Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (82)

3.

— Скоро ще се оправиш, Роб. Той повече не може да те нарани. Аз ще ти помогна. Всичко свърши. Вече си в безопасност — каза Ник и се замисли: „На кого, по дяволите, говориш, Бароус? Хлапето е в безсъзнание. Пулсът му е слаб, но поне е постоянен. Той е жив. Може да е тежко ранен, но е жив. Трябва да го закараш до лодката при Санди. Само това се иска от теб. После ще се обадиш по радиостанцията и ще повикаш помощ. Момчето се нуждае от лекар. И престани да се притесняваш за Фред. Ще се върнеш за него по-късно. Ранен е сериозно, но ще се оправи. Това хлапе тук е изгубило много кръв и има тежка рана на главата. И все пак не забравяй, че е син на президента. Твое задължение е да го защитаваш.“

Ник спря да гребе и се огледа. Катерите бяха на около три метра от него. Роб Харпсуел изпъшка, сви лявата си ръка и отново се отпусна.

— Почти стигнахме, Роб. Много скоро ще се оправиш — Ник се загледа напред, търсеше да види Санди. — Санди! — извика той, като приближиха към „Марамбо“. — Санди! Нужна ми е помощ.

— Насам, Ник — провикна се от палубата тя.

— Хвани това въже — каза Ник и хвърли въжето към нея. — Няма да мога да кача Роб на „Марамбо“ от тази страна — отбеляза той и се прехвърли на катера при Санди. — Ще отида отзад. Мисля, че оттам ще успея да го издърпам.

— Защо просто не оставим сина на фараона там, господин Бароус — разнесе се глас точно зад Санди.

На около три крачки от кабината за управление стоеше Дуейн Баскомб, опрял пушка в гърба на Санди. Беше облечен в камуфлажна униформа. Беше му пораснала гъста брада.

— Дайте си пистолета, господин Бароус. Знам, че имате. Извадете го бавно, хванете го за дулото и го хвърлете във водата. Само ако видя и най-малкото движение, което да издава, че подготвяте нещо, ще изпразня пушката си в доктор Прайс.

Ник извади пистолета от кобура на кръста си и го хвърли през борда.

— Добре. А сега ела и застани до приятелката си.

— Няма да успееш да се измъкнеш, Баскомб — каза Ник и застана до Санди. — Тайните служби ще пристигнат всеки момент. Трябваше преди половин час да се обадят по радиостанцията, за да проверят дали всичко е наред. Вече са разбрали, че е станало нещо и вече пътуват насам.

— Мисля, че агентите от Кестрел въобще не са се притеснили за вас — отвърна мъжът и извади малък диктофон от джоба си. — Чуйте това.

Той пусна диктофона и след кратка пауза Ник и Санди чуха гласа на Сид Блау:

— Новелти, тук Кестрел.

— Как са нещата при вас, Сид?

— Има мъгла, но иначе всичко е наред.

— Гласът ти е малко дрезгав. Сид, добре ли си?

Баскомб погледна към диктофона и каза:

— Гласът му звучи така, защото бях опрял пистолет в тила му. Това винаги е оказвало влияние върху тембъра на човешкия глас.

Записът продължаваше да върви:

— Някакви новини от Хич?

— Въобще не се е обаждал. Преди половин час проверихме как е. Всичко беше наред.

— Добре. Ще се чуем по-късно. Приятно прекарване.

Записът свърши. Баскомб хвърли нехайно диктофона във водата и каза:

— Това не ми трябва повече.

— Какво смяташ да правиш, Баскомб?

— Какъв глупав въпрос, агент Бароус. И ако обичаш, престани да се обръщаш към мен с това име — отвърна мъжът, разкопча камуфлажната риза и показа гърдите си. На тях имаше голяма татуировка. Тя беше точно копие на кръста, който някога Джошуа Хамък носеше като украшение.

— Джошуа! — извика втрещено Ник.

— Не, ти не може да си Джошуа — каза Санди.

— Синът господен може да бъде който и каквото си пожелае — отвърна той.

