Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (4)

III

Когато в понеделник сутринта отидох на работа, някой ме причакваше на паркинга. Не, не е каквото си мислите. Човекът, застанал пред входа на сградата, се провикна:

— Вие ли сте инспекторът от АПУ Дейвид Фишър?

Потвърдих. Той притича към мен, навря стъклено кълбо в лицето ми и се представи:

— Аз съм Джо Форбс от „Новини по ефирната мрежа, Станция 1“. Искам да ви задам няколко въпроса за трагичния пожар в манастира на Братята Тома в петък през нощта.

— Почвайте — отвърнах, втренчил кръстосан поглед в кълбото. Духчето вътре имаше грамадни уши, жални очички и уста, разтегната от ухо до ухо. Никога досега не бях виждал духче от ефирната мрежа.

Форбс премести кълбото обратно към устата си.

— Каква е връзката ви с Братята Тома и защо са ви извикали на мястото на пожара веднага след като е пламнал? — и отново протегна кълбото към мен.

— Използвах част от архива на Братята Тома за разследване на АПУ, което провеждам, а жандармерията се опитваше да установи дали съществува някаква връзка между въпросното разследване и пожара — обясних. Отговорът ми беше достатъчно верен, но надали бихте нарекли тона ми учтив.

Докато говорех, наблюдавах духчето в кълбото. Ушите му трепкаха при всяка изговорена от мен сричка. Устата му се движеше в доста пресилена пародия на човешка реч. Никога не съм имал никакви причини да чета по устните, но не ми трябваше много време, за да забележа, че то повтаря думите ми около половин такт след мен. Духчето препредаваше казаното от мен в Ефирна станция 1 — или на някой от собствените му клонинги, който щеше да предаде думите ми на излъчващия дух мастер, така че всички мастер клонинги в хорските апарати да го чуят, или на Слушател, който ще ги изговори пред мастер духа във време, по-удобно за екипа на станцията.

Джо Форбс отново пое кълбото.

— Правилно ли разбирам, инспектор Фишър, че нематериален свидетел е оцелял в пожара и вероятно разполага с важни сведения за случая?

Бях разговарял предния ден с Кавагучи. Според казаното от него, Еразъм вероятно ще оцелее в изпитанието, макар че щеше да мине доста време, докато духът за достъп влезе в подходяща форма за разпит. Всъщност Еразъм изобщо не притежаваше форма, но нали знаете за какво ви говоря.

И тъкмо да го обясня на Форбс, размислих. Не знаех колко хора слушат новините по ефирната мрежа — но можех ли да приема, че никой от подпалвачите не ги слуша? А ако тези гадове слушаха, можех ли да си позволя да ги осведомя, че са се издънили с Еразъм? Току-виж опитали пак, и следващия път можеше да се справят със задачката.

Всичко това мина през ума ми горе-долу за времето, докато издишам, вдишам и заговоря. Ако Форбс ме беше хванал на вдишването, сигурно щях да се разприказвам, преди да съм се замислил. Но сега казах следното:

— Според мен за това трябва да попитате жандармерията. Те са по-добре осведомени от мен.

Форбс изглеждаше нещастен. Явно беше разбрал от отговора ми, че няма да получи от мен вълнуващи откровения. Зададе няколко несъществени въпроса, а после отново се пробва с нещо значително:

— Какви архиви на Братята Тома сте използвали във вашето разследване?

Може би се надяваше, че няма да забележа уловката и ще се раздрънкам. Но не стана. Отвърнах:

— Бих предпочел да не коментирам, тъй като разследването продължава.

Мързелът на този тип ме дразнеше наред с всичко останало. Ако изобщо умееше да различи Тази страна от Отвъдната, той можеше да отиде в Криминалния и Магичен съд и да изнамери какви пергаменти съм представил, за да получа заповедта за обиск. Но не — искаше аз да върша неговата работа.

Е, аз сам си имах достатъчно работа. Казах само:

— Съжалявам, господин Форбс, но действително трябва вече да се качвам.

— Благодаря, инспектор Дейвид Фишър от Агенцията за природно усъвършенстване — избоботи Форбс, все едно му бях казал нещо наистина важно. Жал ми беше за горкичкото му духче. Не ми изглеждаше много умно, но и аз нямаше кой знае колко да поумнея от слушане и препредаване на дрънканиците на Форбс.

Надявах се да свърша малко сериозна работа по самото магическо замърсяване на Девънширското сметище, но не бях взел под внимание, че е понеделник сутрин. Понеделнишката сутрин, когато шефка ти е Беатрис Картрайт, е ритуал — макар не толкова стар, колкото Литургията или съботния обред в синагогата, но не по-малко свещен: тогава се провежда събранието на личния състав.

В понеделник сутрин целият персонал кибичи два — два и половина часа да слуша какво правят другите. В около деветдесет и девет случая от сто другите правят, меко казано, неща, нямащи нищо общо с твоите собствени задачи и всъщност човек би си уплътнил по-добре времето, ако си гледаше работата — нещо, с което не можеш да се занимаваш, докато висиш на събрание. (Слава Богу, че сме Агенция, а не Министерство, както искат някои хора в Света Колумба. Ако бяхме министерство, сигурно щяхме да имаме събрание два пъти седмично, а не само веднъж.)

Искам да кажа, по абстрактен начин се зарадвах, като чух, че Филис Камински работи в тясно сътрудничество с жандармерията, за да направи някои от улиците на Лос Анжелис не толкова привлекателни за сукубите — срещу такива пороци трябва да се борим. Но макар и докладът й да й спечели потупване по дупето от Беа, не ми трябваше да знам кървавите подробности.

Не ми трябваше да знам и за въздушното разпръскване на чесън, по което работеше Хосе франко съвместно с някакви селскостопански специалисти от Висшия институт по селско стопанство в опит за възпрепятстване на малките зеленчукови вампирчета, нанесли сума ти поразии на местната цитрусова реколта през последните няколко години, откакто попаднаха тук с товар недобре екзорцирани лимони от Гърция. Не че имах нещо против Хосе или проекта му — и на мен, както на всички, не ми се ще да давам по три крони повече за всеки портокал. Но въпреки това медвампите не са ми най-големият дерт на земята.

В този ред на мисли, макар и хората да изглеждаха по-заинтересовани от обикновено, (което не е кой знае какво), докато говорех за девънширската бъркотия, то нямаше кой знае колко общо с живота и с работата им. Но Беа обича да е осведомена за всичко и затова всяка понеделнишка сутрин се събираме. Светът нивга няма да свърши, амин — или поне така ти се струва, докато тече събранието на личния състав.

Най-сетне ни пуснаха. Чувствах се така, сякаш съм излязъл от чистилището (да, тази концепция не е еврейска, но въпреки това върши работа). Помъкнах се към кенефа заедно с щатния художник.

Тук поне знам какво правя — заявих, щом застанахме рамо до рамо. Мартин се засмя и кимна — и той ги обича тези събрания горе-долу колкото и аз.

След като свършихме поне една сносна работа тази сутрин се върнах на бюрото си, за да проверя не могат ли да станат две работи. Искаше ми се тавматехничката да беше успяла да улови повече неща за огнената магия, подпалила манастира на Братята Тома. Това би ми дало по-добра представа за какви токсични магични компоненти да съм нащрек, а оттам и кои консорциуми да заподозра. Но ако магията ставаше само с представи, животът щеше да е непоносимо прост.

Направих си нова таблица — разширена версия на онази, която нахвърлих на кухненската си маса предната седмица. Тази разделяше нещата не само по консорциуми и тип бизнес, но и по специфичен вид замърсители. Вместо да направя таблицата триизмерна, опнах спретната бойна линия от пера, всяко топнато в различен цвят мастило (имах достатъчно, бъдете сигурни — бях взел назаем от безкрайния запас на Мартин).

Тъкмо се подготвих да се захвана със сериозна работа и телефонът ми се развряска. Не казах на глас каквото мислех, но си го помислих гръмогласно. Това, разбира се, не накара телефона да млъкне. Казах на духчето в слушалката:

— Дейвид Фишър, Агенция за природно усъвършенстване.

— Добро утро, Дейв. Обажда се Тони Судакис.

— Добро утро, Тони, как си? — Раздразнението ми се поразкара. Поне се обаждаха в някаква връзка със случая, по който работя. — Какво става?

— Чух за пожара при Братята Тома в събота срещу неделя. Ужасно. Те са добри хора. Имаме нужда от повече като тях.

— Това без съмнение е вярно. Но тези като тях вече са по-малко — с единайсет, доколкото разбрах.

