Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (1)

1
БИБЛИОТЕКАТА В ХЪРТФЮ

Есента на 1806 — януари 1807 година

 

ПРЕДИ НЯКОЛКО ГОДИНИ в град Йорк имаше общество на магьосниците. Те се срещаха всяка трета сряда от месеца и четяха на глас дълги и скучни трудове по английска магия.

Те бяха магьосници джентълмени, което означава, че не бяха навредили никому с магия, нито бяха сторили някому добро. Всъщност, за да отдадем дължимото на истината, ще кажем, че никой от тези магьосници не беше направил и една магия през живота си, не бе накарал и един дървесен лист да трепне, не бе помръднал и прашинка, не бе омагьосал и косъм върху нечия глава. Но като се изключи тази дребна подробност, те се ползваха с репутацията на най-мъдрите и забележителни господа в Йоркшир.

Един велик магьосник е казал за представителите на професията си, че те „… си блъскат главите и пъшкат, за да овладеят и най-елементарното познание, но разправиите винаги им се удават с лекота“^[1], и години наред магьосниците от Йорк доказваха верността на това твърдение.

През есента на 1806 г. при тях дойде ново попълнение в лицето на джентълмен на име Джон Сегундус. Още на първата среща, на която се появи, мистър Сегундус стана и се обърна към обществото. Започна, като отправи комплимент към господата за забележителната им история, изброи множеството видни магьосници и историци, членували по едно или друго време в обществото. Намекна, че е останал силно заинтригуван, когато е пристигнал в Йорк и е научил за съществуването на подобно общество. Напомни на присъстващите, че северните магьосници открай време се ползват с по-голямо уважение, отколкото южните им колеги. Мистър Сегундус каза също, че изучава магия от много години и познава историите на всички велики магьосници от миналото, че чете всички нови публикации на тази тема и дори има свой скромен принос към тях, но напоследък е започнал да се чуди защо великите дела на магьосниците, за които чете, остават единствено по страниците на книгите и вече не могат да бъдат видени по улиците или да намерят място във вестниците. Мистър Сегундус каза, че иска да разбере защо съвременните магьосници са неспособни да вършат магията, за която пишат. Накратко, той искаше да узнае защо в Англия вече не се правят магии.

Това беше най-баналният въпрос на света. Въпрос, който всяко дете в кралството рано или късно задава на бавачката, учителя или родителя си. Но на учените членове на йоркското общество никак не се понрави да го чуят и причината за това беше следната: също като останалите и те вече не бяха способни да отговорят на него.

Председателят на йоркското общество на магьосниците (чието име беше доктор Фокскасъл) се обърна към Джон Сегундус и обясни, че въпросът е погрешно зададен. „Този въпрос предполага, че за магьосниците правенето на магии е нещо като задължение, което очевидно е безсмислица. Надявам се, не смятате, че задължението на ботаниците е да създават повече цветя? Или на астрономите да пренареждат звездите? Магьосниците, мистър Сегундус, изучават магията, правена в миналото. Какво повече може да се желае?“

Възрастен джентълмен с деликатни сини очи и дрехи в деликатни цветове (на име Харт или Хънт — мистър Сегундус така и не успя да разбере) деликатно отбеляза, че няма никакво значение дали някой желае това или не. Един джентълмен не може да прави магии. Магиите са онова, което уличните шарлатани твърдят, че правят, за да обират джобните пари на децата. Магията (в практическия смисъл на тази дума) до голяма степен се е принизила. Тя не принадлежи към висшето общество. Тя е атрибут на хора с небръснати лица, цигани, крадци, витае из долнопробни стаи с мръсни жълти пердета. О, не! Един джентълмен не може да прави магии. Той може да изучава историята на магията (няма по-благородно занимание от това), но не може да я твори. Възрастният джентълмен впери деликатни бащински очи в мистър Сегундус и каза, че се надява мистър Сегундус да не се опитва да прави магии. Мистър Сегундус се изчерви.

