Мамен Санчес
Каймакът на обществото (1)

Баща ми бе възприел една теория, която беше чул отнякъде и която според него пасваше идеално на убежденията му: „В този делови свят — обясняваше той с леко разширени ноздри, знак, че говори по-скоро шеговито — има два вида предприемачи. На първо място, онези, които вярват, че по някаква свръхестествена космическа случайност децата им са дошли на този свят, надарени с удивителни заложби: изключителна интелигентност, вродена прозорливост и талант или необикновени способности да осъществят успешно всеки проект, с който се захванат. — Тук той правеше драматична пауза, след което добавяше тържествено: — На второ място, това са предприемачите, които нямат деца“.

Следвайки тази философия дословно и изпълнен с убеждението, че сестра ми, брат ми и аз сме три феномена на природата, той си постави за цел да ни държи в течение на семейните дела и още от много малки ни въведе във вълнуващия свят на издателската дейност, като споделяше с нас ежедневните си грижи и изслушваше търпеливо предложенията ни.

Затова, когато навърших двайсет и две години, той изпълни най-горещото ми желание и ме изпрати в Париж като моден кореспондент на списанието ни. Издокарана с официален син костюм „Армани“ и с бележник в ръка, аз бях изпълнена с решимост да интервюирам най-великите модни дизайнери — Версаче, Валентино и Лакроа.

Придружаваше ме една пленителна херцогиня — интересна, стройна и елегантна жена, която в младостта си бе работила като модел на висша мода и бе завързала близко приятелство с всички световни модни къщи и най-вече с техните непристъпни творчески гении. Тя ми отвори вратите на най-изисканите кръгове и ми осигури място на първия ред, за да мога да съзерцавам невероятния спектакъл на модата в цялото й великолепие. Присъствах, запленена, на зашеметяващите ревюта, имах шанса да разговарям с някои от най-красивите жени на планетата и да се запозная със създателите на тези толкова възхитителни колекции.

В следобеда на последния ден седнахме да изпием по питие в бар „Хемингуей“ в хотел „Риц“ заедно с две много близки приятелки на херцогинята. Бяха приблизително на нейната възраст; много добре прикрити петдесет години, приблизително с нейното социално положение и приблизително със същото невероятно умение за лек и забавен разговор.

По-високата, омъжена за потомствен аристократ, беше англичанка, от онези, истинските, които могат да се катерят по генеалогичното си дърво до върха на британския небосвод и да изнамерят измежду прадедите си някой от онези крале, способни да затварят кралици в кули и да отсичат глави на огорчени любовници.

По-дребната, изключително симпатична и усмихната жена, имаше средиземноморски черти и по-конкретно — италиански. Беше словоохотлива, енергична и сърдечна. Представиха ми я официално като почитаемата херцогиня Ноланд, но тя настоя да я наричам Кара.

Приятелството ни започна спонтанно веднага щом херцогинята (моята) й обясни, че семейството ми притежава едно от най-известните списания в Испания. Италианката, която — както ни каза — имаше много приятели в Севиля, тутакси разпозна името на списанието и разпалено заяви, че харесва много изданието, чудесните неща, които публикува, кралиците и принцесите, които красят страниците му, разкошните приеми, толкова романтичните сватби… А после с въздишка изказа съжаление, че няма италианска версия, за да може да го чете на родния си език.

Отбелязах си мислено тази идея, за да я предложа на следващата работна среща, и я помолих да ми даде цялото си име и адреса си в Англия, за да й пращам редовно екземпляр от моето списание, макар и на испански.

— Херцогиня Ноланд, Ноланд Тауърс, Оксфордшър — издиктува ми тя толкова бързо, че едва успях да запиша данните, после се извини, че очаква важно обаждане в апартамента си, и се изкачи с елегантна походка по бялата мраморна стълба, застлана с килим в червено и златно.

Веднага щом се изгуби от поглед, другите две дами се наведоха поверително към мен.

— Кара е прекрасна жена — бяха единодушни и двете — но мъжът й е пълна развалина. — В това също бяха единодушни. — И много ексцентричен. Говори се, че е пропилял цялото семейно богатство. И че са напълно разорени. — Последното моята херцогиня го каза на испански.

Херцог Ноланд явно беше голям особняк. Наследил титлата и парите от баща си, The late duke of Noland^[1], както го наричаше англичанката със старинното фамилно име, в средата на петдесетте и оттогава се отдал тялом и духом на двете си големи страсти — презокеанските пътешествия и екзотичните жени. Изкачил Килиманджаро и Еверест, стигнал до Северния полюс и обиколил Хималаите, изживял страстен роман с дъщерята на един воин масай, която обичал много, но не могъл да се ожени за нея, защото вече бил женен за дама от норвежкото висше общество.

