Джейкъб Грей
Дивогласи (1)

Първа глава

Нощта му принадлежеше. Той се загръщаше в сенките й, вкусваше уханията й. Опиваше се от звуците й и от тишината й. Скачаше от покрив на покрив — момче, което забелязваха единствено бялото око на луната и трите врани, виещи се в тъмното небе над него. Коу.

Блекстоун се разстилаше наоколо подобно на някаква колония бактерии. Ландшафтът прелиташе пред очите на Коу — на изток се издигаха небостъргачи, на запад беше безкрайното море от полегати покриви на по-бедните квартали и димящите комини в промишлената зона. На север стърчаха изоставени жилищни блокове. Река Блекуотър се падаше някъде на юг; водите й бяха тинеста мътилка, която уж отнасяше мръсотията от града, но така и не го правеше по-чист. Отблъскващата й воня се носеше дори тук.

Коу издрапа до мръсното стъкло на една капандура. Сложи ръце отгоре му и надникна в меко осветеното помещение. В коридора отдолу прегърбен чистач, потънал в собствения си свят, тикаше количка с кофа и парцал. Не вдигна поглед. Хората не гледаха нагоре.

Момчето отново се затича. Подплаши един охранен гълъб и сви покрай овехтял билборд, без да се съмнява, че враните му ще го последват. Две от птиците бяха почти незабележими: светкавични сенки, черни като катран. Третата беше бяла и сияеше като призрак в мрака със светлите си пера.

Умирам от глад, промърмори с креслив глас Кряк, най-малкият от враните.

Ти винаги умираш от глад, каза Мрън и продължи да маха с плавна увереност. Младите са толкова лакоми.

Коу се подсмихна. За всеки друг гласовете на враните звучаха чисто и просто като обикновени птичи крясъци. Той обаче чуваше повече. Много повече.

Още раста!, отвърна Кряк и плесна криле обидено.

Не и мозъкът ти, изкиска се Мрън.

Милки, сляпата бяла врана, се носеше над тях. Както обикновено, той не каза нищо.

Коу забави ход, за да си поеме дъх, и изпълни дробовете си с хладен въздух. Заслуша се в нощните звуци: гумите на кола по гладкия асфалт, думкането на музика някъде далеч. А още по-далеч: сирена и виковете на мъж, чиито думи бяха неразличими. Коу не даваше и пет пари дали е повишил тон от гняв, или от радост. Там долу беше територията на обикновените жители на Блекстоун. Тук горе, сред покривите… тук беше за него и за враните му.

Духна го топлата струя на някакъв вентилационен отвор. След малко той застина и разтвори широко ноздри.

Храна. Нещо солено.

Изтича до ръба на покрива и надникна долу. Задънена уличка с контейнери за боклук, със самотна врата. Задният вход на денонощна закусвалня. Коу знаеше, че често изхвърлят и съвсем читава храна… е, може да бяха остатъци, но той не беше придирчив. Обходи с очи тъмните ъгълчета. Не забеляза нищо притеснително, но на земята винаги беше опасно. Тяхното място, не неговото.

Мрън кацна до него и изви шия. Дебелият му клюн хвърляше златисти отблясъци на светлината на една улична лампа.

Дали е безопасно?, попита той.

Внезапно нещо долу се раздвижи. Плъх. Ровеше в торбите с боклук под тях. Гризачът вдигна глава и го измери с очи невъзмутимо.

— Струва ми се, че да — каза Коу. — Стойте нащрек.

Знаеше, че е излишно да ги предупреждава. Бяха заедно от осем години и можеше да им вярва повече, отколкото на самия себе си.

Той преметна крак през ръба на покрива и се приземи меко на площадката на аварийното стълбище. Кряк се спусна надолу и кацна на ръба на един от контейнерите, а Мрън прехвръкна до ръба на покрива над главната улица. Милки кацна на парапета на аварийната стълба и ноктите му изтракаха по метала. Верните му стражи.

Коу запълзя надолу по стъпалата. Приклекна за момент, приковал очи в задната врата на закусвалнята. От миризмата на храна стомахът му закъркори зловещо. Пица, каза си. И хамбургери.

