Кристина Лорен
Красива кучка (5)

Пет

— И си сигурна, че ще получим подписа навреме? — попитах асистентката си. Тя погледна часовника си и започна да пише бързо в бележника си.

— Да, Арон пътува насам. Ще са тук до обед.

— Добре — казах, затворих файловете и й ги подадох. — Ще ги прегледаме пак преди срещата и ако нещо не е… — Вратата на офиса се отвори и нахлу един много решителен и смел Бенет. Асистентката ми издаде лек писък на ужас и с жест я подканих да се върне в стаята си. Тя излезе буквално на бегом. Дългите му крака го пренесоха до бюрото ми само с три крачки, погледна ме и след секунда извади два бели плика и ги заби върху купа с документация пред мен. Огледах пликовете и после бавно вдигнах поглед към него.

— Това ми е познато — казах. — Я да видим кой от двама ни пръв ще затръшне вратата и ще хукне надолу по стълбите.

Той завъртя очи и каза нетърпеливо:

— Просто ги отвори.

— Добро утро и на вас, господин Райън.

— Клоуи, не се дръж като пръчка в задника.

— Защо, искаш ти да си пръчката в моя ли?

Очите му омекнаха и ме целуна през бюрото. Беше се прибрал късно, много след като бях заспала. Събудих се едва когато алармата ми звънна и усетих силно притиснатото му до мен тяло. Трябва да ми дадат медал, че се преборих с изкушението да остана в онова легло.

— Добро утро, госпожице Милс — каза нежно. — Сега отваряй проклетите пликове.

— Щом настояваш. Но не казвай, че не съм те предупредила. Когато блъскаш по бюрото ми и размахваш някакво неща, никога не е свършвало добре и за двама ни. Поне за мен не е завършвало добре. Може би, ако се замислиш…

— Клоуи!

— Добре, добре.

Взех плика, на който видях името си, и извадих лист.

— Чикаго до Франция? — Погледнах го. — Изпращат ме някъде?

Бенет се усмихна широко и честно казано изглеждаше толкова красив, че за миг се поздравих, че не направих тази грешката да стана, когато влезе, защото със сигурност вече щях да съм в прегръдките му.

— Франция. И по-точно Марсилия. Вторият билет е в другия плик.

Самолетни билети. По един плик за двама ни. За този петък. Вече беше вторник.

— Не… не разбирам. Отиваме във Франция? Не е заради снощи, нали? Бенет, просто животът ни е забързан, заети сме, и такива неща ще се случват винаги. Кълна се, не бях разстроена.

Той мина от моята страна на бюрото и коленичи пред мен.

— Не, не е заради снощи. Заради много нощи е. Това е заради мен, да си спомня кое е най-важното в живота ми. А това сме ние. Ти и аз. Ние. Това е важното. Почти не се виждаме Клоуи. И това няма да се промени, когато се преместим. Обичам те. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, но… аз… аз… съм малко изненадана. Франция е толкова далеч и имаме толкова много работа и…

— Това не е просто Франция. Това е частна къща, вила. На моя приятел Макс. Казвал съм ти, с когото учехме заедно? Вилата е красива и празна. С огромно легло. Няколко огромни легла. Басейн. Можем да готвим и да се разхождаме голи. Няма да се налага да вдигаме телефона, ако не искаме. Хайде, Кло.

— Харесва ми как вметна тази малка подробност с ходенето голи. Защото винаги би използвал този подход, за да сключиш сделка.

Усетил, че започвам да се поддавам на изкушението, той се приближи до мен и каза:

— Едно от силните ми качества е, че винаги се старая да опозная добре опонента си, госпожице Милс. Е, какво ще кажеш? Идваш ли с мен? Моля те…

— За бога, Бенет, едва десет часа е, а ти вече ме засипваш с ухажвания и съблазнителни оферти.

— Бях решил да те упоя и да те метна на рамо, но нещата щяха да загрубеят на митницата.

Поех дълбоко въздух и пак погледнах билетите.

— Добре. Значи трябва да заминем на девети и да се върнем, на… Чакай, какво е това?

— Кое?

— Три седмици? Не мога да зарежа всичко и да замина за Франция за три седмици, Бенет.

Той стоеше пред мен напълно объркан.

