниатюрни халогенни лампи, прикрепени около тях, насочени към стъклописа като че застинали в молитва. Еванджелин се напрегна да разпознае кои бяха ангелите. Арфи, флейти, тръби — инструментите им бяха разпилени като златни монети по сините и червени стъкла на прозорците. Печатът, който Верлен й беше показал върху архитектурните чертежи, бе поставен точно на това място. Замисли се за картичките на Габриела и за красивите рисунки на ангели. Как се бе случило Еванджелин толкова често да гледа точно тези прозорци и никога да не прозре истински тяхното значение?

Под единия от прозорците, издълбан в камъка, вървеше надпис:

Ако има ангел като негов посредник, един от хилядите, да напомня на човека кое е правилното за него, тогава оставете Го да бъде благосклонен към него, и кажете: „Освободете го да не ходи в бездната, намерих откуп за него.“

Йов, 33:23-24

Еванджелин прочиташе този текст всеки ден през многото години в манастира „Света Роза“ и всеки ден думите й изглеждаха като неразрешима загадка. Изречението блуждаеше из мислите й, хлъзгаво и неуловимо, движеше се из главата й, непрекъснато й се изплъзваше. Сега думите „посредник“, „бездна“ и „откуп“ започнаха да си идват на мястото. Сестра Селестин беше права: щом започнеше да гледа, щеше да открие как ангелологията живее и диша навсякъде.

Бе изумена, че сестрите са крили толкова неща от нея. И като си спомни гласа на Габриела по телефона, Еванджелин се зачуди дали да не си събере багажа и да не тръгне за Ню Йорк. Навярно баба й щеше да й помогне да проумее всичко по-ясно. Хватката, в която я държеше манастирът само преди ден, бе отслабнала след всичко, което научи.

Някой я докосна по рамото и прекъсна мислите й. Сестра Филомена й кимна да я последва. Еванджелин се подчини и излезе от Молитвения параклис със смесеното чувство на объркване и яд. Сестрите бяха крили толкова неща от нея. Как можеше Еванджелин да им вярва?

— Ела, сестро! — подкани я Филомена, когато бяха вече в преддверието. Какъвто и гняв да бе изпитала Филомена от непокорството на Еванджелин, той вече бе изчезнал. Сега се държеше с нея необяснимо нежно и резервирано, сякаш за една нощ Еванджелин значително се бе преобразила. И все пак по нещо в поведението на сестра Филомена личеше лукавство. Еванджелин не й вярваше напълно, макар и да не успяваше да си обясни защо. Двете се отправиха през централната зала на манастира, покрай фотографиите на отличилите се игуменки и сестри и картината на Света Роза от Витербо, и спряха пред познатите дървени двери. Беше естествено Филомена да я поведе към библиотеката, където можеха да говорят донякъде необезпокоявани. Филомена отключи и Еванджелин пристъпи в тъмното помещение.

— Седни, дете, седни! — каза Филомена. Еванджелин се настани на зеленото плюшено канапе срещу камината. Стаята беше студена заради постоянно повредения отдушник. Сестра Филомена отиде до една маса близо до кабинета й и включи електрическия чайник. Когато водата завря, тя я наля в порцеланова кана. Постави двете чаши с димящ чай на поднос, стигна с клатушкане до канапето и остави подноса на масата. Взе дървения стол срещу Еванджелин, отвори метална кутия с бисквити и предложи на Еванджелин асортимент от коледните сладки на мисията — маслени бисквити, замесени, изпечени, глазирани, пакетирани и продавани от сестрите за годишното им коледно набиране на средства.

Ароматът на чая — черен, с лек дъх на сушени кайсии — преобърна стомаха на Еванджелин.

— Не се чувствам много добре — каза тя, за да се извини.

— Снощи не дойде на вечеря, както, разбира се, и на молитвата тази сутрин — каза Филомена и си избра бисквитка с коледното дръвче със зелена глазура. Вдигна каната и наля чай. — Но не съм особено изненадана. Това със Селестин беше голямо изпитание, нали? — Филомена изпъна гръб; ръката й, хванала здраво чашата за чай над чинийката, не трепна и Еванджелин се зачуди дали Филомена ще отиде направо на въпроса.

— Да — каза Еванджелин, почти готова всеки момент да види завръщането на енергичната и строга Филомена.

Монахинята цъкна с език и каза:

— Знаех, че някой ден неизбежно ще научиш истината за своя произход. Не бях сигурна как, забележи, но имах силното усещане, че е невъзможно миналото да се зарови напълно, дори и в затворена общност като нашата. Според скромното ми мнение — продължи Филомена, довършвайки бисквитата си и взимайки нова — беше направо бреме за Селестин да запази мълчание. Бреме беше и за всички нас да останем толкова пасивни пред заплахата, която ни заобикаля.

— Вие сте знаели за участието на Селестин в това… — заекна Еванджелин в опита си да формулира правилно ангелологията; хрумна й нежеланата мисъл, че всъщност тя е единствената Францисканска сестра на Непрестанното преклонение, оставена в неведение. И довърши: — В тази дисциплина?

— Ами да — каза Филомена. — Всички по-възрастни сестри го знаят. Сестрите от моето поколение бяха посветени в ангелското учение — „Битие“ 28:12-17; „Книгата на Езекил“ 1:1-14; Лука 1:26-38. Бога ми, но то не бяха ангели сутрин, обед и вечер!

Филомена се намести на стола си и дървото изскърца, а после продължи:

— Единият ден бях потънала в основната учебна програма, препоръчана от европейските ангелолози — нашите дългогодишни ментори, — а на другия ден манастирът ни бе почти разрушен. Всичките ни научни познания, всичките ни усилия да отървем света от нефилимската напаст, сякаш бяха отишли на вятъра. Останахме си изведнъж прости монахини с живот, посветен единствено на молитвите. Повярвай ми, борила съм се с всички сили да се върнем в битката, да се обявим за воини. Онези сред нас, които смятат, че е твърде опасно, са глупци и страхливци.

— Опасно ли? — попита Еванджелин.

— Пожарът от четирийсет и четвърта не беше случайност — каза Филомена и присви очи. — Беше директна атака. Може да се каже, че проявихме небрежност, че бяхме подценили кръвожадната природа на нефилимите тук, в Америка. В крайна сметка, те знаеха за много — ако не за всички — убежища на ангелолозите в Европа. Направихме грешка, като си мислехме, че Америка все още е същото безопасно място, каквато беше навремето. Със съжаление мога да кажа, че присъствието на сестра Селестин изложи манастира „Света Роза“ на огромна опасност. След като Селестин дойде, започнаха и атаките. И забележи, не само към нашия манастир. Същата година бяха предприети почти сто атаки срещу американски манастири — съгласувано усилие на нефилимите, за да открият кои от нас притежават това, което те търсят.

— Но защо?

— Търсеха Селестин, естествено — каза Филомена. — Тя беше добре позната на врага, макар и не по име. Когато тя пристигна, самата аз видях колко болнава, колко съсипана и наранена е тя. Очевидно едвам се беше отървала. И което е много важно, носеше пакет за майка Иночента, нещо, което трябваше да бъде скрито тук, при нас. Селестин имаше това, което те търсеха. Те знаеха, че е намерила убежище в Съединените щати, само дето не знаеха къде.

— А майка Иночента беше ли наясно с всичко това? — попита Еванджелин.

— Разбира се — каза Филомена и вдигна учудено вежди, но дали заради майка Иночента или заради въпроса, Еванджелин не беше сигурна. — Майка Иночента беше първостепенен учен на своето време в Америка. Била е ученичка на майка Антония, която пък била студентка на майка Клара, нашата любима игуменка, която на свой ред била напътствана от самата майка Франческа, която — от полза за цялата ни велика нация — идва в Милтън; щата Ню Йорк, директно от Европейското ангелоложко дружество, за да изгради американския клон. Манастирът „Света Роза“ беше пулсиращото сърце на американския ангелоложки проект, грандиозно мероприятие, далеч по-амбициозно от всичко, което Селестин Клошет е правила в Европа, преди да се присъедини към Втората експедиция. — Филомена, която говореше много бързо, спря да си поеме дъх. — Затова — каза вече бавно — майка Иночента никога, наистина никога не би се отказала толкова лесно от борбата, ако не беше попаднала в ръцете на исполините, които я убиха.

Еванджелин каза:

— Мислех, че е загинала при пожара.

— Това съобщихме на външния свят, но не е истина. — Кожата на Филомена се зачерви, а след това силно пребледня, сякаш разговорите за пожара бяха довели тялото й в контакт с въображаемата топлина.

— Когато пожарът избухна, случи се така, че бях на балкона на „Дева Мария на ангелите“. Чистех тръбите на органа, изработен от Жозеф Касован — ужасно трудна задача. С 1 422 тръби, дванайсет стопа и трийсет реда, бърсането на прах на органа беше изтощително, но майка Иночента ми поставяше задачата да лъскам до блясък метала два пъти годишно! Представяш ли си? Според мен майка Иночента ме наказваше за нещо, макар и представа да нямах какво може да бях направила, за да я разсърдя.

Еванджелин съзнаваше много добре, че Филомена може да се докара до състояние на пълна безутешност за събитията около пожара. Вместо да я прекъсне, както й се искаше, тя сплете ръце в скута си и се насили да я изслуша като наказание за пропуснатите молитви сутринта.

— Сигурна съм, че не сте правили нищо, което да не се харесва — каза тя на по-старата монахиня.

— Долових шум от някаква особена суматоха — продължи Филомена, както щеше да направи и без Еванджелин да я насърчава — и отидох до големия прозорец с розетката в края на подиума за хористите. Ако си чистила органа или си пяла в нашия хор, сигурно знаеш, че от този прозорец се вижда вътрешният двор. Същата сутрин дворът беше пълен със стотици сестри. Малко след това забелязах дима и пламъците, които бяха обхванали четвъртия етаж, въпреки че в капана на църковния балкон, с ясен изглед само към горните пространства, нямах представа какво се случва на другите етажи на манастира. По-късно научих обаче, че щетите са сериозни. Загубихме всичко.

— Колко страшно! — каза Еванджелин, потискайки желанието да попита как би могло това да се смята за атака на нефилимите.

— Истински ужас — съгласи се Филомена. — Но не съм ти казала всичко. Майка Перпетуа настоя да си мълча по въпроса, но вече няма да мълча. Сестра Иночента, казвам ти, беше убита. Убита.

— Какво имате предвид? — попита Еванджелин, опитвайки да разбере доколко сериозно е обвинението от страна на Филомена. Само преди часове тя бе научила, че майка й е била убита от тези създания, а сега изведнъж, „Света Роза“ се оказа най-опасното място, в което е можел да я настани баща й.

— От балкона за хористите чух как се затръшна някаква дървена врата. Само след секунди долу се появи майка Иночента. Гледах я как бърза през централната пътека на църквата, а след нея вървяха няколко сестри — две новоприети и две постоянни. Изглежда се бяха запътили към Молитвения параклис, навярно да се молят. Така правеше Иночента: молитвата беше не само знак на набожност или ритуал, а и решението за всичко несъвършено в света. Тя вярваше толкова силно в силата на молитвата, че направо очаквах да повярва, че ще спре пожара с молитва.

Филомена въздъхна, взе очилата си и ги избърса с чиста бяла кърпичка. Намести очилата над носа си и строго погледна Еванджелин, сякаш да прецени дали е достойна за този разказ; след това продължи:

— Изведнъж на страничните пътеки се появиха две огромни фигури. Бяха изключително високи и кокалести, с бели ръце и лица, сякаш озарени от огън. Косите и кожата им изглеждаха така, дори отдалече — сякаш излъчват меко бяло сияние. Имаха огромни сини очи, високи скули и пълни розови устни. Косите падаха на къдрици около лицата им. Но пък раменете им бяха широки и бяха облечени с панталони и шлифери — мъжки дрехи, не бяха по-различни от дрехите на някой банкер или адвокат. И макар че заради светското си облекло те прогониха от мен всяка мисъл, че може да са братя на Светия кръст, които по онова време ходеха с широки кафяви роби и с бръснати глави, аз не можех да проумея кои или какви са тези създания. Сега вече знам, че създанията се наричат гиборими, войните на нефилимите. Те са брутални, кръвожадни, безчувствени същества, чието потекло — откъм ангелската страна — започва още от великия войн Михаил. Прекалено благородническа линия за подобни ужасяващи същества и точно това обяснява неземната им красота. Като се обръщам назад с пълното съзнание кои бяха те, разбирам, че красотата им е ужасяващо въплъщение на злото, студена и сатанинска красота, която много лесно може да те накара да вършиш злини. Физически те бяха съвършени, но това беше съвършенство, отхвърлено от Господа — празна, бездушна красота. Представям си, че Ева е намерила подобна красота у змията. Присъствието им в църквата стана причина да изпадна в твърде неестественото състояние. Да си призная, завариха ме напълно неподготвена.

И Филомена отново извади бялата кърпичка от джоба си, разгъна я и я притисна до челото, за да избърше потта си.

— От балкона за хористите съвсем ясно виждах всичко. Създанията излязоха от сенките на бляскавата светлина на църковния неф. Витражите искряха от слънцето, както бе обичайно по обедно време, и по белия мраморен под заиграха цветни петна, които се появиха и по бледата им кожа, докато те настъпваха. Когато ги видя, майка Иночента пое дълбоко дъх. Присегна се към облегалката на една скамейка да се подпре и ги попита какво искат. Нещо в тона на гласа й ме убеди, че ги позна. Навярно ги беше очаквала.

— Не е възможно да ги е очаквала — каза Еванджелин, смутена от описанието на Филомена на тази ужасяваща трагедия, сякаш беше някакво пророчество.

— Не мога да знам — каза Филомена, отново избърса чело и смачка зацапания памучен квадрат в ръка. — И още преди да разбера какво се случи, съществата се нахвърлиха върху скъпите ми сестри. Злите създания обърнаха очи към тях и ми се стори, че направиха някаква магия. Петте жени ги зяпнаха като хипнотизирани. Едното създание постави ръцете си върху майка Иночента и като че вкара ток в тялото й. Тя се загърчи и в същия миг се строполи на пода, сякаш бяха изтръгнали самата й душа. Чудовището изглеждаше доволно от акта на убийството, като всеки звяр. Убийството като че ги правеше по-силни, вдъхваше им живот, докато престана да си личи, че тялото е на майка Иночента.

— Но как е възможно това? — попита Еванджелин и се учуди дали собствената й майка не беше сполетяна от същата злочеста съдба.

— Не знам. Закрих очи от ужас — отвърна Филомена. — Когато най-накрая надзърнах отново през парапета, видях мъртви на пода на църквата и петте монахини. Докато изтичам от балкона до долу, отне ми около петнайсет секунди, създанията бяха избягали и бяха оставили телата на нашите сестри напълно опустошени. Бяха овъглени до кокал, сякаш от тях бяха източени не само жизнените им сокове, но и самата влага на кожата им. Телата им се бяха сгърчили, косите обгорени, кожата — опърлена. Това, дете мое, представляваше нефилимската атака срещу манастира „Света Роза“. А нашият отговор беше да се отречем от работата си против тях. Никога няма да проумея това. Майка Иночента — упокой Господи, душата й, никога нямаше да остави неотмъстено убийството на нашите хора.

— И защо сме спрели? — попита Еванджелин.

— Искахме да ни повярват, че сме обикновен манастир с монахини — каза Филомена. — Помислеха ли, че сме слаби и не представляваме никаква заплаха за тяхната власт, те щяха да престанат да търсят предмета, който притежавахме.

— Но ние не го притежаваме. Абигейл Рокфелер така и не разкрива местонахождението му преди смъртта си.

— Наистина ли вярваш в това, скъпа моя Еванджелин? След всичко, което беше скрито от теб? След всичко, което беше скрито от мен? Селестин Клошет насочи майка Перпетуа към пацифисткото движение. Селестин няма интерес лирата на Орфей да се появи на бял свят. Но бих заложила живота си, душата си, че тя знае местонахождението й. Ако ми помогнеш да намерим лирата, заедно можем да отървем света от тези чудовищни зверове веднъж завинаги.

През прозорците на библиотеката струеше слънчева светлина, падаше по краката на Еванджелин и се събираше пред камината. Еванджелин затвори очи, разсъждавайки върху историята на фона на всичко, което бе разбрала през изминалия ден.

— Току-що научих, че тези чудовищни зверове са убили майка ми — промълви Еванджелин. Тя извади писмата на Габриела от престилката си, но още преди да успее да ги подаде на Филомена, монахинята ги грабна от нея.

Филомена се нахвърли на картичките, като ги зачете в захлас. Накрая, когато стигна до последната картичка, заяви:

— Това писмо не е довършено. Къде е останалата част?

Еванджелин извади тазгодишната коледна картичка, която бе извадила сутринта от пощенската торба. Обърна я и започна да чете думите на баба си:

Разказах ти много за ужасите на миналото и малко за опасностите, пред които си изправена сега, но ти казах недостатъчно за бъдещата ни роля в нашата работа. Не мога да кажа кога ще ти бъде полезна тази информация — възможно е да преживееш дните си в мир и покой, предано изпълняваща работата си в „Света Роза“. Но е възможно да бъдеш необходима за една по-голяма цел. Има причина, заради която баща ти избра манастира „Света Роза“ за твой дом, и причина защо беше обучена в ангелоложката традиция, която поддържа дейността ни повече от хилядолетие.

Майка Франческа, игуменката основателка на манастира, в който живя и израсна през тези тринайсет години, изгради манастира „Света Роза“ със силна вяра и трудолюбие, замисляйки всяка стая и стълба така, че да отговаря на нуждите на нашите ангелолози в Америка. Молитвеният параклис беше триумф на въображението на Франческа, искрящ дар за ангелите, които изучаваме. Всяко златно късче е било вградено, за да отдава почит; всяко стъклено пано е било окачено за възхвала. Това, което може и да не знаеш, е че в средата на параклиса има малък, но безценен предмет с голяма духовна и историческа стойност.

— Това е всичко — каза Еванджелин. — С това свършва фрагментът.

— Знаех си! Лирата е тук, при нас. Ела, дете, трябва да споделим тази прекрасна новина със сестра Перпетуа.

— Но лирата е била скрита от Абигейл Рокфелер през 1944 година — каза Еванджелин, объркана от посоката на мисли на Филомена. — Това писмо не ни казва нищо.

— Никой не знае със сигурност какво е направила Абигейл Рокфелер с лирата — каза Филомена, изправи се и тръгна към вратата. — Бързо, трябва веднага да говорим с майка Перпетуа. Нещо се намира в сърцето на Молитвения параклис. Нещо, което ще ни е от полза.

— Чакайте! — спря я Еванджелин и гласът й пресипна от напрежение заради онова, което искаше да сподели. — Трябва да ви кажа и друго, сестро.

— Кажи, дете! — спря се до вратата Филомена.

— Въпреки предупреждението ви позволих на външен човек да влезе в библиотеката вчера следобед. Мъжът, който питаше за майка Иночента, вчера дойде в манастира. Вместо да го отпратя, както наредихте, аз му позволих да прочете писмото от Абигейл Рокфелер, което бях намерила.

— Писмо от Абигейл Рокфелер? Аз търся подобно писмо от петдесет години. При теб ли е?