— Да, знам. — Пауза. Започвах да свиквам хората, с които разговарям, да правят паузи — с което не искам да кажа, че това ми допадаше твърде. След като Тони най-сетне приключи със своята, той продължи: — Искам само да знаеш, че Девънширският консорциум за управление на земята няма абсолютно нищо общо с този пожар.

Попредъвках това и открих, че не си падам по вкуса му. Възможно най-учтиво му изтъкнах:

— Тони, ти можеш да говориш от свое име, но как така ще обявяваш целия ви консорциум за невинен? — О, можеше и още как, но дали щеше да ме накара да го повярвам?

Той ме изненада — намери що-годе успешен начин:

— Ръководството на консорциума дарява двайсет и пет хиляди крони на жандармерийския награден фонд за залавянето и осъждането на извършителя.

— Интересно — отбелязах. Така си и беше. Достатъчно интересно всъщност, че да си го запиша. Да проумея какво точно означава вече не беше толкова просто. Най-очевидната интерпретация бе, че ръководството е невинно. Другата възможност — някой там да е виновен като първия грешник и да е намерил особено коварен начин да прикрие своите следи. Поради отсъствието на повече данни просто си го отбелязах и продължих нататък.

Сега Судакис беше наред да се справи с мойта пауза. Посред нея попита:

— Нищо не приемаш на доверие, така ли, Дейв?

— Вярвам в Господ — отвърнах. — Неговото досие е по-надеждно от досиетата на повечето ми познати.

Животът сигурно е лесен, ако си способен честно да отдадеш цялата си преданост на един всезнаещ и всеможещ бог — отбеляза Судакис. — Но не ти се обаждам, за да бистрим теологията. Не бих имал нищо против някой ден да я поразискваме на бира, но не сега. Казах, каквото имах за казване, а тук както винаги е блато, гъмжащо от алигатори.

Говореше по-буквално, отколкото повечето хора, използващи този израз. А конкретно неговото блато гъмжеше от къде-къде по-гадни чудовища от някакви си там алигатори. Сбогувахме се и затворих. После в продължение на няколко секунди съзерцавах телефона. Може би Судакис така и не се бе примирил с християнството или изобщо с монотеизма. Последната му забележка ме накара да се зачудя. Е, Конфедерацията е свободна страна. Той можеше да си вярва в каквото си иска, стига да не гори манастири, за да защищава каузата си.

— Интересно — повторих пак, без да се обръщам към никого конкретно, и почнах да изкъшквам ундините от собственото си блато.

Бях решил първо да отбележа замърсителите, идващи от малките фирми, преди да се заема с компаниите за светлина и магия и аеропространствените консорциуми. Ако някой от тия дребосъци изхвърляше нещо забележително незаконно, надявах се то да бие на очи като молла в Кардиналската колегия.

Бях поразен, когато разбрах с колко много гадории си играят дребосъчетата. Вземете например дружеството „Бавен Джин Физ“, например. Небесата да са ми на помощ, тия използваха вещества, които не бих очаквал да намеря и в заводите „Коболд“ на „Локи“! Ами че те тъпчеха Девънширската яма със Соломонови печати! Като се замислите за тавматургичния натиск, нужен, за да деформираш такова нещо, и вероятното му въздействие върху околната природа, докато се мъчиш да го деформираш, ще добиете някаква представа защо си го отбелязах с червено.

„Шоколадовата невестулка“ изхвърляше почти същите гнусотии — неща, които хората от АПУ в по-голямата част от територията на Конфедерацията я видят веднъж на хиляда години, я не. Почти изключително ацтекски. Щом видях какво фигурира прилежно изписано в декларацията им за изхвърляне, стомахът ми бавно направи салто: заместител на одрана човешка кожа.

Както смятам, че вече споменах, човешките жертвоприношения днес са официално забранени в Ацтекската империя. Но те са били основна част от култа на ацтеките. Цял един двайсетдневен месец от стария им календар, Тлаксипеуалицтли (я да видим дали ще можете да го кажете три пъти подред много бързо) в превод означава „обезкостяване на хора“ и през него почти всеки ден са провеждали шествия, на които жреците са се перчили, наметнати с кожите на принесените в жертва.

Очевидно смъртната магия е една от най-силните съществуващи магии. Но модерните технологии елиминираха нуждите, задоволявани преди чрез нея. Подходящото прилагане на закона на подобието позволява на ацтеките да възпроизвеждат с недотам кръвожадни средства същия ефект, който преди са постигали с изтръгване на сърцата на жертвите. Но все пак да откриеш на формуляр такова нещо си е страшничко.

Носят се също и слухове, че известна част от заместителя на одрана кожа не е създаден чрез закона на подобието, а по-скоро чрез закона за заразата. Да, боя се, че означава тъкмо онова, за което си мислите: материалът заместител се сдобива с ефективността си чрез докосване до истинска одрана човешка кожа, укрита от времето, когато подобни жертвоприношения са били не само законни, но и задължителни.

Ацтеките прекарват много време в отричане на подобни слухове. АПУ прекарва много време в проверяването им — не щем такава магия да се вихри из тази страна. Досега така и нищо не е доказано, но слуховете са упорити.

И това отбелязах с червено мастило. „Шоколадовата невестулка“ — помислих си, — в скоро време ще бъде посетена от инспектор — ако не аз, то друг ще е. Изработеният по подходящ начин заместител на одраната човешка кожа не е незаконен, но е едно от онези неща, които предпочитаме да следим.

Никоя от останалите малки фирми, използващи Девънширското сметище, не изхвърляше там чак толкова свирепи неща, макар веждата ми да подскочи, като видях от какво количество черупки от петльови яйца се отървават „Извлечените Есенции“. „Базилиски“ — произнесох на глас. Тези дребосъчета са опасни и открай време са неприлично скъпи, защото са много редки. Но се зачудих дали пък тези хора не са намерили начин да ги излюпват в доволни количества.

Огледах замислено декларацията им, преди да премина към следващата. Ако „Извлечените Есенции“ бяха намерили начин да произвеждат базилиски с дузини, значи бяха яхнали гъската, снесла златното яйце. Да ме прощавате за изтърканата орнитологическа метафора, но е вярно. А архивите на сметището доста добре подсказваха как се справят. Тони Судакис ненапразно се бе тревожил за поверителността.

Да виждаш в онези, които се опитват да ти се пречкат, хора като теб, а не Врага (понякога в сатанинско червено, не само с главна буква), не е лесно. По този начин обаче се справяш по-добре с тях, защото ще се изненадаш (или отвратиш, според зависи от гледната точка) колко често те имат сериозни основания.

В пет си тръгнах и слязох долу на земята. Отстрани на паркинга стърчаха демонстранти. Демонстранти стърчаха пред Конфедералната сграда през три дни от пет, в подкрепа на една или друга кауза (понякога поддръжниците на една кауза се сблъскваха с поддръжниците на друга и ставаха бели).

Точно тези демонстранти не само демонстрираха, ами и скандираха: „Хей, хей, ху-ху-ху, да разтурим АПУ!“

Това събуди любопитството ми. Отидох да видя какво ги дразни толкова. Плакатите говореха сами. Единият гласеше: СПАСЕТЕ ЯГОДИТЕ НИ! На друг пишеше: СПРЕТЕ ВЪЗДУШНОТО РАЗПРЪСКВАНЕ НА ЧЕСЪН! И трети — ПО-ДОБРЕ МЕДВАМПИ, ОТКОЛКОТО ДА ПРЕВРЪЩАТЕ ЗАДНИЯ МИ ДВОР В ИТАЛИАНСКА КРЪЧМА! Това последното всъщност ми хареса, макар и да не бях съгласен с него.

Понякога протестиращите се вслушват в гласа на разума. Реших да се пробвам и подхвърлих на един тип с руса брада:

— Знаеш ли, ако оставим медвампите да се заселят тук, те ще унищожат голяма част от земеделието ни. Вижте какво направиха със Сандвичевите острови.

— Не ми пука за Сандвичевите острови, друже — отвърна Русата брада. — Знам само, че що се отнася до моето мнение, чесънът вони. Налага ми се да му дишам миризмата двайсет и четири часа в денонощието и от нея ми призлява. Дори и летящото ми килимче завоня на чесън, а на силфидите това им харесва също колкото и на мен. Може да ми се наложи да продам тъпата черга, а тогава и подвиг да извърша, няма да получа и половината от цената й! Така че това е положението!

