Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (1)

Глава 1
Аризия и Едор

Два милиарда години… Нито разумът, нито чувствата са способни да проумеят такъв огромен времеви интервал… Той разделя нашата епоха от онези събития, които са положили началото на звездните цивилизации. От онзи първичен импулс, който някога бе пръснал семената на живота из Галактиката. А също толкова далече сме и от първопричините за великата битка, развихрила се на най-голямата арена — гигантската звездна спирала. Някъде там, по периферията й, скромно проблясваше една златиста точица — това бе слънцето на планетата Земя.

Съществували са и все още съществуват огромни звездни струпвания, наподобяващи първата галактика. Но само един от тези звездни архипелази заслужава да бъде отбелязан, защото именно на него се е зародил истинския разум, стремящ се към точно определена цел, носеща удовлетворение и единствено достойна за едно разумно същество.

Но докато Аризия — планетата, властваща над нашата галактика — бе от собствения ни остров, то другата, чуждата галактика се бе промъкнала в нашата реалност от съвсем друг пространствено-времеви континуум, надеждно скрит в безкрайността, недостижимо далечен… В пламтящата утроба на гостенката се спотайваше планетата Едор…

* * *

Всичко започна преди около два милиарда години — плюс-минус сто-двеста милиона, които едва ли си струваше да се споменават… За безсмъртните създания, обитаващи Едор и Аризия, грешка от десет процента, независимо колко голяма изглежда тя сама по себе си, беше направо несъществена.

И така, чуждата галактика внезапно се бе появила от нищото и се разпростря насред нашата, а сетне започна да се намества — звездите на едната нахлуваха в междузвездното пространство на другата, но до сблъсъци рядко се стигаше — все пак ги деляха светлинни години. Проникването не можа да стане причина за вселенска катастрофа, въпреки че повечето от звездите и в двете галактики имаха планети. Впрочем, тогава и двата свята бяха необитаеми; а колкото до произхода им — изкуствен, навярно той все още си остава загадка. Ако се погледне в аризианските хроники от най-дълбока древност, далеч преди началото на проникването, родната им галактика е имала само една слънчева система — тяхната. Но с течение на времето светилото, подарило живот на една от планетите си — и това беше една от най-редките аномалии във Вселената! — започнала да старее, да помръква и тогава на младата все още цивилизация й се наложи да решава една извънредно сложна задача — да премести планетата си към друга, по-млада и гореща звезда.

Най-древните записи на Едор — фолианти, магнитни ленти и дискове, оцелели в отровната атмосфера на планетата, отразяват ситуация, аналогична на аризианската. Милиони години преди проникването в тази галактика е съществувала само една планета, само един-единствен свят, на който е възникнал живот и разум — това беше Едор.

И тъй, милиони, милиони години двете цивилизации от разумни създания, единствени в собствените си галактики, а може би и във всички останали вселени, не подозирали нищо една за друга. Когато проникването започнало, и двете раси вече били стари и могъщи. И двете използваха телепатията, и двете владееха неизмерими по мощ ментални сили^[1].

Аризия приличаше на Земята — климата, състава на атмосферата, фауната. Дори външно, населяващите я разумни същества наподобяваха земните. Едор беше съвсем, съвсем друг. Огромен свят, с висока гравитация, тъмен, студен и заплашителен. Океаните му бяха пълни с отровна, желеобразна смес, атмосферата — остролютива, воняща и смъртоносно опасна мъгла — опасна за всички хуманоиди. Едор беше и ще си остане една уникална по рода си планета, която не приличаше на никоя от останалите в двете галактики. Този факт дълго време бе необяснима загадка, докато в един момент не се оказа, че едорианският планетоид е рожба на една друга Вселена, възникнала в чужд пространствено-времеви континуум, принципно различен от нашия.

Обитателите на Аризия и Едор се различаваха един от друг толкова, колкото и планетите им. Аризианците бяха минали през обичайния исторически ход на развитие: първо през жестоката и безмилостна каменната ера, после — още по-суровите и варварски времена на бронза и желязото, следвани от века на парата, столетието на електричеството и това на атомната енергия. Всички тези стъпала бяха пътя към върховете на цивилизацията, през които те преминаваха и се повтаряха малко или много в развитието на всички останали хуманоидни общества. Защото именно те — обитателите на Аризия, бяха пръснали спорите на живота из безбройните светове на познатите ни галактики — включително и на Земята.

