Александър Пузиков
Емил Зола и неговите романи за работническата класа

Творчеството на Емил Зола ни поразява със своята грандиозност и целеустременост. Трябва да имаш неизчерпаема творческа енергия, съсредоточеност и воля, за да въплътиш с такава упоритост замислите, които дори и за най-дръзките писатели биха могли да изглеждат неосъществими.

Зола е художник на големи, необхватни платна. За него са тесни мащабите на една книга, на един роман — и затова той обединява произведенията си в огромни цикли и серии. „Ругон — Макарови“, „Три града“, „Четирите евангелия“, пет романа, написани на младини, сборници разкази, очерци и статии лесно е да изброиш всичко това с няколко думи, но зад него има години на упорит труд, десетки тежки томове.

Писател с изключително трудолюбие, Зола вярва в своето призвание, вярва в безпогрешността на избрания си път. Той е на 28 години, когато започва да работи над „Ругон — Макарови“, и на 53 години, когато завършва серията. Хиляди пречки се възправят на пътя му, много трудности трябва да преодолява, но писателят упорито върви към целта.

Животът на Зола, външно беден със събития, е пълен с огромно творческо напрежение и борба. Той горещо мрази и горещо обича и още в младите си години провъзгласява светостта на омразата към всичко, което угнетява, разрушава, осакатява живота. „Омразата е свещена — пише Зола. — Омразата е възмущение на силните и могъщи сърца, тя е войнствуващо презрение към тези, в които пошлостта и глупостта предизвикват негодувание. Да мразиш това значи да обичаш, значи да усещаш в себе си пламенна и смела душа, значи дълбоко да чувствуваш отвращение към това, което е срамно и глупаво.“

Зола усеща остро съвременната му действителност, вижда в обществения живот на своето време най-съществените противоречия и мрази злото, което пораждат буржоазните отношения. Но като негодува и мрази, той вярва в бъдещето и тази вяра се основава на дълбоко и всестранно познаване на живота.

Зола много пъти признава, че при изучаването на съвременното му общество винаги и навсякъде се е натъквал на социализма. Именно към социалистическо съзнание е водил дългият път на търсенията на писателя. Този път не е изминат докрай и е труден, изпълнен с разочарования и заблуждения. Той започва по времето на първите му житейски несгоди, минава през годините на геройския му труд и завършва в началото на XX век, когато името на автора на „Ругон — Макарови“ става знаме на мъжество, човечност и неподкупност.

В историята на френската литература творчеството на Зола е важен и съдържателен етап. Историческите изменения, които се извършват в съдбините на френското общество през втората половина на XIX век, се отразяват с голяма пълнота в произведенията на Зола. Великият романист продължава делото на Стендал, Балзак и Флобер и създава книги, в които са въплътени художествено обществените нрави и битът на цяла епоха. През 70 — 80-те години Зола се оказва един от най-последователните защитници на реалистическите традиции. Той развенчава онези писатели и художници, които са отвличали читателя и зрителя от насъщните проблеми на съвременността и, като всякак се лигавели, търсели оригиналност във формалистични хитрини.

На младини Зола горещо подкрепя художниците-импресионисти. По онова време му се струва, че те са близки до реализма, харесват му с новаторството и стремежа си да откриват нови художествени начини за изобразяване на живота. Но към края на века, когато импресионизмът става официално призната от буржоазията школа, когато Парижкият салон се изпълва с безсмислените цапаници на живописците-декаденти, Зола пише: „Сега в Салона няма нищо освен петна: портретът е само петно; лицето е само петно; дърветата, къщите, континентите, моретата са само петна… Черно върху черно, бяло върху бяло — ето я съвременната оригиналност!“ Същевременно Зола смята, че творчеството на неговите предшественици-реалисти не може да отговаря напълно на изискванията на съвременното изкуство. Той решава да обогати реализма с теория и създава натуралистическата школа в изкуството. В основата на неговата теория лежи преклонението пред факта, пред документа. По волята на Зола художникът се превръща в учен и експериментатор.

Подобен възглед за творчеството е отстъпление от принципите на реализма, защото художникът в този случай трябва да изхожда не от живота, а от предварителна измислена формула. Зола мисли, че е намерил сигурния начин да хвърли мост между науката и изкуството, но всъщност намалява ролята на изкуството, което е призвано не само да констатира фактите, но и художествено да ги обобщава.