— Но… — заекнах аз. Русата брада беше престанал да ми обръща внимание и пак беше подхванал скандиранията. Предадох се и се упътих към моето килимче. Да му напомням, че всички хора в пръсканата област са били помолени да покрият килимчетата си или да ги приберат на закрито, нямаше да промени начина му на мислене. Само щеше още повече да го ядоса, дето и без това си беше ядосан. Някои хора са същински зомбита, въпреки всичката конструктивна полза, която извличат от свободната си воля.

Щом полетях към магистралата, забелязах мъж, който ми изглеждаше познат, да поднася стъклена ръкавица към устата на един от демонстрантите. Беше Джо Форбс от Станция 1 на Ефирната мрежа.

— Много ти благодаря, Джо — смънках. Хиляди хора щяха да научат за въображаемите злини, нанесени от пръскането с чесън, като да имаха тавматургически основания.

Надявах се, че ще подходи обективно и ще интервюира и магьосник от АПУ или пък някой от цитрусовия бизнес. Но и да го направеше, възгледите на хората, които нищичко не знаеха за това, освен че не им харесва, в крайна сметка щяха да добият същата тежест, каквато и линията на хората, изучаващи проблема откакто си е показал зъбките. Въздъхнах. Какво ли можех да сторя? Демонстрантите, които вдигаха врява, бяха „новина“, без значение дали бяха способни да подкрепят доводите си с факти.

Магистралата пък беше задръстена, което не допринесе особено за подобряването на настроението ми, когато най-сетне се прибрах у дома.

На другата сутрин започнах да допълвам таблицата с някои от съставките на токсична магия, изхвърлени в Девъншир от аеропространствените фирми. Не изминаха и два часа и забелязах, че ще се наложи да поговоря с шефката.

Когато надникнах в офиса на Беа, тя говореше по телефона. Понякога ми се струва, че е имплантирала за постоянно това духче в ухото си. Веднага щом затвори слушалката, аз се шмугнах вътре. Преди телефонът да успее да зазвъни пак, пляснах полуготовата таблица на бюрото пред нея.

Погледът й я обходи. Щом забеляза какво съм написал с червено, изохка театрално истински, на живо.

— Боже милостиви в небесата, значи всъщност съхраняваме подобни неща в област, населена с живи хора? — възкликна тя и вдигна потресено ръка. Погледът й се задържа върху заместителя на одрана човешка кожа. Макар и законен, става ти отвратително само като си помислиш за него.

— Май така изглежда — отвърнах. — Пък и не е само това, в никакъв случай! Исках да те помоля тази седмица следобед да ме пуснеш на терен — така да поприказвам с някои от хората, които използват подобни неща, да проверим дали не съществуват техни заместители. Или дори заместители на заместителите — додадох, като се чудех дали ерзац кожа второ поколение би имала магически ефект.

— Захващай се — без колебание се съгласи тя. Наистина си я бива за шефка. — Но първо направи друго: обади се на господин Чарлз Кели и му дай да разбере в каква каша е натресъл този офис. Вече си поприказвахме с него за това, но и ти можеш да му наблегнеш. Ако ще се налага да викаме за помощ от район Света Колумба, не ща да ми разправя, че не бил предупреден предварително.

Горенето на сяра те подсеща за демони. Бюрократичното увъртане също си има свой мирис. Когато се свързах с Чарли, той прозвуча жизнерадостно нащрек — комбинация, недопустима за човек, който никога не е получавал кроните си от правителството.

— С какво мога да ти помогна този следобед, Дейвид? — избоботи той. Не очаквах от него да се сети, че за мен е още сутрин, и затова не се разочаровах, че не му щукна.

— Чу ли какво стана тук в събота срещу неделя? — попитах, но всъщност не беше въпрос.

За секунда обаче прозвуча, все едно е.

— Единствената новина от Града на ангелите, която чух, е пожарът в манастира. — Той се поколеба, само за миг. Почти виждах как кълбото огън на Свети Елм пламва над главата му. — Чакай малко. Да не ми казваш, че той е свързан с Девънширския случай?

— Точно така, Чарли. Единайсет монаси са загинали в пожара в случай че не всички новини са стигнали до Изтока. — Без да му давам шанс да се разпростре по темата, продължих нататък: — Шефката ми Беа казва, че вече сте си говорили за това как ми бе възложен този случай. Работата е по-дебела, отколкото си мислеше ти. По-дебела е, отколкото си представях, когато ти ми го натресе. Трябва да те предупредя, че може да се наложи да искаме помощ от РСвК.

— Щом е така, ще я получите. Единайсет монаси. Исусе, Марийо и Йосифе! — Чарли е от ирландски произход и това попадна право в целта.

— Още нещо — казах. — Не мислиш ли, че е време да се изясним и да спреш да ми се правиш на потаен за „птицата“, дето ти подшушнала за неприятностите с Девънширското сметище?

Този път паузата на Кели продължи далеч по-дълго от секунда. Даже и през две телефонни духчета и пет хиляди километра ефир гласът му прозвуча нещастно, когато отговори:

— Дейв, бих ти казал, стига да можех — но ти се кълна, че не мога. Съжалявам.

Издишах вбесено въздух през носа си — достатъчно силно, че да разроши мустаците на горната ми устна.

— Добре, Чарли. Хайде тогава да си поиграем. Дали твоят пернат приятел не принадлежи към групите, свързани с… — Изредих Птицата Гаруда, Кетцалкоатл, Пауновия трон, (колебливо), Пауновия ангел, позамислих се и добавих и феникса.

Чарли си мълчеше. Най-сетне рече:

— Да, птицата е някъде там. Повярвай ми, рискувам много, като ти казвам дори и това. Хайде, със здраве. — И изчезна по-бързо от медвамп, набутал се в корейски ресторант.

Приятно е да знаеш, че една от идеите, хрумнала ни с Джуди, е правилна. Щеше да е още по-приятно, разбира се, ако знаехме и коя. Помислих си какво беше казал и, доколкото можех да съдя по телефона, как го беше казал. Може би не политиката бе запечатала устните му. Може би бе страхът. За първи път започнах и аз да се страхувам мъничко.

Е, продължавай напред — нямаше как, освен ако не исках да се откажа. А ако се откажех, после не само нямаше да мога да се погледна в огледалото, ами и Джуди щеше да ме зареже като гадост, изскочила от Преизподнята. Така че отидох в „Бавен Джин Физ“, най-близката фирма с червен замърсител в моята таблица.

Пътуването с килимче към Долината на Свети Фердинанд ми отне около двайсет минути. „Бавен Джин Физ“ се намираше на главния бизнес път, излизащ от Долината — булевард „Венчър“. Самият адрес вече ми подсказваше, че тази фирма има пари. И сградата го потвърждаваше: елегантна, сива, измазана с хоросан постройка с изписано с изящни златни букви „БАВЕН ДЖИН ФИЗ“ на прозореца от огледално стъкло до входната врата. Под него, с по-малки, но също така златни букви пишеше: „КОНСОРЦИУМ ЗА ДЖИННО ИНЖЕНЕРСТВО“.

— Аха! — възкликнах аз, преди да вляза. Комбинацията от името и Соломоновите печати, изхвърлени на Девънширското сметище, ми бе подсказала, че в „Бавен Джин Физ“ се занимават тъкмо с джинно инженерство. Много е приятно толкова често да се оказваш прав.

Ослепителната блондинка на рецепцията, скъпа на вид и вероятно също толкова внимателно избрана, колкото и останалата декорация, ме удостои с ослепителна белозъба усмивка.

— С какво мога да ви бъда полезна, господине? — попита тя с глас, намекващ, че би направила всичко, което поискам.

Напомних си, че съм сгоден. Усмивката на лицето й се съсири веднага щом извадих сиглата си от АПУ.

— Бих искал да се срещна с господин Дурани, моля — във връзка с дейността ви по изхвърлянето на отпадъци напоследък.

— Само момент, инспектор, ъъ, Фишман — пророни тя и изчезна в дълбините на сградата.

След две минути се появи лично Рамзан Дурани. Той беше пълен кафеникав мъж, около четирийсет и пет годишен, облечен с бяла лабораторна престилка с персийска кройка и също толкова бял тюрбан.

— Инспектор Фишър, да? — попита той, щом се ръкувахме. Присъдих му точка, че ми каза вярно името, макар и служителката му да го бе объркала. — Миналата седмица разговаряхме с вас по телефона, нали?

— Точно така, господине. В известен смисъл идвам по същия въпрос.

— Така си и мислех. — На живо като че не беше такъв кибритлия като по телефона, за което му бях благодарен. — Моля, заповядайте в офиса ми да го обсъдим.