Когато навършил петдесет, му открили сърдечно заболяване, което сложило край на пътешествията, но не и на бурния му любовен живот. На петдесет и пет се оженил за втори път за графиня от старинен род, собственичка на замък в Шотландия и с превъзходно образование, което се погрижила да предаде на единствения им син, Нелсън — привлекателен младеж, също особняк като баща си, който наскоро бил избран за президент на Оксфордското дружество за дебати и дори самият Роналд Рейгън присъствал на една от прочутите им сбирки.

— Кара е третата му жена — обясниха ми те. — Хвърли му око преди две години, на един прием в Балморал, и се омъжи, убедена, че сключва изгодна сделка. Херцогът вече беше навършил осемдесет, имаше затруднено дишане, астма, кашлица, замъка на покойната си съпруга и двореца на рода Ноланд.

— И огромна черна дупка в банковата си сметка.

Така или иначе, херцозите Ноланд успявали да създават впечатление за привидно благоденствие, съответстващо на социалното им положение. Запазили ложата си в Аскот, прекарвали летата в Италия и никога не пропускали прочутите garden parties^[2], на които понякога ги канела кралица Елизабет.

В онзи момент бях твърде зашеметена от la folie^[3] на парижкия свят на модата, от крайностите и ексцентричностите му, така че не успях да оценя важността на първата ми среща с Кара Ноланд, нито да предположа ролята, която тази жена щеше да играе в последващите събития в живота ми. Малко след като тя напусна бар „Хемингуей“, се появи Валентино Гаравани със свитата си от съдружници, бивши любовници, млади момчета, ослепителни жени и малки кученца и моите събеседнички тутакси изгубиха интерес към темата и насочиха вниманието си към живописната и шумна група.

Не срещнах отново Кара — нито по-късно същия ден, нито на прощалната вечеря, на която ни поканиха в ресторант „Гранд Каскад“ в Боа дьо Булон, нито на следващия ден, по време на закуската с pain au chocolat^[4], с която двете с херцогинята завършихме командировката си в Париж.

За да компенсирам тези три вълшебни дни, цялата следваща седмица прекарах пред пишещата машина, описвайки най-подробно чудесата, които бях преживяла по време на парижката ми авантюра. По едно време зърнах сред записките си в бележника адреса на херцогиня Ноланд и тогава си спомних за обещанието, което й бях дала в „Риц“. Обадих се в отдел „Абонаменти“, помолих да й направят безплатен абонамент, попитаха ме за колко време, отговорих за една или две години и ме увериха, че от следващата седмица херцогинята ще получава екземпляр от списанието ни в дома си — в двореца, поправих ги аз — всяка събота.

Двайсет дни по-късно, в едно слънчево юнско утро, аз с изненада намерих върху бюрото в кабинета си пратка с клеймото с короната и жълтите букви върху червен фон на Британската кралска поща. Беше истинско чудо, че бе стигнало дотук, като се има предвид, че единствените данни, фигуриращи на мястото на получателя, бяха малкото ми име, името на списанието и името на града. Отдадох чудото на ефикасността на английската поща, въпреки че сега, като си помисля, то се дължеше по-скоро на съобразителността на мадридските пощальони, които явно бяха изнамерили адреса на редакцията от телефонния указател.

Отворих кутията. Усмихнах се. Кара Ноланд ми пращаше буркан с мармалад от горчив портокал.

Фин плат на цветя, завързан с лента от зебло, покриваше капака, а отстрани висеше малък етикет с името на дома й: Ноланд Тауърс, и думите organic preserves^[5].

Баба ми по майчина линия беше истинска майсторка в приготвянето на мармалад от горчив портокал. В кухнята на дома й на улица „Веласкес“, където все още си стоеше печката на дърва от началото на века, вареше килограми превъзходен конфитюр, който после щедро раздаваше на многобройната си челяд и на внуците. Портокалите й изпращаше една нейна приятелка, която имаше градина в Араал. Ако случайно приятелката й се разболееше или същата година плодът се развалеше, баба ми отказваше категорично да прави мармалад от други портокали. Казваше, че не е същото, че без портокалите на приятелката й рецептата не се получавала, и в такива случаи предпочиташе да прави сладко от дюли.

