Брад Мелцър
Смъртоносно реми (10)

Глава десета

Сара влетя през вратата на спешното отделение на болница „Ню Йорк“ и се втурна към регистратурата, следвана по петите от Гъф.

— Търся дядо си — каза тя с треперещ глас. — Максуел Тейт. Приет е преди около час.

Сестрата направи проверка и се обърна към нея.

— В момента го оперират.

— Ще се оправи ли? — попита Сара.

— В операционната е. Скоро ще излезе.

Сара избърса чело и затвори очи.

— Господи моля те, не ми го взимай.

 

 

Час по-късно Сара и Гъф седяха в оскъдно обзаведената чакалня на болницата. Гъф разлистваше списания отпреди година, а Сара седеше неподвижна, вперила поглед в чистата светлосиня стена отсреща.

Гъф сложи ръка на рамото й.

— Ще се оправи. Ще видиш.

— Винаги започва с телефонно обаждане каза Сара.

— Какво говориш?

— Всички си мислят, че смъртта идва докато си в болница, заобиколен от любими хора. Но тя е много по-случайна и хаотична. Не се прокрадва внимателно в някакъв изпълнен с тишина миг. Влиза с гръм и трясък точно, когато не я очакваш.

— Така ли разбра за родителите си? По телефона?

— Де този късмет. В моя случай прекрасните болнични администратори предпочетоха да ми оставят съобщение на телефонния секретар. Представяш ли си? Пускаш си съобщенията и чуваш: „Съжаляваме. Родителите ви са мъртви. Лека нощ“.

— Ти просто си влязла и си пуснала телефонния секретар?

— Току-що се бях прибрала, учех за държавен изпит — започна да разказва Сара. — Няма да забравя онази малка мигаща светлинка на машината, докато съм жива. Още помня съобщението. „Здравейте, аз съм Фей Донахю от администрацията на болница «Норуолк» в Кънектикът. Трябва да говоря с член на семейството относно господин Робърт Тейт и госпожа Виктория Тейт. Случаят е наистина спешен“. Имаше масачузетски акцент, но гласът й беше лишен от всякакво чувство.

— Само това ли каза? Не каза, че са умрели?

— Не беше необходимо. Разбрах в момента, в който чух съобщението. Едно такова особено чувство. Пуснах машината веднага, щом влязох и тъй като краката ми бяха измръзнали, тръгнах към кухнята да си взема малко сайдер. Чух съобщение от един колега, който ми искаше лекциите, едно от Джаред, който, въпреки че едва ме познаваше, искаше конспекта ми по гражданско право и след това съобщението от Фей Донахю — случаят е наистина спешен. Само това чувах. Случаят е наистина спешен. Случаят е наистина. Наистина. Три пъти върнах лентата, за да съм сигурна, че съм чула правилно.

Гъф се страхуваше да не каже нещо погрешно и затова предпочете да замълчи. Накрая промълви:

— Съжалявам.

— Не си виновен. Просто разбрах, че романтична смърт не съществува и че винаги трябва да съм готова за най-лошото. Това е истинският урок. Правя ли го, никога няма да се изненадам, когато наистина лошото дойде.

— Не можеш да живееш по този начин.

— Нямам избор, Гъф. Просто с мен е така. Отпусна ли му края и веднага получавам плесница. Щом се зарадвах за тази работа, разбрах за съкращенията. Погнах Виктор и осъзнах, че всъщност той гони мен. Днес най-накрая се зарадвах заради предварителното изслушване и ми се обадиха за дядо. И тъй като се случи точно, след като онзи влезе в кабинета ми…

— Сара, знам какво си мислиш, но вероятно двете неща нямат нищо общо.

Сара скептично изгледа Гъф.

— Не казвам, че съм сигурен. Просто не позволявай на страховете да те обсебят. Когато дядо ти излезе от операционната, ще разберем какво е станало.

След десетина минути в чакалнята влезе лекар.

— Вие ли сте госпожа Тейт?

— Аз съм — скочи Сара. — Как е той?

— Лошо е паднал по стълбите — обясни лекарят. — Има фрактура на таза, затова трябваше да оперираме, има и фрактура на Кол.