Единственото, което ще кажа за офиса му, е, че пред него този на Тони Судакис приличаше на бордей, а Тониевият е поне седем пъти по-хубав от моя. Дурани наля ментов чай, почерпи ме със сладкиши, настани ме и изобщо се суетеше покрай мен, докато не се почувствах така, все едно съм отишъл у мамини на вечеря на Рош Ашана^[1]. У мамини не ми пукаше от оказаното внимание. Не ми пукаше и тук.

Отговорих направо:

— Сметището в Девъншир се разследва за изтичане на токсични магични съставки в заобикалящата го среда. Все още не сме разбрали какво точно изтича, но мога да ви дам известна представа колко сериозен е проблемът, като ви кажа, че само за последната година в тази област имаме три случая на апсихия.

— И според вас ние сме виновни? „Бавен Джин Физ“? — Дурани подскочи на стола си — не, изхвърча от него. Кибритлийството му си беше на мястото, и още как. Просто не го бях забелязал зад учтивото посрещане. — Не, не, десет хиляди пъти не! — кресна той. Стори ми се, че ще си разкъса дрехата. Не я разкъса — задоволи се да стисне тюрбана си с две ръце все едно се страхуваше, че главата му ще падне. — Как можете да ни обвинявате в подобна мерзост? Как смеете, господине?

— Успокойте се, господин Дурани, моля ви — направих малък успокоителен жест с надеждата, че той ще седне пак. Номерът не мина. Бързо продължих, преди да ме е замерил със самовара. — Никой не обвинява „Бавен Джин Физ“ в каквото и да било. Само се опитвам да разбера какво става на това сметище.

— Осмелявате се да обвинявате „Бавен Джин Физ“, че причинява апсихия! — Той не ме слушаше. Неразумно от негова страна.

— Не съм ви обвинил — поправих го, този път по-гръмогласно. — Не съм. Просто разследвам. И вие трябва да признаете, че Соломоновите печати са много мощна магия със силен потенциал за замърсяване на природата.

Дурани обърна очи към тавана, вероятно към Аллаха.

— Те мислят, че аз унищожавам души! — възкликна той. Не говореше на мен. Миг по-късно ме изгледа кръвнишки. — Ти, нещастен глупак бюрократ, знай, че „Бавен Джин Физ“ не предизвиква апсихия! Аз — ние — този консорциум — съм — сме — е на ръба на излекуването от този ужасен дефект!

Бях започнах да му се ядосвам, но после, щом осъзнах, какво ми е казал току-що, спрях.

— Така ли? — възкликнах. — Но как, в името на Бога?

— Действително в името на Бога — в името на Състрадателния, на Милостивия Бог. — Дурани отново се успокои. Толкова бързо, че се зачудих до каква степен неговият гняв е бил истински и до каква — театро. Но и това нямаше значение — не и ако той наистина бе на ръба на победата над апсихията. Ако можеше да я надвие, нямах нищо против да ме ръфа всеки ден, а в петък — два пъти.

— Разкажете ми с какво се занимавате тук — казах. — Моля ви. — Хората се опитваха да лекуват апсихията още от зората на цивилизацията, а вероятно и много отпреди това. Модерната гоетическа технология е способна на много чудеса, но това…

— Джинното инженерство може да постигне неща, които никой не си е представял, че са възможни само преди поколение — заговори Дурани. — Като комбинира суровата сила на джина със строгостта и прецизността на западната магия…

— Това го знам — вметнах. Предприятията за джинно инженерство бяха захранили голяма част от големия бум на Парижката борса през последните няколко години, и с основание. Единственият начин маржовете на печалбите им да станат по-големи беше джиновете да почнат да мъкнат торби със злато от Отвъдното.

Но Дурани беше открил нещо друго, което да им служи за занимавка Там: той го наричаше джинно наставяне. Имаше предвид джиновете да вземат мъничка частица от духовния пакет, съставляващ човешката душа без тяло, да го докарат от Тази страна. После чрез използването на рекомбинантни техники, които той не описа или по-скоро не пожела да опише, да ги съединят с комплект други мънички частици и по този начин да произведат нещо, което всъщност си беше синтетична душа, която после да бъде присадена на някое окаяно детенце без душа.

— Така че виждате — каза той, като ръкомахаше яростно, — не е възможно — невъзможно е, казвам ви! — „Бавен Джин Физ“ или който и да било от нашите странични продукти да причинява апсихия! Нашата цел е да предотвратим тази трагедия, все едно тя никога не е съществувала, а не да я причиняваме!

Дали целта му беше постигнатото от него, не можех да кажа. Нито пък той, всъщност — не и с пълна увереност. Магическите странични продукти си имат свой начин да се сдобиват със собствен живот.

Но не това всъщност ми се въртеше в ума.

— А трансплантирали ли сте досега такава, хм, синтетична душа на апсихично човешко същество? — знаех, че в гласа ми се промъква благоговение, същото благоговение, което поражда в мен и програмата „Птицата Гаруда“. Чувствах се на самия праг на нещо по-голямо от всичко, което някога си бях представял. Само мъничко да се пресегнех, можех да го докосна.

— Досега сме трансплантирали три — отвърна той с тиха гордост.

— И? — исках да се пресегна, и още как. Да се пресегна и да му изтръгна отговора.

— Трансплантантите бяха приети успешно. Това ще рече, синтетичните души се свързват с тялото и придават на апсихика истинска духовност, която той никога преди не е познавал. — Дура-ни вдигна предупредително ръка. — Истинското изпитание, изпитанието на Възмездието, обаче, тепърва предстои. Всичките трима индивиди, преминали през процедурата на трансплантация, са все още живи. Според теорията съществува риск синтетичната душа да се разпадне на съставните си части след като смъртта прекъсне връзката й с тялото. Ще изследваме и това, когато му дойде времето.

— Да, така е — съгласих се аз. В края на краищата, душата съществува във вечността: тя живее тук известно време, но е свързана на първо място с Отвъдното. Каква трагедия би било да дадеш на жив човек душа само за да я загуби, когато умре — когато се нуждае най-силно от нея. По-лошо, отколкото ако никога не е имал душа, ако питате мен — а до този миг не си бях представял нещо по-лошо от апсихията.

И още нещо ме порази:

— А какво става с душите, от които вземате своите пакетчета? Увреждат ли се? Могат ли все още да одушевяват човешки същества?

— Тъкмо затова вземаме по толкова мъничко от всяка — обясни Дурани. — В рамките на нашата експериментална технология не се проявяват увреждания, подлежащи на измерване. А и не бива, защото Бог е не само състрадателен и милостив, но и любящ и способен да ни прости нашите несъвършенства.

— Може и така да е, но вашите изкуствени несъвършенства не оставят ли тези, хммм, пробни образци на души по-уязвими за злотворните влияния от Отвъдното? — Колкото по-надълбоко навлизах в случая с Девънширското сметище, толкова повече „парещи картофи“ ми сервираше той. Тази нова технология на Дурани бе поразителна, но как ли щеше да повлияе на околната среда? Съдебните процеси, които виждах да се задават, щяха да отворят работа на духовните съдилища поне за сто години занапред.

Може би си мислите, че преувеличавам, но аз ви говоря съвсем буквално. Например да предположим, че някой извърши нещо наистина ужасно — например изгори манастир. Да предположим също и че успее да убеди съда, че чрез техниката на Дурани е бил лишен от един процент, или 0,1 процент, или 0,001 процент от душата, която иначе би получил. Напълно ли е отговорен той за деянието си или отчасти и Дурани е виновен? Умният каноничен адвокат би извлякъл голяма полза от едно обвинение срещу „Бавен Джин Физ“.

Или да предположим, че някой извърши нещо ужасно, а после в своя защита претендира, че бил лишен от част от душата си чрез техниката на Дурани. Как ще докажете, че не е прав, ако наистина не е? Не съм пророк, но видях в бъдещето синовете на мнозина канонични адвокати (и племенниците на католически каноници) запътени към прекрасна колегия по печалбите само от този спор.

А ето и още нещо: да предположим, че техниката на Дурани е толкова безопасна, колкото той твърди, и не причинява непоправими вреди на ничия душа. Да предположим и че неговите синтетични души минат теста на Възмездието. Но нищо, създадено от човека, не може да се сравни със съвършените Божии творения. Какво ще стане, ако при смъртта някоя недобре сглобена душа се разглоби и остави горкия апсихик в пълно парадно облекло, без да има къде да отиде? Каква компенсация ще получи семейството му?

