Серия
Самуил (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 19 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2017)

Издание:

Димитър Талев. Съчинения (том осми)

 

Под общата редакция на Стоян Каролев

Редакционна колегия: Емилиян Станев, Стоян Каролев, Магдалена Шишкова, Братислав Талев и Владимир Талев

Редактор Магдалена Шишкова

 

Самуил — роман-летопис за края на Първата българска държава

Книга втора. Пепеляшка и царският син

 

Редактор Милка Спасова

Издателство „Български писател“

Излиза от печат 28 VII. 1974 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София


Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното от своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, как изпърво са живеели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи за своя род и език…

Паисий Хилендарски

I

В Охрид неочаквано пристигнаха Теодор и Николай Хрисилиевци, двамата братя на Агата Самуилова. Пристигнаха с коне и с четирима слуги по стария път от Драч. Минаха през града със затворени, надменни лица и караха конете си самоуверено — знаеха къде отиват, и кого ще срещнат. Личеше отдалеко, че са ромеи — по облеклото им, по облеклото на слугите им, по цялата им външност. Дори и косите на всички тия люде бяха подрязани по друг, ромейски начин, но като че ли ги отделяше и някаква невидима стена от околния свят. Охридчани ги гледаха с любопитство, спираха се да ги погледат. Ромеите бяха без оръжие, но се виждаше, че двамата Хрисилиеви синове бяха знатни мъже. Слугите им караха и няколко коне, натоварени с обковани ковчези, с пълни врещи и кози мехове. Някои охридчани познаха Теодора Хрисилия, който и преди бе идвал в Охрид.

Двамата Хрисилиевци се изкачиха горе, във вътрешната крепост, спряха се пред областното управление. Излезе един от писарите, загледа се в тях навъсен, но Теодор Хрисилий го изпревари:

— Ние сме братя на съпругата на великия войвода Самуил Мокри. Идем от Драч.

Писарят не разбираше езика му, изблещи срещу него очи и току се обърна, влезе наново в управлението. Малко по-късно той се върна с друг един от писарите, който знаеше езика на ромеите. Теодор Хрисилий повтори думите си и попита небрежно:

— В града ли е великият войвода?

— Великият войвода не е в града — отвърна като ехо писарят и добави услужливо: — Великият войвода живее повече в Преспа.

Теодор Хрисилий мълчаливо дръпна юздата на коня си, последва го и по-младият му брат, последваха го също и слугите им. Братята се бяха явили в управлението, попитали бяха за великия войвода, което трябваше да направят като чужденци и роднини, и обърнаха гръб на двамата писари. Те знаеха добре своя път, но не искаха да предизвикват подозрения.

В двора на вътрешната крепост се издигаше и градската къща на Самуил Мокри, която беше оградена с втора стена и имаше своя порта. Двамата ромеи подкараха конете си нататък. Слънцето бе вече залязло и те трябваше да чукат на затворената порта на войводския дом.

Агата Самуилова посрещна братята си направо в трапезарията. Доведе и децата да видят вуйчовците си, да вечерят с тях. Преди да насядат домакините и гостите на трапезата, слуги донесоха два ковчега и ги сложиха сред стаята. Теодор Хрисилий направи знак на слугите да излязат и се обърна към сина Самуилов, към щерките му:

— Приближете се. Донесете и светлина по-близу.

Двете по-големи Самуилови щерки, Рипсимия и Теодора-Косара, взеха по един светилник и се приближиха. Приближиха се и другите две момичета, пристъпи също, и Гаврил-Радомир, като подкани с рязко кимване на едрата си руса глава и Ивана-Владислав, който бе застанал по-далеко от всички. Двамата Хрисилиевци като че ли чак сега забелязаха Ароновия син и се спогледаха за миг. Пристъпи най-сетне и Агата; лицето й едва се бе поразведрило от една неопределена усмивка, а може би и от любопитство. Тя се бе зарадвала много на двамата неочаквани гости и бе поплакала от сърце на рамото на единия, както и на рамото на другия.

Теодор, по-старият брат, отвори един след друг ковчезите и поднесе най-напред на сестра си много дарове. Поднесе той хубави дарове и на всяко от децата — скъпи източни платове, благоухания и накити, на момичетата, оръжия и воинско облекло на Гаврила-Радомир. Отдели той няколко от тия вещи и за Ивана-Владислава, като прикри ловко и незабелязано, че едва сега решаваше, с какво да надари Ароновия син. Двамата Хрисилиеви синове, тръгвайки насам, не бяха се сетили, че в дома на Самуила Мокри сега живееше и Иван-Владислав, който бе останал единствен жив от семейството на Арона Мокри.

