Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (1)

Глава първа

КРАКА. ВСЕВЪЗМОЖНИ КРАКА С ВСЯКАКВИ ФОРМИ И РАЗМЕРИ. Цяло чекмедже с крака. Имаше крака с вид на стандартния модел щурмовашки ботуши, крака с вид на кецове и крака с вид на върхове на крила от неръждаема стомана. Имаше дори крака, сякаш отрязани от всевъзможни противни животни като гнъсобобрите и птичките драйфалки. Имаше дори един, който приличаше на крак от ръждясало робомуле — сантиментален спомен. Ами че тука имаше дори крака, прилични на спортни коли, на космически кораби, на краката на любимите холоанимационни герои на Бил. Шкафчето за обувки всъщност беше шкафче за крака, защото беше пълно с всички видове крака, за които бихте могли да се сетите, както и някои, за които не бихте — всичко друго, но не и истински крака. Бяха изкуствени до един. Краката на Бил.

Бил имаше проблем с краката открай време — откакто закъса на Венерия, планетата на смъртта, и му се наложи да откъсне със стрелба собствения си крак, за да се махне от нея. В личната война на този мъж запасните крака никога не достигаха. С течение на времето той се сдоби със слонски крак, с крак на сатир, с крак на муд — вече не ги и помнеше. Понастоящем имаше даже още повече крака, при това наведнъж. Най-накрая се беше отказал дори и от опитите да си намери истински човешки крак: сега от чуканчето на глезена му стърчеше лъскава съединителна муфа.

Щрак. Той изгледа лакирания с черен лак крак с изрисуваната червено-златна пагода. Не, не тази вечер. Имаше нужда от нещо по-шикозно, щом смяташе през отпуската да сваля мадами. Щрак. Бил се разрови из шкафчето за някой по-сексапилен крак. Може би онзи розовия, плюшения, с яркочервените къдрави пластмасови нокти? Щрак. Не. Не е достатъчно мъжкарски. Щрак. Да, ето това е! Щрак. Бил отстъпи назад и се възхити на своя избор в малкото огледалце досами койката.

Това беше крак, ама крак. Крак, който казваше „Това е мъж, та дрънка“ — наистина, някои негови части дрънкаха, но те не бяха от тия, дето си ги имаше по рождение. Този крак беше голям, космат и див, тъкмо какъвто и самият Бил си въобразяваше, че е. И много приличаше на маймунски — двамцата с Бил си бяха лика-прилика. Този крак тука беше мамичката, ако не и татенцето на всички крака.

В Кемп Бубон се свечеряваше, а Бил, чрез деликатна комбинация от рушвет, изнудване и стискане на служителя на компанията за гушата се беше сдобил от същия този служител с пропуск. Имайки предвид, че градът край базата, до който му осигуряваше достъп този пропуск, се отличаваше от въпросната база принципно по това, че се намира от другата страна на оградата, това не беше кой знае какво. Но се носеха слухове, че там имало жени. Жени, които не се обличаха с тъмнозелените униформи на Имперските рейнджъри, жени, киснещи по баровете, в които се сервираха сериозни количества алкохолни напитки, жени, на които можеше да говориш, и да ги докосваш, и да ги… Бил започна да диша тежко и му се наложи да озапти пламналото си въображение.

Нейде в далечината настана суматоха. Бил насочи калените си в битки сетива към фасадата на казармата и чу вика „Идва офицер!“. Изострените му в боя рефлекси мигом го запратиха към задния вход и към безопасността.

Твърде късно. Той изскочи от задната врата и се вряза право в един тухлен зид.

Не, не точно тухлен зид. Беше сигурен, че ако пред вратата имаше зид, би го запомнил, а дори и в Кемп Бубон тухлените зидове не носеха униформи. Но сержант Тухлензид беше по-едър и от Бил и познаваше рейнджърите-дезертьори от раз.

