Кийра Кас
И заживели щастливо (12)

Единадесета глава

— Имам една тайна за теб.

Събудих се от шепота на Кларксън в ухото ми. Дори не се стреснах, сякаш тялото ми го беше усетило предварително. Гласът му ме разбуди нежно, никога досега не се бях събуждала с такова блаженство.

— Така ли? — Разтрих очи и видях дяволитата му усмивка.

Той кимна.

— Да ти я кажа ли? — Изкисках се в отговор и той отново приведе глава към ухото ми. — Ти ще си следващата кралица на Илеа.

Отдръпнах се, за да го погледна в очите, търсейки познатата шеговита искра в погледа му. Но всъщност никога не го бях виждала по-спокоен.

— Искаш ли да ти кажа откъде знам? — Личеше си колко е доволен, че е успял да ме изненада така.

— Да, ако обичаш — пророних аз, все още в пълно недоумение.

— Дано ми простиш за малките изпитания, на които те подложих, но от доста време знам какво търся. — Той се пообърна към мен и аз седнах в леглото, за да съм с лице към него. — Косата ти ми харесваше.

Докоснах я инстинктивно.

— Какво имаш предвид?

— Нямаше й нищо, като беше дълга. Помолих няколко момичета да подстрижат техните, но ти беше единствената, която ми даде повече от сантиметър-два.

Взирах се изумено в него. Какво значеше всичко това?

— А когато дойдох да те взема за първата ни среща… помниш ли? — Разбира се, че помнех. — Нарочно закъснях, за да съм сигурен, че си се приготвила за лягане. Ти попита дали да се преоблечеш, а когато казах, че няма нужда, не спори с мен. Тръгна такава, каквато си. Другите ме изгониха в коридора, за да се преоблекат. Вярно, бързи бяха, но все пак…

Замислих се върху двете му наблюдения, но бързо си признах:

— Все още не разбирам.

Той се пресегна да вземе ръката ми.

— Виждала си родителите ми. Карат се за глупости. Вглъбени са до смърт в публичния си имидж. И макар той да е важен за страната, лошото е, че това им поведение пречи и на малкото спокойствие, което можеха да имат, да не говорим за щастието им. Ако те помоля нещо, правиш го за мен. Не си суетна. Достатъчно сигурна си в себе си, за да ме поставиш преди външния си вид, преди всичко. Знам го от начина, по който приемаш всяка моя молба. Но не е само това…

Той си пое дълбока глътка въздух и впери поглед в ръцете ни, сякаш обмисляше дали да продължи.

— Запази тайните ми, а те уверявам, че ако се омъжиш за мен, ще има още много за пазене. Не ме съдиш и не се плашиш лесно. Умееш да ме успокояваш. — Погледът му се изкачи до очите ми. — Имам отчайваща нужда от спокойствие. И мисля, че ти си единственият ми шанс да го получа.

Усмихнах се.

— Сърцевината на бурята ти.

Той въздъхна облекчено.

— Да.

— С радост бих изпълнявала тази роля в живота ти, но има една малка спънка.

Той сбърчи чело.

— Кастата ти?

За това бях забравила напълно.

— Не. Бездетността ми.

— О, това ли? — Въпросът му прозвуча едва ли не шеговито. — Не ме е грижа.

— Но на теб ти трябва наследник.

— Защо? За да продължи рода? Тук говорим за син. Ами ако успеем да направим само едно дете и то е дъщеря? Тя няма как да наследи короната. Не смяташ ли, че има резервни варианти?

— Но аз искам деца — промълвих.

Той сви рамене.

— Никой не е казал, че няма да имаш. На мен лично децата не са ми слабост. Но май за това са бавачките.

— Пък и домът ти е толкова голям, че няма да ги чуваш дори.

Кларксън се засмя.

— Вярно е. Но както и да е, това не е проблем за мен.

Говореше толкова спокойно, толкова безгрижно, че му повярвах и тежестта на всички тези тревоги падна от плещите ми. Очите ми плувнаха в сълзи, които не си позволих да пророня. Щях да ги запазя за по-късно, когато останех насаме.

— Истинският проблем за мен е кастата ти — призна си той. — Е, не за мен, а за баща ми. Ще ми е нужно време да измисля решение на въпроса, тоест Изборът може да продължи още доста време. Но не унивай — каза той, привеждайки се към мен — ти ще си моя съпруга.

Прехапах долната си устна, твърде щастлива, за да повярвам, че това се случваше наистина.

Той пъхна един кичур коса зад ухото ми.

— Ти ще си единственото нещо на този свят, което ще бъде истински мое. И ще те издигна на толкова висок пиедестал, че абсолютно всички ще те боготворят.

Поклатих глава, замаяна от щастие.

— Не знам какво да кажа.

Той ме целуна бързо.

— Упражнявай се да казваш „да“. Искам да си готова, когато моментът настъпи.

Опряхме челата си едно в друго и помълчахме за момент. Не можех да повярвам какво ми се случва. Беше изрекъл всички думи, които някога се бях надявала да чуя от устата му: кралица, съпруга, моя. Мечтите, живели досега в сърцето ми, се сбъдваха.

— А сега трябва да поспиш. Днешното нападение беше едно от най-жестоките дотук. Искам да се възстановиш напълно.

— Разбира се — отвърнах аз.

Той погали с пръст бузата ми, доволен от отговора ми.

— Лека нощ, Амбърли.

— Лека нощ, Кларксън.

Той си тръгна, а аз отново се зарових под завивките, макар и да знаех, че е изключено да заспя, при положение че сърцето ми биеше с двойна скорост, а през ума ми прелитаха всички онези неща, които можеше да ни донесе бъдещето.

Станах бавно и отидох до бюрото. Сещах се само за един начин да излея цялото си щастие.

Скъпа ми Адел,

Можеш ли да пазиш тайна?