Изведнъж отново ми се прииска магията да беше невъзможна и да живеехме в един механичен свят. Да, знам, че животът щеше да е много по-труден — но и много по-простичък. Мъчнотията с технологиите се състои в това, че веднага щом се реши някой проблем, предполагаемото решение представя нови два проблема.

Но мъчнотията с липсата на технологии, разбира се, е в това, че проблемите не се разрешават. Не мисля, че апсихиците, на които изведнъж се предлага шанс за по-добро бъдеще, биха се тревожили за рисковете. На тяхно място аз не бих.

Май нищо никога не е просто. Може би така и трябва да е. Ако нещата бяха прости, нямаше да има нужда от Агенция за природно усъвършенстване и аз щях да бъда безработен.

Потънал в собствените си мъдрувания, аз пропуснах няколко изречения. Когато ушите ми отново се събудиха, Дурани казваше:

— … може да разработи пробна техника за вземане на компоненти само от тези души, които можете да наречете с термина „махатми“, велики души — онези, които могат да отделят малко от своя дух.

— Много интересно — отбелязах аз. Така си и беше, макар и не точно в неговия смисъл. На мен ми звучеше, все едно сам той имаше някакви притеснения относно безопасността на операцията. Зачудих се кои ли са неговите адвокати. Надявах се да разполага с добър екип, защото имах предчувствието — силното предчувствие — че ще му потрябват.

— Има ли още нещо, инспектор Фишър? — попита ме той. Вече се беше успокоил. Май се гневеше само когато, по негово мнение, му застрашаваха интересите. Много хора са така.

— Това е засега — отвърнах, при което той се отпусна още повече. Според него съществените думи тук бяха „Това е“. За мен тя беше „засега“. Да, той наистина бе постигнал нещо ново и великолепно, но не бях сигурен дали някога ще реализира някаква печалба от него. Предната седмица нямаше на свое разположение адвокат. Скоро щеше да му потрябва такъв, или по-скоро цял рояк от тия.

Споменът за обаждането му ми напомни срещу колцина от тях се бях изправил отведнъж — и Беа също. Попитах часовника си за часа и разбрах, че до три остават още няколко минути. Реших да се отбия в офисите на Девънширския консорциум за управление на земята и да разбера колко от техните клиенти така бързо-бързо са разбрали за разследването на АПУ.

Сиглата ми ме вкара в канцеларията на маркграфа, отговарящ за връзките с обществеността на консорциума — червенокос левент с космати уши на име Пийбоди. Той ми изложи на показ пълен комплект зъби, без съмнение поддържани толкова снежнобели чрез симпатична магия (зачудих се какво ли би станало, ако горски пожар посипе със сажди целия сняг, на който бяха настроени въпросните зъби).

Признавам му — не се опита да ми прилага заклинания.

— Разбира се, ние уведомихме клиентите си — отвърна той, когато му зададох моя въпрос. — Техните интереси бяха засегнати от вашето проучване на архива на мястото за съхранение, и затова, ако си бяхме замълчали, бихме подлежали на гражданско наказание.

— Добре, господин Пийбоди, благодаря, че ми отделихте време — отвърнах. Изказани по този начин, в думите му имаше смисъл. Бих могъл да си оформя и по-добро мнение за него, ако беше говорил за лоялност вместо за задължение, но какво да очакваш от наемник в гъзарски костюм?

След това се отправих към къщи. След като слязох от магистралата, си купих ежедневник — най-вече заради спортната страница. Забелязах, че в Япония „Гигантите“ са били „Драконите“ за титлата на лигата. По-близо до дома „Ангелите“ и „Сините дяволи“ бяха завършили нула на нула.

— Също като в живота — измърморих, щом видях това, последното. После поклатих глава. В живота Кардиналите никога не биха заемали по-висока позиция от Ангелите.

Но докато преглеждах резултатите, ми хрумна една идея. Обадих се на Джуди.

— Хапва ли ти се утре на обяд зороастрийска храна? — попитах я.

Тя се изкиска.

— Добре ми звучи. Но за да е всичко съвършено, трябва да отидем там с моето килимче. Марка „Ахура-Мазда“ е, в края на краищата.

— Точно така, ти миналата година си купи вносно килимче, нали? — припомних си. — Но нека аз мина да те взема, все пак. — После й обясних какво правя със своя списък с червените букви.

— Чудесно — възкликна Джуди. — Хубаво е, че ти е паднала възможност да не висиш в офиса през целия ден. Лошото е, че не са сутрините. — Тя знае колко мразя събранията на личния състав.

Плясках се по челото.

— Трябваше да се сетя! Но я чуй на какво попаднах днес… — и й разказах за Рамзан Дурани и „Бавен Джин Физ“.

— Колко вълнуващо! — въздъхна тя. — Да дадеш на горките хора надежда… Разкарали ли са всички гремлини от процеса?

— Не бих могъл да ти кажа. Дурани говори така, сякаш е успял, но предприятието си е негово — това и се очаква от него.

— Да — потвърди Джуди. — Разбира се, дори и да е успял, в мига, в който нещо се обърка, адвокатите ще кажат, че не е. Духовните последици са… ами, думата, която ми идва наум, е „поразителни“.

— Знаеш ли каква е една от причините да те обичам? — попитах. Тя не отговори, просто чакаше да продължа, и аз продължих: — Ти прозираш последиците. Толкова много хора не ги виждат — те просто възкликват „О, колко прекрасно!“ и изобщо не се замислят каква може да е цената на тези техни чудеса.

— Благодаря ти — рече тя с изненадващо сериозен тон. — Това далеч не звучи толкова романтично като „Имаш прекрасни очи“, но според мен ни дава далеч по-сигурно обещание за трайна връзка. И аз те обичам заради същото, точно заради същото, знаеш ли?

— Заради какво, заради прекрасните ми очи ли? — попитах. Тя изсумтя. — Освен това — додадох, — аз ти посочих само една от причините. Иска ми се сега да си тук, до мен, за да пробваме една друга.

— Тя пък каква ли ще да е? — гласът й прозвуча толкова съвършено невинно, че чак да не повярваш. Чак и тя не си повярва: — И на мен ми се иска да бях при теб, миличко, но трябва да привърша с тази астрологическа задача за курса. Примиряването на западната и Ханската система е гадория и половина. Ще се видим утре на обяд.

— Дванайсет и половина става ли?

— Добре ми звучи. Чао.

Джуди работи в район на Източен ГА, където по улиците ще чуеш да говорят испайнски горе-долу толкова често, колкото и английски. Манията по зороастрийските ресторантчета обаче беше стигнала дори дотам. Догодина, не ще и дума, модата им ще е минала, но точно в момента е забавно да се посещават.

Единственият проблем с тях е, че двамата с Джуди не можем да им се наслаждаваме напълно, защото в много от блюдата фигурира „дяволска шунка“. Все пак се справихме. Аз ядох макарони „Ангелски коси“ и дяволски кейк, а тя — салата с яйца по дяволски и ангелска торта. Разбира се, това са само имена, но имената притежават могъщество.

— Е, къде ще ходиш този следобед? — попита ме Джуди, докато чакахме сервитьорката да ни донесе храната.

В „Локи“ в Бърбанк — отвърнах. — Имам чувството, че тяхната пергаментация не отразява и половината от онова, което изхвърлят. Репутацията им по отношение на тяхната секретност е пословична — никой, освен самите тях и военните не знае какво става в заводите „Коболд“ в пустинята, а като че съвсем никой не знае — или не иска да каже — какво точно произвеждат те.

Те работят и по проекта „Птицата Гаруда“, нали? — попита Джуди.

Точно така — и ако мислиш, че отивам там отчасти и за да науча нещо повече за това, права си — признах. Космическите пътувания ме очароваха още откакто първото вълшебно огледало ни позволи да видим обратната страна на луната, когато бях малък.

Точно тогава момичето ни донесе чиниите.

Благодаря — казах, щом тя ги остави на масата. Тъй като тя ме погледна така, като да не беше разбрала съвсем, додадох — Gracias.

De nada, senor^[2] — отвърна тя усмихнато. Надали имаше нужните години да работи на пълен работен ден. Сигурно и не работеше. Хората, които идват в Града на ангелите, за да се махнат от Ацтека, скоро разбират, че и тук тротоарите не са застлани със злато. И правят, каквото могат, за да вържат двата края, също както моите прадеди преди сто години. Повечето успяват.

Обядът беше приятен. Всеки път с Джуди е приятно, но добрата храна и шансът да съм навън по пладне (беше права за това предната вечер) го правеха още по-приятно. Хич не ми се тръгваше, но тя трябваше да се връща на работа, а аз — да стигна в завода на „Локи“ достатъчно рано, че да мога следобед да реализирам някаква полезна дейност.