— Какво има? — попита Сара.

— Счупване на крайната лъчева кост. Сигурно е станало, докато се е опитвал да смекчи падането. Челото му също е ударено, но е само цицина.

— Ще се оправи ли?

— Много добре се държи, като се има предвид на колко години е. Известно време няма да е във форма, но операцията изкара без проблем.

— Кога можем да го видим? — попита Сара.

— В момента се съвзема. Потърсете стаята му. Ще го качат до един час.

 

 

Двайсет минути по-късно Сара нетърпеливо чакаше в двойната болнична стая. Оправяше възглавниците, преподреждаше цветята, които беше донесла, и проверяваше дали телевизорът работи. Накрая вратата се отвори и двама санитари вкараха носилката със стареца. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше посивяло, ръката му беше в гипс и дебела превръзка покриваше дясната страна на челото му. Когато Сара го видя, очите й се насълзиха.

— Татенце, добре ли си? — заекна тя.

— Алис? — попита той със затворени очи. Гласът му стържеше.

— Татенце, аз съм. Сара.

— Сара? — Объркан, той бавно започна да мига. — Сара. Ти си тук. Как си?

— Страхотно. — Сара започна да трие очите си и да се смее. — Ти как си?

— Не знам. Нищо не чувствам.

— Нормално е, татенце. Не се плаши. Само ми кажи какво се случи. Нападнаха ли те?

Той поклати глава, докато санитарите го вдигнаха от носилката и го положиха на леглото.

— Спънах се.

— Никой ли не те блъсна? — попита Сара.

— Да ме е блъснал? — Старецът дишаше тежко, но се мъчеше да говори. — Бях… стълбището на метрото след обяд… чух, че мотрисата идва… много хора около мен… опитваха се да се качат. Силно ме удариха… блъснах се в бетона… Винаги… в Ню Йорк всичко е борба.

Сара погледна Гъф, като се опитваше да разбере реакцията му.

— Видя ли този, който те блъсна? — попита Гъф.

Старецът поклати глава.

— Едва съзнавах… какво се случваше.

Вратата се отвори и влезе Джаред.

— Как е той? — Джаред се отправи към Сара.

Тя прегърна съпруга си и сълзите й отново рукнаха.

— Добре е — отвърна. Сети се за непознатия в кабинета й и стисна Джаред още по-силно. — Ще се оправи.

— Толкова съжалявам, татенце — каза Джаред. — Току-що ми казаха.

Той се приближи до леглото и възрастният човек силно стисна ръката му. Джаред кимна и се насили да изглежда спокоен. Единствената мисъл в главата му беше, че това е дело на Рафърти.

— Не се тревожи, тук сме — обади се Сара, разтревожена от уплашения поглед на дядо си. — Ще направим така, че да си… — Звънът на телефона на нощното шкафче прекъсна думите й.

— Предполагам, че от „Градски транспорт“ звънят да се извинят — подхвърли Гъф, докато Сара вдигаше слушалката.

— Ало?

— Здравей, Сара. Звъня да видя как е дядо ти.

— Кой се обажда? — промълви тя.

— Толкова скоро ли ме забрави? Само преди няколко часа се срещнахме. Я ме послушай. Престани да ме проучваш и започни да работиш по делото.

— Знам, че си бил ти — каза Сара.

— Аз ли? — попита той нагло. — Метростанциите са претъпкани с хора. Няма място за стар човек с тъмносиньо яке и чифт смачкани панталони. Всичко може да се случи, ако не си подготвен.

— Кажи ми как… — Преди Сара да довърши, оттатък затвориха. Тя се престори, че разговорът продължава. — Чудесно. Чудесно Няма проблем. И ви благодаря много, докторе. — Остави слушалката и видя, че всички погледи са насочени към нея. — Беше лекарят на татенцето — обясни.

Джаред присви очи.

— Всичко наред ли е?

— Не, да, би трябвало — каза Сара. — Искаше само да ме предупреди, че състоянието му може малко да се влоши, преди да започне подобрението.

 

 

В единайсет часа същата вечер Сара и Джаред се прибраха у дома. Сара окачи палтото си и се запъти направо към спалнята. Джаред я последва.

