Хавиер Сиера
Синята дама (1)

Венеция, Италия Пролетта на 1991 г.

Отец Джузепе Балди подмина с лека стъпка площад „Сан Марко“ в последните отблясъци на деня.

Както обикновено, той се отправи към брега на Скиавони, откъдето взе първото корабче по посока на Сан Джорджо Маджоре. Островът, присъстващ по всички пощенски картички на Венеция, някога беше собственост на неговия орден и старият свещеник го гледаше винаги с носталгия. Всичко се променяше така бързо. Дори вярата, неговата, с почти двехилядна история зад гърба си.

Балди погледна часовника на китката си, откопча последното копче на дрехата си и докато търсеше свободно място до прозореца, почисти стъклата на телените си очилца.

— Pater noster qui es in coelis^[2]… — зашепна той на латински. И като сложи очилата си, бенедиктинецът видя, че красивият хоризонт на града с четиристотинте моста засиява в портокалови багри.

— …sanctificetur nomen tuum^[3]…

Редейки молитвата си, отецът съзерцаваше залеза и същевременно хвърляше дискретно по някой поглед наоколо.

„Всичко е наред“, помисли си.

Бялото корабче — обичайният воден превоз на венецианци, беше почти празно в този час. Изглежда, в него се возеха само двойка японци и трима стипендианти на фондация „Джорджо Чини“, които Балди познаваше по физиономия.

Защо продължаваше да прави това, запита се той. Защо продължаваше да наблюдава изпод око пасажерите на кораба в шест, сякаш сред тях щеше да открие камерите на някой журналист? Нима от толкова години вече не бе намерил убежище на острова, далеч от всички тях?

След четиринайсет минути корабчето го остави на грозен бетонен пристан. Щом вратата се отвори, отвън нахлу студен въздух и всички живнаха. Никой не му обърна внимание на слизане.

Всъщност Балди се радваше, че животът му на острова е така спокоен. Като се прибереше в килията, щеше да се измие, да си смени обувките, да вечеря с братството и да се затвори да чете или да коригира някои от изпитните работи, които му бяха останали. Той вършеше тези обичайни неща от пристигането си в абатството преди деветнайсет години. Деветнайсет спокойни години, наистина. Но винаги нащрек, в очакване на някое обаждане, на писмо или на нечие досадно посещение. Такава бе участта му. Бреме, от което никога нямаше да се отърве.

Но Балди се стараеше да не се задълбочава.

Нима имаше по-отраден живот от посветения на знанието? Добрият духовник не изпитваше колебания по въпроса. Заниманията на отец Балди в консерватория „Бенедето Марчело“ като преподавател по преполифония му осигуряваха покоя, който никога не бе имал на младини. Учениците му бяха прилежни. Посещаваха часовете му с умерен ентусиазъм и той им обясняваше каква е била музиката преди хилядната година, като подхвърляше и по някой интересен анекдот в лекциите си. В академичния съвет го ценяха много — дори когато, увлечен по някое проучване, преставаше да преподава. В резултат на това програмата му се оказа най-гъвкавата в центъра. А лекциите му — най-желаните.

Но заради тези си привилегии той не забрави нито за миг другите си интереси. Те бяха така съкровени и отколешни, че много рядко говореше за тях с някого.

Балди пристигна на остров Сан Джорджо през 1972 година, изпратен в изгнание заради музиката. Там фондация „Чини“ му предложи много повече от онова, което би дръзнал да поиска от епископа: една от най-добрите библиотеки в Европа, форум, който неведнъж е бил седалище на конференциите на ЮНЕСКО, и два института, занимаващи се с венецианска музика и с етномузикология, които го изпълваха с възторг. В известен смисъл е логично, че точно бенедиктинците бяха създали този рай за музиколозите от Сан Джорджо. Кой друг би могъл да се погрижи така всеотдайно за това древно изкуство, ако не братята от Ordo Sancti Benedicti? Нима сам свети Бенедикт, създавайки своя орден през VI век, не положи основите на модерната наука за музиката?

Балди беше експерт в тази материя. Той пръв откри например, че правилото на свети Бенедикт — единственото, според което бе задължително да се отслужват по осем църковни служби на ден — се базира изцяло на музиката. Това беше поразителна тайна. Всъщност всяка от „тоналностите“, които и днес се използват при композирането на музика, стои в основата на молитвите, изричани от братята му всеки ден. Балди доказа, че молитвата за първата сутрешна служба (в 2 часа среднощ през зимата) съответства на нотата до. За втората, на зазоряване — на ре. А за службите в първия, в третия и в шестия час — в 6, в 9 и в 12 часа сутринта — на ми, фа и сол. Че молитвата в най-светлия час в три следобед, нона, „звучи“ като ла, а вечернята, по залез, като си.

От този род бяха и лекциите, с които стана известен. „Часовете за молитва и нотите са свързани! — говореше той разпалено на учениците си. — Да се молиш и да композираш са паралелни дейности! Музиката е истинският език на Бога!“

Но ветеранът Балди къташе дълбоко в себе си и други открития. Тезите му бяха смайващи. Той смяташе например, че древните хора не само са познавали хармонията и са я прилагали математически в музиката си, но са знаели и че тя може да предизвиква такава трансформация на съзнанието, при която свещениците и новопосветените от класическия свят достигат „no-висши“ сфери на реалността. Тази негова идея противостоеше десетилетия наред на теориите, според които тези усещания за духовно извисяване се постигат винаги чрез халюциногенна дрога, дяволски гъби или психотропни вещества.

А как са използвали музиката? Щом разговорът се разгорещеше, Балди обясняваше и това. Той смяташе, че за мъдреците в миналото било достатъчно да постигнат съответната настройка на мозъка, за да получат информация от „отвъдното“. Твърдеше, че в такова състояние магьосници и мистици можели да изживеят отново някой момент от миналото, колкото и далечно да е то. Или с други думи, според него музиката модулира честотата на вълните в мозъка, възбужда някои центрове на възприятията и човек може да се пренесе във времето.

„Но това познание — обясняваше тъжно той — е изчезнало“.

Мнозина оспорваха напредничавите идеи на отец Балди. Но въпреки това, полемиките никога не хвърлиха сянка на младоликото му приветливо лице. Сребристата коса, атлетичната осанка и прямият поглед му придаваха ореола на неукротим завоевател. Почти никой не си даваше сметка, че е на шейсет и пет години. Така че, ако не беше обетът му за целомъдрие, Балди би разбил сърцата на много ученички. А и на техните майки.

Този ден, без да подозира какво го очаква, Балди влезе в манастира, забързан и усмихнат, както винаги. Почти не обърна внимание, че брат Роберто го чакаше на вратата и сякаш искаше да му каже нещо.