Обаче теорията на Зола и особено художествената му практика носят в себе си много положителни неща. Както творчеството на Балзак, Флобер и Юго, творчеството на Зола не се побира в прокрустовото ложе на една каква да е школа. Индивидуалният му гений разрушава създадените от самия него тесни концепции и схеми. Понякога това му се удава трудно и затова в произведенията му се усеща постоянната борба на писателя със самия себе си, с всичко, което е измислено и лъжливо в неговите теоретически възгледи. И крайната победа винаги е на великия художник — реалист и социален романист.

Изобразяването на обществените нрави на Втората империя е главна творческа цел на Зола. Но и образът на работника, образът на труженика неведнъж се появява в неговите произведения през 60-те години. Той му посвещава няколко ярки страници в „Кариерата на Ругонови“. През 1864 година „Алманах на трудещите се“ публикува разказа „Ковачът“, в който Зола съобщава на читателя как се е учил от простия народ на оптимизъм, мъжество и енергия. Но всичко това са бегли скици, далеч от истинското реалистично изобразяване на обикновения народ, и едва в романа „Вертеп“ (1877) Зола дава за пръв път широко платно на народния живот.

Романът из живота на работниците е замислен от Зола още в края на 60-те години, когато току-що е пристъпил към създаването на епопеята си „Ругон — Макарови“. „Работниците, както и войниците, са изобразявани досега в съвсем лъжлива светлина. Би било смела постъпка да се каже истината и с открито изображение на фактите да се поиска въздух, светлина и образование за низшите класи“ — пише Зола през 1869 година. Стремящ се към всестранно изобразяване на социалния живот на Франция от времето на Втората империя, решил да осветли в романите си темите и фактите, забранени от гледна точка на официалното буржоазно изкуство, Зола стига до мисълта да създаде произведения, посветени на социалните низини, и по-специално произведения, в които главни действуващи лица биха били работниците.

Зола е прав, че „работниците са изобразявани досега в съвсем лъжлива светлина“. Не разбирайки историческите процеси, които стават в буржоазното общество в средата и края на XIX век, не разбирайки историческата роля на работническата класа, много писатели, независимо от политическите и литературните си симпатии, се оказват неспособни не само да разрешат, но и правилно да поставят в своите произведения проблемата за пролетариата.

Работейки над „Вертеп“, Зола също така не се оказва в състояние да придаде на наблюденията си дълбок, обобщаващ характер. Той говори за естетическите трудности, възникващи пред художника, изобразяващ социалните низини. „От пошлостта на интригата може да се спаси само величието и правдивостта на изобразяваните от мене картини на народния живот. Понеже вземам глупава, пошла и мръсна обстановка, аз съм длъжен да дам на рисунката по-голяма релефност. Сюжетът е беден, затова трябва да се постарая да го направя толкова правдив, че да бъде чудо на точността“ („Наброска“ към романа „Вертеп“).

Така Зола в пълно съгласие с принципите на натурализма си поставя задачата да преодолее „неблагодарния“ сюжет на своето произведение с точността на описанията и характеристиките.

Втората задача, която Зола си поставя, е чисто филантропическа задача. Той искрено вярва, че романи като „Вертеп“, в които е показано бедственото положение на трудовите хора, ще накарат правителството да вземе необходимите мерки. „Вертеп“ — отбелязва Зола — може да се резюмира със следните думи: „Затворете кръчмите — отворете училища“.

Съвсем очевидно е, че като си поставя подобни цели, Зола не е в състояние да разкрие истинските причини за тежките условия на живота на работниците. Историята на Купо и Жервез трябва да свидетелствува, според мнението на Зола, за пагубното влияние на алкохолизма, за фаталната сила на законите на наследствеността.

Съществено е и това, че Зола се е обърнал в своя роман към по-малко активната, към най-малко съзнателната част на работническата класа. Понятието „работник“, „пролетарий“ Зола тълкува разширено, като подразбира под тези думи социалните низини изобщо. Неговият „работник“ е пасивен, лишен от класово самосъзнание. Зола всякак подчертава безразличието на работника към политиката, към всичко, което става зад границите на битовите му интереси.