Паркирах килимчето си в товарната зона пред офиса на „Ръката на славата“, целунах Джуди за довиждане и потеглих. Целувката си я биваше, да ви кажа. Някакво десетгодишно хлапе, което по това време би следвало да е на училище, се разсумтя отвратено, докато ни подминаваше. Не ми пукаше. Още няколко годинки, и щеше да открие сладката магия между мъжа и жената.

Изчаках, докато Джуди не влезе вътре на сигурно място, а после се отправих по магистрала „Златната провинция“ към Бърбанк. Заводите „Локи“ не бяха далеч от малкото летище там. Бяха големи и се бяха разпрострели толкова, че имаха отделни сгради и паркинги за всеки от многобройните проекти на консорциума. Покръжах наоколо, докато не намерих табела с надпис „КОСМИЧЕСКИ ОТДЕЛ“ със стилизирано изображение на птицата Гаруда под него. Паркирах килимчето възможно най-близо до табелата, а после изразходих част от обяда си в кратък поход до входа.

Вътре — те не се виждаха от паркинга — имаше бодигардове, въоръжени с пистолети и спрейове със светена вода. Представих сиглата си на АПУ. Макар и да се бях обадил предварително сутринта, виждах, че едва-едва съм одраскал леда. Храбрите стражи бяха готови да се разправят със страшни врагове и от Тази, и от Отвъдната страна. Просто нямаше какво да се хабят за някакъв си бюрократ.

Което обаче не означава, че не си вършеха съвестно работата. Провериха сиглата ми с магчекър, за да са сигурни, че не е фалшива и че никой не я е бъзикал. Единият внимателно сравни изображението на книжката ми за летене с лицето ми. Другият изчака първият да приключи, после се обади в офиса ми за потвърждение, че наистина работя там. Не ме попита за номера — сам го намери.

Чак когато най-сетне останаха доволни, те се обадиха нейде в дебрите на сградата.

— Магистър Арнолд ще дойде след малко да ви придружи, господине — обясни ми единият. — Ето ви вашия талисман за гости. — Той ми го закопча, а после добави: — След като минете през онази врата, демонът в талисмана ще се пробуди и ще ви ужили, ако се отдалечите на повече от пет метра от магистър Арнолд. Предупреждаваме ви, господине.

— А какво ще стане, ако ми се наложи да отида до тоалетната? — попитах.

— Магистър Арнолд ще ви придружи до помещението, господине — отвърна ми бодигардът с каменно лице. Онзи на Девънширското сметище се водеше охрана. Този наистина беше.

У мен изникна друг въпрос:

— Ами ако като вляза вътре, хвърля талисмана в чинията?

— Първо, господине, всеки подобен опит ще раздразни демона. Второ, след като влезете вътре, талисманът ще се завари за дрехата ви и ще остане заварен за нея, докато не излезете. Ако сте достатъчно добър магьосник, господине, можете да надвиете талисмана, но в процеса на това ще задействате твърде много алармени системи и бързо ще бъдете възпрепятстван.

— Не искам да го надвивам, нито да ме възпрепятстват — поясних. — Просто бях любопитен. — Бодигардът кимна учтиво, но не бях го убедил. Работата му включваше да не се оставя да го убеждават и той беше роден за нея.

Няколко минути по-късно се появи магистър Арнолд. Той беше едър мъж с буен нрав, около петдесет и пет годишен, облечен в лабораторна престилка, горе-долу също толкова луксозна като тази на Рамзан Дурани.

— Наричайте ме Мат — предложи той, след като се ръкувахме. — А сега ме последвайте.

Отидох. Вратата зад нас се затвори. Подръпнах тайничко талисмана. Много ясно — беше залепнал за ризата ми, както си и мислех. В „Локи“ вземаха сигурността насериозно.

Разбрах колко насериозно, когато се изправихме пред вратата на офиса на Арнолд. Тя беше херметически запечатана. Уверявам ви, Хермес е добър избор за защитник, когато става дума за аеропространствен офис — по отношение на крилатите сандали той е естествено свързан с науките за летенето, а и кой ли по-добре би предразположил към себе си система за охрана от бога покровител на крадците?

Но, милостиви небеса, какви разходи бяха това! Охранителната система не е просто печат — подкрепата е много по-важна. Поддържането на цял култ на ниво, достатъчно да поддържа бога му активен и нащрек ще ви убие с таксите за жреци, храмове, жертвоприношения, каквото щете. Зачудих се каква ли част от сметката покриват самите „Локи“ и каква се вади от джоба на данъкоплатеца. За преразходите някакси никой никога не е виновен. Те просто си съществуват, като плевелите, и е също толкова трудно да се пребориш с тях.

Както и да е, Магистър Арнолд потърка щифта, който представляваше еректиралият фалос на херма, издялан на вратата. Хермът сигурно разпозна докосването му, защото се усмихна и вратата се отвори.

И се затвори зад нас с решително „щрак“.

— Кафе? — предложи Арнолд и ми посочи кафеника върху малката азбестова клетка със саламандър.

— Не, благодаря — отказах. По-скоро бих пил витриол, отколкото претопляна цял ден помия. А и освен това… — Вие в действителност не бихте пожелали да ме проследите по коридора, ако се наложи да използвам мъжката тоалетна, нали?

— О, да, разбира се. Точно така, вие носите талисман за гости, нали? Надявам се, че нямате нищо против да изпия едно кафе? — Махнах му подканващо и Арнолд си наля. Изглеждаше точно толкова гъсто, черно и мазно, колкото си мислех. Дори и изпаренията бяха достатъчни да накарат ноздрите ми да затрепкат. Той остави чашата и ме попита:

— Е, какво толкова сме направили, че АПУ ни е погнала? — не каза „този път“, но то се долавяше в думите му.

— Не зная да сте направили нищо — отвърнах. — Знам, че нечия магия изтича от Девънширското сметище. Знам и че чиято и да е тя, те са убили монаси, за да го запазят в тайна.

Това веднага и напълно привлече вниманието на Арнолд. Очите му се впиха в мен с поглед, какъвто румънските гиганти сред източноевропейските магьосници използват, за да управляват магически апарати, които иначе не биха докоснали и с триметров прът. Схватлив излезе.

— Пожарът в манастира на Братята Тома е свързан с тази афера, нали? — попита той. — Лоша работа. Много лоша.

— Да. — Не казах нищо повече. Нямаше нужда той да знае, че съм лично свързан с пожара в манастира. Извадих таблицата. — Доколкото мога да съдя от това, магистър Арнолд, „Локи“ изхвърля повече токсична магия в Девъншир от всички други… а данните, с които разполагам тук, са тези, които признавате публично.

— За протокола — заяви Арнолд на висок глас, — аз отричам да съществуват други. — Тонът му беше също толкова искрен като на Тони Судакис и ми подсказа (за в случай че още не бях сигурен), че тук с нас има и Слушател.

Този тон на магистъра ми хареса дори още по-малко, защото знаех, че не е на моя страна, докато за Судакис се надявах, че е. Арнолд искаше единствено да си играе с проектите си, каквито и да бяха те. Не че се съмнявах в тяхната ценност. Не, никак — както казах, и аз съм направо демонясал по космическата програма. Но никой не бива да мърси гнездото, а после да се преструва, че ръцете му са чисти.

— За протокола — отвърнах, също толкова високо и лигаво, — не ви вярвам. — Арнолд ме изгледа ядно. Предполагах, че от доста време никой не му беше говорил така. Оставих го да се пени няколко секунди, а после додадох: — Вие сериозно ли твърдите, че в заводите „Коболд“ не става нищо чак толкова секретно, че да не влиза във вашите формуляри за АПУ?

— Какви заводи „Коболд“? — възкликна той, но не можа да спотаи искрицата в окото си. Съществуването на това предприятие в пустинята е публична тайна. Но усмивката му бързо-бързо се стопи. — Ако е твърде секретно, че да фигурира във формулярите, инспектор Фишър, то е също толкова секретно и да го обсъждам с вас. Не се обиждайте, но трябва да разберете.

— Не съм тръгнал да издавам тайните ни на ханците или на украинците — обясних. — Това вие трябва да разберете. А също и това, че положението около Девънширското сметище е сериозно. — Подхвърлих му доклада за вродените дефекти в района. Докато го четеше, лицето му се сгърчи така, сякаш бе захапал недозряла мушмула. — Разбирате за какво ви говоря, магистър.

— Да, разбирам. Имате проблем там — абсолютно. Но не вярвам, че Космическият отдел на „Локи“ — поне той — е отговорен за това. Ако ми дадете възможност, ще ви обясня защо.