Но твърдението на известния магьосник отново излезе вярно: двама магьосници — в случая доктор Фокскасъл и мистър Хънт или Харт — не можеха да изразят съгласие, без други двама да бъдат на коренно противоположното мнение. Някои джентълмени заявиха, че изцяло споделят мнението на мистър Сегундус и че няма по-важен въпрос от този в цялата наука за магията. Главен поддръжник на мистър Сегундус беше джентълмен на име Хънифут, приятен, дружелюбен човек на петдесет и пет години, с червендалесто лице и сива коса. Когато пререканията загрубяха и сарказмът на доктор Фокскасъл по отношение на мистър Сегундус нарасна, мистър Хънифут няколко пъти се обърна към последния и му зашепна утешителни думи като: „Не им обръщайте внимание, сър. Аз изцяло споделям мнението ви“ или „Напълно прав сте, сър, не ги оставяйте да ви разколебаят“, или „Напипахте болното място! Наистина, сър! Липсата на правилна формулировка на въпроса ни възпираше досега. След вашата поява ни очакват велики дела“.

Тези мили думи намериха благодарен слушател в лицето на Джон Сегундус, чието смущение красноречиво се бе изписало на лицето му. „Боя се, че станах неприятен на останалите — прошепна той на мистър Хънифут. — Нямах такова намерение. Надявах се да създам добро впечатление у тези господа.“

Отначало мистър Сегундус мълчеше обезсърчен, но една особено злобна забележка на доктор Фокскасъл го изпълни с възмущение. „Този джентълмен — каза председателят на обществото, като изгледа хладно мистър Сегундус — изглежда твърдо решен да ни накара да споделим злощастната съдба на обществото на магьосниците от Манчестър!“

Мистър Сегундус наклони глава към мистър Хънифут и каза: „Не очаквах магьосниците в Йоркшир да се инатят така. Ако магията няма поддръжници в Йоркшир, къде тогава можем да ги намерим?“

И след тази вечер мистър Хънифут продължи да се отнася към мистър Сегундус със същата доброта. Той покани новия член на обществото в дома си в Хай Питъргейт на обилна вечеря в компанията на мисис Хънифут и трите им хубави дъщери и мистър Сегундус, ерген и джентълмен с ограничени средства, прие с удоволствие. След вечерята мис Хънифут свири на пиано, а мис Джейн пя на италиански. На следващия ден мисис Хънифут каза на съпруга си, че Джон Сегундус е точно такъв, какъвто трябва да бъде един истински джентълмен, но това едва ли ще му бъде от полза, тъй като в днешно време не е модерно да си скромен, тих и добросърдечен.

Близостта между двамата джентълмени бързо нарастваше. Скоро мистър Сегундус започна да прекарва две или три вечери седмично в дома в Хай Питъргейт. Веднъж там се бе събрала голяма група младежи и естествено се стигна до танци. Беше много приятно, но мистър Хънифут и мистър Сегундус често се уединяваха, за да обсъждат темата, която най-много ги интересуваше — защо в Англия вече не се правят магии. Колкото и да говореха обаче (често до два-три часа през нощта), така и не намираха отговор и може би в това няма нищо чудно, защото какви ли не магьосници, антиквари и учени си задаваха същия въпрос от близо двеста години.

Мистър Хънифут беше висок, весел, усмихнат джентълмен с неизчерпаема енергия, който обичаше да върши или да предприема различни неща, като рядко се замисляше дали те са от полза. Настоящият въпрос все повече го навеждаше на мисълта за великите магьосници от Средновековието^[2], които при наличието на проблем, чието разрешаване изглеждало невъзможно, се качвали на коня и яздели дни и години, съпровождани само от един слуга от народа на феите, който да ги напътства, и винаги се връщали с търсения отговор. Мистър Хънифут казваше на мистър Сегундус, че според него би трябвало да последват примера на тези велики мъже, някои от които отивали в най-отдалечените краища на Англия, Шотландия и Ирландия (където магията била най-силна), а други завинаги напускали света и до ден днешен никой не знаел със сигурност къде са отишли и какво са направили там. Мистър Хънифут не предлагаше да ходят толкова далеч — всъщност той изобщо не искаше да се отдалечават, защото беше зима и пътищата бяха много лоши. Въпреки това бе убеден, че трябва да отидат някъде и да се посъветват с някого. Той каза на мистър Сегундус, че според него и двамата тъпчат на едно място и биха имали неоценима полза от странично мнение по въпроса.