В крайна сметка романът на Зола се е оказал сроден на ония произведения, в които, според думите на Енгелс „работническата класа фигурира като пасивна маса, неспособна да си помогне, неправеща дори никакви опити и усилия, за да си помогне“. Всичко това крайно отделя Зола от целта, която първоначално си е поставил: да каже истината за работника.

Но дори въпреки всички посочени недостатъци „Вертеп“ има особено място в историята на френския реалистичен роман. За пръв път във френската литература се появява роман, в който онеправдаността на низшите обществени класи е показана със сурова откровеност. Животът на обитателите на улица „Гут д’Ор“ е невъзможно да се обясни с помощта на „теорията на наследствеността“. Пред читателя се открива картината на крещящата несправедливост на обществените отношения, при които е възможно подивяването на широките маси на трудовия народ.

Изключително място в творчеството на Зола заема вторият му роман за работниците — „Жерминал“ (1885).

„Романът е бунт на работниците — пише Зола в наброските си. — На обществото е нанесен удар, от който се пука; с една дума — борба на труда и капитала. В това е цялото значение на книгата; тя предсказва бъдещето, повдига въпроса, който ще стане най-важен в XX век.“

Както във „Вертеп“, в този роман Зола отделя значително място на картините за тежките условия на труда и живота на работниците. Той разказва с многобройни подробности за физическата деградация на обитателите на селището в Монсу. Като поставя в центъра на романа типичното миньорско семейство Майо, писателят с възмущение говори как дългите години на труд и лишения са осакатили неговите представители — всички са обезобразени от непосилен физически труд и постоянно полугладно съществуване. Интересите на това семейство, както и интересите на другите миньори, не отиват по-далеч от грижите за препитание. Кръчмата и покритите с въглищен прах околности на селището са единствените места, където миньорите прекарват свободното си време. Срамът и стеснението изчезват, остават само животинските въжделения и животинските потребности. Трудът на миньора е доведен до най-високата степен на унижението, той е труд на кон, труд на животно.

През целия роман преминава възхищението и преклонението на писателя пред силата на работническото движение и същевременно тълкуването на тази сила като някакво несъзнателно, животинско начало. Масовите сцени в „терминал“ ся великолепни по своята епическа грандиозност, макар в тях да е изобразена само тълпа, която действува сама по себе си, без водачи и ръководители. Но колкото и несъзнателно да е движението на миньорите, то е пълно с патоса на борбата, с патоса на бунта. И Зола признава световноисторическата роля на тази сила. „Червеният призрак на революцията“ слага отпечатък върху всички събития и сцени в романа. Дори светът на буржоата, изобразен в „терминал“, като че ли е пречупен чрез правдата на труда, през правдата на пролетариите. Правдата на собствениците бледнее пред откритата правда на социалните низини.

Изобразил в редица романи от серията си различните форми на „апетитите“, „въжделенията“, всевъзможните видове на егоизма и користния интерес, грубите инстинкти на собствениците, в които няма нищо, което да издига човека над прозата на буржоазното съществуване, Зола намира в обезчовечения работник истинска човечност, чувства и страсти, недостъпни за света на омразните му буржоа. Целият роман отразява трудовата солидарност като отрицание на суровото и грубо себелюбие, което характеризира класите на имащите. Зола последователно изобразява раждането на тази солидарност в дълбочините на шахтите, в дългите часове на съвместния, сближаващ труд, рисува развитието на тази солидарност в сцените на събранията и срещите на стачкуващите работници, в сцените при спасяването на затрупаните другари. В редици епизоди той показва вълнуващата красота и човечност на това чувство. След срутването цялото селище е превърнато в колективен герой, решен да пожертвува всичко, но да спаси тези, които не са успели да се измъкнат навреме изпод земята: „Те забравяха стачката, не ги вълнуваше и въпросът за заплащането; можеше и нищо да не им дадат, те не искаха друго, освен да рискуват живота си, щом имаше другари в смъртна опасност“.

Към темата за труда, към темата за работника Зола се връща за трети път в живота си в романа „Труд“ от серията „Четирите евангелия“ (като се изключат някои епизоди в романите „Земя“, „Париж“ и др.).