— Като се има предвид, че беше опериран току-що, изглеждаше добре — отбеляза той, докато Сара разкопчаваше блузата си.

— Да — отвърна тя.

Джаред забеляза безизразното й лице.

— Какво има? Мълчиш цяла вечер.

— Нищо. — Сара разкопча сутиена си и свали полата си. Нахлузи стара тениска с надпис от Колумбийския университет и се мушна в леглото. — Мислиш ли, че…

— Той е с боен дух — легна до нея Джаред. — Нямаше да поживее досега, ако беше крехък.

Джаред мислеше за станалото. На всеки би могло да се случи, каза си той. Нямаше причина да си мисли, че това е послание от Рафърти. Повтори си го поне десетина пъти и не си повярва нито веднъж. Като се надяваше да престане да мисли за това, той се притисна до Сара.

— Моля те, недей — отблъсна го тя.

Учуден. Джаред внимателно я погледна. Лежеше по гръб, гледаше втренчено тавана и стискаше здраво завивките. Очите й горяха от напрежение, каквото Джаред не беше забелязвал скоро у нея. Очевидно се страхуваше много.

Той отново се притисна до жена си и леко я целуна по бузата.

— Татенцето ще се оправи — прошепна й.

— Това не е всичко.

— Кое е другото? Родителите ти?

— Не — отвърна Сара. — Искам да се откажеш от делото.

— Защо? Какво общо има делото…

— Не искам да се опълчвам срещу семейството си, Джаред. Животът е твърде кратък. — Тя го погледна да види реакцията му. Той отбягна погледа й и Сара разбра, че е улучила. Надявайки се да приключи с този въпрос, тя добави: — Искам да кажа, че ти и татенцето сте ми единствените…

— Сара, разбирам, че се притесняваш за него, но колко пъти трябва да говорим за това?

— Ти не разби…

— Напротив — знам как си се почувствала днес. Обичам го, като че ли е мой дядо. Просто…

— Просто какво?

— Просто… — Джаред се поколеба. Дядо й не беше добре, тя имаше нужда от него. Не искаше да я изоставя. После, както винаги, се върна на Рафърти. Само това му трябваше. Каквото и да се случеше, той нямаше да рискува живота й.

— Знам, че случилото се днес отваря стари рани, но не мога нищо да направя. Съжалявам.

Сара знаеше, че той е прав. Но не беше само дядо й. Тя обърна гръб на Джаред и още веднъж си припомни разговора с непознатия в кабинета й. Оттам започна всичко. С него. И след това заплахата към Джаред. След това Монаган. След това болката в очите на дядо й, когато го вкараха в стаята. След това обаждането на непознатия. След това смъртта на родителите й. За Сара като че ли всичко се свеждаше до това. Тя затвори очи, като се мъчеше да контролира чувствата, които като че ли се надигаха от стомаха й. Стисна зъби и започна да диша дълбоко. Постепенно се успокои. Избърса очи, обърна се и погледна извивката на гърба на Джаред. Нямаше съмнение, той бе най-важното нещо в живота й и тя щеше да направи всичко възможно да го запази. Потупа с пръст рамото му.

— Искам само да знаеш, че правя това, защото те обичам.

— Знам — прошепна Джаред. — И аз те обичам.

 

 

— Мисля, че щеше да й каже — заяви гостът на Рафърти, докато си сваляше слушалките.

— Не, нямаше — отговори Рафърти.

— Ти дори не ги слушаше.

— Повярвай ми, нямаше да й каже — настоя Рафърти. — Твърде умен е.

— Ако си толкова сигурен, защо още ги слушам?

— Защото след ден като днешния, всеки би поискал да сподели. Дядото на Сара е зле — това наистина ги изправи един срещу друг. Но щом Джаред не каза нищо тази вечер, можеш да бъдеш сигурен, че изобщо няма да проговори — Рафърти се изправи и намести вратовръзката си. — Какво мислиш за случилото се с дядо й? Смяташ ли, че има нещо гнило?

— Като че ли просто се е подхлъзнал. Непрекъснато се случва. Защо?

— Не съм сигурен — отвърна Рафърти. — Притеснявам се, че някой друг се намесва в играта.