— Ами експлозията…

— Аз бях в друго бомбено убежище, когато изпратих последователите си в рая. Стоях в него цели шест седмици. Убежището ми беше уютно и добре заредено с храна. Моите последователи го построиха. Тогава те ме попитаха за какво може да ми послужи то. То можеше да побере само един човек и беше на около половин километър от главната сграда. Отговорих им, че моят баща — Господ — иска да има място, където да може на спокойствие да разговаря с мен.

— Но ти не… — поде Санди.

— Чудите се защо не приличам на онзи Джошуа Хамък, който вие помните? Добре, ще ви отговоря, доктор Прайс. Наложи се да претърпя няколко пластични операции. За по-голяма сигурност ги направих извън страната. Промених лицето си, гласа, пръстовите си отпечатъци, промених всичко, което можеше да ме свърже с Джошуа Хамък.

— Ами височината ти? Преди беше много по-висок — попита Ник.

— Тогава носех специални обувки, господин Бароус. Винаги съм знаел, че хората от моята църква искат водачът им да бъде висок, за да им напомня за мощта си. Затова и носех такива обувки.

— Ами вашият брат?

— Дуейн ли? Да, той наистина ми е брат, само че природен. Той беше много услужлив. Служи вярно. Възползвах се от името му, от целия му живот… В момента почива в мир някъде около мината. Мъртъв е от много отдавна.

— Който и да си, няма да можеш да се измъкнеш безнаказано.

— Писано ми е да се измъкна. И ако все пак умра на тази грешна земя както първия господен син, младите ми ученици ще продължат делото ми.

— И какво е твоето дело? Да убиваш хора ли?

— Докато светът не ме признае за истински божи син, всички, които се изпречат на пътя ми, ще загиват.

— Значи ти си господ с пушка в ръка? — каза Ник и направи крачка напред. — Та ти си по-откачен, отколкото те мислех. Хамък, ти си един скапан бълнуващ психар.

— Замълчи, Бароус!

Джошуа Хамък натисна спусъка. Звукът беше оглушителен. Куршумът уцели левия крак на Ник. От раната потече кръв. Той падна на колене и се отпусна върху няколко възглавници, които бяха разхвърляни по палубата.

— Христос е имал забити пирони и в двата си крака. Не съм приключил още с теб, Бароус.

Хамък стреля отново. Този път куршумът попадна в десния глезен на Ник. Той изкрещя от болка. Санди клекна до него и го прегърна.

— Христос е умрял бавно. Искам да знаеш, че това е само началото, господин Бароус.

Санди хвана ръката на Ник и я стисна. После леко я постави върху една от възглавниците. Гледаше го настойчиво в очите, после погледна за момент към ръката му. Изведнъж Ник осъзна, че под възглавницата има нещо твърдо. Това беше пистолетът, който й остави, преди да тръгне за острова.

— Доктор Прайс, помогнете му да се изправи. Трябва да умре като истински мъж, а не като куче. — Хамък извади от джоба си голям нож и каза: — Сега ще направя и на двете ти ръце стигматичните знаци.

Ник мушна ръка под възглавницата и здраво хвана пистолета. Никога не се беше чувствал толкова доволен. Санди му помогна да се изправи. Усещаше топлата кръв в обувките си. Трябваше да издържи още малко. Ник скри ръката си зад гърба й, за да не може Хамък да види оръжието, и каза сам на себе си:

— Джошуа ти си изчадие от ада. Но все пак вече се чувствам по-добре. Не боли чак толкова много.

Той плавно издърпа ръката си зад гърба на Санди и бавно започна да вдига пистолета, докато не насочи дулото срещу Хамък. После стреля. Последва втори и трети изстрел. Куршумите пронизваха гърдите на Хамък. Той тежко се строполи на земята. Мърдаше устата си, сякаш се опитваше да каже нещо. Ник се загледа в него. Раните на Джошуа Хамък бяха тежки, но какво щеше да се случи, ако той оживееше. Ник не трябваше да допусне този риск. В името на всички невинни не трябваше да допуска този риск.

— Бароус, виждам го. Аз отивам… отивам… в рая.

— Да, Джошуа — отвърна Ник и насочи пистолета си към челото на Хамък. — Но защо да се бавиш, ще ти помогна по-бързо да стигнеш дотам.

И Ник натисна спусъка.