„Труд“ е произведение, идеята на което узрява още когато Зола е в изгнание след написването на прочутото писмо „Аз обвинявам!“ по повод на Драйфусовата афера. Това е утопия, навеяна от философията на Фурие. Да, но нима поетът няма право на предположение, на хипотеза? Зола разбира, че ще си навлече противници. За преобразуването на обществото са измислени много системи. Предлагат ги социалистите-колективисти (така нарича той гедистите — последователите на Маркс), анархистите, дори католиците, стремящи се да запазят разклатения престиж на църквата. Но на него по-мила от другите е системата на Фурие, която не изисква насилие и преустройва обществото по еволюционен път. Да, Зола не е революционер и не е социалист. Той е само съчувствуващ и търсещ. Шарл Пеги ще каже: „Когато такъв революционер като Зола не е социалист — това е голяма безполезност“. И все пак Зола не е революционер. Но целта на писателя не е защитата на утопическото преобразуване на обществата. Той лелее друга идея. За нея именно разказва на Жорес, когато последният го посещава в Норвуд: „Не зная какво ще се получи от моите търсения, но искам да прославя труда и с това да накарам хората, които го угнетяват и оскверняват с мизерия, да го уважават“.

В новия си роман Зола смята да покаже не само труда на съвременния работник, труд адски тежък, труд безкрайно принизен, отъпяващ, но и труда на освободения човек. Тази задача Зола изпълнява много по-успешно и сега, когато четем романа, като разбираме цялата несъстоятелност на утопията, неволно отдаваме дължимото на ония епизоди, в които художникът се стреми да прослави радостта от свободния човешки труд — действителната основа на социалистическия съвместен живот.

За работата си Зола се готви много грижливо. Освен трудовете на Фурие той чете книгите на другите социалисти-утописти: Сен Симон, Прудон, Кабе, Леру, а съща така на анархистите Кропоткин и Грав. С помощта на фуриериста Ноаро се запознава с фаланстера в Гиз, основан от Годен. Изучава специалната литература по машиностроене, историята и икономиката на заводите на Юньо. Няколко пъти посещава Световното изложение в Париж, което се открива през 1900 година, и дълго стои в павилиона на електричеството и в павилионите, където се демонстрира най-новата машинна техника.

В един момент Зола мисли да вземе за образец стъкларски завод, но много скоро се отказва от това намерение. За неговия замисъл е нужно нещо по-грандиозно и той се спира на предприятията от металургичната промишленост, в която са заети хиляди работници и където трудът, особено в стоманолеярните цехове, е много тежък. Според думите на Дениз льо Блон: „той натрупа бележки повече от друг път“. Бележките се превръщат в „Наброски“ и в тях почти напълно се съдържат бъдещите идейни и сюжетни линии на романа: „В първата част да покажа градчето такова каквото е, в цялата му мизерия я позор, да покажа какво представляват капиталът и трудът. Във втората част — борбата, градчето се променя, по какъв начин се извършва тази промяна. В третата част — какво е станало с градчето, превръщането му в Град и да завърша с мечтата за Града, който създава съседните градове — постепенно да покори целия свят“.

Зола строго спазва този план. Пред нас действително възниква градчето Боклер, в което животът на всички населяваща го хора е свързан с огромния металургичен завод, наречен зловещо „Бездната“. Писателят се стреми да надникне във всичко, което става тук, с очите на човек, който безвъзвратно е застанал на страната на тружениците. И това му се удава. С такъв поглед той оценява безпросветния живот на работниците, самодоволството и егоизма на буржоата, паразитизма на висшите класи, алчността и безчовечността на капиталистите. В романа се отделя огромно място на публицистични отклонения. Те помагат на Зола да направи широки обобщения и изводи. Войнствената непримиримост към съществуващия ред, към експлоатацията на човека от човек, към несправедливото разпределение на обществените блага е най-силната страна на романа, поставяща го в редицата на най-прочутите произведения на социалистическата литература.

Зола често придава на своите заключения характер на точно изразени формули. Неговите гневни думи, подкрепени с живи видими образи, въплътени в художествената тъкан на повествованието, не оставят читателя равнодушен. Чрез устата на Зола говори народът и елементите на социалистическото съзнание на писателя (макар и още незряло) проличават в това безпощадно отричане на съществуващите обществени отношения.