Бръкна в най-близкия контейнер и извади жълта стиропорена кутия, още топла. Отвори я. Пържени картофи! Натъпка една шепа в устата си. Бяха мазни, солени, малко прегорели по краищата. Чудесни! Киселият оцет запари на гърлото му, но не му пукаше^[1]. Не беше ял от два дни. Изгълта ги, без да дъвче, и за малко да се задави. После наблъска още в устата си. Един картоф падна между пръстите му и Кряк реагира на мига: връхлетя върху храната с клюн.

Мрън изкряска дрезгаво.

Коу потръпна, сви се зад контейнера и зашари с очи в мрака. В края на уличката изплуваха четири силуета и сърцето му се сви.

— Ей! — рече най-високият. — Ръцете долу от храната ни!

Коу отстъпи назад, стиснал кутията пред гърдите си. Кряк плесна с криле и излетя.

Силуетите се приближиха и ивица светлина от улицата огря лицата им. Бяха момчета, вероятно няколко години по-големи от него. Бездомни, ако се съдеше по опърпаните им дрехи.

— Има достатъчно — рече Коу и кимна към контейнера.

Проговори с неохота. Случваше му се толкова рядко.

— Достатъчно за всички — повтори той.

— Не е така — обади се друго момче, с две обеци на горната устна. Вървеше пред останалите с тежко поклащане на раменете. — Достатъчно е за нас. А ти го крадеш.

Да се намесим ли?, попита Кряк.

Коу поклати глава. Не си струваше да пострадат заради няколко картофа.

— Какво клатиш глава, мърляв крадец такъв! — каза високият. — Че и лъжеш!

— Гадост! Смърди! — добави третото, по-дребно момче подигравателно.

Коу усети, че лицето му почервенява, и отстъпи назад.

— Накъде си се разбързал? — попита онзи с обиците на устната. — Няма ли да поостанеш малко?

Той пристъпи напред и го блъсна грубо в гърдите.

Коу не очакваше удара и залитна и падна по гръб. Кутията изхвърча от ръцете му и по земята се пръснаха картофи. Момчетата го наобиколиха.

— Сега пък взе да ги хвърля по земята!

— Хайде, събери си ги!

Коу се изправи на крака. Нямаше измъкване.

— Ваши са.

— Късно е за това — рече тарторът, прокара език по обеците на устната си и бръкна в джоба си. — Трябва да си платиш. Имаш ли пари?

Коу обърна джобове с разтуптяно сърце.

— Не.

В джоба на момчето проблесна острие.

— В такъв случай ще се наложи да се задоволим с крадливите ти пръсти.

Онзи се стрелна напред, но Коу се хвана за ръба на контейнера и скочи отгоре му.

— Бързак, а? — рече онзи. — Дръжте го!

Другите трима обградиха контейнера. Един замахна към глезена на Коу. Друг започна да тресе контейнера. Коу се опита да запази равновесие. Момчетата избухнаха в смях в един глас.

Коу забеляза една водосточна тръба на три метра вляво и скочи към нея. В мига, щом пръстите му сграбчиха метала обаче, тръбата се отскубна от тухлената стена в облак прах. Тялото му се тръшна странично на асфалта и ударът изкара въздуха от дробовете му. Четири ухилени мутри се навряха в лицето му.

— Дръжте го здраво! — нареди тарторът. — Дай ръката му!

— Моля ви… недейте…

Коу се опита да се освободи, но момчетата седнаха на краката му и опънаха ръцете му. Момчето с ножа се надвеси над него, както лежеше с разперени крайници.

— Коя да бъде, момчета? — той взе да сочи ту едната, ту другата ръка на Коу с ножа. — Лявата или дясната?

Коу не виждаше враните си. Сърцето му затуптя изплашено.

Момчето приклекна и натисна гърдите на Коу с коляно.

— Онче-бонче счупено пиронче…

Острието се местеше наляво-надясно.

Внимавай, Коу, извика Мрън.