Еванджелин показа писмото на сестра Филомена, която го грабна от ръцете й и бързо го прочете. Докато четеше, явно стана, че е разочарована. Тя тикна писмото в ръката на Еванджелин и каза:

— В това писмо няма капчица полезна информация.

— Мъжът, който дойде в архивите, като че ли не мислеше така — възпротиви се Еванджелин и се зачуди дали Филомена бе усетила какво изпитва към Верлен.

— И как реагира този господин? — заинтересува се Филомена.

— С голям интерес и вълнение — каза Еванджелин. — Според него писмото сочи към една по-голяма загадка, която неговият работодател му е платил да разкрие.

Очите на Филомена се разшириха.

— А ти разгада ли какъв е мотивът за неговия интерес?

— Допускам, че мотивите му са невинни, но трябва да ви кажа и нещо, което току-що научих — работодателят му е от онези, които ни мислят злото. — Еванджелин прехапа устни, несигурна дали да сподели името му. — Верлен работи за Пърсивал Григори.

Филомена стана и неволно събори чашата с чай на пода; чинийката се счупи в ръба на масата. — Какво говориш! — каза ужасена тя. — Защо не ни предупреди?

— Моля да ми простите — оправда се Еванджелин. — Не знаех.

— Осъзнаваш ли в каква опасност се намираме? — попита Филомена. — Трябва незабавно да съобщим на сестра Перпетуа.

— Чакайте! — каза Еванджелин и усети как бузите й пламват от смущение. — Трябва да ви попитам още нещо.

— Добре, дете, говори — каза Филомена, побутвайки Еванджелин към вратата.

— В досието си намерих нещо странно.

Филомена спря, сякаш въпросът я извади от равновесие.

— В личната си папка?

— Да — отвърна Еванджелин. — Тази сутрин използвах възможността да я разгледам. Намерих медицински документи. Помните ли кога пристигнах в „Света Роза“? Спомняте ли си какво представлявах тогава? Бях ли болна? Много е странно, но аз не си спомням как съм се чувствала по онова време.

— Скъпо дете — започна Филомена, избягвайки въпроса. — Сега нямаме време за подобни разговори.

— Но моля ви! — настоя Еванджелин. — Аз трябва да знам.

Филомена въздъхна дълбоко и каза:

— Баща ти те доведе при нас съвсем неочаквано. Препоръките му бяха, разбира се, от най-високо място, а молбата му — според традицията на менторството и закрилата, върху които е основан орденът. Ние винаги сме приютявали нашите.

— Но защо ме е оставил? — попита Еванджелин. — Защо тук?

— Знаеше, че при нас ще бъдеш в безопасност — каза Филомена, извади ключовете от джоба си и като изведе Еванджелин навън, заключи вратата. — От пожара насам нефилимите не подозират за ангелоложката дейност в „Света Роза“. Баща ти вярваше, че ще можем да те защитим. След това, което току-що ми каза, не съм напълно сигурна, че е истина, но той го вярваше.

— Заплашва ни сериозна опасност, нали? — попита Еванджелин.

— Незабавно трябва да предупредим Майка Перпетуа. Сега вече ми става ясно, че направихме ужасна грешка. Врагът е станал по-силен. Едно е да искаш мир, съвсем друго е да се преструваш, че войната въобще не съществува.

С това Филомена взе писмата и картичките и излезе от библиотеката, като остави Еванджелин сама с празната кутия от сладки. Очевидно Филомена бе обзета от някаква патологична, болезнена натрапчивост да бъде отмъстено за събитията от 1944 година. Реакцията й беше наистина фанатична, сякаш от дълги години очакваше подобна информация. Еванджелин осъзна, че не биваше да показва на Филомена поверителното писмо от баба си, нито да обсъжда подобна опасна информация с жена, която винаги бе приемала като леко лабилна. Отчаяна, Еванджелин опита да измисли какво следва да направи. Изведнъж си спомни за това, което Селестин й бе наредила във връзка писмата: „Ела при мен, когато ги прочетеш.“ Еванджелин се изправи, бързо излезе от библиотеката и се запъти към килията на Селестин.

Площад „Таймс“,

Ню Йорк

Шофьорът си проби път през натоварения трафик и спря на ъгъла на 42-ра и „Бродуей“. Движението почти беше замряло пред главната квартира на нюйоркската полиция, където вървяха приготовленията за бала по случай новогодишното празненство за новото хилядолетие. През навалицата от чиновници, които отиваха на работа, Верлен видя как полицаите слагат бариери на по-тесните места и поставят контролни постове. Осъзнаваше, че ако градът се напълни с туристи през коледните празници, Бъдни вечер със сигурност щеше да бъде истински кошмар.

Габриела каза на Верлен да слезе. Когато се смесиха с тълпите по улиците, те попаднаха в хаос от светлини, пулсиращи билбордове и безспирно движещи се пешеходци. Верлен метна сака през рамо, обзет от страх да не загуби по някакъв начин безценното му съдържание. След онова, което се бе случило в апартамента му, не можеше да се отърси от чувството, че ги наблюдават, че може да се съмнява във всяко лице наоколо, че на всеки завой ги чакат горилите на Пърсивал Григори. Погледна през рамо и видя безкрайно море от хора.

Габриела бързо крачеше напред, промушвайки се през тълпата със скорост, която Верлен се мъчеше да следва. Когато около тях хората се разредиха, той забеляза, че Габриела има доста прилична фигура. Беше дребничка, едва метър и петдесет и два-три, извънредно слаба и с изострени черти. Носеше право черно палто, което по кройка приличаше на дреха от епохата на Едуард — тясно, ушито по поръчка, — както и стилен черен копринен жакет, закопчан с редичка от малки обсидианови копчета. Жакетът беше силно впит по тялото, все едно бе предназначен да се носи над корсет. Лицето на Габриела беше бяло, сякаш покрито с пудра, с фини бръчици — кожата на стара жена. И въпреки това, макар да беше доста над седемдесетте, у нея имаше нещо неестествено младежко. Стойката й бе на много по-млада жена. Лъскавата й черна коса беше като изваяна, с перфектна прическа, гръбнакът — изправен, походката — равномерна. Ходеше бързо, сякаш предизвикваше Верлен да я следва.

— Сигурно се чудите защо съм ви довела тук в цялата тази лудница — каза Габриела и посочи навалицата. Гласът й прозвуча със същата спокойна невъзмутимост, каквато имаше по телефона, тон, който той намираше както за нереален, така и за дълбоко успокояващ. — Площад „Таймс“ по Коледа не е най-приятното място за разходка.

— Обикновено избягвам района — каза Верлен и огледа наситените с неонова светлина витрини на магазините и непрестанно пулсиращите ленти с новини — електрическа светкавица, която излъчваше информацията по-бързо, отколкото той можеше да чете. — Не съм идвал тук повече от година.

— Ако си в опасност, най-добре се прикриваш в тълпа — отбеляза Габриела. — Не привличаш вниманието, а и не е нужно да си прекалено предпазлив.

След няколко преки Габриела намали ход и поведе Верлен през парка „Брайънт“, отрупан с коледна украса. С наскоро падналия сняг сцената порази Верлен като съвършената нюйоркска Коледа, същинска картина на Норман Рокуел, което го подразни. Когато приближиха до масивната каменна сграда на Нюйоркската обществена библиотека, Габриела отново спря, погледна през рамо и пресече улицата.

— Елате! — прошепна тя и се отправи към черен автомобил, паркиран неправилно пред една от каменните статуи на лъв на входа на библиотеката. Нюйоркският регистрационен номер гласеше „АНГЕЛ 2“ Като ги видя да приближават, шофьорът на колата запали двигателя.

— Това е нашата кола — каза Габриела.

Завиха надясно, когато стигнаха 39-та улица и потеглиха по Шесто Авеню. Спряха на светофар и Верлен погледна през рамо, почти готов да зърне черния джип зад тях. Не ги преследваха. Всъщност го изнервяше фактът, че се чувства почти спокоен с Габриела. Познаваше я едва от четирийсет и пет минути. Тя седеше до него и надничаше през прозореца, сякаш гонитбата през Манхатън беше нещо абсолютно нормално в живота й.

На „Кълъмбъс Съркъл“ шофьорът спря и Габриела и Верлен слязоха в мразовитите пориви на вятъра откъм Сентръл Парк. Тя забърза напред, изучавайки трафика, вперила поглед отвъд кръговото движение, почти изгубила непроницаемото си спокойствие.

— Къде са? — измърмори тя и тръгна покрай парка, покрай отрупана с всекидневници вестникарска будка и към сенките в западната част на Сентръл Парк. Продължи със същата крачка още няколко преки, свърна в странична улица и спря, като се огледа. — Закъсняват — промълви тя.

И точно тогава откъм ъгъла се зададе старо порше, спря с остро изсвистяване на гумите. Бялата му като яйчена черупка броня блестеше на утринната светлина. Регистрационният номер развесели Верлен: „АНГЕЛ 1“.

Млада жена стремглаво слезе от шофьорското място на поршето.

— Извинявайте, д-р Габриела — каза тя и постави връзка с ключове в ръката на Габриела, а след това бързо си тръгна.

— Влизайте — подкани го Габриела и зае шофьорското място.

Верлен я послуша, сви се в малката кола и затръшна вратата. Таблото отпред беше от лъскаво кленово дърво, кормилото — облечено с кожа. Той се настани на тясната седалка и премести сака си така, че да се присегне за колана, но установи, че колан няма.

— Хубава кола — отбеляза Верлен.

Габриела го сряза с поглед и запали двигателя.

— 356, от първите модели. Г-жа Рокфелер купи няколко за дружеството. Изумително е, но след толкова много години още преживяваме от трохите й.

— Доста луксозни трохи — каза Верлен и погали с ръка карамелово кафявата кожена седалка. — Не съм допускал, че Абигейл си пада по спортни коли.

— За нея има много неща, които не могат да се допуснат — каза Габриела и се вля в трафика, мина в лентата за обратен завой и се отправи на север покрай Сентръл Парк.

Паркира колата на тиха улица с дървета от двете страни в средата на 80-та улица. Притиснатата между две подобни сгради от червеникав пясъчник къща, към която тя го поведе, бе сякаш със сила пъхната отвесно там. Габриела отключи входната врата и махна на Верлен да влезе — движенията й толкова уверени, че Верлен нямаше и минутка да се ориентира, преди Габриела да затръшне вратата и да завърти ключа. Само след миг установи, че се бяха спасили от студа.

Габриела се облегна на вратата, затвори очи и пое дълбоко въздух. В сипкавия мрак на фоайето той забеляза колко е изтощена. Ръцете й трепереха, докато отмахна от очите си кичур коса, а след това положи ръка на сърцето си.

— Наистина — промълви тя, — вече съм прекалено стара за това.

— Простете, че ви питам — обади се Верлен, защото любопитството му надделя. — Колко стара?

— Достатъчно стара, за да предизвикам подозрение — каза тя и запали лампа.

— Подозрение?

— За това дали принадлежа към човешкия род — каза Габриела и присви очи, зашеметяващи зелени очи, подчертани плътно със сиви сенки. — Някои хора в организацията смятат, че съм една от тях. Наистина трябва да се оттегля. Цял живот се занимавам с подобни подозрения.

Верлен я изгледа от горе до долу, от черните ботуши до червените устни. Прииска му се да я помоли за обяснение, да му обясни какво бе станало предната вечер, да му каже защо е била изпратена до апартамента му да го наблюдава.

— Елате, нямаме време за моите оплаквания — каза Габриела, обърна се на пети и тръгна нагоре по тясно дървено стълбище. — Да се качим горе.

Верлен последва Габриела по скърцащото стълбище. Най-горе тя отвори врата, въведе госта си в затъмнена стая и запали лампите. Когато очите на Верлен се настроиха към светлината, той видя, че стаята е дълга и тясна, пълна с прекалено меки кресла, лавици с книги от пода до тавана, скъпи лампи „Тифани“, накацали по ъгловите масички като някакви нелепи птици. На една от стените имаше окачени серия маслени картини в тежки, позлатени рамки — беше прекалено тъмно, за да се различат сюжетите им. По средата на стаята таванът правеше чупка, мазилката беше оцветена в жълто от протекла вода.

Габриела направи знак на Верлен да седне. Той отиде до няколко стола с прави облегалки в неоготически стил, край прозореца, пусна леко сака до себе си и се отпусна върху твърдата като камък седалка. Краката на стола изскърцаха под тежестта му.

— Трябва да ви е ясно, господин Верлен — каза Габриела и зае мястото си на подобен стол до него, — имате късмет, че сте жив.

— Кои бяха те? — попита Верлен. — Какво искаха?

— Също толкова непредвиден е фактът — продължи Габриела, без да обръща внимание на въпросите и нарастващото вълнение на Верлен, — че избягахте от тях напълно невредим. — И като погледна пострадалата му ръка — раната бе започнала да зараства, — тя додаде: — Или почти невредим. Имате късмет. Избягахте с нещо, което те искат.

— Сигурно с часове сте чакали там. Как иначе щяхте да знаете, че ме наблюдават? И откъде разбрахте, че ще нахълтат при мен?

— Не съм ясновидка — каза Габриела. — Ако човек чака достатъчно дълго, накрая дяволите идват.

— Еванджелин ли ви се обади? — попита Верлен, но Габриела не каза нищо. Очевидно нямаше да издаде нито една своя тайна на такъв като него. — Предполагам знаете какво бяха решили да направят с мен, ако ме намерят? — попита Верлен.

— Щяха да вземат писмата, разбира се — отговори Габриела спокойно. — А вземеха ли ги от вас, щяха да ви убият.

За миг Верлен премисли думите й. Не му беше ясно как може писмата да са толкова важни. Накрая каза:

— Имате ли някаква теория защо биха направили това?

— Имам теория за всичко, господин Верлен. — Габриела се усмихна за пръв път, откакто се видяха. — Първо, според тях, а и според мен, писмата, които притежавате, съдържат ценна информация. Второ, те се нуждаят отчаяно от тази информация.

— Достатъчно, за да убият?

— Несъмнено — отговори Габриела. — Убивали са неведнъж за много по-маловажна информация.

— Не разбирам — започна Верлен и придърпа сака на скута си: предпазен ход, който — забеляза го по пламъчето във втренчените й очи — не убягна от погледа на Габриела. — Те не са чели писмата на Иночента.

Тази информация накара Габриела да замълчи, преди да го попита:

— Сигурен ли сте?

— Аз не ги предадох на Григори — каза Верлен. — Когато ги намерих, не бях сигурен какво представляват; исках да се уверя в автентичността им, преди да му съобщя. В моята работа е от значение предварително да проверявам всичко.

Габриела отвори чекмеджето на малко писалище, извади цигара от една табакера, сложи я в лакирано цигаре и я запали с малка златна запалка. Ароматът от скъпия тютюн изпълни стаята. Когато подаде табакерата на Верлен да му предложи цигара, той взе една. Помисли си дали да не поиска и едно силно питие като добавка.

— Наистина — каза накрая той. — Умът ми не го побира — как се забърках в това? Нямам представа защо тези мъже, или каквито и да са, бяха при мен. Признавам, че събирах странна информация за Григори, докато работех за него, но е всеизвестно, че той е ексцентричен. Честно казано, започвам да се чудя дали случайно не полудявам. Можете ли да ми кажете защо съм тук?

Габриела го прецени с поглед, сякаш замисляше подходящ отговор. Накрая каза:

— Доведох ви тук, господин Верлен, защото имаме нужда от вас.

— Имате? — учуди се Верлен.

— Молим ви да ни помогнете да си върнем нещо много ценно.

— Находката от Родопите?

При думите на Верлен лицето на Габриела се изпъна. Верлен изпита мимолетно пламъче на триумф — поне веднъж да я изненада.

— Знаете за пътуването ни в Родопите? — попита тя, като се овладя.

— Споменато е в едно писмо от Абигейл Рокфелер, което Еванджелин ми показа вчера. Разбрах, че са обсъждали възстановяването на някаква антика, навярно гръцка керамика или предмет от тракийското изкуство. Макар сега да виждам, че находката е била по-ценна от няколко глинени гърнета.

— Далече по-ценна — каза Габриела, довърши цигарата си и я изгаси в пепелника. — Но стойността й се оценява по-различно, отколкото си мислите. Това не е стойност, която може да се измери с пари, макар през последните две хиляди години да е използвано голямо количество злато, за да се сдобият с тази находка. Ще го нарека така: това е антична стойност.

— Исторически артефакт? — попита Верлен.

— И така може да се нарече — каза Габриела и скръсти ръце на гърдите си. — Нещо много старо, но не е музеен предмет. Днес е толкова ценно, колкото е бил ценно и в миналото. Може да засегне живота на милиони хора и, което е още по-важно, може да промени хода на бъдещето.

— Звучи като гатанка — каза Верлен и изгаси цигарата си.

— Няма да си играя игри с вас. Нямаме време. Ситуацията е много по-сложна, отколкото предполагате. Това, което ви се случи тази сутрин, е започнало преди векове. Не знам как сте се замесили в тази работа, но писмата, които притежавате, твърдо ви поставят в центъра.

— Не разбирам.

— Ще трябва да ми се доверите — каза Габриела. — Ще ви разкажа всичко, но ще бъде сделка. Срещу това сведение вие ще се откажете от свободата си. След тази вечер или ще станете един от нас, или ще се скриете някъде. Във всеки случай ще прекарате останалата част от живота си, като се озъртате. След като вече знаете историята на нашата мисия и как в нея се е включила госпожа Рокфелер — което всъщност е един много малък компонент от голяма и сложна приказка, — ще станете част от една ужасна драма, от която няма начин напълно да се излезе. Може да ви се стори прекалено, но щом веднъж сте научили истината, животът ви ще се промени невъзвратимо. Няма връщане назад.

Верлен погледна ръцете си и се замисли над думите на Габриела. Все едно го бяха помолили да се хвърли от някоя скала — фактически му бяха заповядали да скочи, — но вече не можеше да се спре, налагаше се да продължи доброволно. Накрая каза:

— Според вас писмата разкриват какво е намерено по време на експедицията.

— Не какво е намерено, а какво е било скрито — каза Габриела. — Те заминаха за Родопите, за да донесат оттам една лира. По-точно, древна китара. Навремето, за кратко, я притежавахме ние. Сега тя отново е скрита. Нашите врагове — една изключително богата и влиятелна група — искат да я намерят не по-малко от нас.

— Тези, които бяха при мен?

— Мъжете пред вашия апартамент са били наети именно от тази група, да.

— Част ли е Пърсивал Григори от тази група?

— Да — каза Габриела. — В много голяма степен.

— Значи като работя за него — каза Верлен, — работя против вас.

— Както споменах и преди, за тях вие не означавате нищо. А за Пърсивал Григори е опасно и крайно рисковано да е на светло, сред хората, затова винаги се обръща към наемници — това са негови думи, не мои, — за да му вършат разследването. Използва ги да изрови информация и след това ги убива. Една крайно ефикасна предпазна мярка. — Габриела запали нова цигара, димът се заиздига във въздуха като мъгла.

— Работила ли е Абигейл Рокфелер за тях?