— Защо? Имах време да уредя…

— Ти сериозно ли си мислиш, че това е възможно? Първо, след месец се местим. Месец! А още не сме си избрали жилище в Ню Йорк. Освен това моята най-добра приятелка преживя такъв удар от тоя задник, който й изневерява с цялото женско население в света! И да не забравяме малката подробност — моята работа. Имам срещи, трябва да наема хора за целия си отдел в Ню Йорк!

Лицето му посърна. Очевидно не беше очаквал такава реакция. Слънцето беше зад гърба му и когато обърна глава настрани, светлината се оплете в гъстите му мигли и очерта линиите на лицето му.

Чувството за вина се разду като балон в гърдите ми.

— Мамка му, съжалявам — облегнах глава на рамото му. — Съвсем не исках да прозвучи така.

Силните му ръце ме обгърнаха и усетих как издиша тежко.

— Знам.

После ме хвана за ръката и ме поведе към малката масичка в ъгъла на стаята и ме сложи да седна. Настани се срещу мен и каза:

— Ще преговаряме ли? — Усетих предизвикателството в гласа му. Видях го и в очите му. Не го бях виждала такъв от много време.

— Това вече мога да направя.

Той се наведе напред, облегна лакти на масата и сложи ръце една в друга.

— Преместването. Да, няма спор, че е голяма задача. Но имаме „Риъл Тор“. Знам кои са трите най-големи и най-добри спедиторски фирми за тази цел и ти трябва да ми кажеш дали искаш да се видиш и с трите и да решиш сама, или да ми се довериш в избора. Можем да оставим всичко останало, включително самото опаковане на „Риъл Тор“ и да платим на хората да свършат работата вместо нас. — Тук спря, погледна ме въпросително и аз кимнах с глава да продължи. — Знам, че се притесняваш за Сара. Говори с нея. Разбери как се чувства и какво мисли да прави. Ти самата каза, че все още не знаеш дали ще го напуска, или не, нали?

— Да.

— Така че, ще пресечем и този мост, но нека първо стигнем до него. А работата ти… Много се гордея с теб Клоуи, и знам колко много работиш и колко е важно присъствието ти тук, но повярвай ми, никога няма да дойде подходящото време. Никога. Винаги ще бъдем заети, винаги ще има хора, на които трябва да се обръща внимание, винаги ще има неща, които не могат да бъдат отложени. Тъкмо ще се научиш да възлагаш малко от твоите задачи на някой друг. Обичам те, но трябва да ти кажа, че това е едно от нещата, които не умееш да правиш. А когато се преместим, ще имаме много повече работа. Кога ще имаме изобщо някаква възможност да го направим? Искам да съм с теб. Искам да ти говоря на френски и да те накарам да свършиш, докато ти говоря на френски в леглото. Във вила във Франция, където на никой няма да му скимне да идва на гости през уикенда и никой няма да се обажда да ни вика по работа.

— Така като говориш, е много трудно да се вземе зряло решение — казах.

— Зрелите решения са много надценени.

Исках да кажа нещо, но така и не можах. Просто стоях и го гледах с отворена уста. Тъкмо се канех да го попитам кой е този безразсъден, неразумен и свободен човек и какво са направили с моя Бенет и къде са го скрили, когато на вратата се почука. Едва откъснах очи от прелестното му лице и видях изпълнените с ужас очи на една стажантка, която разтреперана гледаше към Бенет. Без съмнения някой мазохист я беше изпратил да извика Копелето.

— Ам… много се извинявам, госпожице Милс — започна да заеква и закова очи в мен, защото очевидно се страхуваше да погледне директно към Бенет. — Очакват господин Райън да се яви в залата за заседания на дванаде…

— Благодаря — отговорих. Тя веднага излезе и аз пак го погледнах.

— Да го обсъдим по-късно? — попита тихо и стана. Кимнах, все още замаяна от промяната в цялостното му поведение.

— Благодаря — казах, сочейки към билетите, но исках да му благодаря за много повече неща. Той ме целуна по челото и каза:

— После.

* * *

Пътуванията и екскурзиите… някак не бяха нашата стихия. Някак не се получаваха. Сан Диего беше наистина перфектното място. Тогава бяхме затворени в нашето малко балонче. И след това последва катастрофата и когато се събрахме заедно, се случи невъзможното. После планирахме да пътуваме за Деня на благодарността, но се наложи да анулираме билетите, защото и двамата имахме работа. През декември опитахме пак, но Бенет беше затънал до шия в работа с онази фитнес компания, а сделката трябваше да тръгне веднага след Нова година. А сделката с Пападакис, по която работихме заедно, трябваше да стартира в началото на януари.