Бил се вцепени, после оголи драгоценните си остри кътници срещу сержанта и изръмжа гърлено.

Тухлензид също оголи имплантираните си наточени резци и също изръмжа, същински кръвожаден заек-вампир.

Бил изрева и тръсна лигите, които се точеха от зъбите му, върху лицето на сержанта.

Тухлензид отвърна с рев и тръсна върху Бил собствените му лиги, придружени с малко Тухлензидови за лихва.

Бил отново изрева и се задумка в гърдите.

Тухлензид направи същото и пак се озъби.

С щадящия подход Бил явно нямаше да стигне доникъде.

— Я си размърдай тлъстото гнъсно тяло — ревна той.

Тухлензид се захили по най-обиден маниер.

— Майка ти ходи с войнишки ботуши! — подигра му се подигравателно Бил.

Тухлензид примига.

— Естествено! — запени се той от възмущение. — Че тя е Рейнджър! С какво друго да ходи?

— Зъбите ти са смотани! — писна Бил отчаяно. — Зайците са пълна гнъс — а и кой се страхува от гризачи-вегетарианци?

Тухлензид скръцна на Бил с въпросните оскърбителни костни образувания.

И дипломацията не вършеше работа.

— Ъъъ, кво става бе, Бил?

— Бъди пич, Пич — изломоти Бил. Внезапен спазъм на отчаяние го хвърли на земята и вкопчи ръцете му около коленете на сержанта. — Моля те, не ме карай да се връщам там. В казармата има офицер. Ще стане нещо ужасно, няма как да не стане. — Но дори и този патетичен зов не помогна.

— Съжалявам, Бил, но знаеш правилата: спасявай си задника. Ако оставя някого навън, ще трябва сам да вляза. Не можеш да забравиш Устава на рейнджърите.

Бил наистина не можеше. Уставът беше врязан във всички тях — от простия редник до най-висшия подофицер: беше набит в главите им чрез хипноза.

Всяка седмица преебавай другарчето си.

— Хубаво беше, че се познавахме, Бил. Може ли да взема кътниците ти, като те убият?

Бил беше твърде потиснат, че да отговори дори на такава редова молба. Той скочи на крака, направи бърз финт — да провери дали не би могъл да се шмугне покрай сержанта, отскочи назад, добре разбълникан, и се затътри мрачно към казармата. И в най-добрите времена това място беше потискащо. Снахата на императора грижливо го беше проектирала в цветове, гарантирано поддържащи морала на стабилно ниско ниво, а червата — в готовност да бъдат издрайфани на мига. Сега дори и сбирката от крака не би могла да повдигне духа на Бил.

Стана и още по-зле. Дошлият офицер беше дребно, мършаво човече, обградено от шест високи и изключително добре сложени телохранителки. Не можеше да е друг освен Капитан Кадафи, героят на Императорските домашни командоси. Беше оцелял в десетки битки, двайсетки нахлувания отвъд вражите линии и безбройни опити за убийство от страна на собствените си бойци. Беше прочут и боготворен — единствено от другите офицери, разбира се — със и заради готовността си да се бие докрай, докато не падне и последният редник.

Това последното редниците не го боготворяха много-много, но тяхното мнение не важеше. В края на краищата, нали те бяха тия, дето се опитваха да му видят сметката. Бяха се пробвали дори да го изкарат навън, докато им четеше лекции, водени от девиза „Залисията в класа мой’ ти отърве гъза“.

Бодигардките застанаха в полукръг около Кадафи с пушки и бластери, готови за стрелба. Капитанът зае поза, само мъъъничко по-немъжкарска от позите на жените.

— Трябват ми доброволци! — изцърка той властно, по офицерски.

Бил и останалите Щурмоваци запристъпяха от крак на крак и понечиха да се дръпнат назад. Бластерите на телохранителките трепнаха и няколко предупредителни изстрела пронизаха тавана.