— Не — каза Габриела. — Точно обратното. Г-жа Рокфелер работеше с майка Иночента, за да намери подходящото скривалище за куфара с лирата. Поради причини, които не разбирам, след войната Абигейл Рокфелер прекъсна всякакви връзки с нас. В нашата организация това причини сериозна травма. Нямахме представа къде е оставила съдържанието на куфара. Някои смятат, че е скрито в Ню Йорк. Според други го е изпратила обратно в Европа. Трети пък вярват, че го е унищожила. Опитваме се отчаяно да установим къде го е скрила, ако изобщо го е скрила.

— Аз прочетох писмата на Иночента — каза усъмнен Верлен. — Не мисля, че ще ви разкрият онова, което се надявате да намерите. Повече смисъл има да се отиде при Григори.

Уморена, Габриела пое дълбоко дъх.

— Има нещо, което искам да ви покажа — каза тя. — Може да ви помогне да разберете с какви същества си имате работа.

Тя стана и съблече жакета си. После започна да си сваля блузата, ръцете й с изпъкнали вени заразкопчаваха копчетата до последното.

— Ето какво се случва — каза бързо тя, като издърпа първо едната, после другата си ръка от черните ръкави, — когато ви хванат от другата страна.

Верлен гледаше как Габриела се обръща на светлината. Тялото й беше покрито с плътни като ленти белези, които опасваха гърба, гърдите, стомаха и раменете й. Сякаш беше гравирана с някакъв изключително остър касапски нож. От разтеглената тъкан и напосоки разпилените ръбчета на белезите Верлен допусна, че раните не са били правилно лекувани. На оскъдната светлина кожата изглеждаше розова и незараснала. Следите подсказваха, че Габриела е била удряна с бич или, по-лошо, рязана с острие на бръснач.

— Боже мой! — извика Верлен, поразен от обезобразената плът, от ужасните и все пак странно нежни скаридено розови белези. — Как се случи?

— Навремето си мислех, че ще ги надхитря — каза Габриела. — Вярвах, че съм по-умна, по-силна, по-способна от тях. Бях най-добрият ангелолог в целия Париж през войната. Въпреки възрастта си, израснах в йерархията по-бързо от всеки друг. Това е факт. Повярвайте ми — аз съм и винаги съм била много, много добра в работата си.

— И това се случи през войната? — попита Верлен и се опита някак да си обясни тази бруталност.

— На млади години работех като двоен агент. Станах любовница на наследника на най-могъщата вражеска фамилия. Работата ми беше наблюдавана и в началото съвсем успешна, но накрая бях разкрита. Ако някой можеше да бъде внедрен по такъв начин, това бях аз. Вижте добре какво ми се случи, г-н Верлен, и си представете какво ще направят с вас. Вашата наивна американска вяра, че доброто винаги надделява над злото, няма да ви спаси. Гарантирам. Вие ще бъдете обречен.

Верлен не можеше повече да гледа Габриела и въпреки това не се извърна. Той втренчено проследи виещата се розова пътека на белезите от ключицата до бедрото, бледостта на кожата й сякаш го разтърсваше. Усети, че ще повърне.

— Как се надявате да ги победите?

— Това — каза Габриела, като отново навлече блузата си и я закопча — е нещо, което ще ви обясня, след като ми дадете писмата.

Верлен постави лаптопа на писалището на Габриела и го включи. Компютърът прищракна и мониторът светна. Скоро всички файлове — включително документите от изследователската му работа и сканираните, писма — се появиха като иконки върху светещата повърхност на екрана, яркоцветни електронни балончета, които се носеха в електронно синьо небе. Верлен отвори папката Рокфелер — Иночента и отстъпи от компютъра, оставяйки място на Габриела да чете. През набраздения от прах прозорец той се взря в притихналия, студен парк. Знаеше, че отвъд, в непроницаемия мрак, има замръзнали езерца, пуста пързалка за кънки, заснежени алеи, зазимена въртележка. Фаланга от таксита профучаваше с пътници нагоре към западната част на парка. Градът беше изпаднал в обичайния си маниакален ритъм.

Верлен извърна поглед към Габриела. Тя четеше писмата, без да диша, напълно погълната от компютърния екран, сякаш светещите думи можеха всеки миг да изчезнат. Мониторът се отразяваше върху кожата й със светлозелено и бяло, подчертавайки бръчките около устата и очите й и превръщайки черната й коса в нещо близо до лилавия цвят. Тя извади лист хартия от чекмеджето на писалището и нахвърли някакви бележки — пишеше, докато четеше, и нито веднъж не погледна нито Верлен, нито потока от изречения, които излизаха изпод писалката й. Вниманието й беше дотолкова съсредоточено върху екрана — завъртените, заострени криви на почерка на майка Иночента, гънките на листа, възпроизведени до точната дигитална прилика, — че едва когато Верлен застана до нея и погледна компютъра над рамото й, Габриела го забеляза.

— В ъгъла има стол — каза му тя, без да вдига очи от екрана. — Ще ви бъде по-удобно, вместо да се взирате над рамото ми.

Верлен донесе от ъгъла стар стол за пиано, постави го безшумно до Габриела и седна.

Габриела вдигна ръка, сякаш очакваше да бъде целуната и каза:

— Цигара, s’il vous plait^[2].

Верлен извади цигара от порцелановата кутия, постави я в лакираното цигаре и я пъхна между пръстите на Габриела. Без да вдига поглед, Габриела допря цигарето до устните си.

— Мерси — каза и вдъхна, когато Верлен щракна запалката.

Най-накрая той отвори сака си, извади отвътре една папка и като се осмели да наруши четенето й, каза:

— Трябваше да ви ги дам по-рано.

Габриела се извърна от компютъра и пое писмата от Верлен. Прегледа ги и попита:

— Оригиналите?

— Сто процента оригинален материал, задигнат от фамилния архив на Рокфелер — заяви Верлен.

— Благодаря — каза Габриела, отвори папката и разлисти писмата. — Чудех се, разбира се, какво им се е случило и подозирах, че може да са при вас. Кажете ми — какви други копия от тези писма има там?

— Това е всичко — каза Верлен. — Оригиналите са в ръцете ви. — Той посочи към страниците върху компютърния екран. — И сканираните.

— Много добре — каза тихо Габриела.

Верлен допусна, че тя иска да каже още нещо. Вместо това Габриела стана, извади буркан с мляно кафе от чекмедже в писалището и сложи каната с кафе върху един котлон. Когато кафето забълбука в машината, Габриела го отнесе до компютъра и горещата течност заля клавиатурата. Екранът побеля и после угасна. През компютъра премина ужасяващо прищракване. После и то утихна.

Верлен се наведе над напоената с кафе клавиатура в безуспешен опит да се овладее.

— Какво направихте?

— Не можем да си позволим повече копия от абсолютно необходимото — каза Габриела и спокойно избърса ръце, изцапани с утайка.

— Да, но вие унищожихте компютъра ми! — Верлен натисна копчето за стартиране, надявайки се някак отново да го съживи.

— Технологичните машинарии лесно се подменят — каза Габриела без капчица извинение в гласа. Отиде до прозореца, наведе се до стъклото с ръце, скръстени пред гърдите и ведро излъчване. — Не можем на никого да позволим да прочете тези писма. Прекалено са важни.

Тя прегледа отново писмата и ги подреди едно по едно по дължина върху ниска маса, докато масата не се изпълни с пожълтели листа. Писмата бяха пет, всяко съставено от много страници. Верлен пристъпи до Габриела. Почеркът, с който бяха изписани страниците, беше целият в завъртулки. Като взе един мек, поизмачкан лист, Верлен се опита да прочете написаното — елегантен, закръглен, изключително нечетлив краснопис, който се размиваше върху хартия без редове на избелели сини вълни. Беше почти невъзможно да се различи на неясната светлина.

— Можете ли да го прочетете? — попита Габриела и като се наведе над масата, завъртя страницата, сякаш като го погледнеше от нов ъгъл, щеше да си изясни плетеницата от буква. — Трудно ми е да разбера изобщо какво е написала.

— Въпрос на свикване — каза Верлен. — Така че да, разчитам го.

— Значи можете да ми помогнете — каза Габриела. — Трябва да решим дали кореспонденцията ще може реално да помогне.

— Ще опитам — каза Верлен. — Но първо искам да ми кажете какво търсим.

— Определени места, споменати в кореспонденцията — каза Габриела. — Местата, до които Абигейл Рокфелер е имала пълен достъп. Може би институция, където е имала правото да влиза и излиза когато поиска. На вид небрежни препратки към адреси, улици, хотели. Сигурни места, разбира се, но не прекалено сигурни.

— Това може да е половината Ню Йорк — каза Верлен. — Ако намеря изобщо нещо в тези писма, трябва да знам точно какво търсите.

Габриела се загледа през прозореца. Най-накрая каза:

— Много отдавна банда пропаднали ангели, наречени наблюдателите, били осъдени на плен в една пещера в най-отдалечената част на Европа. Натоварени да се отърват от пленниците, архангелите завързали наблюдателите и ги хвърлили в дълбока пещера. Когато наблюдателите се свлекли на дъното, до архангелите стигнали горестните им викове. Агонията им била толкова голяма, че в миг на състрадание архангел Гавриил хвърлил на нещастните създания златна лира — лира с ангелско съвършенство, чиято музика била тъй чудотворна, че пленниците щели да прекарат стотици години в блаженство, усмирени от нейните мелодии. Грешката на Гавриил имала тежки последици. Лирата се оказала и утеха, и сила за наблюдателите. Те не само блаженствали в дълбините на земята, но станали по-силни и по-амбициозни в желанията си. Узнали, че музиката от лирата ги дарява с необикновена сила.

— Каква по-точно? — заинтересува се Верлен.

— Силата да се правиш на Господ — каза Габриела. Тя запали нова цигара и продължи. — Това е феномен, изучаван само и единствено в нашите семинари по Небесна музикология от абсолвентите в ангелоложките академии. Както вселената е сътворена от вибрациите на Божия глас — от музиката на неговото Слово, — така вселената може да се промени, разшири или напълно да се разруши от музиката на неговите пратеници, ангелите. Лирата — и други небесни инструменти, изработени от ангелите, много от които сме притежавали през вековете, имат силата да извършват подобни промени, или поне ние мислим така. Степента на силата на тези инструменти е различна. Нашите специалисти по Небесна музикология смятат, че при съответната честота могат да настъпят всевъзможни космически промени. Например небето може да стане червено, морето — пурпурно, а тревата — оранжева. Навярно слънцето ще смрази въздуха, вместо да го затопли. Може би континентите ще бъдат населени с дяволи. Освен другото обаче се смята, че лирата може да върне здравето на болните.

Верлен се взря в нея, направо смаян от току-що изречените от тази иначе разумна жена думи.

— Сега за вас това няма почти никакъв смисъл — каза тя, взе оригиналните писма и ги подаде на Верлен. — Но прочетете ми тези писма. Искам да ги чуя. Ще ми помогнат да мисля.

Верлен огледа листата, намери началната дата на кореспонденцията — 5 юни 1943 година — и започна да чете. Въпреки че почеркът на майка Иночента беше малко предизвикателен — всяко изречение беше грандиозно по тон, всяка мисъл в писмения си вид сякаш те удряше с железен чук, — скоро той попадна в ритъма на написаното от Иночента.

Първото не съдържаше много повече от учтиво разменени любезности и се отличаваше с несигурен, въздържан тон, като че ли Иночента пипнешком вървеше към г-жа Рокфелер по тъмен коридор. Макар и така, дори и в това писмо странно защо се споменаваше артистичността на г-жа Рокфелер. „Бъдете сигурна, че съвършенството на артистичната ви визия и изпълнението на вашата приумица привлича вниманието и се приема добре“ — споменаване, което върна на Верлен цялата му амбиция в мига, в който го прочете. Второто писмо беше по-дълго и малко по-интимно послание, в което Иночента обясняваше благодарността си към г-жа Рокфелер за важната роля, която тя ще играе за бъдещето на тяхната мисия, и — Верлен отбеляза особено тържествуващо — обсъждаше рисунката, която г-жа Рокфелер евентуално беше приложила към писмото: „Наша най-възхитителна приятелко, не можем да не останем очаровани от вашите изтънчени рисунки и ги получаваме със смирени благодарности и признателност.“ Тонът на писмото навеждаше на мисълта, че между двете жени се е появило разбирателство, макар и да нямаше нищо конкретно, и със сигурност нищо, което да подскаже, че се подготвя някакъв план. Четвъртото писмо съдържаше друго споменаване за артистичност: „Както винаги, вашата ръка никога не пропуска да изрази това, което очите най-много искат да съзрат“.

Верлен започна да обяснява своята теория за изкуството на г-жа Рокфелер, но Габриела го накара да продължи да чете, явно раздразнена, че е спрял.

— Прочетете последното писмо — каза тя. — Онова от 15 декември 1943 година.

Верлен прелисти страниците и намери писмото. То гласеше следното:

15 декември 1943 година

Скъпа г-жо Рокфелер,

Последното ви писмо пристигна в благоприятен момент, докато се трудехме за ежегодните коледни празници и вече сме напълно подготвени да честваме раждането на нашия Господ Бог. Ежегодното събиране на помощи от сестрите имаше по-голям успех от очакваното и смея да кажа, че ще продължим да получаваме много дарения. Вашата помощ е също източник на огромна радост за нас. Благодарим на Бога за вашата щедрост и ви споменаваме в ежечасните си молитви. Вашето име дълго ще е в мислите на сестрите в „Света Роза“.

Благотворителното дарение, описано в писмото ви от ноември, беше посрещнато с огромно одобрение от всички в манастира „Света Роза“ и, смея да кажа, значително ще помогне в усилията ни да наберем нови членове. След трудностите и изпитанията в неотдавнашните ни битки, огромната мизерия и упадъка от последните години, ние все пак виждаме как се появява една по-ярка светлина.

И макар всяко прозрение да е като музиката на ангелите — точно, премерено, загадъчно и напълно необяснимо, — неговата сила е в озаряващата светлина. Най-скъпа дарителко, знаем, че избирате мъдро вашите рисунки. С нетърпение очакваме още светлина и ви молим да ни пишете бързо, за да могат новините за вашата работа да повдигнат нашия дух.

Ваша съмишленичка в търсенето:

Иночента Мария Магдалена Фиори

Докато той четеше петото писмо, една определена фраза прикова вниманието на Габриела. Тя помоли Верлен да спре и да я повтори. Той се върна назад и прочете: „Всяко прозрение е като музиката на ангелите — точно, премерено, загадъчно и напълно необяснимо — неговата сила е в озаряващата светлина.“

Той сложи купчината с пожълтели листа на скута си и попита, нетърпелив да изпита теорията си за пасажите:

— Чухте ли нещо интересно?

Габриела беше сякаш потънала в мислите си и се беше загледала втренчено зад него, навън през прозореца, с подпряна на ръката брадичка.

— Половината е там — каза накрая тя.

— Половината? — попита Верлен. — Половината от кое?

— Половината от нашата загадка — отвърна Габриела. — Писмата на майка Иночента потвърждават нещо, което отдавна подозирах. А именно, че двете жени са работили заедно. Ще трябва да прочета другата половина от кореспонденцията, за да бъда сигурна — каза Габриела. Но според мен Иночента и г-жа Рокфелер заедно са избирали местата. Месеци преди Селестин да донесе инструмента от Париж — месеци преди той да е бил донесен от Родопите — те са планирали най-добрия начин да го запазят в безопасност. Благословен е фактът, че Иночента и Абигейл Рокфелер са имали интелигентността и прозрението да намерят сигурно място. Сега ние трябва само да разберем методите им. Трябва да открием мястото на лирата.

Верлен вдигна вежди.

— Възможно ли е?

— Няма да съм сигурна, докато не прочета писмата на Абигейл Рокфелер до Иночента. Явно Иночента е била блестящ ангелолог, много по-умна, отколкото са я мислели. Така или иначе, тя е подтикнала Абигейл Рокфелер да осигури бъдещето на ангелологията. Инструментът е бил оставен на грижите на г-жа Рокфелер едва след огромна подготовка. — Габриела закрачи по дължината на стаята, сякаш движението прочистваше мислите й. После изведнъж спря. — Трябва да е тук, в Ню Йорк.

— Сигурна ли сте? — попита Верлен.

— Няма начин да знаем със сигурност, но според мен е тук. Абигейл Рокфелер навярно е искала да го държи под око.

— Сигурно виждате в писмата нещо, което ми убягва — каза Верлен. — За мен те са просто сбор от приятелски реплики, разменени от две стари жени. Единственият потенциално интересен елемент в писмата се повтаря непрекъснато, но всъщност липсва в тях.

— Какво имате предвид? — попита Габриела.

— Забелязахте ли как Иночента се връща отново и отново към разговор за визуални образи? Изглежда е имало рисунки или скици, или някакво друго художествено произведение, което Абигейл Рокфелер е прилагала към писмата — обясни Верлен. — Тези визуални образи трябва да са в другата половина от кореспонденцията. Или са били изгубени.

— Съвсем прав сте — каза Габриела. — Има някаква повторяемост в писмата и съм убедена, че това ще се потвърди, щом прочетем другата половина от кореспонденцията. Със сигурност предложените от Иночента идеи са били доизпипани. Може да са изпратени и нови идеи. Едва когато подредим всички разменени писма, ще получим пълната картина.

Габриела взе листата от Верлен и ги прехвърли още веднъж, като отново ги четеше, сякаш да запамети редовете. После ги напъха в джоба си. — Трябва да сме изключително внимателни — каза тя. — Изключително важно е да запазим писмата — а и тайните, към които водят — далеч от нефилимите. Сигурен ли сте, че Пърсивал не ги е виждал?

— Вие и Еванджелин сте единствените, които са ги чели, но аз му показах нещо друго, което ми се иска никога да не бе виждал — каза Верлен и извади от сака си архитектурните чертежи.

Габриела взе чертежите и ги разгледа внимателно. Изражението й се промени.

— Това е крайно неприятно — каза тя накрая. — Те издават всичко. Когато той погледна тези чертежи, разбра ли значението им?

— Като че ли не ги сметна за много важни.

— Добре — усмихна се леко Габриела. — Пърсивал греши. Трябва веднага да тръгнем, преди да започне да разбира какво сте намерили.

— И какво точно съм намерил? — попита Верлен, усещайки че най-накрая ще научи значението на чертежите и златния печат в центъра им.

Габриела разгъна чертежите върху масата и ги затисна с ръце.

— Това са комплект от инструменти — каза тя. — Печатът в центъра на тези чертежи бележи местонахождението. Ако забелязвате, той е и в центъра на Молитвения параклис — място, което е под постоянно наблюдение.

— Но защо? — попита Верлен, изучавайки печата за стотен път и чудейки се на смисъла му.

Габриела облече отново черния си копринен жакет и тръгна към вратата.

— Елате с мен в „Света Роза“ и ще ви обясня всичко.

Пето Авеню,

Горен Ист Сайд, Ню Йорк

Пърсивал чакаше във фоайето на своя жилищен блок. Слънчевите очила пазеха очите му от нетърпимо ярката утринна светлина. Мислите му бяха изцяло погълнати от ситуацията в момента — ситуация, внезапно превърнала се в още по-загадъчна с намесата на Габриела Леви-Франш Валко. Присъствието й край апартамента на Верлен беше достатъчен сигнал, че правилно е ориентирал семейството си. Трябваше незабавно да действат, преди да са загубили следите на Верлен.