— Обяснете — подканих го. На никого от онези, с които бях разговарял, не му беше хрумвала идеята, че точно той може да е отговорен за изтичанията — дори и на шега. Е, и на мен не ми беше до шеги.

— Благодаря. — Арнолд долепи длани — жест, повече замислен, отколкото молитвен. После продължи. — Доколкото схващам, смята се, че това изтичане на токсична магия става по-скоро през ограничителната система на сметището, отколкото по въздуха.

— Да, според мен е така — потвърдих предпазливо. — Е, и?

Той кимна, като да бе отбелязал точка.

— И аз така си мислех. Няма да наруша мерките за сигурност, като ви кажа, че заклинанията, използвани от Космическия отдел, са универсално летливи по природа, както и страничните продукти от тях. Това не е изненадващо, нали, като се има предвид с какво се занимаваме?

— Не, предполагам — отвърнах. — Каква точно е ролята на вашия консорциум в извеждането на Птицата Гаруда извън атмосферата?

Това бе ключът. Той се раздрънка като колесницата на Джагърнот^[3], което, като имаме предвид за кой проект говорим, не е най-лошото възможно сравнение. „Локи“ отговаряше за два етапа от проекта, вторият от които (вероятно защото той се занимаваше с въздушните елементали) бе разделен на два елемента.

— Първо, ние изработваме новите заклинания, отнасящи се до самата Птица Гаруда — Арнолд ми посочи картина, окачена на стената зад него: представата на художника за птица, пренасяща товар в ниска орбита, а зад нея — извивката на земния хоризонт и черното космическо пространство. Дори и на картина си струва да видиш Птицата. Представете си птицата Рух на квадрат, а после степенувайте и представата си на квадрат. Пред нея Рух беше направо песъчинка! За секунда забравих, че съм следовател, и се почувствах като дете с ново хвърчило.

— Птицата поначало е интензивно наситена с магия — продължи Арнолд. — Така и трябва да бъде, иначе това огромно туловище никога не би се отлепило от земята. Но се наложи да подсилим и усъвършенстваме цялата система от заклинания и да разработим цял нов набор заклинания за работа в горните слоеве на атмосферата и извън нея. При симулативните модели те се справят много добре. Много скоро ще разберем и колко чинят тия модели. Досега следите ли мисълта ми?

— Да, доста добре — отвърнах. — А какъв е другият етап, за който споменахте? Нещо свързано със силфидите ли?

— Точно така. Както излиза, нашите модели показват, че макс-Q…

— Кое?

— Максималният динамичен натиск върху Птицата — обясни той неохотно, а после, защото пак не схващах, додаде още по-неохотно: — Максималното въздушно бъхтене.

— Аха…

Бях го разсеял. Той ме изгледа мръсно, като да бях магьосник, забравил ключовата дума на призоваването тъкмо когато демонът аха-аха ще се появи вътре в пентаграмата. След като нито му откъснах главата, нито го погълнах цял, той се стегна.

— Както казах, макс-Q върху Гаруда се появява относително ниско в атмосферата поради силфическото въздействие върху пътника във въздушното царство.

— Такива са си те, силфидите — съгласих се. — Открай време са си такива. Как предлагате да ги накараме да се държат по различен начин?

— Както вече казах, нашият подход към проблема се състои от два елемента…

Той извади от горното чекмедже на бюрото си таблица и ми показа какво има предвид. Ако не беше аеропространствен чародей, сигурно би го нарекъл „Подхода на тоягата и моркова“. Но сега говореше за силфическо достойнство и дисциплина.

Силфическото достойнство, доколкото схванах, се състоеше в това да направиш силфидите над стартовата площадка на Птицата Гаруда толкова щастливи, че и през ум да не им минава да издухат Птицата, докато прелита покрай тях. Също като много мислени-недомислени планове, и този изглеждаше добре на пергамент. Лошото е, че силфидите по природа са си безгрижни и изменчиви като климата. И как хем ще ги направиш още по-жизнерадостни, отколкото са си, хем ще ги накараш постоянно да останат в такова настроение?

Ако питате мен (а магистър Арнолд не ме попита), силфическата дисциплина е по-добрият начин да го постигнеш. Внушаването на страх от по-висши Сили в силфидите може и да накара въздушните елементали да се държат прилично достатъчно дълго, че да оставят Птицата Гаруда да прелети. Вярно, и това не може да задържите за дълго време — силфидите са си силфиди. Но няма да има и нужда.

— За да бъде резултатна силфическата дисциплина, подходящият момент е от съществено значение — обясни Арнолд. — Ако приложите възпиращото въздействие твърде рано, елементалите ще забравят за краткотрайното сплашване. Приложите ли го твърде късно, вече е безполезно. Ние все още сме в процес на разработка на магически системи, които ще ни дадат възможност да се погрижим силфическото вмешателство да бъде минимално, докато Птицата Гаруда потегля на своята мисия.

— Ако все още ги разработвате, прав ли съм да предположа, че никакви странични продукти от този елемент на проекта ви не биха се появили в моя списък със замърсителите от Локи?

— Нека проверя, ако позволите — помоли той. Прегледа таблицата ми, също както аз — неговата. — Не, това не е правилно. Известна част от тази дейност с Велзевул излиза от нашия дюкян.

Спомних си рояка мухи на Девънширското сметище и потръпнах. Да си имаш работа с Велзевул включва някои от най-силните и опасни магии, които съществуват.

— На мен ми звучи като престараване — изтъкнах. — Защо да избираме такъв могъщ потентат от Низходящата йерархия, за да всеем страх у въздушните елементали?

Смятах, че като задам този въпрос, ще пропилея време и че Арнолд ще ме сащисва с технически жаргон, докато се предам и се разкарам. Но той ме прецака — каза:

— Всъщност е съвсем просто, поне в широк смисъл. Ние ще поискаме от Повелителя на мухите да насъска напаст от неговите твари по силфидите, за да им отвлече вниманието от преминаването на Птицата Гаруда.

Магистър Арнолд се усмихна тънко.

— Както казах, това е просто в широк смисъл. Подробностите по преговорите с демона далеч не са прости, както можете да си представите. Той е, ако ми простите, адски хитър.

— Да. — Не продължих. Ако зависеше от мен, щях да измисля някакъв друг начин да разсея силфидите. След две-три секунди попитах:

— Няма ли шанс страничните продукти от съединение, включващо Велзевул, да се промъкнат през подземните ограничения на сметището? Не всички те са летливи, както твърдяхте преди.

— Предполагам, че сте прав — тонът на Арнолд беше всичко друго, но не и щастлив от това предположение, но все пак го призна. Прави му чест. Той се опита да го представи най-лицеприятно: — Не намеквате, че точно тези конкретни субпродукти са изтичащите, нали, инспектор Фишър? Докато не ми представите доказателства за това, надявам се, ще ми простите съмненията.

— Добре, така е честно — съгласих се. Ако обиколя покрай Девънширското сметище с чувствителен магчекър и проверя въздуха и земята, огъня и водата за магически замърсители, то щях да проваля молбата на Чарли Кели за дискретност и да я запратя в Космоса по-надалеч, отколкото би я отнесла птицата Гаруда. Но нямаше да се мине без това — вече не.

Станах и се приготвих да си вървя. Тъкмо бях стигнал до вратата, когато се сетих за демона, затворен в талисмана ми за гости. Обърнах се и се упътих право към магистър Арнолд. Той вървеше подире ми.

— Благодаря — казах.

— Моля, моля, няма нищо. — Гласът му беше ироничен. — Собственото ми спокойствие зависи от това да ви опазя жив и здрав, докато излезете от тази врата, нали се сещате. Само си помислете за всичката пергаментация, която би ми се наложило да попълвам, ако инспектор от Агенцията за усъвършенстване на природата бъде нажилен до смърт от охранителната система на „Локи“. Няма да мога да свърша никаква сериозна работа седмици наред.

Нали познавам бюрократичните процедури в АПУ, бях убеден, че е съвсем прав. После няколко небрежно подхвърлени думи стигнаха до съзнанието ми.

— Нажилен до смърт, магистър Арнолд? — преглътнах. — Охраната не ми спомена тази дребна подробност.

— Е, редно беше да я спомене — сопна се Арнолд. Сигурно беше забелязал променения израз на лицето ми. — Преди да сте ме попитали, инспекторе, действително разполагаме с разрешение да включваме смъртоносни сили в системата ни за сигурност поради чувствителната природа на голяма част от дейността ни тук. Ако искате, ще се радвам да ви покажа копие на това разрешение заедно с хрисовулата.