— Имам нужда от двайсет герои с гореща кръв! Някой тука да е студенокръвен? — рейнджърите се опитаха да измислят някакъв свестен отговор, но Кадафи не им остави време. — Точно така — значи всички сте доброволци.

Офицерът се фръцна и се скри зад бодигардките. Най-едрата от тях, ужасяващо чувствена червенокоска, пристъпи напред и покри мъжете.

— Грабвайте си партакешите и се строявайте. Живо! — тя подчерта заповедта, като флиртаджийската изстреля няколко серии в пода, около краката на Бил.

— Хей! — протестира той. — Тоя крак ми е от най-хубавите!

— Няма да ти трябва там, където отиваш. А утре въобще няма да ти трябва. Кофти тръпка. Щото кракът ти е бая секси, готин.

— Не съм Готин, а съм Бил. С едно „л“, също като офицерите — но червенокоската вече беше загубила интерес.

Шкафчето за крака зееше като ковчеже със съкровища, но неговите изкушения сега не значеха нищо за Бил. Той бръкна на дъното и измъкна най-омразния си крак, крака, който никога не искаше да си слага — Армейския крак.

Това беше шедьовър на кракопроектантското изкуство. Абсолютният връх сред хайтек краката, със специални приставки, скрити оръжия и тайници. Имаше си намазан с отрова нож, който се изстрелваше от палеца, минилазер, който можеше да се използва за заварки или за стрелба по хората, арбалет, кутия с муниции, комплект инструменти, запас от презервативи, малко шишенце лютив сос, намотка суперздрава мононишкова корда, компас, сигнален пистолет, сглобяем комплект прибори за хранене, трион, тирбушон, лупа и още куп други работи, за някои от които на Бил му се наложи да прочете инструкцията, та да разбере за какво са, защото беше забравил. В инструкцията имаше повече думи, отколкото картинки, пък и беше голяма горе-долу колкото самия крак — поради което Бил бездруго не я беше чел много-много. Нямаше кой знае какво значение, защото единственото нещо, което беше използвал досега от всички тези уреди и приспособления, беше шишенцето лютив сос. Макар че за беда сосът бе проял голяма дупка в полевия полуфабрикат-имитация тип храна. С което го беше подобрил невероятно. Опаковката му де. Яденето пак не ставаше за ядене.

Освен това бойният крак беше много голям. Хубаво поне, че беше по-лек заради всичките тия отделения, иначе щеше така да тежи, че нямаше да може да се ходи с него.

След като закопча здраво бойния крак за муфата, Бил се огледа отчаяно какво друго да вземе със себе си в боя, а може би, разбира се, и в Отвъдното. Че всичко, което имаше за него сантиментална стойност, всичко, което му напомняше неговия дом на Фигеринадон IV, отдавна се бе затрило — така си беше. Дори и холоснимката на неговото робомуле я нямаше вече. Бил избърса потеклата сълзица с лявата си дясна ръка — единствен спомен от стария му корабен другар, Вуду-жрецът и Бушонджия шести разряд Преподобния Тембо (в противоположност на другата му дясна ръка, която си беше оригиналната) — нахлупи имперската си униформена шапка на имперската си униформена глава и се подготви да посрещне имперската си униформена съдба.

Докато доброволците излизаха, отряд тежковъоръжени рейнджъри се строи около тях, за да е абсолютно сигурно, че никой няма да избяга, а после ги ескортира до арсенала. Там ги чакаха бронирани бойни анцузи; нямаха друг избор, освен да се напъхат в тях.

Всъщност тези костюми имаха много общо с крака на Бил. Произвеждаше ги една и съща компания (Обединена Компания за отбрана на Втория братовчед на Императора), с еднаква грижа и внимание към детайла. И двете бяха оборудвани с куп купешки устройства и приставки, които понякога вършеха наистина добра работа, а през повечето време — никаква. Притежаваха и еднакво ожулен, очукан, фалшив псевдохромов блясък.