Разбира се, съществуваха и друг тип спори — зародишите на Едор. Но навярно те не са могли нито да оцелеят, нито дори да започнат развитието си при нашите условия, в нашия континуум. Те са се нуждаели от съвсем различна хранителна среда, която бе останала безкрайно далеч в пространството и времето — там, откъдето бе изплувала галактиката на Едор.

След като овладели атомната енергия и разкъсали оковите на гравитацията, доскоро приковаващи ги към планетата им, аризианците се заели с изучаването на Вселената и самоусъвършенстването си. Много преди проникването те вече не се нуждаеха нито от космически кораби, нито от телескопи, нито от изчислителни машини. На тях не им бяха нужни роботи и оръжия за разрушение. Силата на техния разум — могъща и необятна, стремителна мълния, за един миг обхождаща милиарди звезди и планети, заместваше приборите и ракетите, крехки и тленни творения от метал и пластмаса. Аризианците проследиха с интерес взаимното проникване на двете галактики — едно почти невероятно от математическа гледна точка събитие. Те видяха раждането на безброй планети, запечатвайки в паметта си всяка подробност, всеки детайл от развитието им; с надежда и възторг те гледаха как се заражда живот върху тези пусти и доскоро мъртви светове. Силни и свободни мислители, те пътешестваха в дълбините на космоса, търсейки знания. Всичко вървеше спокойно, докато един от тях внезапно не се натъкна на Едор.

* * *

Въпреки че всеки от едорианците при желание можеше да се превъплъти в човек, в самите тях нямаше нищо човешко. По външен вид напомняха най-вече амеби, но независимо от простото си вътрешно устройство и меките си тела, лишени от кости, прилагателното „амебовиден“ не беше правилно за разбирането на същността им. Те бяха изменчиви и непостоянни. Всеки от тях можеше не само да промени външния си вид, но и структурата на тъканите си при необходимост. За тях не беше проблем да им поникнат произволен брой крайници, подходящи за един или друг тип работа — здрави или крехки, жилави, еластични или твърди като стомана, с кости или без, с пръсти, нокти или пипалца. Само трябваше да си помислят, да си представят и тялото им послушно се подчиняваше на разума.

Обитателите на Едор бяха безполови — също като бактериите или вирусите. Те нямаха дори и далечна прилика с животинския свят на Земята. Те не бяха хермафродити, нито андрогини, но и не се размножаваха чрез партеногенеза. Просто нямаха пол и в резултат на това не познаваха радостта от любовта. Дали това пък не бе цената на безсмъртието им? А гибелта им можеше да бъде причинена единствено при нещастен случай или насилие? Да, това беше напълно възможно… Те живееха милиони, милиони години и само когато някой от тях се умореше и преситеше от безкрайната върволица изминали векове, тогава се появяваха два нови живота — родителската особа се делеше на две. Потомците й можеха да имат различни способности и стремежи, но всеки от тях наследяваше знанията, паметта и менталните способности на прародителя си.

Колкото и да беше странна, физиологията на едорианците се поддаваше на описание и тълкуване чрез понятия и термини, използвани от хуманоидните цивилизации. Но разумът, психиката, пристрастията и подбудите им си оставаха мистерия — тайнствен съд, който сякаш бе седем пъти запечатан… Единствения начин да се опишат с познати термини основните им черти, беше внимателното наблюдение на всичко, което те вършеха. Те бяха деспотични, ненаситни, студени и непримирими същества. Бяха жестоки — всъщност много жестоки, макар че те самите едва ли разбираха такова понятие като жестокост. Притежаваха упорит, изобретателен и аналитичен ум, който винаги постигаше своето. Но всички останали чувства, толкова типични във всяко цивилизовано общество — хуманност, милосърдие, приятелство, саможертва, любов, гордост и смелост бяха нещо абсурдно и невъзможно за тях. Нито един едорианец дори и за миг не би се доближил до разбирането за това какво е хумор.

По природа едорианците не бяха кръвожадни — тоест, не се развличаха, проливайки напразно кръв, или изтезавайки други същества. Те се подчиняваха на целесъобразността: ако се налагаше да се унищожат милиони други същества в името на точно определена цел, те просто го правеха. Безсмислените убийства не бяха на почит — но не защото да се убива е грешно, а защото нямаше никаква полза от извършеното.

Така че, в крайна сметка, вместо съвкупност от дребни или велики мечти, желания, надежди и задачи, която е неразривно свързана с всеки представител на една човешка цивилизация, за едорианеца имаше само една-единствена мечта, само една основна цел — да има власт. ВЛАСТ!