Не знам как успях да го убедя да дойде за един уикенд през празниците у дома.

При баща ми.

Да се запознае с него.

Бенет определено не искаше. Беше към края на кампанията, вече изпипваше нещата, но трябваше да се види и със семейството си, защото и те го дърпаха, а на всичкото отгоре имаше и приятелка, която бе посветила последната година да се жалва на баща си какъв непоносим задник е шефът й, след което му бе признала, че прави секс със същия този шеф. Това пътуване беше предварително обречено. Във всяко отношение.

Бенет мълча през цялото време на полета и след като дълго чаках да ми предложи да правим секс в тоалетната, и когато не го направи, разбрах, че нещо става.

— Изрядното ви поведение на истински възпитан джентълмен започва да ме безпокои, Райън. Какво става? — попитах, след като кацнахме и си запробивахме път към гишето за наемане на коли.

— Какво значи това?

— Ами не направи нито един коментар, който да включва дейности като лизане, смучене, яздене, докосване, галене… с две думи нито един коментар, който да касае пениса ти. Цели три часа. Почти мога да чуя как работят мозъчните ти клетки и знам, че нещо не е наред. Започвам да се тревожа.

Той ме плесна по дупето.

— По-добре ли си сега. Между другото, циците ти изглеждат страхотно в този пуловер.

— Кажи ми какво става.

— Какво да става? Предстои да се запозная с баща ти — каза и разхлаби яката на ризата си.

— И?

— И той знае какъв задник бях. — Покашлях се и той ме изгледа ядно. — Добре, какъв задник мога да бъда понякога.

— Понякога?

— Клоуи!

— Това е онази част от чара на Бенет Райън, за която разказват всички — казах и запърхах с мигли. — Кога започна да се извиняваш и оправдаваш пред хората за това какъв си и как се държиш?

— Откакто решихме да гостуваме на баща ти. И ако човекът има календар, вече е събрал две плюс две и е разбрал, че съм спал с теб още докато работехме заедно.

— Аз също трябваше да застана лице в лице със семейството ти, след всичко, нали? Сигурна съм, че Мина е казала на Хенри за СЛУЧКАТА В БАНЯТА, а ако Хенри знае, това значи, че и Елиът знае, а ако Елиът знае… О, боже! Майка ти знае, че сме правили секс в любимата й баня! Докато Джоуел, който бе извикан на среща с мен, седеше долу и ядеше! — Ударих се по челото, защото едва сега наистина осъзнавах, че всички знаят за онзи случай!

— Да, но има една малка подробност — всички в моето семейство носят под официалните си тоалети, под нощниците и всекидневните си дрехи по една тениска с надпис „Аз обожавам Клоуи Милс“, така че те нямат нищо общо с тази ситуация тук.

Стигнахме вратата на агенцията за отдаване на коли под наем, той сложи ръка на дръжката, но аз го хванах и го накарах да ме погледне.

— Виж, баща ми знае каква е дъщеря му. Знае, че мога да бъда малко буйничка.

— Ха! Буйничка?

Сега беше вече мой ред да го гледам ядно.

— И знае, че мога да давам, но знам и как да си вземам. Така че няма да имаш никакви проблеми.

Той въздъхна, опря чело в моето и каза:

— Щом така казваш… така да е.

* * *

Докато паркирахме на алеята пред нас, баща ми излезе да ни посрещне и когато видя огромния черен мерцедес, подсвирна злобно, докато ботушите му газеха в скърцащия сняг.

— Винаги съм вярвал, че съществува една-единствена причина мъжете да карат такива големи коли: все нещо трябва да компенсира за малкия размер, нали Бенсън?

— Бенет — каза тихо моето момче и после ми се усмихна притеснено.

— Коледа е, татко. Нямаше останали джипове.

Нещата станаха още по-зле на вечеря. Докато седяхме на масата, баща ми не спираше да го гледа, сякаш се опитваше да се сети дали не го е виждал по телевизията и сякаш се надяваше да успее да свърже лицето му с криминалните новини.

— Бенет, а? — каза и го погледна над очилата си. — Що за име?

— Татко!

— Майка ми беше почитателка на Джейн Остин. Средното име на брат ми е Уилоуби. Аз май съм се отървал леко — каза Бенет. Баща ми дори не се усмихна.