Реших, че най-добрият начин да определя качеството на мармалада от Ноланд Тауърс е да го подложа на мъдрата оценка на баба ми и още същия следобед отидох при нея с буркана. Двете седнахме тържествено на масата в трапезарията. Първо сервирахме чая, изчакахме хлябът да се препече и веднага разтопихме по пълна лъжица масло върху всяка филия. Накрая отворихме стъкления буркан, вдишахме сладко-горчивия аромат на съдържанието му и нетърпеливо намазахме филиите с уханния конфитюр.

— Майстори са — заключи баба ми. — Англичаните — поясни тя. А после, припомняйки си времената, в които бе обикаляла света с дядо ми, добави с въздишка: — Би трябвало да опиташ afternoon tea^[6] в хотел „Конот“ в Мейфеър. Листата се състои от трийсет класически и ароматни вида чай. Конфитюрите, компотите и мармаладите са домашно приготвени. Сервират ги върху хрупкави, току-що направени кифли с дебел пласт сметана отгоре или отдолу. Експертите още не са постигнали единодушие по този въпрос. Винаги, когато отивахме в Лондон, се отбивахме да пием чай там. Дядо ти беше много изтънчен и не пропускаше случая да закусим и в „Дорчестър“. Казваше, че френският омлет в този хотел е най-вкусният, включително омлетът суфле от Мон Сен Мишел, който той намираше леко тежък. — Тук баба млъкна, за да си поеме дъх, да смени обстановката, спомените. — Когато отидеш в Нормандия, непременно посети това изключително място. Има абатство, което се появява внезапно сред мъглата. Приливът настъпва с бързината на галопиращ кон и тогава хълмът се превръща в остров, увенчан с острите кули на манастира. Там омлетът се приготвя от белтъци и жълтъци, разбити на ръка в големи медни съдове. Сервират го в пръстени купи. Почти може да се пие.

Всички тези скъпи спомени бяха предизвикани от вкуса на мармалада на Кара Ноланд. Реших, че това е достатъчно доказателство за превъзходното му качество, и така и написах на херцогинята в писмото, което й пратих в отговор на нейното.

Защото заедно с мармалада пристигна и писмо.

„Горката Даяна“, пишеше Кара с елегантен почерк като на ученичка в колеж на монахини. Имаше предвид, разбира се, уелската принцеса, която наскоро се бе разплакала публично, както се виждаше на корицата на списанието ни под заглавието: „Даяна накрая не издържа“. Това заглавие бе хрумнало на баща ми веднага щом видя снимката на обожаваната от него Лейди Ди, потънала в сълзи по време на откриването на дом за възрастни хора, болни от рак, в Лондон.

Причината за тези сълзи беше не толкова състраданието към болните — което сигурно също бе повлияло върху деликатното душевно състояние на Даяна — колкото собственото й нещастие. Дотогава, както казваше баща ми, бе успявала да стиска зъби. Бракът й с принц Чарлс отдавна не вървеше. До нас вече не стигаха онези снимки от първите години, когато младоженците се целуваха скришом зад конете за поло. Сега виждахме жестове на досада, студенина и дори на сдържан гняв, като онзи път, когато малкият Уилям си разби главата по време на игра на ръгби и лицето му приличаше на стихотворение от Бодлер. В деня обаче на откриването на старческия дом — макар че, като се знаеше колко зле се чувства жената, можеха да й предложат откриването на детска градина или кръщаването на кораб — горката си изтърва нервите, изневери на дълга си да запазва самообладание на публични места и се срина. Плака толкова жално, толкова искрено, че баща ми само като видя снимката, възкликна: „Даяна накрая не издържа“, и постави това заглавие на корицата с големи черни букви.

„Тъжно е да констатираш, че всички я обожават, с изключение на собствения й съпруг — пишеше херцогиня Ноланд. — В тази снимка има толкова нежност и горчивина, че нямах друг избор, освен да ти пратя бурканче с нашия мармалад от горчив портокал. В Ноланд Тауърс — не в двореца, а във вилата — открихме малък магазин с биопродукти от земите и горите в имението. Щях да ти изпратя бурканче мед, но както виждаш, при толкова тъга на корицата на списанието ти промених мнението си. Надявам се да му се насладиш така, както аз се наслаждавам на всяка страница, която прочитам и която ме отвежда на прекрасни места, които познавам много добре. Между другото, статията за вилата на Джани Версаче на езеро Комо е прекрасна. С Тристан прекарахме там незабравим уикенд миналото лято. Ориенталската ваза, която се вижда на снимката вдясно, на седма страница, е подарък от нас. Много се зарадвах да установя, че наистина му е харесала и я държи на бюрото, на което я постави тогава.“

Така завършваше писмото. Разбрах, че по този начин ми благодари за удържаното обещание, и аз на свой ред й писах, за да й благодаря за мармалада. „Баба ми по майчина линия, която е ненадмината майсторка в приготовлението на мармалади от горчив портокал, смята, че мармаладът от Ноланд Тауърс е най-добрият, който е вкусвала през живота си — уведомих я аз. — Надявам се да имам възможността скоро да опитам мармалада от диви ягоди, когато публикуваме на корицата някоя повесела новина.“

Така започна епистоларната ми връзка с херцогиня Ноланд. Почти ежеседмично изпитвах удоволствието да чета писмата й, в които тя коментираше — с английски почерк и италиански хумор — новините, които публикувахме, а аз й отговарях с разкази за моето семейство.