Пронизителният крясък на враната накара момчетата да вдигнат очи. В следващия миг отгоре се появи нечия ръка. Тя стисна онзи с ножа отзад за яката и го дръпна рязко назад. Момчето изквича.

Разнесе се звук като от плесница и ножът издрънча на земята.

Откъде се взе?, учуди се Кряк.

Коу се надигна. Един висок, слаб мъж стискаше за врата момчето с обеците на устната. Изпод мърлявата му плетена шапка се подаваше черна къдрава коса. Беше облечен в няколко слоя лекьосани дрехи, над които беше пристегнал с колан от разръфан син канап стар кафяв шлифер. По страните му стърчеше проскубана рошава брада. Изглеждаше на около двайсет и пет, вероятно бездомник.

— Оставете го на мира — проговори мъжът с дрезгав глас.

В полумрака устата му напомняше черна дупка.

— Защо се бъркаш? — обади се момчето, което държеше Коу за лявата ръка.

Мъжът блъсна момчето с пробитата устна силно в контейнера.

— Този не е добре! — рече момчето, хванало Коу за краката. — Да се омитаме!

Тарторът им вдигна ножа от земята и го размаха към бездомника.

— Имаш късмет, че си толкова мръсен — изръмжа той. — Не искам да си цапам ножа. Хайде, момчета.

— Разкарайте се! — изрева мъжът.

Четиримата нападатели се врътнаха и напуснаха алеята на бегом. Коу се изправи на крака задъхано. Потърси с очи враните. Бяха се наредили една до друга на парапета на аварийната стълба и го следяха мълчаливо.

След като бандата сви зад ъгъла, от сенките в уличката изплува втори, по-дребен силует и застана до мъжа. Момче на около седем-осем години, каза си Коу. Имаше бледо, тясно лице и мръсна, чорлава руса коса.

— Точно така! И да не сте припарили тук повече! — извика то и размаха юмрук.

Коу се спусна към картофите по земята и започна да ги събира обратно в кутията. Не си струваше да пропилее вкусната вечеря. През цялото време усещаше зад гърба си погледите на своя спасител и на момчето.

Когато приключи, пъхна кутията в дълбокия джоб на палтото и се насочи към аварийната стълба.

— Чакай — рече бездомникът. — Кой си ти?

Коу се обърна към него, заби очи в земята и поклати глава.

— Никой.

Мъжът изсумтя.

— Сериозно? И къде са вашите. Никой?

Коу отново поклати глава. Не знаеше какво да каже.

— Трябва да си по-внимателен — рече мъжът.

— Мога да се грижа за себе си.

— Не останахме с такова впечатление — обади се момчето и вирна брадичка.

Враните потракаха с нокти по парапета. Мъжът вдигна глава и присви очи срещу тях. Устните му се извиха в бледо подобие на усмивка.

— Приятели ли сте? — попита.

Време е да тръгваме, каза Мрън.

Коу заизкачва металните стъпала, без да поглежда назад. Слагаше ловко ръка пред ръка, а краката му се движеха бързо и почти безшумно по стълбата. Стигна покрива и хвърли един прощален поглед надолу. Мъжът го наблюдаваше, а малкото момче ровеше в контейнера.

— Задава се нещо лошо — викна мъжът. — Наистина лошо. Ако закъсаш, говори с гълъбите.

Да говори с гълъбите? Коу говореше само с враните.

Гълъби!, каза Кряк, сякаш беше прочел мислите му. Камъните имат повече мозък от тях!

Сигурно не е добре, вметна Мрън. Както е с повечето хора.

Коу се набра на покрива и побягна. Докато тичаше обаче, думите, с които го беше изпратил мъжът, не му даваха мира. Изобщо не му се беше сторил побъркан. Имаше строго изражение, а очите му бяха ясни. Не беше като старите пияници, които залитаха по улиците или клечаха по входовете, за да просят пари.

А на всичкото отгоре му беше помогнал. Беше се изложил на риск без причина.

Враните на Коу се виеха над него, заобикаляха сградите и описваха кръгове в небето на път към безопасното си гнездо. Към дома.

Пулсът му се поуспокои и нощта го пое в тъмната си прегръдка.