Пред сградата спря черен спортен джип мерцедес. Пърсивал позна гиборимите, които бе изпратил да убият Верлен. Седяха прегърбени на предната седалка, недодялани, незадаващи въпроси, без капчица интелигентност или любопитство, за да се чудят за превъзходството на Пърсивал и Отърли. Той се сви при мисълта, че ще пътува в една кола с подобни същества — как можеше Отърли да очаква той да се съгласи на подобна уговорка. Когато работеше с по-нисши форми на живот, имаше известни граници, които никога не прекрачваше.

Отърли не страдаше от подобни предразсъдъци. Слезе от задната седалка, спокойна както винаги. Дългата й руса коса — събрана на гладък кок, със затворено с цип до брадичката скиорско яке, обточено с кожа, и с порозовели от студа бузи. За огромно облекчение на Пърсивал тя каза няколко думи на гиборимите и джипът отфуча. Едва тогава Пърсивал слезе да поздрави сестра си за втори път тази сутрин, за щастие в не така компрометиращо състояние, както преди.

— Налага се да вземем твоята кола — каза Отърли. — Габриела Леви-Франш Валко е видяла джипа пред жилището на Верлен.

Самото произнасяне на името на Габриела смачка решителността му.

— Видя ли Габриела?

— Вероятно е дала на всички ангелолози в Ню Йорк номера на колата — каза Отърли. — По-добре да взема ягуара. Не искам да рискувам.

— А зверовете?

Отърли се усмихна — и на нея не й харесваше да работи с гиборими, но не си позволяваше да го показва.

— Изпратих ги напред. Трябва да покриват определен район. Ако намерят Габриела, наредено им е да я отвлекат.

— Дълбоко се съмнявам, че ще съумеят да я хванат — каза Пърсивал и подхвърли ключовете за колата си на портиера, който отиде да я докара от гаража зад ъгъла. Застанал на бордюра, с прострялото се пред него Парк Авеню, Пърсивал се помъчи да поеме въздух. Колкото по-отчаяно се нуждаеше от глътка въздух, толкова по-мъчително беше да го вдъхва, затова се успокои, когато белият ягуар бавно спря пред тях, изпускащ газове от задната си част. Отърли се намести на шофьорското място и зачака, докато Пърсивал, чието тяло го болеше и от най-незначителното погрешно движение, леко се отпусна на кожената седалка до нея. Гърдите му хъхреха, не му стигаше въздух. С всяко движение корсетът притискаше на гърба му оръфаните, загниващи крила. Едва се удържа да не извика от болка, докато Отърли включи колата на скорост и отпраши в облак от сняг.

Когато Отърли се промъкна през трафика към шосе Уест Сайд, Пърсивал включи парното на най-силно с надеждата топлият въздух да му позволи да диша по-леко. На един светофар сестра му се извърна да го огледа с присвити очи. Не заговори, но беше ясно, че не знае как да се държи с това слабовато, мъчещо се същество, което едно време беше бъдещето на фамилията Григори. Той знаеше обаче, че Отърли иска да получи лирата толкова, колкото и той.

Пърсивал извади един пистолет от жабката, провери дали е зареден и го напъха във вътрешния джоб на палтото си. Пистолетът беше тежък и студен. Прокара пръсти по него и се замисли какво щеше да изпита, ако го насочи срещу главата на Габриела, ако го притисне върху мекото място на темето й, за да я изплаши. Независимо от случилото се в миналото, независимо колко пъти бе мечтал за Габриела, нямаше да й позволи да се намеси. Този път лично щеше да я убие.

Мостът Тапан Зи, 87-о шосе

В долината на р. Хъдсън, Ню Йорк

Оказа се, че със старомодния си двигател и ниското шаси поршето друса и е прекалено шумно. И все пак въпреки шума Верлен установи, че пътуването му действа извънредно успокояващо. Погледна Габриела, която седеше на шофьорското място с ръка опряна на вратата.

По негово настояване бяха прекарали пътуването в разговор за работата й — нейната история и целта й, как се беше включила Абигейл Рокфелер и как Габриела беше прекарала целия си живот потопена в ангелогията, докато Верлен не разбра дълбочината на опасността, която го заплашваше. Близостта помежду им растеше с всяка минута и докато стигнаха моста, между тях се установи необикновено разбирателство.

Високо над ширналата се под тях Хъдсън се виждаха ледените късове, прилепени към заснежените речни брегове. Верлен погледна пейзажа наоколо: земята сякаш се беше разцепила и се беше открила огромна геоморфична пукнатина. Слънцето огряваше Хъдсън така, че реката блещукаше, обагрена от топлите му лъчи; водата течеше като запален огън.

Платната на шосето бяха абсолютно пусти в сравнение със задръстените улици на Манхатън. Щом преминаха по моста и стигнаха открития път, Габриела увеличи скоростта. Поршето се стори на Верлен изморено като него: двигателят гърмеше все едно че ще експлодира. Стомахът го болеше от глад, очите му горяха от изтощение. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и за свое учудване установи, че прилича на току-що излязъл от някакъв уличен побой. Очите му бяха кървясали, косата — разрошена. Габриела му беше помогнала да превърже както трябва раната — сега навитият около китката му бинт приличаше на боксова ръкавица. През последните двайсет и четири часа се беше превърнал в един съсипан, пребит и покрит със синини мъж.

И все пак в присъствието на подобна необятна красота — реката, лазурното небе, белите отблясъци на поршето — Верлен се потопи във внезапно разширилия се обсег на сетивата си. Едва сега забеляза колко ограничен е бил животът му през изминалите години. Прекарвал беше цели дни в движение по мъничката пътека между апартамента и кабинета и няколко кафенета и ресторанта. Рядко, или почти никога, не излизаше от тази схема. Не можеше да си спомни кога за последен път действително бе забелязал заобикалящото го или истински се бе заглеждал в хората около себе си. Като че тънеше в някаква мъгла. А това, че вече нямаше да се върне отново към този живот, беше както угнетяващо, така и ободряващо.

Габриела се протегна, извивайки гръб като котка.

— Трябва да спрем да заредим — каза тя и огледа пътя къде да спре. Зад завоя Верлен зърна денонощна бензиностанция. Габриела излезе от пътя и паркира до колонката. Не възрази, когато той предложи да напълни колата, само му каза да внимава и бензинът да бъде най-високо качество.

След като Верлен плати, погледът му се спря върху лавиците със стоки — газирана вода, пакетирана храна, подредени списания — и забеляза колко простичък можеше да бъде животът. До днес не се бе замислял за дребните удобства на магазинчето в една бензиностанция. Дразнеше се прекалено много от дългите опашки и неоновите лампи, вместо да гледа наоколо. А сега изпитваше някакво неестествено възхищение от всичко, което предлагаше подобна безопасна интимност. Добави пакет цигари към сметката и се върна при колата.

Габриела седеше на шофьорската седалка. Верлен се върна на своята. Тя прие цигарите с пестелива усмивка, но той усети, че жестът й беше харесал. После, без да чака нито миг, тя включи на скорост и подкара колата по тясното извънградско шосе.

Верлен отвори пакета с цигари, извади една и я запали за Габриела. Тя свали едва-едва прозореца, цигареният дим се разтвори в притока на свежия въздух.

— Май не се страхувате, но знам, че думите ми сигурно са ви подействали — каза тя.

— Още се мъча да смеля всичко това — отвърна Верлен. Но още докато изричаше тези думи, усети, че омаловажава нещата. Всъщност беше направо озадачен. Не му беше ясно как Габриела запазва спокойствие. Накрая я попита:

— Как го постигате?

— Кое?

Габриела не откъсваше очи от пътя.

— Да живеете така — уточни Верлен. — Сякаш всичко е наред. Сякаш сте се примирили.

Габриела каза:

— Толкова отдавна станах част от тази битка, че вече съм свикнала. Невъзможно ми е да си спомня какво е да живееш, без да го знаеш. Да откриеш тяхното съществуване е като да ти кажат, че земята е кръгла — то е против всичко, което възприемаш със сетивата ти. И все пак е истина. Не мога да си представя какво е да живея, без да ме преследват в мислите ми, да се будя сутрин и да вярвам, че живеем в справедлив, свободен, еднакъв за всички свят. Виждам всичко в черно и бяло, добро и зло. Ние сме добрите, те са лошите. Щом ние трябва да живеем, те трябва да умрат. Между нас има и такива, които вярват в помиряването — че можем да намерим начин да живеем един до друг, — но мнозина вярват също, че не можем да намерим покой, докато те не бъдат изтребени.

— Спред мен — каза Верлен, изненадан от непреклонния глас на Габриела, — ще бъде много по-сложно.

— За моите силни чувства, разбира се, има причини. Аз съм била ангелолог през целия си разумен живот, но невинаги съм мразила нефилимите, както ги мразя сега — каза Габриела. — Ще ви разкажа една история, малцина са я чували досега. Може би ще ви помогне да разберете защо съм толкова крайна. Може би ще прозрете защо е толкова важно за мен да бъдат избити до крак.

Габриела хвърли цигарата през прозореца, запали нова, а очите й следваха виещото се шосе.

— През втората година на преподавателската ми работа в Ангелоложкото дружество в Париж срещнах любовта на моя живот. Това не е нещо, което по онова време бих признала, нито пък бих го твърдяла на средна възраст. Но сега съм стара, всъщност по-стара, отколкото изглеждам, и мога да кажа с голяма сигурност, че никога няма да обичам отново така, както обичах през лятото на 1939 година. Бях петнайсетгодишна, твърде млада, за да се влюбя, навярно. Или може би единствено тогава, с росата на детството още по клепките ми, съм била способна на подобна любов. Никога няма да разбера, естествено.

— Сигурно сте била красива — подметна Верлен. Приликата й с Еванджелин беше тъй силна, че лесно можеше да си представи как е изглеждала.

— Бях особено момиче, меко казано. И бях завладяна от учението си така, както някои биват завладени от богатството, любовта или славата. Произхождах от семейство на ангелолози — много от роднините ми бяха учили в академията. Бях и необикновено амбициозна. Сприятеляването със съучениците ми беше изключено и аз не мислех за нищо, освен за денонощна работа, за да успея. Исках да бъда първа в класа във всяко отношение и всъщност наистина бях първа. Във втория срок на първата ми година стана ясно, че има само две отличени студентки — аз и млада жена на име Селестин, забележително момиче, което по-късно ми стана скъпа приятелка.

Верлен направо се задави.

— Селестин? — каза. — Селестин Клошет, която идва в манастира „Света Роза“ през 43-та година?

— През четирийсет и четвърта — поправи го Габриела. — Но това е друга история. Моята история започва един следобед през април 39-та, в един студен, дъждовен следобед, каквито са следобедите през април в Париж. Всяка пролет павираните улици и градините се наводняваха от дъжда, а каналите и Сена се препълваха. Спомням си точно оня следобед. Беше един часът след обяд на седми април, петък. Бях приключила със сутрешните часове и, както обикновено, излязох навън да си взема нещо за обяд. Необичайното за този ден обаче беше, че си бях забравила чадъра. Тъй като бях претенциозна до немай-къде, рядко ми се случваше в пролетните дни да се озова незащитена под пороя. И ето какво стана. Когато излизах от атенеума, установих, че ще се измокря до кости, заедно с листата и книгите, които носех под мишница, а те пък със сигурност щяха да се повредят. Затова застанах под големия навес над главния вход на училището и загледах как се излива дъждът. От завихрения потоп изведнъж се появи мъж с огромен виолетов чадър, необикновен избор за джентълмен, помислих си. Загледах го как притичва през двора на училището, елегантен, изправен и изключително приятен на вид. Навярно е бил копнежът, който изпитвах към празното, сухо убежище на чадъра, но се взрях в странника и се надявах той да дойде при мен, сякаш имах силата да го омагьосам. Тогава времената бяха различни. Ако беше нередно за една жена да се заглежда в красив джентълмен, беше и не по-малко нередно той да не й обърне внимание. Само един разпуснат мъж би оставил една дама в дъжда. Човекът с чадъра спря на половината на двора, установи, че го гледам, завъртя се рязко на петите на кожените си боти и ми се притече на помощ. Бутна шапката си назад така, че сините му очи срещнаха моите. Каза: „Мога ли да ви изведа през този порой?“. Гласът му беше пълен с весела, прелъстителна, почти жестока самоувереност. Този поглед, тази единствена фраза бяха всичко, което трябваше, за да ме спечели.

„Можете да ме отведете където поискате — отвърнах. И мигновено осъзнавайки своята недискретност, добавих: — Само и само да се махна от този ужасен дъжд.“ Той ме попита как се казвам и когато му отговорих, тутакси разбрах, че името му хареса. „Кръстена на ангел?“ „На пратеника на добрата вест“ — уточних аз.

Мъжът пресрещна погледа ми и се усмихна, доволен от бързата ми реакция. Очите му бяха най-хладното, най-бистрото синьо, което някога бях виждала. Усмивката му беше сладка, прекрасна, сякаш той знаеше силата й върху мен. По-късно, когато се разкри, че моят чичо Виктор Леви-Франш е опозорил семейството ни, като е работил като шпионин за този мъж, аз се чудех дали задоволството му от името ми е било свързано с предателството на чичо ми, а не, както той подхвърли, с ангелското име. Предложи ми ръката си и каза: „Хайде, пратенико на добрата вест, да вървим.“ Хванах го подръка. В този миг, с първото докосване до неговата кожа, животът, който бях водила дотогава, се изпари и започна нов. След това мъжът се представи като Пърсивал Григори III. — Габриела погледна Верлен, за да види реакцията му.

— Не е същият… — каза Верлен невярващо.

— Да — каза Габриела. — Съвсем същият. По онова време нямах никаква представа нито кой е, нито какво означаваше фамилното му име. Ако бях малко по-голяма и познавах повече хората в академията, щях да се обърна и да побягна. С цялото си невежество, аз бях очарована. Тръгнахме под огромния виолетов чадър. Той хвана ръката ми и ме поведе през тесните, наводнени улички на Латинския квартал към една кола, спортен мерцедес 500К, изумителна сребриста кола, която блестеше дори под дъжда. Не знам дали се възхищавате на автомобили, но това беше великолепна машина с всички луксове за онова време — електрически чистачки и ключалки, разкошно купе. Моето семейство притежаваше кола, което само по себе си беше лукс, но никога не бях виждала нещо подобно като мерцедеса на Пърсивал. Подобни коли бяха изключителна рядкост. Всъщност една предвоенна 500К беше продадена на търг в Лондон само преди няколко години. Отидох на търга, за да я видя отново. Продадена беше за 700 000 лири стерлинги. Пърсивал отвори вратичката с внушителен маниер, сякаш ме въвеждаше в кралска каляска. Отпуснах се на меката седалка, мократа ми кожа залепна за кожената тапицерия, и поех дълбоко дъх: колата ухаеше на одеколон, примесен с почти неуловимия лъх на цигарен дим. По таблото, което имитираше шарките на коруба на костенурка, проблясваха копчета и бутони, всяко в очакване да бъде натиснато и завъртяно. Видях сгънати кожени шофьорски ръкавици, чакащи ръцете, за които са се приготвили. Беше най-красивата кола, която бях виждала през живота си. Потънах дълбоко в седалката и се потопих в щастие. Спомням си съвсем живо чувството, което изпитвах, докато той караше мерцедеса по булевард „Сен Мишел“ и към Ил дьо ла Сите. Дъждът заваля още по-силно, сякаш ни беше изчакал да се подслоним, преди да се излее върху пролетните цветя и зелената, отзивчива земя. Чувството, според мен, беше страх, макар по онова време да го мислех за любов. Опасността, която Пърсивал представляваше за мен, не ми беше известна. Можех само да кажа, че той просто е един млад мъж, който кара безразсъдно. Сега си мисля, че съм се страхувала от него инстинктивно. И все пак, беше пленил сърцето ми без никакво усилие. Наблюдавах го, гледах прекрасната му бледа кожа и дългите му, нежни пръсти на скоростния лост. Не можех да проговоря. По мостовете засилваше, а после, по улица „Риволи“, чистачките засвистяха по предното стъкло и изрязаха люк във водата.

— Естествено, водя ви на обяд — каза той и ме погледна, когато намали пред голям хотел на площад „Конкорд“. — Виждам, че сте гладна.

— И как можете да виждате нещо като глада? — попитах предизвикателно, макар че мъжът беше прав: не бях закусвала и направо умирах от глад.

— Имам специален талант — каза той, като завъртя лоста, дръпна ръчната спирачка и свали една по една кожените ръкавици от ръцете си. — Знам точно какво желаете още преди вие да знаете.

— Кажете ми тогава — поисках аз с надеждата да се представя дръзка и изтънчена, каквато сама съзнавах, че не съм, — какво искам най-много? — За момент той ме изгледа преценяващо. Видях, също както в първите секунди на срещата ни, как през сините му очи премина мимолетна, чувствена жестокост. „Красива смърт“, каза той толкова тихо, че не бях сигурна дали съм чула правилно. С това той отвори вратата и се измъкна от колата.

— И преди още да имам време да се запитам за тази чудновата фраза, мъжът отвори вратата откъм мен, помогна ми да сляза и отидохме подръка в ресторанта. Той спря пред огледало в позлатена рамка, свали шапката и палтото си, и се огледа, сякаш роякът келнери, които се втурнаха към него, бяха твърде бавни за вкуса му. Наблюдавах в огледалото как се движеше неговото отражение, изучавах профила му, красиво скроения костюм от светло сив габардин, който в ярката прозрачност на огледалото изглеждаше почти син, съвсем малко по-различен от очите му. Кожата му беше мъртвешки бледа, едва ли не прозрачна и все пак това й качество имаше странния ефект да го прави още по-привлекателен, сякаш беше някакъв скъпоценен предмет, пазен от слънцето.

Верлен се опита да сравни описанието на Габриела с оня Пърсивал Григори, когото бе видял вчера следобед, но не успя. Явно Габриела не говореше за болнавия, грохнал мъж, когото Верлен познаваше, а за Пърсивал Григори от едно време. Вместо да я попита, както му се искаше, Верлен се облегна назад и се заслуша.

— Само след секунди един келнер взе палтата ни и ни поведе към салона — преобразена бална зала, от която се излизаше в градина. През цялото време усещах как мъжът ме гледа с напрегнат интерес, сякаш търсеше моята реакция. Не стана дума нито за меню, нито за поръчване на обяда. Винските чаши бяха напълнени и чиниите пристигнаха, сякаш всичко беше предварително подредено. Пърсивал разбира се постигна желания ефект. Моето изумление пред всичко това беше огромно, макар да се опитвах да го прикрия. Въпреки че учех в изискани училища и бях отгледана според буржоазната мода на града, съвсем добре съзнавах, че този мъж е над всичко, което бях очаквала. Погледнах дрехите си и за мой ужас разбрах, че съм още с ученическата си униформа, детайл, който не бях догледала при вълнението ми от пътуването с колата. Като допълнение на безличните ми дрехи, обувките ми бяха изтъркани и бях забравила любимия си парфюм в апартамента.

— Изчервявате се — каза той. — Защо?

Аз просто сведох поглед към плетената си вълнена пола и колосаната бяла блуза и той разбра дилемата ми.

— Вие сте най-прелестното създание тук — каза той без капчица ирония. — Приличате на ангел.