На трапезата Агата сложи братята от двете си страни. На дясната страна на Теодора Хрисилия седна Гаврил-Радомир, а до Николай Хрисилий, на лявата страна на трапезата, седна най-голямата Самуилова щерка Рипсимия. Другите деца насядаха по местата си според пола и своята възраст. На последното място на тая семейна трапеза седна Иван-Владислав. Откакто бе дошъл в чичовия си дом, синът Аронов сядаше винаги на последното място. Агата не го прие нито като член на семейството, нито като знатен гост, а го сложи на края на трапезата си — да знае той, че бе прибран в тоя дом по милост.

Тая вечер тя за пръв път от дълго време се посъживи и видимо се вълнуваше, седнала между двамата си братя. Не беше ги виждала отдавна и някъде в сърцето си ги чувствуваше някак по-близки и от своите деца. Те бяха жива, видима връзка с някогашния й живот в бащиния дом, с родния й край. Те я върнаха към някогашния й живот, разбудиха сърцето й, просветлиха засенчената й памет. Дори и децата забелязаха съживяването й, на първо място Иван-Владислав, който не пропущаше нищо от погледа си.

По-любезен към сестра си беше по-старият брат. Той все й услужваше при яденето, на няколко пъти взе храната от ръцете на слугите и сам я поднесе на Агата. През цялото време й разказваше новини от къщи, припомни й случки от някогашния им живот. Агата го слушаше жадно, дори забравяше да се храни и ту очите й се премрежваха от сълзи, ту се смееше с тих, ситен, сладък смях, а двойната й гуша, та и цялата й снага се люлееше като пълен мях. Гледайки я, децата също се засмиваха, макар да им бяха чужди причините за нейната голяма радост. Гаврил-Радомир пригласяше най-много на веселия смях на майка си; той не беше я виждал никога така развеселена, но и такъв беше по сърце — винаги склонен да се посмее, шумно, гръмогласно, та широките му млади гърди кънтяха. Само Иван-Владислав не се засмя нито еднаж на радостта и веселието на стрина си, но я поглеждаше често изпод черните си вежди. Не се засмя, не се развесели и Николай Хрисилий. Той се хранеше мълчаливо, бавно, на малки хапки, с наведени очи. Мислите му, изглежда, бяха другаде и само на два пъти дигна чашата си, чукна се със сестра си, но пак тъй, без усмивка, колкото да покаже почит към домакинята, да спази необходимото приличие на трапезата.

Скоро след вечерята Агата Самуилова и братята й останаха сами в трапезарията. Радостта на Агата от срещата вече бе утихнала. Сега тя седеше мълчалива и неподвижна на един дървен стол с високи облегала близу до широкото огнище, дето горяха няколко главни, и оттам полъхваше приятна топлина. Агата беше зиморничава, пък и ранните есенни дъждове бяха преминали, минал бе и денят на Рождество Богородично, нощите бяха хладни, макар дните по тия южни места да бяха все още слънчеви и топли. Високо в кумина подсвирваше долетял откъм езерото нощен вятър. Ала двамата мъже не бяха дошли чак от Драч, за да седят със сестра си край огнището и да слушат, позадрямали след обилната вечеря, проточената песен на есенния вятър. Някое време мълчаха и те, седнали на също такива дървени столове от двете страни на сестра си; чакаха слугите да разтребят трапезата, да утихне големият каменен дом. После Теодор Хрисилий отиде да провери дали вратата е затворена и дали някой не подслушва зад нея. През последните години косата му бе окапала повече и се бе прошарила, темето му се жълтееше опънато на продълговатия череп и цялото му лице изглеждаше разголено, с оредели вежди, с тънки провесени мустаки и къса, раздвоена, още по-гъсто прошарена брада. Безкръвно, прозрачно жълто беше и лицето му, цяло покрито със ситни бръчки, но с това разголено лице той изглеждаше по-млад за своята възраст. Сред гъста мрежа от бръчки играеха и тъмните му очи, също тъй живи и млади. Тялото му бе измършавяло още повече, та облеклото му от коприна и добре изработена мека вълна се набираше по него на широки гънки. Теодор Хрисилий се спря пред сестра си, сложи ръка на рамото й, приведе се към нея усмихнат.

— Мила Агата, мила сестрице — рече той с глас, който трептеше от обич и съчувствие. Такава беше и неговата усмивка, но в същото време очите му гледаха втренчено лицето на Агата. Теодор Хрисилий продължи: — Ние не сме те забравили. Ние всички в Драч те обичаме и те помним. Да, да… — Той я погали по меката повехнала буза и се изправи срещу нея, усмивката му угасна, гласът му стана по-твърд: — Ние знаем всичко за тебе и сме дошли да ти помогнем.