Но нямаха подръка нито крайна цел на пътуването, нито конкретен човек. Мистър Хънифут беше отчаян — и тогава се сети за другия магьосник.

Преди известно време сред обществото на Йорк се бяха разнесли слухове, че в Йоркшир има и друг магьосник. Той живеел в отдалечен край на графството, където (както се говореше) прекарвал дни и нощи в изучаване на редки магически текстове в богатата си библиотека. Доктор Фокскасъл беше научил името на магьосника и къде може да го намери и му написа любезно писмо, с което го канеше да стане член на Йоркското общество. Магьосникът изпрати отговор, изразявайки благодарност за оказаната чест и искрено съжаление, че не може да приеме поради голямото разстояние между Йорк и абатството Хъртфю, лошите пътища, работата, която не може да пренебрегне, и така нататък, и така нататък.

Всички магьосници на Йорк прочетоха писмото и изказаха съмнение, че човек с такъв ситен почерк може да бъде добър магьосник. После — с известно съжаление за прекрасната библиотека, която никога няма да видят — пропъдиха непознатия магьосник от мислите си. Но мистър Хънифут каза на мистър Сегундус, че значението на въпроса защо в Англия вече не се правят магии е толкова голямо, че би било крайно неразумно от тяхна страна да пренебрегват която и да било възможност за отговор. Кой знае, мнението на този магьосник може би си струваше да се чуе. Затова той написа писмо с предложение двамата с мистър Сегундус да се срещнат с него в третия вторник след Коледа в два и половина. Отговорът пристигна много бързо и мистър Хънифут с обичайните добронамереност и благоразположение незабавно изпрати да повикат мистър Сегундус, за да види писмото. Със ситния си почерк непознатият магьосник пишеше, че ще му бъде много приятно да се срещне с тях. Това им беше достатъчно. Мистър Хънифут много се зарадва и тутакси отиде да предупреди файтонджията Уотърс за деня и часа, когато ще имат нужда от услугите му.

Мистър Сегундус остана сам в стаята с писмото в ръка. Той зачете: „…признавам, че донякъде недоумявам относно причината за внезапната чест, която ми се оказва. Трудно ми е да си представя, че магьосниците на Йорк, които така се наслаждават на взаимното си общуване и на безкрайната полза от размяната на мъдри съвети, ще имат нужда да се съветват със самотен учен като мен…“

В писмото витаеше дух на едва доловим сарказъм, с всяка дума авторът като че ли се подиграваше на мистър Хънифут. Мистър Сегундус с радост си каза, че приятелят му вероятно не е забелязал това, иначе не би тръгнал в такова приповдигнато настроение да говори с Уотърс. Писмото беше толкова недружелюбно, че всяко желание на мистър Сегундус да се срещне с този магьосник се изпари. Е, няма значение, помисли си той, трябва да отида, защото мистър Хънифут иска така — а и в края на краищата какво лошо може да се случи? Ще се срещнем с него, ще се разочароваме и ще се свърши.

В деня преди срещата времето беше лошо, от дъжда в голите кафяви полета се образуваха дълги парцаливи локви, мокрите покриви приличаха на студени мраморни огледала и файтонът на мистър Хънифут пътуваше през свят, в който преобладаваше премръзналото сиво небе в сравнение с малкото уютна твърда земя.

Още от първата вечер мистър Сегундус се канеше да попита мистър Хънифут за Ученото общество на магьосниците от Манчестър, за което доктор Фокскасъл бе споменал. Хрумна му да го направи сега.