Бленуваният призрак на властта — пълна и неразделяна с никого — определяше изцяло поведението им. Много отдавна, в древността, когато Едор все още беше в родната си Вселена, на планетата имаше и всевъзможни други народи, също толкова различни, колкото и расите на Земята. Но всички те — и всеки един от тях имаха само една цел: власт, власт и пак ВЛАСТ! Затова и цялата история на Едор още от древността представляваше една безкрайна, продължила хилядолетия война. И тъй като войната стимулира развитието на технологиите, едорианците притежаваха невероятна, гигантска мощ. След това обаче, на планетата не остана нито едно живо същество, освен шепата победители.

Оцелелите, глождени от неутолимата си страст да покоряват и властват се вкопчиха един в друг. Тук обаче попаднаха в собствената си клопка — средствата им за защита от чудовищните механизми за унищожение бяха толкова перфектни, че войната стигна до задънена улица, а целта, заради която се водеше, се обезсмисли тотално. В крайна сметка силата на властта бе правопропорционална на броя на подвластните разумни същества, защото никой от едорианците нямаше желание да властва над голите, изпепелени скали на мъртвата си планета.

Тогава малцината оцелели стигнаха до идеята за нещо като примирие. Тъй като собствената им галактика се оказа лишена от планети, а следователно и от живот, те решиха да изследват другите галактики, последователно нахлувайки във всяка една, докато не намерят и изберат тази, която би била най-подходяща за целите им. Те жадуваха да попаднат в такава реалност, в която всеки от тях да стане господар и повелител на огромен, непрекъснато разширяващ се брой от робски светове. Тази съблазнителна перспектива доведе до безпрецедентен досега в историята на Едор факт — неговите обитатели обединяваха ресурсите си и се трудеха рамо до рамо.

Но те също така отлично знаеха, че демокрацията не е подходящата социална структура за общество, ориентирано винаги към войни, поробване и заграбване на чуждите блага. Следователно, демокрацията нямаше да им свърши работа. Друг път, освен диктатура или тирания те не виждаха и не приемаха — това беше тяхната същност. Както всички достатъчно сложни организми, между самите едорианци съществуваше разлика. Те не бяха с еднакви способности, сила и ментални умения; притежаваха и различни по важност и брой материални ресурси. Тези различия, понякога едва доловими, бяха послужили при разцепването на обществото им на две основни класи — владетели и подчиняващи се.

Един от тях, който бе малко по-силен и безспорно, най-жестокият се бе нарекъл Великият Владетел. Дузина други, едва-едва отстъпващи му по жестокост и сила — негови съветници. Всички те впоследствие образували правителството, наречено по-късно Вътрешния Кръг. Съставът на този своеобразен кабинет се променяше само когато някой от членовете му внезапно изпиташе желанието да се раздвои на две. Тогава, броя на съветниците нарастваше с още един. Но понякога следваше покушение, извършено от ревнив колега или някой особено напорист служител, което се оказваше сполучливо… и тогава Кръга ставаше по-малък.

Такова и само такова можеше да бъде сътрудничеството им, но дори и така то даде резултати. Сред тях имаше някои наистина невероятни постижения на едорианския разум — хиперпространствения капал и безинерционното придвижване, което хилядолетия по-късно бе открито и на Земята. Към постиженията на Едор се причислява и начинът за преместване в други вселени, благодарение на който тяхната галактика се бе пренесла в нашата.

Именно този невероятен успех стана повод за свикване на поредното съвещание на Вътрешния Кръг.

„Длъжни сме да решим дали тази галактика е подходяща за нас. В противен случай трябва да изберем друга — студено и безстрастно мисълта на Великият Владетел обгърна съветниците, подобно на вледеняваща мъгла. — От една страна, трябва да почакаме, докато всичките тези безбройни светове изстинат и на тях се появи живот, който да послужи за основа на нашата бъдеща империя. От друга страна, ние изгубихме вече милиони години в търсене, но нито веднъж досега не сме попадали на такова изобилие от планети, така добре запълващо и нашата галактика, и тази, в която проникнахме. Това, че планетите от тази реалност все още са в процес на формиране, не е чак толкова лошо — даже в определен смисъл е предимство. Защото, когато на тях се появи живот и започне да се развива, ние изцяло ще можем да го контролираме. — Владетелят направи пауза, а после менталният лъч на мисълта му докосна един от съветниците му:

— Кронгенес, какво знаем от проучванията за другите вселени?“

Името, което Владетеля изрече, не беше точно име в общоприетия смисъл на тази дума; то беше нещо повече, съдържащо в себе си не само мисленото съчетаване на определени звуци, но и менталния образ, телепатичната парола, с която се разпознаваха отделните индивиди. Името съдържаше живота, делата и личността на всеки едорианец.