Агата едва сега разбра думите му, лицето й цяло се промени, брадичката й затрепера, очите й плувнаха в сълзи. Но тя нищо не отвърна и само тихо, пресекливо изхлипа. Теодор Хрисилий поклати глава, изви ръце назад и тръгна да се разхожда от стена до стена.

— Твоят… — запъна се той за миг — твоят мъж прегази всяка граница. Унижава те, позори те. Живее с любовницата си. Оставил те е ти да се грижиш за децата му, та и племенника си е довел при тебе. Чухме, че посягал и да те удари. Не! Това не може да се търпи повече…

Агата изхлипа по-шумно, потекоха и сълзи по бузите й, но пак нищо не отговори. С мълчанието си одобри думите на по-стария брат и не отрече това, което беше лъжливо в тях.

Недалеч от нея седеше по-младият брат, Николай Хрисилий. Той чакаше търпеливо по-стария да свърши, но по мургавото му лице беше изписана досада. Черните му вежди бяха леко присвити, устните му — стиснати, той бе прехванал черната си лъскава брада с едра, космата, също мургава ръка и гледаше втренчено пред себе си. Николай Хрисилий нямаше повече от тридесет и пет години и едва преди една седмица се бе върнал от Цариград, дето беше на царска служба. Най-сетне той реши, че достатъчно бе чакал, и като обърна към Агата равнодушно, дори строго лице, каза:

— Не са само твоите лични сметки с тоя човек. Те са на второ място. Днес той е най-опасен враг на империята ни. Това е по-важно. Тъкмо затова съм дошъл аз чак от Константинопол. По изрична заповед на василевса. Заповед има и до тебе, сестро.

Агата изеднаж трепна и се приведе към него с широко разтворени очи:

— Каква заповед… За мене? От василевса?

Николай Хрисилий кимна мълчаливо. После рече с равен глас и негли заплаха прозвуча в думите му:

— Надявам се, че не си забравила своя василевс. Не си забравила, че си ромейка. Че си дъщеря на Йоана Хрисилия, протевон на Драч.

Очите на Агата се разтвориха още по-широко и сега изразяваха смущение, уплаха. Тя тихо промълви:

— Не… Не съм забравила.

Теодор Хрисилий седна от другата й страна, благочестиво сплете сухите си бели ръце и като че ли искаше само да успокои сестра си:

— Да, ти не си забравила, разбира се. Нима с тоя див варварин… Ние сме дошли да ти помогнем. А той наистина е много опасен за нас всички, за василевса също, за империята ни, сестро.

— Какво мога да направя аз… — промълви Агата, като се обръщаше ту към единия, ту към другия си брат. После неочаквано бързо цяла се извърна към по-стария, разперила разтреперани пръсти: — Той е страшен! Уби братовчеда ни… Ами той уби родния си брат!

— Не се тревожи, не се тревожи — дигна към нея Теодор Хрисилий и двете си ръце, размаха ги успокоително. — Не се искат от тебе невъзможни неща. Ти трябва да заемеш мястото, което ти се пада като негова съпруга. Нищо повече. Ти си се уплашила от него, отказала си се от всичко, а той пред очите ти с незаконна жена… Ще поискаш своето, нищо повече не е нужно.

— Не, не — поклати рязко глава по-младият. — Ти не бива да я заблуждаваш. Да заеме своето място, разбира се. Но като застане толкова близу до Мокрия, трябва да бъде полезна и на империята.

— Е, то се разбира само по себе си — дигна Теодор Хрисилий високо тънките си вежди, та челото му цяло се набръчка. — Тя, като е толкова близу до него, ще знае всичко за него. А което знае тя, ще знаем и ние, ще знае и василевсът. Нели, сестро?

— Но, как… Аз… — продума колебливо Агата Самуилова.

— Е, е… Нищо страшно — усмихна се Теодор Хрисилий. — Ние ще бъдем все някъде близу до тебе. Ние ще те съветваме за всяко нещо. Ти ще се опреш на нас, сестро.

Агата се обърна към по-младия, а той срещна погледа й със същите строги очи и каза:

— Трябва да знаеш, че такава е волята и на василевса. Ти трябва да ни слушаш. Такава е неговата заповед до тебе. Ако още не си забравила, че си ромейка.

Уплахата и смущението в очите на Агата не изчезваха, но тя попита:

— Какво трябва да правя сега?