— Приличам точно на това, което съм — казах аз, защото гордостта ми надделя над всички други емоции. — Ученичка на обяд с богат по-стар мъж.

— Не съм кой знае колко по-стар от вас — каза той закачливо.

— Колко по-стар би било достатъчно? — попитах аз. Въпреки че изглеждаше около двайсет и няколко — възраст, която не беше, както правилно бе споменал той, много по-голяма от моята, — маниерите и самоувереността, с които се отличаваше, прилягаха на мъж с голям опит.

— Интересувам се по-скоро от вас — каза той и измести въпроса. — Кажете, харесвали ви да учите? Сигурно ви харесва. Притежавам апартаменти до училището и съм ви виждал и преди. Винаги имате вид на човек, който седи прекалено дълго в библиотеката.

Това, че е знаел за съществуването ми преди този ден, ме заля с радостна вълна.

— Забелязали сте ме? — попитах, прекалено нетърпелива за вниманието му.

— Разбира се — каза той и отпи от виното. — Не можех да мина през двора, без да искам да ви видя. Напоследък беше доста досадно, особено когато ви нямаше там. Сигурно съзнавате колко сте красива.

Замълчах и хапнах от печената патица, от страх да не проговоря. Накрая казах:

— Прав сте — изключително харесвам уроците си.

— Щом ви е толкова забавно — каза той, — трябва да ми разкажете всичко за училище.

И така следобедът продължи, часовете се пълнеха с блюдо след блюдо вкусна храна, бутилки вино и разговори без прекъсване. През годините съм имала двама довереници — вие сте може би третият, — с които съм разговаряла открито за себе си. Не съм от жените, които обичат празните приказки. И все пак между нас с Пърсивал нямаше и миг мълчание. Сякаш двамата събирахме истории, които да си разказваме. Докато се хранехме, чувствах се все по-близка с него, бях изпаднала в транс от невероятния начин, по който водеше разговора. Вероятно със същото увлечение се влюбвах и в тялото му, но преди всичко обожавах неговата интелигентност.

През следващите седмици станах още по-близка с него, тъй близка, че не можех да издържа и един ден, без да го видя. Въпреки страстта, която изпитвах към уроците си, както и всеотдайността, с която се бях посветила на ангелоложката професия, нямаше нещо, което да правя без него. Срещахме се в апартаментите, които той притежаваше около Дружеството по ангелология, поредица от стаи с изглед към Сена. Двамата се разхождахме край реката през горещите летни следобеди на 39-та година. Заниманията ми в училище отстъпиха на втори план след ленивите часове в неговата спалня, с прозорци отворени за душния летен въздух. Започнах да ненавиждам съквартирантката си заради въпросите й; започнах да мразя учителите, че ме държат далеч от него.

След първата ни среща заподозрях, че около Пърсивал има нещо необичайно, но не обърнах внимание на инстинктите си — предпочитах да го виждам независимо от преценката си. И отново, след първата ни нощ заедно, осъзнах, че съм попаднала в някакъв капан, макар да не можех да формулирам естеството на опасността, която усещах, нито да проумея вредите, които щеше да ми причини. Само няколко седмици след това напълно разбрах, че у него има нещо нефилимско. Но вече беше много късно — абсолютно и невъзвратимо бях омагьосана от него. Казват, че същото станало между непокорните ангели и жените от древните времена — огромна страст, която преобърнала наопаки небето и земята. Но аз бях само едно момиче. Готова бях да продам душата си за неговата любов.

И в много отношения правех точно това. Тъй като нашата връзка все повече се задълбочаваше, започнах да му помагам да се сдобива с тайните на Ангелоложкото дружество. В замяна той ме учеше как да напредна бързо, да придобия престиж и власт. Отначало искаше незначителни, дребни сведения — местонахождението на нашите офиси в Париж и датите на срещите на дружеството ни. Давах му ги с най-голямо желание. Когато изискванията му нараснаха, аз ги задоволих. Докато разбера колко е опасен и че трябва да се отърся от влиянието му, беше твърде късно: бях се влюбила в него.

Любовната ми връзка не можеше лесно да се запази в тайна. Когато стана ясно, че ще бъда разкрита, признах всичко на учителя си, д-р Рафаел Валко, който реши, че съм в състояние да бъда полезна за ангелологията. Започнах да шпионирам. Докато Пърсивал вярваше, че работя с него, аз правех всичко възможно да вредя на фамилията му. Връзката ни продължи и с продължаването на войната ставаше все по-предателска. Въпреки моето нещастие, играех ролята си. Давах на нефилимите лъжлива информация за мисиите на ангелолозите; донасях тайните за затворения свят на нефилимската власт на д-р Рафаел, който на свой ред информираше нашите учени; и организирах това, което се смяташе за най-голямата победа в нашия живот: план да дадем на нефилимите копие от лирата, а да задържим автентичната лира у нас.

Планът беше прост. Д-р Серафина и д-р Рафаел Валко знаеха, че нефилимите са осведомени за нашата експедиция в пролома и че ще се борят с нас, докато ни отнемат лирата. Семейство Валко предложи да изработим план, който да премахне нефилимите от нашия път. Те уредиха изработването на лира с всички качества на тези в древна Тракия — със същите извивки, с тежкия корпус, напречните рейки. Инструментът беше създаден от нашия най-блестящ музиколог — д-р Йозефат Михаел, който се потруди върху всеки детайл, намери копринени струни, с вплетени в тях косми от опашката на бял кон. След като намерихме истинската лира, видяхме, че тя е далече по-сложна и изящна от фалшивото копие — корпусът й беше изработен от метален материал, по-близък до платината, елемент, който никога не е бил класифициран и не може да се смята за земен елемент. Д-р Михаел назова субстанцията Валкин, по името Валко, които толкова се бяха трудили да открият лирата. Струните бяха изработени от лъскави златни нишки, усукани в стегната корда, която според д-р Михаел е била сплетена с косми от ангелската коса на Гавриил.

Въпреки очевидните разлики, семейство Валко сметна, че нямаме друг избор, освен да действаме. Сложихме фалшивата лира в един куфар. Подхвърлих на Пърсивал, че колоната с колите ни ще мине през Париж в полунощ и той нареди да се направи засада. Ако всичко вървеше по плана, Пърсивал щеше да хване д-р Серафина Валко и да поиска от ангелоложкия съвет да му дадат лирата в замяна на нейния живот. Щяхме да изтъргуваме фалшивата лира, д-р Серафина щеше да бъде освободена, а нефилимите щяха да повярват, че са спечелили окончателно. Но се случи нещо ужасно. Двамата с д-р Рафаел се бяхме споразумели да гласуваме в полза на тази сделка. Предположихме, че членовете на съвета ще подкрепят становището на д-р Валко и ще гласуват лирата да се замени с д-р Серафина. Но поради причини, които не можахме да разберем, членовете на съвета гласуваха против сделката и в нашия план настъпи хаос. Заради равните гласове помолихме една от участничките в експедицията — Селестин Клошет — да гласува. В крайна сметка не направихме сделката. Опитах да поправя грешката, като занеса фалшивата лира на Пърсивал и му кажа, че съм откраднала лирата заради него. Но бях закъсняла. Пърсивал беше убил д-р Серафина Валко.

Живях с угризения за това, което сполетя Серафина. Но мъките ми не свършиха в онази ужасна нощ. Както разбирате, независимо от всичко аз обичах Пърсивал Григори, или поне бях страхотно пристрастена към онова, което изпитвах в негово присъствие. Сега ми изглежда удивително, но дори след като той бе поръчал да ме пленят и беше позволил да бъда брутално изтезавана, не можах да се откажа от него. За последен път отидох при него през 1944 година, когато американците освобождаваха Франция. Знаех, че ще избяга, преди да го заловят и почувствах нужда отново да го видя, да си взема сбогом. Прекарахме заедно нощта и след няколко месеца научих, за мой ужас, че съм бременна с неговото дете. В отчаянието си да скрия моето състояние, обърнах се към единственото лице, което познаваше степента на връзката ми с Пърсивал. Моят бивш учител д-р Рафаел Валко разбираше колко много бях страдала, че се забърках в отношения с фамилията Григори и че детето ми трябва на всяка цена да бъде далече от тях. Рафаел се ожени за мен и така накара света да повярва, че той е баща на детето ми. Бракът ни предизвика скандал сред ангелолозите, верни на паметта на Серафина, но ми даде възможност да запазя тайната си. Дъщеря ми Анджела се роди през 1945 година. Много години по-късно, Анджела роди дъщеря, Еванджелин.

Като чу името на Еванджелин, Верлен се сепна.

— Пърсивал Григори е неин дядо? — попита той, неспособен да прикрие недоверието си.

— Да — отвърна Габриела, — именно внучката на Пърсивал Григори спаси тази сутрин вашия живот.

Килията на Света Роза, манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Еванджелин вкара инвалидната количка със Селестин в килията на Роза, спря я до дълга дървена конферентна маса и седна. Девет приведени и сбръчкани Старши сестри с кичури бели коси изпод булата им и с превити от възрастта гърбове седяха около масата, сред тях и майка Перпетуа. Те наблюдаваха Еванджелин и Селестин с голям интерес — сигурен знак, че сестра Филомена им е разказала за събитията от миналите дни. И наистина, Филомена стоеше начело на масата и говореше разпалено именно по тази тема. Безпокойството на Еванджелин нарастна, когато видя, че Филомена е разгънала писмото от Габриела на масата пред сестрите.

— Информацията пред мен — каза Филомена и вдигна ръце, сякаш да прикани сестрите да се присъединят към разглеждането на писмото — ще доведе до победата, която от толкова дълго очакваме. Ако лирата е скрита при нас, трябва бързо да я намерим. Тогава ще разполагаме с всичко нужно, за да отидем по-нататък.

— Моля да поясните, сестра Филомена — обади се майка Перпетуа и подозрително изгледа Филомена, — да отидем по-нататък в каква посока?

Филомена отговори:

— Не вярвам, че Абигейл Рокфелер е починала, без да остави конкретна информация за местонахождението на лирата. Време е да узнаем истината. Време е всъщност да узнаем всичко. Какво криеш от нас, Селестин?

Еванджелин погледна Селестин, загрижена за здравето й. През последните двайсет и четири часа то драматично се бе влошило. Лицето й бе восъчно бяло, ръцете й — със сплетени пръсти, и така се беше прегърбила на стола, че имаше опасност всеки миг да падне. Еванджелин се бе поколебала дали изобщо да доведе Селестин на това събрание, но щом й каза истината за всичко, което се бе случило — от посещението на Верлен до писмата на Габриела, Селестин настоя.

Гласът й беше съвсем слаб, когато тя промълви:

— Моите сведения за лирата са непълни, каквито са и твоите, Филомена. През тези много години, и аз като всички ви си правех догадки за местонахождението й. Макар че за разлика от вас аз се научих да владея желанието си за отмъщение.

Филомена отвърна:

— Моето желание е повече да намеря лирата, отколкото да си отмъщавам. Хайде. Сега е моментът. Ако ние не го сторим, нефилимите ще я намерят.

— Още не са я намерили — обади се майка Перпетуа. — Според мен можем да смятаме, че скоро няма да дойдат.

— Ти си петдесетгодишна, Перпетуа, прекалено млада, за да разбираш защо възразявам срещу бездействието ни — каза Филомена. — Не си виждала разрушенията, които ангелологията предизвиква. Не си наблюдавала как гори любимият ти дом. Не си губила сестри. Не си се страхувала всеки ден, че те могат да се завърнат.

Селестин и Перпетуа се спогледаха със смесица от тревога и умора, сякаш и преди бяха чували Филомена да говори по темата. Майка Перпетуа каза:

— Разбираме, че това, което си видяла по време на нападението през 1944 година, разпалва желанието ти да се бориш. Ти наистина си видяла най-тежките щети от безмилостните разрушения на нефилимите. Трудно е да се проповядва бездействие пред подобен ужас. Но преди доста време ние се заклехме да поддържаме мир. Пацифизъм. Неутралност. Потайност. Това са принципите за съществуването ни в „Света Роза“.

Обади се и Селестин:

— Докато не се знае местонахождението на лирата, нефилимите няма да намерят нищо.

— Но ние ще го намерим — каза Филомена. — Толкова сме близо.

Сестра Селестин вдигна ръка и се обърна към сестрите, скупчени около масата, гласът й бе тъй тих, че сестра Бонифас, която седеше отсреща, нагласи слуховия си апарат. Селестин стисна дръжките на инвалидната количка, кокалчетата й побеляха от усилието, сякаш се държеше да не падне заради някаква стръмнина.

— Вярно е. За нас е настъпило време на конфликти. Но не мога да се съглася с Филомена. За мен позицията на мирна съпротива е свещена. Не бива да се страхуваме от този обрат на събитията. Редът във вселената повелява нефилимите да се издигат и да падат. Наш дълг е да се съпротивляваме и трябва да сме готови да посрещнем това. Но най-важното, не бива да сме подли и коварни като враговете си. Трябва да запазим наследения цивилизован и достоен пацифизъм. Сестри, нека не забравяме идеалите на нашите основателки. Ако останем верни на традициите си, с времето ще победим.

— Времето е това, което вече нямаме! — каза гневно Филомена, чертите й изкривени от разпаленост. — Скоро те ще ни връхлетят, както преди много години. Не си ли спомняте какви разрушения претърпяхме? Скверната, убийствена кръвожадност на тези създания? Не си ли спомняте ужасната съдба на майка Иночента? Ако не действаме, ще бъдем унищожени.

— Нашата мисия е прекалено ценна, за да действаме прибързано — каза Селестин. Лицето й се бе зачервило, докато говореше, и за един мимолетен миг Еванджелин успя да си представи енергичната млада жена, пристигнала преди седемдесет години в манастира „Света Роза“. Физическото усилие от разговора надделя над Селестин. Тя вдигна треперещата си ръка към устата и се закашля. Реагира като че ли апатично на физическата си немощ, сякаш наблюдаваше как мислите й горят както винаги ярко, докато тялото й се превръща в прах.

— Здравето е променило способността да мислиш ясно — каза Филомена. Краищата на черното було докосваха раменете й. — Ти не си в състояние да взимаш подобни категорични решения.

Майка Перпетуа я подкрепи:

— Иночента чувстваше нещата по почти същия начин. Мнозина от нас си спомнят колко отдадена беше на мирната съпротива.

— И докъде я доведе нейната мирна съпротива? — запита Филомена. — Убиха я най-безмилостно. — И като се обърна към Селестин, продължи: — Нямаш правото да пазиш в тайна местонахождението на лирата, Селестин. Знам, че средствата да бъде намерена лирата, са тук.

— Ти нищо не знаеш за лирата, нито за опасностите, свързани с нея — каза Селестин с толкова немощен глас, че Еванджелин едва чуваше думите й. После се обърна към Еванджелин, постави ръка върху нейната и прошепна: „Хайде, няма нужда повече да спорим. Искам да ти покажа нещо.“

Еванджелин изведе Селестин с количката от залата на манастира, мина през коридора и се упъти към разнебитения асансьор. Едвам-едвам вкара количката вътре, застопори колелата и вратите се затвориха с мека метална целувка. Когато се присегна към копчето за четвъртия етаж, Селестин я спря. Вдигна треперещата си ръка и натисна едно копче без надпис. Асансьорът се разклати и тръгна надолу. Спря в подземието и вратите със скърцане се отвориха.

Еванджелин стисна дръжките на инвалидната количка и я забута в непрогледния мрак. Селестин щракна някакъв ключ и пространството се озари от ред мъждиви светлинки. Когато очите й свикнаха, Еванджелин установи, че се намират в избата на манастира. Отгоре се чуваше грохотът на огромните съдомиялни, на оттичащата се през тръбите вода и Еванджелин разбра, че се намират точно под трапезарията. Продължи да бута количката през избата и скоро стигнаха до далечния край на мазето. Там сестра Селестин погледна през рамо, за да се увери, че са сами и посочи проста дървена врата. Беше съвсем невзрачна и толкова незабележима с нищо, че Еванджелин би я помислила за вратата на килер за метли.

Селестин извади от джоба си ключ и го подаде на Еванджелин, която го напъха в ключалката. Едва след няколко опита най-накрая той се превъртя.

Еванджелин дръпна шнур, който висеше пред вратата и електрическа крушка освети тесен тухлен коридор, който тръгваше рязко надолу. Придържайки здраво количката на Селестин, за да не се засили по наклона, Еванджелин бавно тръгна. Светлината ставаше все по-слаба, докато накрая коридорът не се превърна в плесенясало помещение. Еванджелин дръпна втори шнур, който щеше да пропусне напълно, ако не я бе докоснал по бузата, мек като нишка от паяжина. От старомодна лампа се разля светлина и засвистя, все едно че всеки миг крушката щеше да гръмне. По стените пълзеше мухъл, а по пода се въргаляха бракувани скамейки. На едната стена имаше подпрени парчета от витраж и няколко матови мраморни плочи със същия цвят и разнообразие като на църковния олтар — останки от първоначалния строеж на „Дева Мария на ангелите“. Насред помещението видя ръждясал бойлер, от много години неупотребяван и целият обвит от паяжини и прах, покрили го като стара кожа. Помещението, реши Еванджелин, не бе почиствано от десетки години, ако изобщо е било почиствано някога.

Зад бойлера тя различи друга врата, обикновена като първата. Еванджелин забута количката на Селестин право към нея, извади от джоба собствените си ключове и започна да ги пробва. Като по чудо вратата се отвори. Влязоха вътре и тя успя да различи очертанията на голяма стая, пълна с мебели. Щракна ключ на стената до вратата и интуицията й беше потвърдена. Дълга и тясна, стаята беше почти с размерите на църковния кораб, с нисък таван, подпрян от редица колони от тъмно дърво. Подът бе покрит с ориенталски килими в различни цветове — тъмночервено, тюркоазено и яркосиньо, а по стените висяха гоблени с ангели, многобройни златновезани тъкани, които според Еванджелин бяха доста стари, вероятно средновековни. В средата на стаята имаше огромна маса, повърхността й отрупана с ръкописи.

— Тайна читалня — прошепна Еванджелин, преди да смогне да се въздържи.

— Да — потвърди Селестин. — Това е ангелоложка читалня. През деветнайсети век сме подслонявали гостуващи учени и сановници и те са прекарвали доста време тук. Иночента я използваше за общите срещи. От много години е изоставена. Освен това — добави тя — е и най-сигурното място в манастира „Света Роза“.

— Знае ли някой за съществуването й?

— Малко хора знаят — отвърна Селестин. — Когато пламна пожарът от 1944 година, повечето сестри избягаха на двора. Майка Иночента обаче отиде в църквата, за да отклони нефилимите навън от манастирските помещения. Преди това ми нареди да дойда тук и да оставя документите й в нашия сейф. Не познавах добре манастира, а Иночента не бе имала свободно време да ми даде подробни указания, но все пак намерих тази стая. Оставих на сигурно място това, което ми беше дала и се върнах на двора. За огромно мое съжаление, когато се върнах, всичко беше в пламъци. Нефилимите бяха дошли и си бяха заминали. Иночента беше мъртва.

Селестин докосна ръката на Еванджелин.

— Ела — каза, — имам и друго за теб.