— То съществуваше отскоро — каза мистър Хънифут — и членовете му бяха бедни духовници, уважавани бивши търговци, аптекари, адвокати, някогашни собственици на фабрики, понаучили малко латински и това-онова — хора, които могат да бъдат наречени полуджентълмени. Мисля, че доктор Фокскасъл се зарадва, когато обществото се разпадна — той не вярва, че подобни хора могат да имат нещо общо с магията. И все пак знаете ли, сред тях имаше неколцина умни хора. И те като вас тръгнаха от целта да възродят практическата магия. Бяха практици и искаха да прилагат принципите на разума и науката в магията, тъй както го правят в производството. Наричаха го рационална тавматургия. Когато нищо не се получи, те се обезкуражиха. Е, не можем да ги виним за това. Но тези хора допуснаха разочарованието им да ги доведе до всевъзможни затруднения. Започнаха да мислят, че на света никога не е съществувала магия — нито сега, нито когато и да било. Казваха, че всички Ауреати са измамници, които сами са си вярвали. И че Кралят Гарван е измислица на жителите на Северна Англия с цел да ги пази от тиранията на юга (тъй като самите те бяха северняци, членовете на манчестърското общество бяха склонни да им съчувстват). О, доводите им бяха много изобретателни, не си спомням какво обяснение даваха за феите. Както ви казах, обществото се разпадна и един от членовете му — мисля, че се казваше Обри — поиска да напише за всичко това и да го публикува. Но когато се стигна дотам, Обри откри, че го е обзела някаква непреодолима меланхолия и че няма сили дори да започне.

— Горкият джентълмен — отбеляза мистър Сегундус. — Сигурно е от времето. Сега не е време за занимания с магия или наука, нали, сър? Търговците забогатяват, също и моряците, и политиците, но не и магьосниците. Нашето време е отминало — той се замисли за миг. — Преди три години — продължи мистър Сегундус — ходих в Лондон и срещнах един уличен магьосник, странстващ човек от долно потекло, странно обезобразен. Този човек ме убеди да се разделя със солидна сума пари, в замяна на което обеща да ми довери голяма тайна. Когато му дадох парите, той каза, че един ден магията ще се завърне в Англия благодарение на двама магьосници. Аз никак не вярвам в пророчества, но се замислих над думите му и тъкмо това ме подтикна да търся истината за упадъка на магията — не е ли странно?

— Напълно сте прав, пророчествата са пълни безсмислици — каза през смях мистър Хънифут. После сякаш се сети за нещо и добави: — Ето, ние сме двама магьосници. Хънифут и Сегундус — произнесе той, сякаш се чудеше как ще изглеждат имената им във вестниците и историческите книги. — Хънифут и Сегундус — звучи много добре.

Мистър Сегундус поклати глава.

— Този човек знаеше за заниманието ми и наистина очаквах да каже, че аз ще бъда единият от двамата магьосници. Но накрая най-безцеремонно отсече, че не съм. Отначало като че ли не беше съвсем сигурен. Нещо го смущаваше… Накара ме да напиша името си и дълго се взира в него.

— Разбрал е, предполагам, че не може да измъкне повече пари от вас — каза мистър Хънифут.

Абатството Хъртфю се намираше на около четиринадесет мили северозападно от Йорк. Само името му беше старо. Някога там наистина имаше абатство, но преди много години; настоящата къща бе построена по време на царуването на Ан. Беше много хубава, квадратна и солидна наглед с красив парк, пълен с призрачно мокри дървета (денят бе доста влажен и мъглив). През парка минаваше река (наричана Хърт) и над нея се издигаше изящен мост в класически стил.

Самотният магьосник (чието име беше Норел) посрещна гостите си в салона. Беше дребен като почерка си и когато поздрави новодошлите, гласът му бе доста тих, сякаш не беше свикнал да изразява мислите си на глас. Мистър Хънифут, който недочуваше, не можа да разбере какво казва домакинът.

— Остарявам, сър, започвам да оглушавам. Надявам се да проявите търпение към мен.

Мистър Норел въведе гостите си в приятна всекидневна, където гореше хубав огън. Нямаше запалени свещи: през двата големи прозореца влизаше достатъчно светлина, макар да беше сивкава и доста неприветлива. И все пак на мистър Сегундус постоянно му се струваше, че някъде в стаята гори втори огън или свещи, затова току се въртеше на стола си и се озърташе, за да види къде свети. Но нямаше нищо — може би само огледало или стар часовник.