— Не, няма значение — увереността в гласа му подсказваше, че не блъфира. А ако исках да проверя, можех да го направя в сградата на Криминалния и Магически съд. — Но посетителите трябва да бъдат предупреждавани, преди да влязат в охраняваната зона, господине. Това особено би ги поощрило да следват внимателно инструкциите.

— О, изглежда, върши чудесна работа. Не сме загубили нито един от две седмици насам. — Лицето на човека от аеропространството беше съвсем каменно. Отначало си помислих, че го е изтърсил без да мисли, после направих втори дубъл и чак тогава забелязах как ъгълчетата на устата му едва забележимо се извиват нагоре. Изсумтях. Бе успял да ме преметне.

Той ме изпрати до вратата, откъдето влязох. Веднага щом минах от другата й страна, свалих талисмана (вече можех) и без малко да го запокитя по бодигарда.

— Не ми казахте, че е смъртоносен! — изръмжах.

— Ако намеренията ви са били добри, господине, не е било нужно да го знаете — отвърна той. — А ако са били лоши, пак не е било нужно да го знаете.

Този е трябвало да стане йезуит. След като най-сетне успях да си поема въздух, промъкнах се към килима ми и се запътих към къщи. Още беше рано, но ако отидех някъде да се отдам на песни и танци, щях да закъснея. Предния ден закъснях. Събери тия два дни в едно, помислих си, и те се уравновесяваха. След зороастрийски обяд човек би очаквал подобна логика, но за момента тя ме задоволяваше.

Тъй като бях подранил, по обратния път към Хоторн не бързах много. Разбира се, после се мотках из апартамента си цяла привечер. Обикновено си прекарвам доста добре, когато съм самичък вкъщи, но него ден не се получи. Не ми се излизаше, не ми се пазаруваше, а и освен това следващия Свети Паралей беше съвсем близо, а предния бе само призрачен спомен. Караконджулите бяха оглозгали разплащателната ми сметка.

Реших да направя нещо, за да вкарам крони в джоба си, а не да ги изкарам оттам. Имах три-четири чувала алуминиеви консерви, които дрънкаха под мивката и в шкафа. Измъкнах ги навън (като по този начин освободих място за още), натоварих ги на килима и ги откарах в местния център за рециклиране.

ЩАДЕТЕ ПРИРОДАТА, ПЕСТЕТЕ ЕНЕРГИЯ — пишеше на табелата отвън. — РЕЦИКЛИРАЙТЕ АЛУМИНИЙ. — Кимнах одобрително и стоварих кутиите. Някои програми се пробутват, като се представят за природозащитни, а пък не са. Рециклирането обаче не е от тях.

Служителят в центъра метна кутиите на везната и погледна табличката, окачена на стената зад него.

— За две крони и шейсет — обяви той, и после ми даде паричките.

Дребните монети влязоха в джоба ми, банкнотата от две крони — в портфейла.

— Благодаря, приятел — казах му.

— Пак заповядай — отвърна той. — Ще се видим скоро пак, надявам се. Ти много облекчаваш живота на някой магьосник.

В отговор само кимнах. Тъй като работя за АПУ, знаех си, че разбирам от тези работи много повече от него. Рециклираният алуминий позволява на магьосниците да използват закона на подобието, за да извличат повече метал директно от рудата. Този начин е много по-евтин и много по-енергоефективен от алхимията, до която им се налага да прибягват, когато работят без източник на алуминий… да не споменаваме за абсурдните и скъпи механични процеси, които се налага да използвате, за да придумате алуминия да се измъкне от минералите, в които се съдържа. Да не бяха магиите, съмнявам се дали някога щяхме да разберем каква чудесна полза има от метала алуминий.

Две крони и шейсет далеч нямаше да ми стигнат да си платя сметката от Министерството на водата и енергетиката, когато намерих в пощата. Сметката беше за миналия месец — Министерството, както съобщаваше приложената бележчица, било получило одобрение за три процента увеличение на таксата за ползване на саламандри. Всичко поскъпва в наши дни.

Парите, които взех от консервите, стигаха колкото за хамбургер, но не и за съпътстващите го пържени картофки. Току зад ъгъла на центъра за рециклиране имаше заведение от веригата „Златни шпилове“. Влязох и си изхарчих дивидентите и малко отгоре. Далеч не беше угощение за чревоугодници, но когато ядеш сам, повечето пъти не ти пука.

Пред входа на заведението имаше сергия за вестници. Те използваха същите алчни таласъмчета като монетните телефони.

Бутнах му точна сума и си взех един „Таймс“. Ако се опитах да взема повече от един, таласъмът щеше да заквичи на умряло. Според мен е срамота автоматите за вестници да се налага да прибягват до подобни мерки, но това е положението. Живот в големия град.

Върнах се в апартамента си, отворих си бира и я изпих, докато четях вестника. Една от статиите на девета страница ме засягаше пряко — брат Ваан апелираше към кардинала на Града на ангелите за разрешение за козметична магия на един от монасите с тежки изгаряния от пожара в манастира.

Помолих се Кардиналът да даде разрешение. Козметичната магия днес прави чудеса. Ако лекарите и магьосниците разполагаха със скорошна снимка на пострадалия отпреди изгарянията, можеха да приложат закона за подобието и да възстановят предишния му вид. Функцията не следва повърхностната форма, разбира се, но поне жертвата на изгарянето не се превръща в ходещ спектакъл на ужасите — а това е много.

Проблемът е в това, че кардиналът на Града на ангелите е един закостенял ирландец, който взема много насериозно унизяването на плътта и Волята Господна. В статията се посочваше, че той обмислял призива на брат Ваан, но „отпускането на сумата не може да се гарантира“. Току-виж решил, че Господ е пожелал този монах да бъде обезобразен, а кои сме ние, че да спорим с него?

Никога не съм разбирал подобно отношение. Така, както го виждам аз, ако Господ бе искал жертвите на изгаряния да си останат грозни завинаги, нямаше да направи възможно съществуването на козметичната магия. Но пък аз съм само един служител на АПУ, не съм теолог (а католически теолог пък съвсем не съм). Какво ли ми разбира главата?

Върху целия отдел за забавления се бе разпрострял „Свети Георги и Змеят“ (зачудих се какво ли е мнението на Кардинала пък за това). На Холивудската магистрала не бях огледал добре блондинката и не можех да преценя дали е същата, която преливаше извън минитуниката си на рекламата. Не смятах и да ходя на шоуто, за да го разбера. Тая нещастна реклама им бе струвала загубата на парите от поне един зрител.

Когато на другата сутрин отидох на работа, покрай Конфедеративната сграда имаше още повече демонстранти, които протестираха срещу пръскането против медвампи. Поклатих глава и се качих на асансьора. Някои хора просто не могат да съпоставят кратковременното неудобство с дългосрочната полза.

Щом седнах зад бюрото, се захванах да работя като обсебен от зли духове. Ако оттук наминеше свещеник, сигурно щеше да поиска да ме подложи на малко екзорцизъм. Но аз претупах рутинните работни процедури възможно най-бързо, за да имам време да проуча както трябва девънширския случай. Този следобед исках да посетя „Шоколадовата невестулка“.

Най-добре замислените планове…

Тъкмо дървенията на бюрото ми се беше показала изпод обичайното море от пергаменти и отново се виждаше с просто око, когато телефонът ми се развряска. За разлика от някои мои познати аз обикновено нямам предчувствия, но този път усетих. Подушвах неприятности. Напоследък телефонът друго не ми поднасяше.

— Дейвид Фишър, Агенция за природно усъвършенстване.

— Господин Фишър, обажда се Сюзън Кузнецов от Бюрото за физическо и психическо здраве на Баронството…

— Да? — никога не бях чувал за тази жена.

— Господин Фишър, обаждам се от Мемориалната болница в Чатсуърт. Смятах да уведомя филиала на Братята Тома в Долината на Свети Фердинанд, както е обичайно в такива случаи, но поради скорошната трагедия там това е невъзможно. Когато се обадих в манастира на Братята Тома в Източната част на Града на ангелите, ме препратиха към вас.

— Защо? — попитах. Не мислех за Девънширското сметище — не и в този миг. Но още преди тя да ми отговори, навързах за кого работи тя, откъде се обажда, най-вероятната причина да иска да се свърже с Братята Тома и най-вероятната причина те да са я препратили към мен.

— Госпожо Кузнецов, не ми казвайте, че…

— Боя се, че да, господин Фишър. Току-що тук се роди апсихично дете.