Може да се каже, че с Кара Ноланд се сприятелихме чрез писма.

Нейните пристигаха, обгърнати в облак от люляково ухание, с неповторимия й почерк и с виолетовото мастило, което се превърна в неин отличителен белег. Събирах грижливо красивите картички, които ми изпращаше, със старинни литографии на растения и цветя и с имената им на латински. Каза ми, че ги купува от едно живописно магазинче на Търл стрийт в Оксфорд, до което се стигало по тясна уличка между стари colleges (колежи). Въпросното място се наричало, както пишело на стъклената витрина: „Скриптум — фини канцеларски принадлежности“. Дървената врата, боядисана в синьо, водела към един вълшебен свят, в къща с викториански кукли, с миниатюрни мебели и сервизи за чай от фин порцелан. Все едно да се окажеш в приказка на Беатрикс Потър, в която две палави мишлета лудуват в детска стая. Стените на „Скриптум“ били покрити със старинни книги с кожена подвързия. Там човек можел да си купи първите издания и колекционерски екземпляри на приемливи цени, всякакъв вид картички, цветен туш, прибори за писане, писалки, попивателни и дори восък за запечатване на писма със съответните печати. Тясна дървена стълба водела към втория етаж, от чийто таван висяла цяла колекция от аеростатични балони в умален мащаб, а в ъглите се спотайвали венециански маски, компаси и астролаби. Собственикът бил зловеща личност с козя брадичка и монокъл, но в изключителни случаи бил способен да подари разпределител за книги на някой новодошъл, ако сметнел, че е на висотата на отбраната му клиентела.

„Знам чудесно за кого говориш — уверих я аз. — «Скриптум» е един от любимите ми магазини в Оксфорд и познавам много добре собственика. Мъчно ми е, че той така и не ми подари един от разпределителите, за които споменаваш. През лятото бях в Ексетър Колидж, често прекарвах часове наред пред рафтовете в магазина и пръснах доста пари там. Дори си купих калейдоскоп. Не знам за какво. Предполагам, че беше някакъв импулс. Дядо ми харесваше такива неща. Може би съм наследила чувствителността му.“

Дядо ми по бащина линия имаше душа на поет. Като студент в Ронда пишел стихове в полетата на учебниците си по право, за ужас на родителите си, които му предвещавали окаяната съдба на бохем. Само че грешали. Освен артистичната жилка, той притежаваше изключителен предприемчив дух и бе преуспял в бизнеса и в любовта. Спечелил баба ми, която била красива като филмова звезда, и му хрумнала идеята да основат заедно списание, което кръстил с дългото име „Илюстрован седмичник за забавни неща“ и което за няколко години добило международна известност.

Колекционираше статуетки от слонова кост, сребърни и емайлирани кутийки, ориенталски вази, бенедиктински ръкописи и молитвеници, които бяха разпръснати из цялата къща и на най-неочаквани места. Сякаш цялото пространство около дядо ми представляваше личен, непредаваем естетичен свят.

Често ми разказваше историята, която криеше всяка една вещ: търсачът на перли, продавачката на риба, кънкьорите, старата магьосница… И аз слушах с развихрено въображение тези фантастични разкази, които му хрумваха, докато той, понесъл ме на ръце, ме развеждаше из приказната си къща.

В следващото си писмо Кара Ноланд ми изпрати разделител за книги от „Скриптум“. Беше изключително мила и внимателна. Радваше се, че две години след трагичната смърт на съпруга си принцеса Каролина Монакска отново бе танцувала на приема на Червения кръст в княжеството. Беше много красива, облечена в черно, с прибрана на тила коса и с една от онези пресилени усмивки, които издаваха желанието й да избяга в Прованс и да не иска да види и да чуе никого в продължение на месеци.

— Разбира се, херцогиня Ноланд сигурно се идентифицира с Каролина, нали сега тя също е вдовица — изкоментира майка ми, след като й прочетох писмото на глас.