Мистър Норел каза, че е чел труда на мистър Сегундус за историята на феите — слуги на Мартин Пейл^[3].

— Достоверен труд, сър, но сте пропуснали да споменете майстор Фалоутот. Незначителен дух, разбира се, чиято полза за доктор Пейл е съмнителна^[4]. Въпреки това кратката ви история без него е непълна.

Последва мълчание.

— Дух на име Фалоутот? — попита мистър Сегундус. — Аз… тоест… никога не съм чувал за такова създание, нито от този свят, нито от другия.

Мистър Норел за пръв път се усмихна, но сякаш сам на себе си.

— Разбира се — каза той, — как забравих! Всичко това го пише в историята на Холгарт и Пикъл, които разказват за собствените си приключения с майстор Фалоутот, но вие едва ли сте я чели. Поздравявам ви — тези двамата не са достойни за уважение: те са по-скоро престъпници, отколкото магьосници, колкото по-малко знае човек за тях, толкова по-добре.

— А, сър! — възкликна мистър Хънифут, като предположи, че домакинът говори за някоя от книгите си. — Дочухме прекрасни думи за библиотеката ви. Всички магьосници от Йоркшир се изпълниха със завист, когато научиха колко книги притежавате!

— Наистина ли? — хладно отвърна мистър Норел. — Учудвате ме. Нямах представа, че делата ми са толкова широко известни… Предполагам, че причината за това е Тороугуд — каза той замислен, споменавайки името на човека, който продаваше книги и любопитни предмети в Кофи-ярд в Йорк. — Чайлдърмас няколко пъти ме предупреди, че Тороугуд обича да клюкарства.

Мистър Хънифут недоумяваше. Ако самият той притежаваше толкова книги по магия, би говорил с удоволствие за тях, би се радвал на комплиментите и възхищението на околните, затова не можеше да повярва, че с мистър Норел не е същото. И тъй като искаше да бъде любезен и да предразположи събеседника си (защото си беше втълпил, че джентълменът е срамежлив), той продължи на същата тема:

— Мога ли да си позволя да изразя желанието ни, сър, да видим прекрасната ви библиотека?

Мистър Сегундус беше убеден, че домакинът ще откаже, но вместо това мистър Норел ги погледа втренчено няколко секунди (той имаше малки сини очи и като че ли наблюдаваше гостите от някакво тайнствено кътче дълбоко в себе си) и след това почти добродушно обеща да изпълни молбата на мистър Хънифут. Последният не намираше думи от благодарност, щастлив в убеждението си, че е доставил същото удоволствие на домакина, каквото и на себе си.

Мистър Норел поведе двамата джентълмени по коридор — съвсем обикновен коридор, както забеляза мистър Сегундус, със стени и под, облицовани с добре полирани дъбови дъски и ухаещи на пчелен восък; в края му имаше стълбище, или по-скоро само три-четири стъпала, след тях — друг коридор, където въздухът бе някак по-студен, а подът от солиден йоркски камък, все така обикновен. (А дали вторият коридор не беше преди стълбището или стъпалата? И дали изобщо имаше стълбище?) Мистър Сегундус бе от онези щастливи джентълмени, които винаги можеха да определят дали стоят с лице на север или на юг, на изток или на запад. Това не беше качество, с което той особено се гордееше — намираше го също толкова естествено, колкото и факта, че главата стои на раменете му, — но в къщата на мистър Норел тази способност го бе напуснала. По-късно мистър Сегундус изобщо не беше в състояние да си спомни поредицата от коридори и стаи, през които бяха минали, нито да определи колко време им бе отнело да стигнат до библиотеката. Не можеше да определи и посоката: струваше му се, че мистър Норел е открил пета посока на компаса — нито изток, нито юг, нито запад, нито север, а някаква нова, различна посока, и в нея ги водеше. Мистър Хънифут, от друга страна, като че ли не забелязваше нищо странно.