Тя посочи един великолепен гоблен с Благовещението, на който Гавриил, с прибрани на гърба крила и наведена глава предаваше на Дева Мария вестта, че ще роди Христос. — Приносител на блага вест, наистина — каза Селестин. — Разбира се, вестта е свята за този, който я получава. Ти, скъпа моя, си достойна за това. Върви, навий гоблена и го свали от стената.

Еванджелин се подчини на думите на Селестин, вдигна гоблена и под него се появи четвъртит меден сейф, вграден в бетона наравно с повърхността му.

— 3-3-3-9 — каза. Селестин и посочи диска с цифри по него. — Това са съвършените числа на небесните сфери, следвани от всички видове ангели в Небесния хор.

Еванджелин примижа, за да види по-добре числата, и докато Селестин й съобщаваше комбинацията, завъртя копчето надясно, после наляво и пак надясно, ослушвайки се за мекия съсък на металните дискове. Накрая сейфът прищракна и с едно бързо придръпване на дръжката тя го отвори. В кухината вътре имаше изтъркан кожен куфар. С треперещи ръце Еванджелин го отнесе до масата и докара Селестин до там.

— Донесох този куфар в Америка от Париж — каза Селестин и въздъхна, сякаш всичките й усилия я бяха довели именно до този миг. — Стои си тук вън от опасност от 44-та година насам.

Еванджелин прокара пръсти по хладната, излъскана кожа. Месинговите ключалки блестяха като току-що изсечени монети.

Сестра Селестин затвори очи и стисна страничните облегалки на инвалидната количка.

Еванджелин си спомни колко болна е Селестин и осъзна какво й е струвало това продължително пътешествие до дълбините на манастира.

— Вие сте изтощена — каза тя. — Постъпих ужасно безразсъдно, като ви позволих да ме доведете тук. Смятам, че е време да се върнете в стаята си.

— Замълчи, дете! — каза Селестин и вдигна ръка да спре възраженията й. — Има още нещо, което трябва да ти дам.

Селестин бръкна с ръка в джоба на одеждите си, извади парче хартия и го постави в ръката на Еванджелин. Каза:

— Запомни този адрес. Там живее баба ти, тя е начело на Ангелоложкото дружество. Тя ще те посрещне и ще продължи оттам, където аз свърша.

— Това е адресът, който видях тази сутрин в папката си в апартамента на Мисията! — подхвърли Еванджелин.

— Точно така — каза Селестин. — Време ти е. Скоро ще разбереш своята цел, но засега трябва да изнесеш този куфар от нашата обител. Пърсивал Григори не е единственият, който се е устремил към писмата на Абигейл Рокфелер.

— Писмата на г-жа Рокфелер? — прошепна Еванджелин. — Това не е ли куфарът с лирата?

— Писмата ще те отведат до лирата — каза Селестин. — Нашата скъпа Филомена ги търси повече от половин век. Вече не са в безопасност тук. Трябва незабавно да ги отнесеш.

— Ако напусна, ще ми позволят ли да се върна?

— Сториш ли го, ще попречиш на безопасността на останалите. Ангелологията е вечна. Щом започнеш, не можеш да напускаш. А ти, Еванджелин, вече си започнала.

— Но вие сте оставили ангелологията зад гърба си — подхвърли Еванджелин.

— И виж какви неприятности последваха — каза Селестин, докосвайки броеницата на пояса си. — Може да се каже, че оттеглянето ми в светилището на „Света Роза“ е отчасти причина за опасността, в която сега се намира твоят млад посетител. — Селестин спря, сякаш да остави думите си да бъдат възприети. — Не се плаши — продължи тя и стисна ръката на Еванджелин. — Всичко по реда си. Ти се отказваш от този живот, но печелиш друг. Ще бъдеш част от една дълга и достойна традиция: Кристин дьо Низан, Клер от Асизи, сър Айзак Нютън, дори Свети Тома от Аквина не са се свенили от тази дейност. Ангелологията е благородно призвание, може би най-висшето призвание. Не е лесно да бъде избрано. Трябва да имаш смелост.

Докато разменяха тези думи, нещо в Селестин се беше променило — болестта й сякаш се бе отдръпнала и светлокафявите й очи горяха от гордост. Когато заговори отново, гласът й прозвуча силен и уверен.

— Габриела много ще се гордее с теб — каза Селестин. — Но аз ще се гордея още повече. От минутата на пристигането ти знаех, че ще станеш изключителен ангелолог. Когато с баба ти бяхме студентки в Париж, можехме точно да кажем кои от състудентките ни ще успеят и кои — не. Нещо като шесто чувство, способност да откриваш нови таланти.

— Надявам се да не ви разочаровам, сестро.

— Необяснимо е колко много ми напомняш за нея. Очите ти, устата, начинът, по който вървиш. Странно. Можеш да й бъдеш близначка. Моля се ангелологията да ти допадне така, както допадна на Габриела.

Еванджелин отчаяно искаше да попита какво се е случило между Селестин и Габриела, та да причини такъв разрив в приятелството им, но преди да изрече мислите си, Селестин заговори с глас пресипнал от вълнение. — Кажи ми едно последно нещо. Кой е твоят дядо? Внучка ли си на д-р Рафаел Валко?

— Не знам — каза Еванджелин. — Баща ми отказваше да говори по тази тема.

Чертите на Селестин посърнаха и потъмняха, но това също тъй бързо се разсея и се замени със загриженост.

— Време е да вървиш — каза тя. — Ще трябва да проявиш хитрост, за да се измъкнеш.

Еванджелин зае мястото си зад инвалидната количка, но за нейно учудване Селестин я придърпа и я прегърна.

После прошепна в ухото й:

— Кажи на баба си, че й прощавам. Кажи й, че разбирам колко трудно беше да се избира тогава. Направихме нужното, за да оцелеем. Кажи й, че не беше нейна грешката за онова, което се случи на д-р Серафина. Моля те кажи й, че всичко е простено.

В отговор Еванджелин прегърна Селестин и усети колко тънка и крехка е старицата под широките одежди.

И като сграбчи куфара и почувства тежестта му, Еванджелин прехвърли кожения ремък през рамо и забута Селестин обратно през дългите коридори към асансьора. Стигнеха ли четвъртия етаж, трябваше да се придвижва бързо и предпазливо. Вече чувстваше как „Света Роза“ се оттегля от нея към някакво недостижимо място. Никога нямаше да се събуди в пет без петнайсет сутринта и да се втурне през тънещите в сенки коридори за молитва. Еванджелин не можеше да си представи да обича друго място толкова много, колкото обичаше манастира, и все пак, изведнъж й се стори, че е неизбежно да не го напусне.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Отърли даде на заден ягуара в горичка край манастирските земи и скри колата дълбоко сред вечнозелените храсти. Спря двигателя и стъпи в снега, оставяйки ключовете на таблото. Бяха се споразумели, че най-добре щеше да е за Пърсивал — който нямаше да бъде от голяма полза в каквото и да е физическо изпитание — да остане по-далеч. Без да му каже и дума, Отърли затръшна вратата и бързо тръгна по заледената пътека към манастира.

Макар докато караха към „Света Роза“ да нямаше почти никакво движение, Пърсивал познаваше достатъчно Габриела, за да му е ясно, че залавянето й трябва да бъде координирано. За да му помогне, Отърли се обади на гиборимите да провери докъде са стигнали и разбра, че се движат на няколко километра на юг, северно от моста Тапан Зи. Той се съмняваше, че ще преварят с много Габриела и беше готов сам да се намеси в случай на провал на гиборимите. Трябваше на всяка цена да спрат Габриела, преди да стигне до манастира.

Пърсивал протегна краката си, сковани от тясното пространство в колата и се взря през прашното предно стъкло. Насреща се беше ширнал манастирът, огромна сграда от тухли и камък, която едва-едва се виждаше откъм гората. Ако бяха пресметнали добре времето, гиборимите, изпратени от Снежа — беше обещала да са поне сто, — трябваше вече да са се разположили в района и да чакат от Отърли сигнал за атака. Пърсивал извади от джоба си телефона, набра Снежа, но никой не се обади. Цялата сутрин опитваше да се свърже с нея, но не успяваше. Беше оставил съобщение на анакимката, когато тя си направи труда да вдигне, но после явно беше забравила да предаде думите му на Снежа.

Пърсивал отвори вратата на колата и излезе в мразовития сутрешен въздух, отчаян от безсилието на своето положение. Сам трябваше да организира цялата операция. Трябваше именно той да заведе гиборимите в манастира. Вместо това, по-малката му сестра беше поела всичко и той бе оставен да прави опити да се свърже с надменната им майка, която в този момент сигурно се беше потопила в своето джакузи без капчица мисъл какво му е на него.

Пърсивал повървя до края на шосето, оглеждайки се за Габриела, преди отново да набере номера на майка си. За негова изненада още при първото позвъняване някой вдигна слушалката.

— Ало! — прозвуча дрезгав, властен глас, който той тутакси разпозна.

— Пристигнахме, мамо — каза Пърсивал. Чу на заден план музика и гласове и веднага разбра, че тя още е насред поредното си парти.

— А гиборимите? — попита Снежа. — Готови ли са?

— Отърли отиде да ги подготви.

— Сама? — каза Снежа с упрек в гласа. — Докога сестра ти ще се справя сама? Трябва да се разпорежда с близо стотина мощни създания.

Пърсивал се почувства така, сякаш майка му го беше зашлевила. Тя със сигурност знаеше, че той не можеше да се бие заради болестта си. Да предаде контрола на Отърли беше унизително и изискваше ниво на сдържаност, затова според него и Снежа трябваше да му се възхити.

— Няма да е нужно — увери я той и преглътна гнева си. — Отърли е повече от способна. Наблюдавам входа на манастира, за да съм сигурен, че няма намеса.

— Изобщо не става дума дали е способна — каза Снежа.

Пърсивал прецени тона на майка си, опитвайки да разбере какво има предвид.

— Има ли доказателства за противното?

— Скъпи, тя не разполага с никакви доказателства, с което да се докаже — заяви Снежа. — Колкото и да е енергична, нашата Отърли е в много тежко положение.

— Наистина нямам представа за какво говориш — каза Пърсивал. В далечината от манастира започна да излиза едва доловима струйка дим, което беше сигнал, че атаката е започнала. Сестра му май се справяше съвсем добре и без него.

— Кога за последен път видя крилата на сестра си? — попита Снежа.

— Не знам — каза Пърсивал. — Сигурно преди векове.

— Ще ти кажа кога за последен път ги видя — каза Снежа. — Беше през 1848-ма година на първия й бал в Париж.

Пърсивал ясно си спомни случката. Крилата на Отърли току-що бяха пораснали и като всички млади нефилими тя ги показваше с огромна гордост. Бяха многоцветни като крилата на Снежа, но много малки. Очакваше се с времето да израснат напълно.

Снежа продължи:

— Ако си се чудил защо толкова отдавна Отърли не е показвала напълно крилата си, то е защото те не се развиха. Те са малки и безполезни, крила на дете. Тя не може да лети и със сигурност не може да ги показва. Представяш ли си колко смешна би изглеждала, ако трябва да отвори вместо крила израстъци?

— Нямах представа — каза Пърсивал, невярващ на ушите си. Въпреки презрението, което изпитваше към сестра си, той бе силно привързан към Отърли.

— Не ме изненадва — каза Снежа. — Ти май не забелязваш нищо, освен своето собствено удоволствие и собствените си страдания. Повече от век сестра ти се старае да прикрива дефекта си от всички нас. Но истината е, че тя не е нито като теб, нито като мен. Навремето твоите крила бяха възхитителни. А моите са несравними. Отърли е от по-долна класа.

— Смяташ, че е неспособна да командва гиборими — каза Пърсивал, най-накрая проумявайки защо майка му беше издала тайната на Отърли. — Смяташ, че ще изгуби контрол над атаката?

— Да можеше да приемеш ролята, която ти се полага, сине мой — каза Снежа с глас изпълнен с разочарование, сякаш вече се беше примирила с провала на Пърсивал. — Да можеше ти да поемеш каузата ни. Може би ние…

Неспособен да чуе и дума повече, Пърсивал прекъсна разговора. Пристъпи до шосето и видя как кола с черен покрив, лъкатушеше далече от него между дърветата и изчезна зад някакъв завой. Не можеше да направи нищо, за да възвърне славата на своята фамилия.

Шосе 9 — Запад,

Милтън, щата Ню Йорк

Докато се движеха по второкласния път, тръгващ от Милтън, Габриела и Верлен бяха изпушили половината пакет цигари, изпълвайки поршето с тежкия, лют тютюнев дим. Верлен открехна прозореца за да влезе в колата малко леден въздух. Искаше му се Габриела да продължи своя разказ, но нямаше желание да я притиска. Изглеждаше му крехка и уморена, сякаш самият акт на разказване на миналото я изтощаваше — под очите й се появиха тъмни кръгове и раменете й леко се приведоха. Не издържаше и минута без цигара. Количеството дим, което се виеше из колата, дразнеше очите на Верлен, но като че ли нямаше особен ефект върху Габриела. Тя натисна газта с намерение по-скоро да стигне манастира.

Верлен погледна през прозореца към заснежената гора, която оставаше зад тях. Дърветата тръгваха от шосето нататък, ред подир ред оголени от зимата брези, захарен клен и дъб, които се простираха извън погледа на Верлен. Наблюдаваше банкета, търсейки следи дали вече са пристигнали — дървен знак за входа на манастира или поне църковна кула, която да се издига насред дърветата. Начертал беше още в апартамента си маршрута от Ню Йорк до „Света Роза“, отбелязвайки мостовете и шосетата. Ако не бъркаше в преценката си, манастирът трябваше да бъде само на няколко километра северно от Милтън. Всеки момент щяха да стигнат.

— Погледнете в огледалото — каза Габриела с неестествено спокоен глас.

Верлен се подчини. На известно разстояние ги следваше черен джип.

— Там са от последните няколко километра — каза Габриела. — Изглежда не са се отказали от вас.

— Сигурна ли сте, че са те?

— Ако се опитам да избягам — каза тя, — ще ни последват. Ако продължа напред, пристигаме в „Света Роза“ едновременно и ще се сблъскаме там.

— И какво?

— Няма да ни пуснат — каза Габриела. — Не и този път.

Габриела натисна спирачката и изви кормилото, остро завивайки по чакъла. Поршето се завъртя на гумите си, описвайки полукръг по заснежения път, леко занасяйки от инерцията. За миг колата се почувства освободена от гравитацията, в състояние на безтегловно падане върху леда, нищо повече от метална кутия, извъртаща се ту надясно, ту наляво като рибешка опашка, докато гумите търсеха сцепление. Габриела намали скоростта и стисна здраво кормилото, опитвайки да овладее положението. Когато то се стабилизира, тя отново натисна газта и колата тръгна още по-бързо, взимайки наклона на дълъг, полегат хълм с оглушителен шум от двигателя. Камъчетата на чакъла затракаха по предното стъкло като залп от резки експлозии.

Верлен погледна през рамо. Черният джип бе завил по пътя, следвайки ги на известно разстояние.

— Идват — каза той и Габриела даде газ, взимайки все повече преднина по възвишението. Когато пътят се раздвои, гористият гъсталак премина в бялата шир на долина, отвъд която някакъв порутен хамбар се открояваше в червено като локва кръв върху снега.

— Колкото и да обичам тази кола, тя няма капацитет за скорост — каза Габриела. — Невъзможно е да им избягаме. Ще се наложи да намерим начин да се измъкнем. Или да се скрием.

Верлен огледа долината. От шосето до хамбара нямаше нищо друго, освен голи замръзнали ниви. Зад хамбара пътят се извиваше по друго възвишение и запълзяваше като змия в горичка от вечнозелени храсти.

— Ще успеем ли да стигнем до върха? — попита Верлен.

— Май нямаме кой знае какъв избор.

Габриела продължи покрай хамбара, където пътят бавно, но неотклонно ставаше все по-стръмен. Докато стигнат вечнозелените храсти, черният джип толкова беше напреднал, че Верлен вече можеше да различи чертите на мъжете на предните седалки.

Пътникът до шофьора се наведе през прозореца, прицели се с пистолет и стреля, но не ги улучи.

— Не мога да карам по-бързо от това — каза Габриела и съвсем се отчая. С едната ръка на кормилото тя хвърли кожената си чанта на Верлен. — Намерете пистолета ми. Вътре е.

Верлен отвори ципа, и взе да рови сред купища предмети, докато пръстите му не напипаха студен метал. Извади от дъното на чантата малък, сребърен пистолет.

— Стреляли ли сте преди?

— Никога.

— Ще ви кажа как — каза тя. — Свалете предпазителя. А сега отворете прозореца. Дръжте здраво. Така, а сега подпрете ръката си.

Докато Верлен нагласяше пистолета, мъжът от джипа отново се прицели.

— Момент — каза Габриела, изви в другото платно и забави скорост, давайки възможност на Верлен спокойно да се прицели в предното стъкло.

— Стреляйте — каза Габриела. — Сега.

Верлен се прицели в джипа и натисна спусъка. Предното стъкло се разби в паяжина от нишки. Габриела натисна спирачката, а мерцедесът се удари в една мантинела и се преобърна няколко пъти на равното. Бронята се смачка от превъртането. Верлен загледа преобърнатото возило. Гумите му още се въртяха.

— Блестящ изстрел — каза Габриела и се изтегли встрани от пътя, изключвайки двигателя. — Дайте ми пистолета. Трябва да се уверя, че са мъртви.

— Сигурна ли сте, че е разумно?

— Разбира се — троснато каза тя, взе пистолета и като се измъкна от колата, прескочи мантинелата. — Елате, може и да научите нещо.

Верлен последва Габриела по заледения хълм, стъпвайки в следите й в снега. Погледна нагоре и видя скупчените тъмни облаци. Висяха ненормално ниско, сякаш можеха всеки миг да се спуснат над долината. Когато пристигнаха до колата, Габриела нареди на Верлен да изтърбуши с крак предното стъкло. С петата на ботинката си той поочисти стъклените парчета, а Габриела се наведе и надникна вътре.

— Уцелили сте шофьора — каза тя и привлече погледа на Верлен върху мъртвия.

— Късметът на новака.

— И аз така казвам. — Тя посочи втория, чието тяло лежеше на около шест-седем метра по-нататък, с лице в снега. — С един куршум два заека. Вторият е излетял, когато колата се е блъснала.

Верлен се изправи и затвори очи, неспособен да повярва, че е убил двама души. Задуха леден вятър и той не можеше да каже дали тялото му се свива от студа или от претърпяния шок. Когато отново отвори очи, Габриела бе успяла да се вмъкне през вратата и в момента претърсваше джипа, след което се появи с някакъв спортен сак — сакът, който бе оставил в реното си предния следобед.

— Моят е — каза Верлен. — Взели са го вчера, когато разбиха колата ми.

Габриела дръпна ципа, извади папка и прегледа съдържанието й.

— Какво търсите?

— Нещо, което да ми обясни колко знае Пърсивал — каза Габриела, разглеждайки документите. — Тези видял ли ги е?

— Не — отвърна Верлен и надникна през рамото на Габриела. — Не му ги дадох, но тези може и да са му ги дали.

Габриела се извърна от катастрофиралата кола и се отправи обратно по заснежения хълм към поршето. — По-добре да побързаме — каза тя. — За добрите сестри от „Света Роза“ има още по-непосредствена заплаха, отколкото си мислех.