Утопическата линия на романа не се е удала на Зола, и то не само защото фуриеристките идеи са несъстоятелни, но и защото му е било трудно да ги въплъти художествено в романа. Художникът-реалист е отстъпил мястото си на художника-романтик, на идеалиста-мечтател.

Люк Фроман е почти сам и дори не той, а по-скоро неговата идея извършва това приказно превръщане на Крешри, а по-късно и на целия Боклер в Град на всеобщото щастие и справедливостта.

За това на Люк са нужни три неща: капитал (получава го от Жордан), талант (това е самият той и същият Жордан — гениален изобретател) и труд (работниците, преминали на страната на Люк).

Впрочем първите стъпки на Люк Фроман не са толкова наивни. Той повишава производителността на труда на работниците, усъвършенствува техниката, намалява работния ден, увеличава надниците. Нито на Зола, нито на Люк идва в главата, че всичко това е изобретено преди тях — „културният“ капиталист се е стремял да унищожи своя конкурент именно с тези средства. Подобни хитрости на капитала ще станат по-нататък банално всекидневие, но наемният труд няма да се освободи от експлоатацията, а несправедливостта при разпределението на обществените блага ще стане още по-крещяща.

Също така неубедителна е победата на „Крешри“ над „Бездната“. „Крешри“ произвежда релси, продукти за мирно потребление. „Бездната“ доставя оръжие. И те дълго съществуват заедно, толкова дълго, че Зола трябва да въведе в романа образа на една жена-разрушителка, която с прахосничеството си довежда „Бездната“ до крах.

В помощ на утопическите си блянове Зола мобилизира и старата философия за „радостта от битието“, любимата си теория за влиянието на биологическия фактор върху обществото. „В деня, в който той спаси жената, ще бъде спасен мирът“ — тези думи от „Наброските“, преминали в романа и въплътили се в любовта на Люк към младата нещастна работничка Жозин, трябва да заключат втората част на утопията: ликвидирането на класите с помощта на браковете между децата на богаташите и бедняците.

Утопическите идеи на Зола не издържат критика, но трябва да бъдем справедливи към неговите действително благородни намерения. Зола съвсем не е искал да каже, че утопията му непременно ще се осъществи. Това е, така да се каже, един от вариантите на възможното преустройство на обществото. Зола говори с уважение за другите идеи. В страниците на романа често се срещаме с работника Бонер — умен и симпатичен човек, убеден социалист-колективист. Зола го заставя да признае победата на Люк Фроман, но, като предава мислите на Бонер, писателят не е склонен да се смее над тях. Пътят на насилието може да се окаже единствено верен път към бъдещето, ако мечтите на Люк не се осъществят в живота. Зола влага в устата на Бонер сериозни и убедителни доводи, в които като че ли и самият той неволно се вслушва. Точно това обстоятелство отбелязва Жорес, когато в статията си, посветена на „Труд“, писа: „Ако Зола и да предпочита да върви към комунизма по пътя на мирната еволюция (сътрудничеството), той все пак се пази да заключи огромното историческо движение в рамките на една формула, която не допуска нищо друго“.

Романът на Зола е изпълнен и с други, по-малки проблеми, които са вълнували неговите съвременници. Зола говори за несъгласуваността в действията на социалистите, за сектантството, което пречи за постигането на общата цел. За Франция в края на века, където нямаше силна партия на революционния пролетариат, тази проблема бе много насъщна. Интересни са и мислите на Зола за техническия прогрес и трябва да дадем дължимото на много негови удивителни предвиждания. Зола се опитва да реши проблемата за възпитанието на децата, живеещи в свободно общество, и проблемата за социалистическото превъзпитание на възрастните, дошли от привилегированите класи. Но главното, което ни вълнува в това произведение и което несъмнено се е удало на Зола като художник, е прославянето на свободния труд, който съставя радостта и щастието на човека. Този химн на разкрепостения труд отразява не само субективните стремежи на писателя, но и страстния порив на народните маси, мечтаещи да свалят от себе си веригите на робството и унижението и стремящи се към обществена справедливост, към социализма.