Библиотеката беше може би по-малка от всекидневната, от която бяха тръгнали. В камината пламтеше огън и наоколо цареше уют и спокойствие. Но отново светлината в стаята като че ли не идваше само от трите високи многокрилни прозореца, което накара мистър Сегундус пак да се почувства неудобно заради натрапчивото усещане, че някъде в стаята има запалени свещи, други прозорци или друг огън, затова е по-светло. Всички налични прозорци разкриваха голям къс мрачно дъждовно английско небе и мистър Сегундус не можеше да види пейзаж, за да определи в коя част на къщата се намират.

Стаята не беше безлюдна: на една маса седеше мъж, който стана при влизането им и когото мистър Норел кратко представи като Чайлдърмас, негов секретар.

Бидейки магьосници, мистър Хънифут и мистър Сегундус нямаха нужда да им се казва, че библиотеката в абатството Хъртфю е най-голямото богатство на домакина, затова двамата не се изненадаха, като видяха, че мистър Норел е направил красиво ковчеже за най-скъпото на сърцето си съкровище. Лавиците, наредени по стените на стаята, бяха от английско дърво и приличаха на готически арки, украсени с резба. Имаше издълбани листа (сухи и извити, сякаш сезонът, който художникът бе избрал да пресъздаде, е есента), преплетени корени и клони, диви плодове и бръшлян, всичките прекрасно изработени. Но чудото на резбата по лавиците не можеше да се мери с чудото на книгите.

Първото, което всеки ученик по магия научава, е, че има книги за магия и книги по магия. И второто, което научава, е, че приличен екземпляр от първия вид може да се купи от добър книжар за две-три гвинеи, докато книгите от втория вид са по-скъпи от рубини^[5]. В колекцията на йоркското общество се съдържаха хубави, почти редки книги; сред многото томове имаше пет творби, написани между 1550 и 1700 година, които с основание можеха да се нарекат книги по магия (макар че едната се състоеше от две опърпани страници). Книгите по магия бяха рядкост и нито мистър Сегундус, нито мистър Хънифут бяха виждали повече от две или три в частна библиотека. В Хъртфю всички стени бяха заети от лавици и всички лавици бяха пълни с книги. И всички или почти всички книги бяха стари — книги по магия. О, със сигурност много от тях бяха с хубави съвременни подвързии, но това несъмнено бяха томове, които мистър Норел сам бе подвързал (изглежда, най-много му допадаха подвързиите от телешка кожа със заглавия, изписани с четливи сребърни букви). Но много от книгите бяха съвсем стари, с огънати гърбове и краища.

Мистър Сегундус огледа гърбовете на книгите на близката лавица: първото заглавие, което прочете, беше „Как да отправяме въпроси към мрака и да тълкуваме отговорите му“.

— Безсъдържателна творба — отбеляза мистър Норел.

Мистър Сегундус се стресна — не знаеше, че домакинът му стои толкова близо до него. Мистър Норел продължи:

— Бих ви посъветвал да не си губите времето с нея.

Мистър Сегундус погледна следващата книга на рафта, която беше „Напътствия“ на Беласис.

— Сигурно сте запознат с Беласис? — попита мистър Норел.

— Само от мненията на други, сър — отвърна гостът му. — Често съм чувал да казват, че той държи ключа към много въпроси, но също така съм чувал — и повечето големи авторитети споделят това мнение, — че всички екземпляри на „Напътствия“ са отдавна унищожени. Но ето един пред очите ми! Сър, това е невероятно! Забележително!

— Прекалено много очаквате от Беласис — отбеляза Норел, — някога и аз мислех изцяло като вас. Помня, че в продължение на месеци отделях по осем часа на ден за изучаване на този труд — чест, която, трябва да призная, не съм оказвал на никой друг автор. Но накрая останах разочарован. Беласис е загадъчен там, където трябва да бъде разбираем, а разбираем там, където трябва да бъде потаен. Има неща, които не бива да се излагат в книги, та цял свят да ги чете. Лично аз отдавна вече нямам високо мнение за Беласис.

— Ето книга, за която не съм чувал, сър — каза мистър Сегундус. — „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Какво можете да ми кажете за нея?

— Ха! — възкликна мистър Норел. — Тя е от XVII век, но аз не я ценя особено. Авторът й е лъжец, пияница, развратник и мошеник. Радвам се, че никой не го помни.