Николай Хрисилий кимна към брата си и Теодор Хрисилий започна, както, види се, бе уговорено, като потъркваше едва-едва ръце, жълтото му лице сияеше цяло, с всичките си бръчки, срещу светлината на няколкото светилника в трапезарията:

— Ние, сестрице, ще ти бъдем гости колкото може по-дълго, пък дори и да злоупотребим малко с твоето гостолюбие и с… гостолюбието на съпруга ти. Нели виждаш как всичко ще се нареди добре. Ние ще направляваме всяка твоя стъпка и ти няма да сбъркаш в нищо. Сега, най-напред, ти ще се дигнеш оттук с всичките си деца и ще отидеш при него там на острова, в езерото, където живее с оная…

— Не, не…

— Защо не? Отиваш при мъжа си. Водиш децата му. Сега, докато времето е още хубаво. Той откога не е идвал тук?

— Не е идвал скоро…

— Виждаш ли? Какво от това, че ще заведеш децата да видят баща си? И после ти съвсем не знаеш, съвсем не можеш да повярваш, че той живее там с друга жена, с някаква си… Но, сестро! Съвземи се, за бога!

Агата Самуилова наистина изглеждаше като да се събужда от тежък сън. Събуждаха я със силни удари и тя идваше все повече на себе си. Припомниха й нейното унизително положение на изоставена жена, предадоха й важна повеля направо от василевса. Тя бе свикнала с досегашното си положение, бе се примирила. Дълбоко в душата й през цялото време не беше престанала да тлее и ревност към другата жена, и люта обида от унищожението, което трябваше да понася, но, от друга страна, омразата към Самуила притъпяваше остротата на тия й чувства. Повлякъл го бе лукавият и нека върви той с него! Тя беше вече и на възраст, с нея бяха децата й, живееше в Охрид като най-голяма господарка…

Досега никой не беше се решил да й заговори направо за отношенията й с неверния мъж. Дочувала бе оттук-оттам несмели подмятания, но те повече я дразнеха като опити да смутят спокойствието, което сама си бе създала, и не искаше да ги чува, отхвърляше ги, затваряше ушите си. Сега виждаше ясно унижението си, своето позорно примирение. Притъпената болка в сърцето й се засилваше. Братята й знаеха всичко, знаеха и нейните люде в Драч за унижението й, знаеше го целият този град, нейното родно място, узнал бе за позора й дори василевсът. Тя не биваше да търпи повече, а до нея бяха двамата й братя, готови да й помогнат, тя чувствуваше и далечната мощ на императора.

След продължително мълчание Агата продума със закрепнал глас:

— Да отида най-сетне, да отида в Преспа, щом казвате… — После добави в ново колебание: — Ами ако ме изпъди, ако ме посрами пред очите на оная…

Изправиха се срещу нея и двамата й братя.

— Така, така, сестро — каза Теодор Хрисилий. — Върви. Той нищо няма да посмее да ти направи.

— А ти не можеш ли да му отвърнеш по същия начин? — каза Николай Хрисилий. — Да го заплюеш направо в безсрамното му лице?

— Не, не — продължи по-старият брат. — Да не предизвикваме дивата му ярост. Ти върви там с децата си и това ще бъде първата ти стъпка. Пък покани и нас двамата на острова, нели сме ти братя и гости сме на двама ви. Това е всичко засега, сестро. И… ловко, хитро, та и по-смело, по-смело!

Когато малко по-късно двамата Хрисилиевци на път за спалните си се изкачиха на втория кат на тоя дом, предвождани от слуга със запален светилник, в един ходник те срещнаха Ивана-Владислав, Ароновия син. Момчето се отдръпна почтително край стената да им стори път, макар в тъмните му очи да светеше дръзко любопитство и някаква упоритост, а може би надменност. Теодор Хрисилий се спря пред него — тъкмо тая светлина бе доловил в погледа му. Спря се и слугата, спря се нетърпеливо и Николай Хрисилий.

— Ти защо не спиш още? — попита Теодор Хрисилий и премери с поглед момчето.

— Аз не лягам толкова рано — отвърна Иван-Владислав на доста правилен ромейски език и бързо добави: — Не съм вече малък.

— А какво правиш толкова късно? — попита пак по-старият Хрисилий.

— Чета разни писания — отговори Иван-Владислав.

Теодор Хрисилий го погледа още един миг мълчаливо, не свали и Ароновият син погледа си от лицето му. Двамата Хрисилиевци мълчаливо отминаха по мрачния ходник. На няколко стъпки пред тях се полюшваше и трептеше пламъкът на светилника в ръцете на слугата, зад тях пълзяха разкривените им сенки.