„Не открих нищо подходящо, Велики — също толкова студен бе отговорът-мисъл на Кронгенес. — Нито една от вселените, намиращи се в обхвата на приборите ми, няма толкова много планетоиди, колкото откритите от нас в тази реалност.“

„Добре… Тогава ще основем империята си тук! Някой има ли възражения? Сериозни възражения имам предвид!“

Възражения нямаше. Първо, да възразяваш на диктатора беше твърде вредно за здравето; и второ, нито един от съветниците, а и самият Велик Владетел не знаеше за съществуването на аризианците и съзидателната им дейност. Но дори и да знаеха, това не би променило нещата, тъй като обитателите на Едор органически не приемаха превъзходството на никоя друга раса.

„Чудесно, — от излъчването на Владетеля струеше удовлетвореност. — Така! Отсега нататък ние… — внезапно той спря да предава и менталната пауза увисна над събранието. Настъпи тишина, в която се долавяше присъствието на нещо чуждо. Накрая тя бе разкъсана от съкрушителната заплаха на владетелската мисъл. — Сред нас има непознат! Кой си ти, пришълецо, и как проникна в събранието на Вътрешния Кръг?“

„Аз съм Енфилистор от планетата Аризия и съм ученик.“

Неговото име също се явяваше своего рода ментален знак, характеризиращ личността на младия аризианец. Тогава Енфилистор все още не беше станал Страж. Преди едорианците да се появят, неговият свят не се нуждаеше от Стражи. Но за в бъдеще и на него, и на много други аризианци им предстоеше да изпълняват тази мисия.

„Простете нахълтването ми, аз само изчаквах някой от вас да ми обърне внимание. Не успях да прочета нито една ваша мисъл… не можах да се докосна до никой от вас… Беше ми толкова, толкова трудно! За първи път от милиони цикли на времето, ние срещаме друг разум! — беззвучен възторг бликаше от менталния глас на младежа. — Намерихме и други като нас! И сега…“

„Млъкни, нищожество! Чуй волята на Великия Владетел! Приземи кораба си и ни съобщи къде се намира твоята планета. Ще ви оставим живи, а вие ще служите вярно на Едор. В противен случай ви чака смърт!“

В отговора на аризианеца, обаче прозираше любопитство и нямаше и следа от страх, тревога или благоговението, очаквани обикновено при разговор с Владетеля.

„Да приземя кораба ли? Кой кораб? — пришълецът определено недоумяваше. — Велик Владетел? Слуги? Сигурен съм, че долових мислите ви,… но не разбирам смисъла им.“

„Червей! Ти говориш с Великия Владетел и трябва да се обръщаш към мен само така! Предупреждавам те за последен път — приземи се! Иначе, ти ще умреш!“

„След като вашите нрави са такива ще те наричам така. Но, що се отнася до всичко останало… за приземяването и гибелта ми… — в гласа на Енфилистор се усещаше лек присмех. — Нима мислиш, че присъствам тялом тук? Уверявам те, Велики Владетелю, най-велик от всички, които съм срещал някога, ти не можеш да се опреш дори и на едно пеленаче от Аризия! — изведнъж менталния глас на юношата затихна, и той промълви сякаш сам на себе си. — Поразително! Колко необикновена и нетрадиционна психика има това създание! Струва ми се, че то ме заплашва и…“

„Ще те убия“, — сухо заключи Владетеля, изпращайки енергиен импулс, достатъчен да изпепели мозъка на всяко разумно същество.