По всичко личеше, че мистър Норел презира не само живите магьосници, но е недоволен и от всички мъртви.

Междувременно мистър Хънифут размахваше ръце като методист, който въздава хвала на Бога, тичаше от лавица към лавица и не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да прочете и едно заглавие, преди погледът му да се премести върху ново в другия край на стаята.

— О, мистър Норел! — възклицаваше той. — Толкова книги! Със сигурност тук бихме могли да намерим отговори на всичките си въпроси!

— Съмнявам се, сър — сухо отвърна домакинът.

Секретарят се изсмя — смях, който явно бе насочен към мистър Хънифут, — но господарят му не го сгълча нито с поглед, нито с дума и мистър Сегундус се запита какво би могъл да поверява мистър Норел на този човек. С дългата си коса, провиснала като дъжд и черна като гръмотевица, той би изглеждал съвсем уместно сред някое брулено от вятъра тресавище или на потънала в мрак странична уличка, или може би в роман на мисис Радклиф.

Мистър Сегундус извади „Напътствията“ на Джак Беласис и въпреш лошото мнение на мистър Норел за книгата веднага се натъкна на два забележителни пасажа^[6]. После, като усети, че е минало много време и секретарят се взира в него изпитателно с тъмните си очи, той отвори „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Това не беше (както мистър Сегундус очакваше) печатно издание, а ръкопис, надраскан много небрежно по гърбовете на всякакви парчета хартия, повечето стари кръчмарски сметки. Тук джентълменът намери разказ за чудни приключения. Магьосникът от XVII век беше използвал оскъдните си практически умения, за да се бие с големи и могъщи врагове: битки, които никой човек магьосник не би следвало дори да опитва да води. Той бе написал набързо историята на откъслечните си победи точно преди решителното нашествие на враговете му. Пишейки, авторът явно съзнаваше много добре, че времето му изтича и смъртта е най-доброто, на което може да се надява.

В стаята се стъмваше и старите ръкописни букви върху хартията станаха нечетливи. В библиотеката влязоха двама слуги и под погледа на странния на вид секретар запалиха свещи, дръпнаха завесите на прозорците и изсипаха още въглища в камината. Мистър Сегундус реши, че е време да напомни на мистър Хънифут, че не са обяснили на домакина целта на посещението си.

На излизане от библиотеката мистър Сегундус забеляза нещо, което му се стори странно. До огъня имаше стол, а до стола малка маса. На нея се виждаха кориците и кожената подвързия на много стара книга, ножици и остър, страховит наглед нож, какъвто градинар би използвал за кастрене на клони. Но не личаха страниците на книгата. Може би, каза си мистър Сегундус, домакинът ги е изпратил за подвързване. Старата подвързия обаче изглеждаше здрава — тогава защо мистър Норел би си правил труда да отделя страниците, рискувайки да ги повреди? Това беше работа за опитен книговезец.

Когато отново се настаниха във всекидневната, мистър Хънифут се обърна към домакина:

— Това, което видях днес тук, сър, ме убеди, че вие сте най-подходящият човек, способен да ни помогне. Мистър Сегундус и аз сме на мнение, че съвременните магьосници са на погрешен път: те хабят енергията си за незначителни неща. Съгласен ли сте с това, сър?

— О, несъмнено! — възкликна мистър Норел.

— Въпросът ни е — продължи мистър Хънифут — защо магията е изгубила някогашното си величие в нашата велика държава. Въпросът ни, сър, е защо в Англия вече не се правят магии.

Малките сини очи на мистър Норел се разшириха и заблестяха, устните му се свиха, сякаш той се мъчеше да потисне голяма и скрита радост, която напираше в него. Сякаш, помисли си мистър Сегундус, този човек бе чакал дълго време някой да му зададе такъв въпрос и отдавна имаше готов отговор на него. Мистър Норел каза:

— Не мога да помогна по въпроса ви, сър, защото не го разбирам. Въпросът, който задавате, е погрешен. Магията в Англия не е изчезнала. Самият аз съм доста добър практикуващ магьосник.