— А, кръстили са те на герой от някой роман за жени? Е, това обяснява доста неща.

— Твоето име например, Фредерик — продължи Бенет с лека усмивка. — Хубаво име е, ако нямаш нищо против да похваля името ти. Фредерик Уентуърт е главният герой в „Доводите на разума“. Майка ми ме накара да изчета всички книги на Джейн Остин, когато бях в гимназията. А аз винаги правя каквото ми каже майка ми. — После сложи хапка в устата си, сдъвка я бавно, преглътна и добави: — Тя ме посъветва да започна да излизам с дъщеря ти.

— Хм! Внимавай с нея — каза гневно баща ми и му хвърли убийствен поглед от другия край на масата. — Приятелят на асистента ми е в мафията и съм повече от сигурен, че няма да липсваш на никого.

— Татко!

Той ме погледна с широко отворени невинни очи.

— Какво?

— Приятелят на Марк не е в никаква мафия.

— Разбира се, че е. Та той е италианец.

— Какво като е?

— Повярвай ми, виждал съм го. Кара черна кола с много черни стъкла. Един път на едно служебно парти Марк го нарече Дебелия Дон.

— Казва се Глен, татко. И учи за счетоводител. Не е в никаква мафия.

— Не знам защо трябва да спориш с мен за всяко нещо, Клоуи. Не мога да разбера от кого си го взела това качество.

И тогава Бенет започна да се смее с глас. Направо се задави. Наложи се да стане от масата, разбира се, след като помоли да бъде извинен.

По-късно Бенет успя да спечели баща ми, като се остави да го бие на Монополи. Вероятно това е първият и последен път, когато Бенет е претърпявал загуба, когато са замесени пари. Макар и фалшиви. Така и не разбрах как успя да се прекърши да го остави да бие. По-късно се изниза от стаята за гости и се настани при мен в леглото ми.

— Ще ни хванат! — казах и вече се катерех върху него.

— Ако си тиха, няма да ни хванат.

— Хм, не знам. Не искам да ти казвам колко пъти баща ми ме е хващал да се изнизвам през прозореца посред нощ. Не можеш да си представиш колко бях тиха. Всеки път.

— Може ли да не говорим за баща ти сега. Разваля ми удоволствието, което изпитвам, като си помисля как ще те чукам в тийнейджърското ти легло. И… Боже, Клоуи… на това бикини ли му казват? — каза и уви ръка около тънката лента на гащите ми и ги дръпна. Силно.

— О, господи — исках да извикам, но излезе като задавен шепот. — Бяха нови и…

— И ти хареса — довърши вместо мен и се усмихна. — Просто изпълнявам задълженията си по поддържането на една отколешна традиция.

Исках да споря, но първо: беше прав, второ: вече не знаех какво става, защото Бенет бе преместил бикините настрани и пръстът му вече беше заровен в мен. После стисна ханша ми с другата си ръка и ме подкани да мърдам над него.

— Точно така — каза, устните му се разделиха, очите му се забиха между краката ми. — Мамка му! Махни тази тениска.

Разбира се вече бях забравила за разкъсаните гащи, и събличах тениската си. Увеличих темпото. Леглото леко проскърца.

Бенет седна и прошепна:

— Тихо! И се надигни малко, седни върху мен.

Преместих тежестта си върху коленете и гледах как смъква пижамата по бедрата си.

— Наистина ли ще го направим тук? — прошепнах. Леглото беше толкова малко, стаята — прекалено топла, и най-важното — баща ми през две врати по коридора. Беше неудобно, беше глупаво, но не помня някога да съм го желала толкова много.

Включих нощната лампа, за да го виждам по-добре. Устните му бяха леко подпухнали, косата разбъркана, а усмивката му буквално цъфтеше, когато каза:

— Обичам те, малка моя мръснице! Искаш да те гледам, нали?

— Да.

— Докосвай се — прошепна.

Започнах да се докосвам прекалено бавно за мен самата, но така можех да го накарам да откачи. Очите му се разшириха. Целуна ме и каза нещо неразбираемо, езикът му мързеливо се плъзна около моя. Нежните му звуци, ръцете му навсякъде по тялото ми, пенисът му по клитора ми, докато най-накрая ме изпълни.