През останалите няколко километра до манастира караше Верлен. Обърна поршето и се отправи към магистралата. Всичко пред него бе тихо и спокойно. Редуващите се възвишения изглеждаха омиротворени под снежната пелена. Хамбарът се беше отпуснал на земята, самотен и изоставен, а натежалото от облаци небе бе като свод над тях. Освен няколкото драскотини и давенето на двигателя старото порше се движеше с възхитителна пъргавина. Оказа се всъщност, че през последните десет минути нищо не се беше променило особено, освен Верлен. Коженото кормило се хлъзгаше с ръцете му и той установи, че сърцето му лудо бие. В ума му отново се появиха образите на мъртвите.

Усетила интуитивно мислите му, Габриела каза:

— Правилно постъпихте.

— Никога досега не бях държал пистолет.

— Бяха брутални убийци — каза делово Габриела, като че ли да ликвидира подобни мъже беше обичайно занимание за нея. — В един свят на добро и зло не можеш да избягаш от избора си.

— Не мислех кой знае колко за избора.

— Това — продължи Габриела — ще се промени, ако останете с нас.

Верлен намали скоростта и спря на знака стоп, преди отново да се включи в магистралата. До манастира оставаха само няколко километра пред тях.

— Еванджелин от вашите ли е? — попита.

— Еванджелин знае много малко за ангелологията. Докато беше дете, не й казвахме нищо. Тя е млада и дисциплинирана — качества, които биха й пречили, ако не беше изключително умна. Да я оставим в ръцете на сестрите от манастира „Света Роза“ беше идея на баща й — като католик той силно бе привързан към романтичното схващане, че младите дами най-добре се предпазват от опасностите, като бъдат скрити в манастир. Не можеше да не го направи. Беше италианец. Подобни схващания са в кръвта им.

— И тя го послуша?

— Моля?

— Вашата внучка се е отказала от всичко, за което си струва да се живее, само защото баща й е казал така?

— Лука я доведе в Съединените щати, след като майка й — моята дъщеря Анджела — беше убита. Сигурно възпитанието й е било строго религиозно. Сигурно той е трябвало да я подготви от ранна възраст за евентуалното й довеждане в манастира „Света Роза“. Иначе не разбирам как в днешно време и в тази епоха младо момиче с нейните дарби може доброволно да дойде тук.

Верлен каза:

— Звучи доста средновековно.

— Но вие не познавате Лука — каза Габриела. — И не познавате Еванджелин. Привързаността им един към друг беше нещо забележително. Бяха неразделни. Мисля, че Еванджелин би направила всичко, абсолютно всичко, което нареди баща й — включително да посвети живота си на църквата.

Пътуваха по магистралата в мълчание, двигателят на поршето притракваше, от двете им страни се издигаха гори. Само преди час пътешествието изглеждаше странно спокойно. А сега всяка група дървета, всеки завой, всеки тесен път, който се вливаше в шосето, представляваше възможност за засада. Верлен натисна газта, пришпорвайки поршето все по-бързо и по-бързо. На всеки няколко секунди проверяваше в огледалото, сякаш джипът можеше всеки миг да се появи и убийците да възкръснат от мъртвите.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Еванджелин и Селестин се носеха с асансьора към четвъртия етаж, каишката на техния кожен куфар вече се врязваше в рамото на Еванджелин. Когато вратите се отвориха, старата монахиня я спря.

— Върви, скъпа моя — каза й тя. — Аз ще разсея останалите, за да можеш незабелязано да излезеш.

Еванджелин целуна Селестин по лицето и я остави в асансьора. В мига, в който Еванджелин тръгна, Селестин натисна един бутон и вратите се затвориха. Еванджелин остана отвън сама.

Когато стигна до своята килия, Еванджелин бързо отвори всички чекмеджета, събра ценните за нея предмети — броеница и малко пари, спестени през годините — и ги прибра в кожения куфар. Сърцето я заболя, като хвърли последен поглед на стаята си. До неотдавна вярваше, че никога няма да я напусне. Беше си представяла, че животът пред нея се състои от безкрайна поредица ритуали, рутинни занимания и молитви. Всяка сутрин да се събужда за молитва и всяка вечер да заспива в стая, от която се вижда тъмното присъствие на реката. Само за една нощ тези толкова сигурни неща се стопиха, разтвориха се като леда в течението на Хъдсън.

Мислите на Еванджелин бяха прекъснати от голяма какофония и суетене на двора. Изтича от стаята си, отвори един прозорец в коридора и погледна долу, където на извитата като подкова алея пред „Дева Мария на ангелите“ спря шествие от черни пикали. Вратите им се отвориха и на манастирската морава изскочи група странни същества. Еванджелин присви очи да ги види по-ясно. Бяха с еднакви черни одежди, които се влачеха през снега, докато вървяха, с черни кожени ръкавици и военни бойни ботуши. Докато прекосяваха двора и приближаваха към манастира, Еванджелин забеляза, че броят им бързо се множи — пристигаха още и още, сякаш притежаваха способността да изникват от ледения въздух. И всъщност, докато оглеждаше периферията на манастирските земи, тя видя как създанията излизаха от притъмнелите гори, прехвърляха се през каменния зид и минаваха през огромната желязна порта на пътя. Вероятно бяха чакали скрити там от часове. Манастирът „Света Роза“ беше изцяло заобиколен от гиборими.

Стиснала здраво кожения куфар, Еванджелин уплашено се дръпна от прозореца и хукна по коридора, чукайки на вратите, за да извика сестрите, заети с учение и молитви. Включи всички лампи на най-високата степен — ярко осветление, което буквално унищожи с един замах атмосферата на уют на четвъртия етаж и показа овехтелите килими, олющената боя, сивкавото еднообразие на затворения им живот. Ако имаше нещо, което да бяха научили от предишната атака, то това беше фактът, че сестрите трябва незабавно да напуснат манастира.

Усилията на Еванджелин изкараха старшите сестри от стаите им. Те стояха в коридора, оглеждаха се крайно объркани, с разчорлени непокрити коси. Отнякъде в далечината Еванджелин чу Филомена да зове сестрите на борба.

— Тръгвайте — нареди Еванджелин. — Слезте по задното стълбище към първия етаж и следвайте заповедите на майка Перпетуа. Доверете ми се. Скоро ще разберете.

И като се въздържа да ги поведе сама, Еванджелин разбута скупчилите се жени, проправи си път към дървената врата в края на коридора, отвори я и затича по виещите се стъпала нагоре. Стаята на върха на кулата беше леденостудена и потънала в мрак. Еванджелин коленичи пред тухлената стена и извади камъка от скривалището си. В нишата на стената, напъхана на безопасно място, намери металната кутия с ангелоложкия дневник и снимката в него. Отгърна на последната четвърт от дневника. Там бяха научните бележки на майка й, преписани от Габриела с ясния й, точен почерк. Майка й беше умряла именно заради тези редици от числа. Еванджелин трябваше да ги запази.

Прозорците на кулата бяха заскрежени, с изписани по стъклата синьо-бели фрактали. Еванджелин опита да изчисти с дъха си кръгче в скрежа, търкайки стъклото с длан, но то остана замъглено. От страх да не би да не види двора, тя свали обувката си и разби прозореца с тока, като почисти набързо счупените парчета от рамката и си оформи малка, но прозрачна наблюдателница към двора.

В кулата нахлу хапещ студен въздух. Виждаше долу реката и гората, които обикаляха като с рамка двора от трите му страни. Създанията се бяха събрали в средата на терена, множество фигури с тъмни дрехи. Дори и от това разстояние, със скъсен ръст, те предизвикаха ледени тръпки по тялото на Еванджелин. Бяха се събрали петдесет, може би дори сто създания под прозореца и бързо се нареждаха в редици.

Внезапно, сякаш по команда, те свалиха едновременно огромните си наметала. Под наметалата създанията бяха голи, кожата им хвърляше лъчисти кръгове по снега. Застанали изправени, с тебеширената си кожа и нечовешкия ръст, те наподобяваха древногръцки статуи, подредени на някаква пуста алея. Огромни, островърхи червени крила се разтваряха по гърбовете им, напластените им пера бляскаха като кръв на едва просветващото утринно слънце. В миг тя разбра кои са създанията, защото съзря приликата им с ангелските същества, които бе наблюдавала в склада в Ню Йорк заедно с баща си. Единствената разлика беше, че през годините, откакто за последен път бе зърнала подобно създание, от момиче тя се беше превърнала в жена — промяна, направила я податлива на сласт, каквато не бе изпитвала никога преди. Телата им бяха изумително прекрасни, толкова чувствени, че през нея премина силна тръпка на копнеж. И все пак, дори през мъглата на своето желание, Еванджелин установи, че всичко в тях — от начина, по който стояха, до огромния размах на крилата им — я изуми като чудовищно.

Пое дълбоко дъх, за да успокои мислите си, и долови някакъв особен мирис — на глинеста пръст, на въглища, ясен мирис на пушек. Огледа земята долу и забеляза пред манастира скупчени група създания да разпалват пламъци с крилата си. Мъждукащият огън се разгаряше все повече и повече. Дяволите атакуваха.

Еванджелин пъхна ангелоложкия дневник в кожения куфар и хукна надолу по стъпалата на кулата, от които се стигаше право в Молитвения параклис. Докато слизаше, миризмата на огън ставаше все по-осезаема, а по цялата шахта на стълбището нагоре се заизвиваха плътни кълба дим. Нямаше как да разбере със сигурност докъде е стигнал огънят и когато се досети, че може да попадне в капан, Еванджелин ускори крачка, стиснала още по-здраво под мишница кожения куфар. Въздухът се сгъсти, докато тя тичаше надолу по следващия ред стъпала, потвърждавайки усещането й, че огънят — поне за момента — е обхванал само по-ниските места в манастира. Дори и така обаче изглеждаше невъзможно пламъците да са се издигнали толкова бързо и с такава сила. Тя си спомни създанията, които стояха пред огъня и размахваха мощните си криле, разпалвайки пламъците все повече и повече. Изтръпна. Гиборимите нямаше да спрат, докато целият манастир не се превърнеше в пепел.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Верлен едва успя да разчете думите „СВЕТА РОЗА“, изписани върху богато украсената входна порта от ковано желязо, толкова гъст беше димът, който се носеше от манастира. Редом с дебелия зид от варовик видя своето съсипано рено; прозорците бяха счупени. Сигурно през нощта се бе напълнило със сняг, но си стоеше там, където го бе паркирал. Вратата към манастира беше отворена и докато паркираха колата, Верлен съгледа пред църквата редицата от черни пикапи, спрели един подир друг.

— Видяхте ли онази кола? — попита Габриела и посочи бял ягуар, скрит в листака в края на алеята за коли пред манастира. — Принадлежи на Отърли Григори.

— Роднина на Пърсивал?

— Сестра му — каза Габриела. — Имах огромното удоволствие да я познавам във Франция. — Габриела взе пистолета си и излезе от поршето. — Ако тя е тук, можем да предположим, че и Пърсивал е тук и че именно двамата стоят зад този пожар.

Верлен погледна зад Габриела към манастира, който беше малко по-нататък. Дим обгръщаше горните етажи на сградата и въпреки че забеляза някакво движение в двора, бяха прекалено далеч, за да разбере какво става. Излезе от колата и тръгна подир Габриела към манастира.

— Какво правите? — попита тя и го изгледа скептично.

— Идвам с вас.

— Трябва да съм сигурна, че чакате в колата. Щом намеря Еванджелин, ще трябва мигновено да тръгнем. Разчитам на вас това да стане. Обещайте ми да останете тук. — И без да чака отговор, Габриела се завлече към манастира, като мушна пистолета в джоба на дългото си черно палто.

Верлен се облегна на един пикап и проследи с очи Габриела, докато не изчезна зад манастира. Изкушаваше се да я последва вътре въпреки указанията й, но вместо това мина през редиците от черни пикапи и се упъти към белия ягуар. Заслони очите си с ръце и надникна през прозореца. На бежовата кожена седалка лежеше папката с неговите проучвания, с фотокопие на тракийската монета на корицата. Опита да отвори вратата, но установи, че е заключена, и се огледа наоколо за нещо, с което да я разбие. И точно тогава забеляза, че към колата иде Пърсивал Григори.

Верлен бързо се скри зад каменния зид, който заобикаляше земите на манастира, вече много по-предпазлив, отколкото предната вечер. Приближавайки все повече към манастира, чуваше как кецовете му скърцаха по заледената коричка на снега. Спря до някакъв отвор в зида, от който се излизаше на моравата. Остана удивен от сцената пред себе си. Гъст черен дим се извиваше над лумналия пожар, пламъците бяха обхванали целия манастир. За негово изумление армия от създания — същите като онези, които бяха убили с Габриела — гъмжеше около манастира — поне стотина крилати влечугоподобни чудовища се бяха събрали за атака.

Напрегна очи да види сцената по-ясно. Съществата представляваха хибрид между птица и звяр, равни части от човек и чудовище. На гърба имаха крила, огромни и червени. Бяха обгърнати в толкова ярка светлина, че тя ги покриваше като бляскав воал. Въпреки че Габриела му беше обяснила с най-големи подробности какви са гиборимите и той бе разпознал в тях същите твари, които бе зърнал предната нощ във влака, сега осъзна, че поне до този момент не беше вярвал, че съществуват толкова много от тях.

През пламъците и дима Верлен съгледа все нови и нови гиборими. Един по един те нападаха манастира, огромните им крила се размахваха силно и яростно. Телата им се повдигаха високо и леко на вятъра, въздушни като хвърчила, които връхлитат върху сградата. Изглеждаха невероятно безтегловни, сякаш телата им бяха нематериални. Движенията им бяха така координирани, толкова мощни, че Верлен тутакси разбра колко невъзможно е да бъдат победени. Летежът им за атака наподобяваше балет — издигаха се от земята в изящна оркестрация на насилието, всяко създание след другото, с все по-силното разгаряне на пламъците. Верлен гледаше изумен опустошението.

Едно от създанията остана по-назад от останалите, в края на гората. Решен да го разучи, Верлен хлътна в гъсталака зад каменния зид и се приближи до съществото, докато не се озова на по-малко от петнайсет метра отзад, скрит в храстите. Видя колко са изискани чертите му — орлов нос, златни къдри, ужасяващо червени очи. Той задиша дълбоко, поемайки сладостния аромат от тялото му — Габриела му беше казала, че ароматът е наречен амброзиален от ония, имали щастието (или нещастието) да се сблъскат с тях. Тутакси осъзна опасната привлекателност, която създанието притежаваше. Верлен си беше представял, че са отблъскващи, погрешка заченати деца на едно огромно историческо недоразумение, осакатени хибриди между сакралното и светското. Не беше помислил, че ще му се сторят толкова красиви.

Изведнъж създанието се обърна. Със стремителен замах то хвърли поглед към гората, сякаш усетило присъствието на Верлен сред вечнозелените храсти. Отривистото движение на гиборима разкри част от кожата на шията му, дългата тънка ръка, очертанията на тялото му. Великанът се придвижи към зида, червените му крила трептяха зад него, и тогава Верлен загуби всякаква представа защо бе тук, какво искаше и какво щеше да направи след това. Знаеше само, че трябва да се страхува, но с приближаването на гиборима — кожата му хвърляше някакво сияние върху земята — Верлен почувства как върху него се спуска някакво призрачно спокойствие. Опустошителното, проблясващо зарево от пожара бушуваше, осветяваше създанието и се примесваше с присъщото му вътрешно сияние. Верлен стоеше хипнотизиран. Вместо да побегне, както знаеше, че трябва да постъпи, той поиска да се приближи още повече до създанието, да докосне голото, бледо тяло. Пристъпи напред от безопасната сянка на гората и застана пред гиборима, сякаш да му се предаде. Втренчи се в стъкловидните му очи, сякаш търсеше отговор на една мрачна и пълна с насилие загадка.

Онова, което Верлен намери там, го изуми повече от всичко. Вместо злорадост, взорът на създанието съдържаше плашеща животинска безпаметност, вакуум, който не беше нито злонамерен, нито благосклонен. Сякаш създанието бе лишено от способността да проумее какво става пред него. Очите му бяха обективи, през които се вижда чистата пустота. Съществото не забеляза Верлен. По-скоро погледна зад него, сякаш Верлен беше просто част от гората, дънер или разлистено клонче. Едва сега Верлен разбра, че се намира в присъствието на създание без душа.

С едно бързо движение създанието разтвори червените си крила. Завъртайки едното, после и другото си крило така, че по тях да премине ярката светлина от огъня, чудовището набра сила, скочи от земята, леко и въздушно като пеперуда, и се присъедини към останалите в атаката.

Молитвеният параклис,

манастира „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Еванджелин завари Молитвения параклис потънал в дим. Опита да диша, но се задуши от горещия, отровен въздух. Той опърли кожата й и залютя в очите й така, че само за секунди те се напълниха със сълзи. През мъглата успя да различи силуетите на сестрите, наредили се в параклиса. Стори й се, че всяка одежда прелива в следващата и се получава едно непрекъснато черно петно. Мека димна светлина се процеждаше в църквата и се стелеше над олтара. Защо сестрите бяха останали насред пожара бе непонятно за нея. Не излезеха ли, щяха да загинат от пушека.

Объркана, тя побягна през църквата, но се спъна в нещо и се строполи тежко на мраморния под, удряйки брадичката си. Коженият куфар се изтръгна от ръката й и полетя настрани в мъглата. За неин ужас иззад дима в нея се вторачи лицето на сестра Людовика, вледенено от страх. Еванджелин се беше спънала в тялото на старицата, чиято инвалидна количка бе прекатурена на едната си страна, едното колело още се въртеше. Еванджелин се наведе над Людовика и като положи ръце върху топлите й страни, започна да мълви молитва, последно сбогом на най-възрастната от старшите сестри. После нежно притисна клепачите на Людовика и затвори очите й.

Изправи се на четири крака и заразглежда доколкото бе възможно сцената през дима. Подът на Молитвения параклис бе осеян с тела. Изброи четири жени, които лежаха на разстояние една от друга на пътеките между пейките, умрели от задушаване. Еванджелин усети как в нея се надига вълна на отчаяние. Гиборимите бяха пробили огромни дупки в останалите прозорци с ангелските сфери, бомбардирайки телата с парчета греди и зидария. Цветни парчета от витражите бяха разпилени от единия до другия край на параклиса като цветни стъклени бонбони по белия мраморен под. Пейките с възглавничките за коленичене бяха изпочупени, малкият златен часовник с махало — разбит, мраморните ангели — съборени. От зееща в прозорец дупка се виждаше моравата пред манастира. Създанията се бяха скупчили над заснежената земя. Димът се издигаше към небето и й напомни, че пожарът още гори. Гледката бе тъй страшна, че Еванджелин не можеше да си поеме дъх. Пориви леден вятър връхлитаха опустелия параклис, носеха се през руините. А най-лошото бе, че на местата за коленичене пред нафора нямаше никого. Веригата от непрекъсващи молитви беше заличена.