И всичките бяха горе-долу еднакви по размер.

Бил доста бързо се усети, че кракът няма да се побере в костюма. Страхотен етюд изигра, докато се опитваше да се намъкне вътре, само и само капитан Кадафи и телохранителките му да го забележат.

Бъхтеше се, гърчеше се и издаваше смешни звуци.

— Ънк! — ънкаше той.

— Крскк! — крсккаше той.

Беше сложно изпипано и внушително изпълнение. Скачаше, въртеше се, правеше пируети и докара правдоподобна имитация на човек, гмуркащ се от кула в аквариум. Без да се вземат под внимание най-високата и най-ниската оценки, останалите доброволци го оцениха с 9 от 15 възможни. Капитан Кадафи не се впечатли. Той нареди на едрата червенокоска да отиде и да провери какво става.

— На какво си играеш, гнъсоглавецо? — въздъхна тя.

— Кракът ми не влиза в костюма. — Тя се наведе да огледа проблема. Опияняващо ухание лъхна Бил — може би на оръжейна смазка? Пулсът му се ускори, а слабините му затуптяха. — Май в края на краищата няма да мога да тръгна с вас. Не и щом не мога да вляза в костюма, нали така?

— Бъркаш. Ще ти отстрелям крака.

— Не може! Това ми е бойният крак — кресна Бил в паника. — Абсолютен връх! — той се замисли за секунда. — От друга страна — продължи той мазно-мазно, — ако ме пуснеш да си отида до стаята, само за някакви си часове може да успея да подбера заместител. — Той отново вдъхна аромата й. — А после можем да отидем на някое по-уединено местенце и да опознаем краката си.

— Няма начин, бабанко — поклати глава тя. — Не че не ме изкушаваш, но сега си командос. Знаеш лозунга — Малцина, Горди, Мъртви. Хич нямам сметка да се забърквам с командоси.

Червенокосата отново се наведе над костюма.

— Ето го проблема. — Тя измъкна един лазерен нож и сряза крачола. — Сега вече трябва да стане. Кракът ти що-годе пасва, ще можеш да го използваш и в битка, пък и майната му — и без това скоро ще умреш. Всички са доволни, нали така?

Бил откачи стъпалото, навря крака си в крачола, после пак закопча стъпалото. Телохранителката залепи крачола за крака с изолирбанд и го тупна по гърба.

— Честито, приятелче, ще загинеш славно, служейки на Императора. Ще ми се да дойда с тебе, но трябва да остана с Капитан Кадафи в тила. По-добре преял, отколкото умрял.

Бил сви разбиращо рамене и се захвана да проверява оръжията си: лазерно оръдие, заредено. Окачалка и катапулта за гранати, заредена и готова. Броня, очукана и омацана, но не чак толкоз пропусклива. Картечни пистолети, заредени. Той вдигна едната от картечниците и изстреля две-три пробни серии по посока на лявата сърдечна камера на Кадафи.

Щрак. Щрак. Нищо.

Само дето капитанът изквича от кеф:

— Отлично!

Той се приближи наперено до Бил. Обкръжен от смъртоносна женска красота, рейнджърът трепереше в предчувствие на изключително мръсна и внезапна гибел.

— Какво стана? — попита Бил.

— Ето какво — Кадафи измъкна със замах малко устройство, прилично на дистанционно на холовизор. — Дистанционното ми, ето какво. Да не ме мислиш за толкова луд, че да седя в стая, пълна с въоръжени рейнджъри, а? Никое от оръжията ви няма да проработи, докато аз не кажа. Но ти, момчето ми — ухили се той противно на Бил — ти прояви инициатива. На тебе се пада честта да поведеш атаката.

Бил се замисли над новосполетялата го чест с все по-нарастващ ужас.

— Ох, че гнъс — измънка той, като продължаваше да щрака с нефункциониращия спусък.