Майка ми научаваше всичко, което се случваше във Великобритания, в реално време. Спеше долепена до един малък радиоприемник, на който бе инсталирала ултразвукова антена, с която хващаше Би Би Си. Понякога коментираше вечерните новини по време на закуската, стига да успееше да се вмъкне — нали винаги беше толкова дискретна и предпазлива — в шумния сутрешен разговор, в който участвахме останалите членове на семейството.

— Как така вдовица? — попитах я намръщено аз.

— А, значи не знаеш! — изненада се тя, сякаш аз също бях фенка на предаването Womanʼs hour^[7] и бях в течение на случващото се надлъж и нашир из Обединеното кралство. — Херцог Ноланд е починал тази нощ от инфаркт.

— Разбира се, че не знаех! — отвърнах аз. — Не мога да повярвам, че чак сега ми го казваш.

— Но вие не ме оставяте да говоря — оправда се тя. В интерес на истината същата сутрин бяхме особено шумни.

Бях изненадана от самата себе си. Новината за смъртта на херцог Ноланд бе породила в мен необичайна тъга. Аз, която в този момент от живота си бях доста нечувствителна — по-точно егоистка — както се полагаше на създание, току-що превъзмогнало пубертета и още страдащо от проблеми с акнето, внезапно осъзнах, че съм дълбоко натъжена.

— Poverina^[8] — въздъхнах. И една голяма сълза издаде слабостта ми.

— Плачеш ли? — Майка ми не можеше да повярва на страничния ефект, който бе оказало радио Би Би Си върху душевното състояние на дъщеря й.

— Съвсем не! — излъгах аз. Изпитвах неудобство, че не бях проляла нито една сълза на погребението на леля й Долорес, а сега плачех за един непознат.

Всички глави се обърнаха към мен. Публичната проява на чувства беше по-скоро присъща на семейството на баща ми. Баба ми почти непрекъснато плачеше. Дядо ми се бе преселил във вечността преди осем години, а сълзите й за него още не бяха пресъхнали. Една нейна братовчедка дори веднъж й каза да пие вода, че иначе щяла да се обезводни и да остане без сълзи. На нея й се случило веднъж и било много неприятно очите ти да са сухи по време на жега. „Парят като въглени“ — обясни тя.

— Искам да отида на погребението — изтърсих внезапно аз.

— Но ти изобщо не познаваше този мъж — намеси се сестра ми.

— Да. Но все едно че го познавах — отвърнах аз. — Познавам Кара.

— Видяла си я веднъж през живота си — уточни тя.

Понечих да стана от масата. Бях твърдо решена да се облека в черно и да тръгна тутакси за летището, когато баща ми, който чудесно си спомняше времената на неконтролируемото акне, попита къде смятам, че отивам сама, да не съм полудяла.

Това бе едно от малкото разногласия, които имах с него. Смятах, че на моите вече немалко години и с моето превъзходно университетско образование съм отлично подготвена, за да предприема каквото и да е пътешествие сама. Бях прекарала последните лета на курсове по литература в Лондон, Оксфорд и Париж. Смятах, че опасностите са измислица, с която родителите плашат малките си деца, за да не се отклонят от пътя на връщане от училище.

Баща ми обаче беше способен да вижда най-невъобразимите опасности във всяка ситуация и според мен от него щеше да излезе най-добрият експерт в света по контрол и предвиждане на рискове. Този необоснован родителски страх беше напълно несъвместим с желанието ми да обиколя земното кълбо и да постигна голямата цел в живота си — удивителните новини, които щях да издирвам в четирите посоки на света, и мансардата, в която щях да живея с кучето си и която щях да украся с предмети от посетените от мен екзотични страни.

— Мога да отида и да се върна за един ден — възразих аз. — Наистина, татко, не разбирам защо се тревожиш.

Тревожеха го системата за поддръжка на двигателите на самолета, вероятността някое ято прелетни гъски да се сблъска с машината, международен терорист да се качи на борда с искането да размени пътниците за някой бандит в затвора, пънк движението и съпътстващото го насилие, състоянието на второстепенните английски пътища, фактът, че на Острова се шофира отляво, както и много други неща.

— Аз ще отида с нея, така няма да е сама — предложи сестра ми, голяма любителка на рисковете, която миналата зима придружих на студентския шампионат по ски, в който се записа, и се спусна по цялата писта на рало.

— Чудесно. Значи ще се тревожа двойно — предаде се баща ми.

И така, въпреки бащината съпротива, със сестра ми заминахме за Англия и това пътуване щеше завинаги да промени начина ни, по който възприемахме света — поне моя.