Ниско до пода въздухът беше малко по-хладен, димът не така гъст, затова Еванджелин пак легна по корем и запълзя по мрамора да потърси кожения куфар. Пушекът изгаряше очите й; ръцете я боляха от напрягане. От пушека познатият допреди малко параклис се беше превърнал в пълно с опасности място — аморфно, мъгляво минирано бойно поле, пълно с невидими капани. Притиснеше ли я димът, рискуваше да загуби съзнание като останалите. А продължеше ли да пълзи право към „Дева Мария на ангелите“, за да излезе, можеше да загуби скъпоценния куфар.

Най-накрая Еванджелин долови някакъв метален блясък — медните закопчалки на кожения куфар просветваха от пламъците. Тя се присегна и сграбчи дръжката, забелязвайки, докато го придърпваше към себе си, че кожата е опърлена. Вдигна се от земята, покри носа и устата си с ръкав в опит да се предпази от дима. Спомни си въпросите, които Верлен й беше задал в библиотеката, припряното му любопитство за местонахождението на печата върху рисунките на майка Франческа. Последната картичка на баба й потвърждаваше теорията на Верлен: архитектурните чертежи са били направени с цел да се отбележи скрит предмет — нещо, което майка Франческа беше заровила и пазила близо двеста години. Прецизността, с която бяха изработени картите на параклиса, не оставяше почти никакво съмнение. Майка Франческа беше скрила нещо в шкафа с осветената нафора.

Еванджелин изкачи стъпалата към олтара, проправяйки си път през дима към изящно украсения шкаф. Той се намираше високо върху мраморна колона, вратичките й — инкрустирани със златните букви алфа и омега, началото и края. Беше с размери, достатъчно големи да поеме нещо скъпоценно. Еванджелин пъхна кожения куфар под мишница и дръпна вратичките. Бяха заключени.

Внезапно някаква врява предупреди Еванджелин за ново присъствие в параклиса. Тя се обърна точно когато две създания нахлуха през единия от витражите, разбивайки сияйната плоча на Първата ангелска сфера така, че по монахините се посипаха парченца златно, червено и синьо стъкло. Еванджелин се скри зад олтара и усети как кожата на гърба й настръхна, докато разглеждаше гиборимите. Бяха още по-едри, отколкото изглеждаха от кулата, високи и гъвкави, с огромни червени очи и бързи тъмночервени крила, обгърнали раменете им като плащове.

Няколко гиборими грабнаха възглавничките за коленичене, захвърлиха ги на пода и започнаха да ги тъпчат, докато останалите от тях обезглавиха мраморната фигура на ангел и с един зловещ замах разделиха главата от тялото. В далечния край на параклиса друго създание хвана за основата златен свещник и го запрати с необикновена сила към един цветен витраж с прекрасния образ на архангел Михаил, който заемаше една цяла стена на параклиса. Стъклото се разби мигновено, въздухът се изпълни с някакъв мелодичен пукот, сякаш изведнъж запяха хиляда цикади.

Зад олтара Еванджелин притискаше кожения куфар до гърдите си. Налагаше се внимателно да премерва всяко свое движение. И най-слабият шум би подсказал на създанията за нейното присъствие. Тя огледа параклиса, за да намери най-добрия път за бягство, когато изведнъж съгледа Филомена, приклекнала в единия ъгъл. Филомена бавно вдигна ръката си в знак да се спре, да наблюдава и да чака. От скришното си място до табернакула — дарохранилницата — Еванджелин загледа как Филомена пълзи по мраморния под на олтара.

И тогава, с едно движение, стряскащо със скоростта и прецизността си, Филомена сграбчи монстранцата — златния реликвариум, поставен високо над олтара. Монстранцата беше от чисто злато с размерите на голям свещник и със сигурност изключително тежка. Независимо от това Филомена я вдигна над главата си и я разби в мраморния под. Тъй като беше от чисто злато, самата дарохранилница не се повреди от удара. Малкото кристално око в центъра обаче, орбитата с хостията, се разби. От своето прикритие Еванджелин чу отчетливо как стъклото се счупи.

Постъпката на Филомена беше толкова светотатствена, толкова страшна като насилие над молитвите на сестрите и тяхната вяра, че Еванджелин направо се смрази от изумление. Насред цялото това разрушение и ужаса от смъртта на сестрите като че ли нямаше причина за повече вандализъм. Въпреки това Филомена продължи да се занимава с монстранцата, разчиствайки стъклата. Еванджелин се измъкна от прикритието си, слисана от безумието, обзело Филомена.

Движенията на Филомена привлякоха вниманието на създанията. Те се насочиха към нея, крилата им с цвят на цинобър пулсираха ведно с дишането им. Изведнъж едно от тях се нахвърли върху Филомена. Обзета от фанатизма на своята вяра и от сила, каквато Еванджелин никога не си беше представяла, че е способна да покаже, Филомена се освободи от чудовищната прегръдка и с изящен замах улови крилата на създанието, усука ги и ги дръпна. Огромните червени крила се откъснаха от тялото на създанието. Гиборимът падна на пода и се затърчи в увеличаваща се локва от гъста синя течност, която се изливаше от раната, докато той крещеше в ужасяваща, задушаваща го агония. Еванджелин изпита чувството, че се спуска в някакво подобие на ада. Най-свещеният им параклис, храмът на всекидневните им молитви, беше осквернен.

Филомена бързо се върна към дарохранилницата. Разчисти пропуканата кристална обвивка и в един миг най-триумфално извади нещо. Еванджелин се взря да види какво държи Филомена в ръката си — беше малък ключ. Загадките с ключовете и писмата, с които се беше сблъскала през изминалите дни, дойдоха в повече на Еванджелин. Филомена се беше порязала от стъклата и по китките и ръцете й се стичаха ивици кръв. И докато гледката на подобно разчленяване бе дълбоко отблъскваща за Еванджелин — тя едва си наложи да погледне към обезобразеното тяло на създанието с откъснатото от тялото крило, — Филомена сякаш ни най-малко не бе обезпокоена. И все пак, дори в страха от насилието, което съзираше, Еванджелин се зарадва от намереното от Филомена.

Филомена повика Еванджелин да се приближи, но Еванджелин не можа да направи нищо: оцелелите създания я нападнаха, разкъсаха дрехите й като ястреби, пируващи с някой гризач. Черният плат на одеждите й се покри сякаш с наметка от мазни червени крила. И тогава Еванджелин видя как Филомена се изтръгва от бъркотията. Сякаш събрала последни сили, тя хвърли ключа към Еванджелин. Еванджелин го грабна от пода и се скри зад мраморната колона.

Студена светлина се спусна над изсушеното, овъглено тяло на сестра Филомена. Зловещите гиборими се бяха отнесли с разперени крила към центъра на параклиса, сякаш всеки момент щяха да се вдигнат във въздуха.

Еванджелин се втурна към вратата и видя група сестри, събрани на входа. Поиска да извика и да ги предупреди, но още преди да отвори уста, мнозинството от униформени жени се раздели и от периферията на тълпата се появи сестра Селестин в инвалидната си количка, бутана от помощнички. Беше без було и чисто бялата й коса подсилваше тъгата, изписана по лицето й. Помощничките забутаха стола със Селестин към основата на олтара, а зад нея пътят й затваряше от морето черни одежди и бели була.

Гиборимите също съгледаха Селестин, докато помощничките й насочваха инвалидната количка към олтара. Жените запалиха няколко свещи и с овъглени от пожара парчета дърво нарисуваха няколко символа по мраморния под около Селестин — тайнствени печати, които Еванджелин разпозна; същите като онези в ангелоложкия дневник, който баба й беше дала. Много пъти бе гледала тези символи, но така и не бе научила значението им.

Изведнъж Еванджелин усети ръка на рамото си и като се обърна, се озова в прегръдките на баба си. В един кратък миг ужасът, който бе изпитала, се стопи и Еванджелин се превърна просто в млада жена в прегръдките на любимата си баба. Габриела я целуна, а после бързо се обърна към Селестин, наблюдавайки действията й с разбиране. Еванджелин се взря в баба си със свито сърце. Макар и да изглеждаше по-стара и да беше на вид по-слаба, отколкото Еванджелин си я спомняше, в прегръдката на Габриела тя усети същата близост. Искаше й се да поговори насаме с баба си. Имаше въпроси, които да й зададе.

— Какво става? — попита Еванджелин и загледа тварите, които подозрително кротуваха.

— Селестин е поръчала да се направи магически квадрат в свещен кръг. Това е подготовка на церемония за призоваване. — Помощничките донесоха венец от лилии за Селестин и го положиха върху белите й коси. Габриела продължи:

— В момента поставят корона от цветя на главата на Селестин, която символизира девствената чистота на призоваващата. Познавам подробно ритуала, макар никога да не съм виждала как го изпълняват. Призоваването на ангел може да донесе мощна подкрепа и да прочисти в миг враговете ни. В ситуация като тази сега — обсаден манастир от нападатели, надвишаващи по брой обитателите на „Света Роза“ — това може да бъде много полезна мярка, може би единствената, която да доведе до победа. И все пак е немислимо опасно, особено за жена на възрастта на Селестин. Опасностите обикновено далече превишават ползите, особено когато се призовава ангел с цел да се сражава.

Еванджелин се обърна към баба си. Златен медальон, съвсем същият като медальона, който тя бе дала на Еванджелин, блестеше на шията на Габриела.

— А Селестин предвижда — каза Габриела — именно битка.

— Но гиборимите изведнъж така притихнаха…

— Селестин ги хипнотизира — каза Габриела. — Казва се гиборимска магия. Учихме го като момичета. Виждаш ли ръцете й?

Еванджелин напрегна очи да види Селестин в количката. Ръцете й бяха сплетени отпред на гърдите, с двата показалеца насочени към сърцето.

— Това моментално вцепенява гиборимите — обясни Габриела. — Само след миг обаче магията ще изчезне, затова Селестин трябва много бързо да действа.

Селестин светкавично вдигна ръцете си във въздуха, освобождавайки гиборимите от магията. И преди да успеят да подновят атаката си, тя заговори. Гласът й проехтя под сводестия параклис.

Angele Die,

qui custos es mei,

Me tibi commissum pietate superna;

illumina, custodi, rege, et guberna.^[3]

Латинският беше познат на Еванджелин. Тя разпозна в тези думи магическа формула и за нейно удивление магията започна да действа. Проявлението й започна като лек бриз, най-нежен порив на вятъра, и само за секунди прерасна в буря, която се изви през нефа. В изблик на ослепителна светлина в центъра на извилия се вятър се появи бляскаво сияйна фигура и увисна във въздуха над Селестин. Еванджелин забрави за опасността, придружаваща призоваването, опасността от създанията, които ги заобикаляха отвсякъде, без да може да откъсне очи от ангела. Беше огромен, със златни крила, чиято дължина бе с диаметър на високия централен купол, а ръцете му бяха разтворени в жест, който като че ли приканваше всички да се приближат.

Ангелът сияеше с ярка светлина, одеждите му горяха по-ярко от пламък. Светлина обля монахините, покри мраморния под на църквата, блещукаща и течна като лава. Тялото на ангела изглеждаше едновременно и от плът, и ефирно. То се носеше над събраното множество и все пак Еванджелин имаше чувството, че вижда през него. А най-странното беше, че ангелът започна да приема чертите на Селестин, възстановявайки външния й вид на млади години. И понеже ангелът се превръщаше в точно копие на призоваващата, в една златисто оцветена близначка на Селестин, Еванджелин най-сетне успя да види девойката, която навремето е била монахинята.

Ангелът се носеше във въздуха, бляскащ и ведър. Когато заговори, гласът му прозвуча сладко и напевно в църквата, вибрираше с неестествена красота. Той каза:

— За добро ли ме призоваваш?

Селестин стана от стола си с удивителна лекота. Коленичи в кръга от свещи и бялата й роба се надипли около нея.

— Призовавам те като слуга на Бога, за да изпълниш Божието дело.

— В Неговото свято име — каза ангелът — питам дали намеренията ти са чисти.

— Чисти като Неговото свято слово — отвърна Селестин, а гласът й укрепна и стана звънлив, сякаш присъствието на ангела й бе вдъхнало сила.

— Не бой се, защото аз съм пратеник на Бога — каза ангелът с глас като пречиста музика. — Пея във възхвала на Господа.

Силен порив на вятъра изпълни църквата с музика.

— Хранителю! — обърна се към него Селестин. — Нашето светилище е осквернено от дракона. Нашите сгради са опожарени, нашите сестри са избити. Както Архангел Михаил смачка главата на змията, така и аз те моля да смажеш тези нечестиви нашественици.

— Насочи ме — каза ангелът и запляска с крила, а гъвкавото му тяло се изви във въздуха. — Къде се крият тези дяволи?

— Те са тук, връхлитат ни и опустошават Неговото светилище.

Светкавично, тъй бързо, че Еванджелин не успя да реагира, ангелът се превърна в огнена стена, която се разцепи на стотици огнени езици и всеки пламък се преобрази в един напълно оформен ангел. Еванджелин хвана Габриела за ръката, за да не я отнесе вятърът. Очите й горяха, но тя не можеше да се извърне, докато бойните ангели се спуснаха с вдигнати мечове върху параклиса. Монахините побягнаха ужасени във всички посоки — паника, която в миг изтръгна Еванджелин от транса, в който бе изпаднала по време на призоваването. Гиборимите бяха поразени в полет и мъртвите им тела рухнаха върху олтара.

Габриела изтича към Селестин, Еванджелин я последва. Старата монахиня легна на мраморния под, белите й одежди — разпрострени около нея, венецът от лилии — изкривен. Като погали Селестин по лицето, Еванджелин усети как гори кожата й, сякаш призоваването я беше обгорило. Разгледал по-отблизо и се опита да разбере как една крехка, смирена жена като Селестин бе имала силата да победи подобни зверове.

Кой знае защо в урагана на призоваването свещите не бяха угаснали, сякаш мощното присъствие на ангела не се беше пренесло във физическия свят. Те трептяха ярко и осветяваха кожата на Селестин, която сияеше като на жив човек. Еванджелин подреди одеждите на монахинята, нежно надипляйки бялата тъкан. Ръката на Селестин, гореща само преди секунди, беше изстинала напълно.

Еванджелин не можеше да е сигурна, но й се стори, че очите на Габриела се изпълват със сълзи.

— Това бе блестящо призоваване, приятелко! — прошепна тя, наведе се и целуна челото на Селестин. — Просто блестящо.

В рамките само на един ден сестра Селестин се бе превърнала в истинския пазител на Еванджелин, беше я превела през хаоса и я бе оставила на правилния път. Като си спомни Филомена, младата жена разтвори ръка и подаде ключа на баба си.

— Откъде го взе? — попита Габриела.

— От дарохранилницата — отговори Еванджелин и посочи парченцата кристал по пода. — Беше вътре.

— Значи там са го пазили — каза Габриела и обърна ключа в ръката си. Отиде до дарохранилницата, пъхна ключа в ключалката и отвори вратичката. Вътре имаше малка кожена кесия. — Няма какво повече да правим тук — каза Габриела. И като даде знак на Еванджелин да я последва, каза: — Ела, незабавно трябва да тръгнем. Още не сме в безопасност.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Верлен прекоси моравата пред манастира. Краката му затъваха в снега. Секунди преди това целият терен направо се огъваше под тежестта на атаката. Стените на манастира бяха погълнати от пламъци, дворът бе пълен със зли, войнствени създания. После, за негово безкрайно удивление, битката бе спряла. В миг огънят изчезна във въздуха и остави опушени тухли, съскащ метал и мирис на изгоряло. Пляскащите крила на създанията стихнаха насред полета. Гиборимите изпопадаха по земята, сякаш поразени от електрически ток, оставящи купища осакатени тела върху снега. Верлен наблюдаваше смълчания двор. Последните валма от дим се разсейваха в следобедното небе.

Той тръгна към едно от телата и клекна до него. Имаше нещо странно във вида на създанието — изчезнало беше не само сиянието, но и цялото тяло физически се беше променило. В смъртта кожата бе изпъстрена с несъвършенства — лунички, бенки, белези, петна с тъмни косми. Прозрачното бяло на ноктите бе потъмняло, а когато Верлен обърна тялото ничком, откри, че крилата напълно са изчезнали и на тяхно място има червен прах. Живи, създанията бяха получовеци-полуангели. Мъртви, те изцяло приличаха на човеци.

Гласове в отдалечения край на църквата отклониха вниманието на Верлен от тялото. На двора се събраха останалите обитатели на манастира „Света Роза“ и започнаха да влачат телата на гиборимите към речния бряг. Верлен потърси сред тях Габриела, но не я откри никъде. Бяха десетки монахини, всичките с дебели палта и ботуши. Жените проявяваха огромна решителност пред неприятната задача, като се организираха на малки групи и без да се бавят се заловиха за работа. Тъй като телата бяха големи и тежки, нужни бяха четири сестри да пренесат едно създание. Сестрите бавно влачеха труповете по земята към брега на Хъдсън, като правеха пътечка в утъпкания снет, който се превръщаше в лед. След като натрупаха създанията едно връз друго под клоните на една бреза, те ги изтъркаляха в реката. Телата потънаха под гладката като стъкло повърхност, сякаш към тях бяха привързани оловни тежести.

Докато монахините работеха, от църквата се появи Габриела заедно с млада жена. Лицата и на двете бяха почернели от дима. Той разпозна у младата жена чертите на Габриела — формата на носа, издадената брадичка, високите скули. Беше Еванджелин.

— Елате — каза Габриела на Верлен, стискайки кафяво кожено куфарче под мишница. — Да не губим време.

— Но поршето има само две седалки — каза Верлен, осъзнавайки проблема в мига, в който го изрази с думи.

Габриела замръзна на място, сякаш неспособността да предвиди дилемата я озадачи повече, отколкото й се искаше.

— Проблем ли има? — попита Еванджелин и Верлен още веднъж се почувства привлечен от музиката на гласа й, ведростта в поведението й, призрачната сянка на Габриела върху чертите й.

— Колата ни е твърде малка — каза Верлен.

За момент Еванджелин го погледна замислено, сякаш го поглъщаше вътре в себе си и го разглеждаше, за да види дали той е същият мъж, когото бе срещнала преди ден. Когато се усмихна, той разбра, че не е сбъркал. Нещо помежду им наистина се бе случило.

— Последвайте ме — каза Еванджелин, обърна се и бързо тръгна. Прекоси двора съвсем целенасочено, малките й черни обувки потъваха в снега.

Верлен бе готов да я последва където и да отиваше тя.

Като се промуши между два черни пикапа, Еванджелин ги поведе по заледена алея и влезе през страничната врата на тухлен гараж. Вътре въздухът беше студен и чист, без примес от гъстия миризлив пушек. Еванджелин взе връзка с ключове от някаква кукичка и ги разтърси.

— Качвайте се — каза тя и посочи кафявата лимузина с четири врати. — Аз ще карам.

Бележки

[1] Превод Огняна Иванова — Б.изд. ↑

[2] Моля (фр.) — Б.пр. ↑

[3] От лат.:

Ангеле господен, който си мой закрилник,

мен, който съм отдаден на теб с върховно благоговение,

просветли ме, пази ме, напътствай ме и ме направлявай.

Превод Цвета Цанева — Б.изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Даниел Трусони Ангелология (4)

Метаданни

Данни

Ангелология

Информация

История

Сваляне / Връзки

Третата сфера

Даниел Трусони
Ангелология (4)