Усещането за пълнотата в мен, за топлия му дъх по горещата ми кожа — всичко беше като мъгла. Бенет захапа зърното ми, опъна го със зъби, а аз бавно го яздех. Бях напълно изгубена във… всичко… и изобщо не чух познатото скърцане на вратата на стаята ми.

— О, Пресвета Дево! — изкрещя баща ми. И последва хаотично размахваме на ръце, крака одеяла; чаршафи падаха около нас, вместо върху нас. Вяло регистрирах топуркането от стъпките му по коридора, бягаше като от дявола и мърмореше нещо за малкото си момиченце и за секс в къщата и за първи признаци на сърдечен удар.

Да речем, че никога в живота си не сме били по-благодарни на съдбата, когато онзи футболист се обади по спешност, и понеже треньорът му беше стар приятел на баща ми, той се съгласи (мисля с готовност) да почисти канала на корена на зъба му.

Баща ми отиде да ги чака в кабинета си да пристигнат от Фарго часове преди зората да пукне.

Не, никога не ни е вървяло с почивките.

* * *

Съвестта ме яде цяла сутрин. Не трябваше да бързам да му откажа, не трябваше така необмислено да реагирам, че времето не е подходящо, че е невъзможно. Той се опитваше, правеше усилия да бъде гъвкав, да уреди нещата, да съчетае всичко, за да бъде с мен, а аз бях тази, която му набиваше в главата, че работата е най-важна. Какво ми ставаше за бога? Луда ли бях? Опитвах се да го видя за минутка между срещи, рядко успявах да го измъкна за обед.

Видяхме се в коридора и после цяла глутница изпълнителни го отмъкваха нанякъде, бърбореха, пърхаха около него като досадни журналисти покрай кинозвезда.

— Трябва да поговорим — казах само с уста.

— Прилеп? — мисля, че каза.

Поклатих глава, не ставаше.

— Вечеря?

Той кимна, прати ми въздушна целувка зад гърба на всички и изчезна по коридора и към асансьора.

* * *

— Какво става? Как вървят нещата?

Сара сви рамене, хвана още едно картофче, бавно го потопи в кетчупа и започна да рисува с него из чинията и най-накрая го лапна.

— Нещата са наред.

Погледнах я гневно. Нещата със Сара винаги са „наред“.

— Не, сериозно, всичко е нормално — каза пак и се облегна. — Толкова много шум се вдигна, че се опитвам да разбера кое е вярно и кое е лъжа.

— Да, звучи като план. Да се опиташ да разбереш — казах.

— Познавам го от толкова време. Просто не мога да проумея. Но честно, наистина съм добре.

— Сара, извинявам се за намесата, защото реално погледнато, не ми влиза в работата, но това е най-голямата простотия, която някога съм чувала.

— Моля?

— Чу ме. Това нещо с Анди е сериозно, много сериозно. Бенет иска да отидем във Франция и освен хиляда двеста петдесет и четирите причини, които мога да изброя да не го правим, на върха на планината от неща, заради които съм готова да се откажа, си ти.

— Моля? — повтори, но този път почти извика. — Бенет иска да те заведе във Франция! Това е страхотно! Чакай, какво за мен, какво искаш да кажеш?

— Да, иска да заминем сами и да прекараме малко време само двамата преди лудницата в Ню Йорк да ни затрупа — казах, смачках салфетката си на топка и я замерих. — И аз се колебая да замина за три седмици, защото се тревожа за теб.

Сара се засмя, стана, обиколи масата и ме прегърна.

— Това е най-милото нещо, което някой ми е казвал. И най-идиотското. Обичам те, Клоуи.

— Но аз се местя в друг град. — Стиснах я по-силно. — И това щяха да са последните ни три седмици заедно.

Сара седна до мен.

— Клоуи, аз съм голямо момиче. Освен това има самолети. Повярвай ми, толкова много те обичам за това, което каза… че искаш да останеш тук и да се грижиш за мен. Но мисля, че Бенет е прав. Имате нужда от това. Ако можете да го уредите, слагайте по някой парцал в куфарите и го заведи във Франция.

Засмях се и се облегнах на рамото й.

— Господи, всичко ще се обърка. Ще настане пълна каша. Трябва да намеря човек да проведе интервютата, да седи вместо мен на всяка среща…

— Но ще си струва ли?

Спомних си вълнението на лицето му, когато ми каза за пътуването, и се усмихнах. После си спомних как усмивката му се скърши, когато отказах да споделя ентусиазма му.

— Да, ще си струва.