Но Енфилистор без никаква трудност отрази менталния удар, без да му отвръща. Той не бе напуснал събранието, не избяга и изобщо не се уплаши. Членовете на Кръга атакуваха отново, сплотявайки силите си, но не успяха да пробият телепатичната защита на странния си гостенин. Парирайки менталните удари на разярените едорианци, внезапно младежът започна да призовава някого — недоумяващ, но без да губи присъствие на духа:

„Старши, елате! Попаднах в ситуация, с която не мога да се справя! Не искам да им отвръщам със същото!“

„Ние, Старшите, обединеният разум на Аризия, сме вече тук, — в съзнанията на едорианците мощно отекна спокоен глас. Изведнъж всички те мислено видяха образа на един старец — високочело лице, цялото в мрежа от ситни бръчици, с живи очи и сива брада. Устните му бяха здраво стиснати, но въпреки това гласът продължаваше. — Отдавна ви чакаме, пришълци от другата Вселена. Какво пък, каквото има да става, да става… Но не сега — сега вие ще забравите за Аризия, ще забравите за всичко, което се случи. Още много, много цикли трябва да минат, преди отново да разберете за нас.“

Боботещият глас млъкна, лицето на стареца изчезна и членовете на Вътрешния Кръг, а също и самия Владетел останаха сами. Всички отново бяха съвсем сигурни, както и досега, че Едор е единственото хранилище на разума в безкрайния и необятен Космос.

* * *

На далечната Аризия също бе свикан Съветът — гигантския форум на всички умове на планетата. Първият въпрос бе зададен от младия Енфилистор.

„Но защо не ги убихте? — ученикът все още беше твърде млад и се горещеше. — Аз напълно съзнавам, че това щеше да е отвратително, но нали… нали те…“ — Той замълча, вслушвайки се в отмерения и могъщ глас на Старшите.

„Имаш още много да учиш, ученико… Сега само една част от цялото, само една капка от океана, само една песъчинка от планината са достъпни за теб… — За момент сигнала се загуби, а после отмереното боботене отново заотеква в главата на Енфилистор. — Ние не се опитахме да унищожим пришълците, защото това не бе по силите ни. Но не заради някакви морални съображения, не, не! Тези същества са твърде здраво вкопчени в живота си. Можехме да се опитаме да ги убием… да, определено можехме, но този опит почти сигурно щеше да се провали и тогава нямаше да можем да блокираме паметта им и да ги накараме да ни забравят. А сега това е много по-важно! Трябва да печелим време — много, много цикли време!“

После, колективното съзнание на Старшите излъчи послание към всички жители на планетата:

„Ние, Старшите, досега не сме тревожили умовете ви с мрачни прогнози, тъй като до появата на Едор смятахме, че силите на злото са само плод на търсещия ни разум, само един сън. Но сега Едор вече е тук! Сънят стана истина, вероятността — реалност… Всички разумни общества, всички млади цивилизации, които трябваше да се заселят и развият из двете галактики, няма да успеят да им се противопоставят. Те са жадуващи за власт чудовища! Но ние, аризианците, сме призвани да им помогнем и да ги защитим! Едорианците притежават чудовищен потенциал. Ако разберат сега, че ние съществуваме, те няма да пожалят силите си и ще създадат такива механизми, с които напълно ще блокират всичките ни действия. В крайна сметка, те ще ни изхвърлят, както от родната ни галактика, така и от вселената ни. Нуждаем се от време и ако успеем да си го осигурим ще спечелим битката. Трябва да дочакахме епохата, когато ще се появят Концентриращите Лещи, а също и разумните същества, които ще са достойни да ги носят и използват. Те ще се наричат Ленсмани и ще са представители на новите цивилизации. Ние, аризианците, няма да успеем сами да се справим с Едор. Не сме съвсем сигурни, но съществува вероятност населението на все още несъществуващите светове да даде живот на нова раса, много по-силна от нашата. Тя ще поеме част от тежкия ни товар — защитата на хуманоидните цивилизации!“

* * *

Минаваха векове и хилядолетия. Милиони години отлитаха във вечността заедно със светлината на младите горещи звезди. Редяха се космически и геоложки ери. Рожбите на звездите-слънца, планетите, отдавна вече бяха изстинали и бяха покрити с твърда кора. В дълбоките пукнатини на планетите се заизвиваха реки, а в падините се синееха новообразуваните океани. Издигнаха се планини, вулкани изригваха изпепеляващата си лава. Младите светове се сдобиваха с плътен слой атмосфера. Появи се живот. Хвърлените от аризианците спори започнаха да растат, да набират сила и да се развиват и видоизменят, стремейки се към обетованата си цел в еволюцията — към разума. Аризия бе силата, която подкрепяше новия живот. Другата — Едор, просто чакаше, жадувайки да оплете с пипалата си не само него, но и всички други светове, всички звезди на двете галактики. Те просто искаха цялата Вселена.