Дъглас Кенеди
Мираж (10)

10

— Не докосвайте документите — предупреди ме Пикар, когато посегнах към бележката на Пол.

— Но те принадлежат на мен — възразих.

— Полицията може да не е на това мнение.

— Полицията?

— За последно мъжът ви е чут да крещи в стаята. После е настанала тишина. Ахмед ми докладва всичко това, когато се върнах в хотела преди десет минути. Каза, че не искал да безпокои мосю Пол, тъй като нямало повече крясъци след първоначалната врява. Поръчах му да се качи и да провери. Ахмед установил, че съпругът ви е изчезнал, а стените са покрити с кръв. Естествено, повикахме полицията, тъй като първоначално се разтревожих, че е вашата кръв. Докато не видях писмото, което сте му оставили. Къде бяхте, докато се е разигравало всичко това?

— Разхождах се по брега.

— Ясно.

Тонът на последната забележка ме притесни. Звучеше пресилено неутрално, сякаш той намекваше, че не ми вярва.

— Върнах се тук за кратко към два и половина следобед и после отидох на обичайната си разходка…

Пикар ме прекъсна.

— Няма нужда да го обяснявате на мен. От полицията са тези, които ще задават въпросите.

— Въпроси за какво? Трябва да изляза да потърся мъжа си.

— Ще бъдат тук съвсем скоро. Накарах ги да изчакат завръщането ви.

Полицаите се появиха само след две минути. Едър мъж, потящ се в синята си униформа, и детектив с тесни рамене и евтин костюм, с пожълтяла от пране бяла риза и тясна вратовръзка. Беше около четиридесетгодишен, с тънки мустачки и зализана назад коса. И двамата ме поздравиха и ме огледаха едновременно с професионален интерес. Ахмед също се показа на прага. Детективът и мосю Пикар заприказваха помежду си на бърз арабски, после детективът разпита Ахмед, който на няколко пъти направи жестове към мен. Междувременно униформеният полицай инспектираше леглото, документите и двете бележки, които си бяхме оставили един на друг, безпорядъка в стаята, окървавените камъни. Каза нещо на детектива, който отиде да разгледа кръвта отблизо, топна в нея малка кърпичка и внимателно се втренчи в нея. Зададе въпрос на Ахмед, който отговори с поток от думи на арабски, като отново сочеше мен. После детективът ми се представи на френски като инспектор Муфад.

— Кога за последно видяхте мъжа си? — попита ме.

— Към дванайсет и четвърт. Бяхме се успали. Събуди ни Сорая, учителката ми по френски…

— Как е пълното й име и адрес?

Пикар незабавно предостави тези данни и полицаят надлежно ги записа. Муфад продължи:

— И тъй, спали сте до късно, пристигнала е учителката ви. А после?

— Проведох урока си. Сорая видя мъжа ми да напуска апартамента ни. Отиде да обядва и да работи в заведението на Фуад.

— Мъжът ви е работил в кафене? — учуди се инспекторът, който явно намираше това за малко странно.

— Той е художник… и университетски преподавател в Щатите. Работеше върху серия от графики за живота на сука.

— Къде са тези рисунки?

Посочих към разкъсаните листове навред и в очите ми бликнаха сълзи, докато ги гледах унищожени. Неговите изящни, невероятни рисунки. Най-доброто, което бе правил, новата повратна точка в творческата му кариера. А сега… бяха непоправимо накъсани.

— Кой е скъсал рисунките? — попита Муфад.

— Предполагам, че Пол.

— У вас ли е паспортът на съпруга ви?

— Не, разбира се.

— Как мислите, защо е накъсал работите си?

— Ще трябва да питате него.

— Само че той не е тук, нали така, госпожо? Мосю Пикар твърди, че една от чистачките чула силни шумове откъм стаята някъде към четири часа следобед. Мосю Ахмед се качил горе да провери, но заварил стаята празна, обърната наопаки, с прясна кръв навсякъде.

Той размаха кърпичката си с още мокрото петно, попило в памучните нишки.

— Имало ли е някой тук с него? — попитах.

— Този някой вие ли бяхте, мадам? — контрира Муфад.

— Аз се разхождах по брега, както правя почти всеки следобед.

— Някой видя ли ви, докато се разхождахте?

— Не, бях сама както винаги.

— Значи, не е имало никой с вас?

— Току-що ви отговорих, че бях сама.

— Как мога да получа доказателство за това?

— Имате доказателство за инцидент в стаята ни, когато мъжът ми е бил тук, а аз бях на морския бряг. Погледнете в какво състояние е помещението. Мъжът ми е бил обран и очевидно наранен.

— Но къде е мъжът ви сега, ако е толкова пострадал? След като е било обир, как така не са взели нито един от лаптопите ви? — попита той и посочи двата лаптопа един до друг на бюрото. — А до леглото си стои много скъпа камера „Канон“.

Униформеният полицай взе чаша от бюрото, погледна в нея и каза нещо на Муфад. Когато я подаде на инспектора, той извади отвътре малка пачка дирхами.

— Един крадец несъмнено би взел всички тези пари, които така неразумно сте оставили на показ.

Пикар изглеждаше засегнат от тази забележка.

— През всичките двайсет и три години, докато управлявам „Двете камили“ — заяви той, — нито веднъж не сме имали обир.

— За всичко си има пръв път — подхвърлих.

Пикар и Муфад си размениха многозначителни погледи.

— Дори съпругът ви да е изненадал крадци — заговори Муфад, — дори те да са блъскали главата му в стената, биха си отишли с парите и електрониката. Биха прибрали всичко ценно, което се вижда от пръв поглед. Затова обстоятелството, че лаптопите, камерата, парите си стоят… е малко странно като за крадци. Освен това стои въпросът с местонахождението на мъжа ви. Защо крадци ще блъскат главата му в стената, а после ще го отведат със себе си, без да приберат ценна плячка? Просто няма логика в това.

— Но някой все трябва да е видял мъжа ми да напуска хотела.

— Майра, една от младите чистачки, чула силните шумове в стаята — каза Пикар. — Отишла долу на рецепцията и вдигнала тревога. Тогава Ахмед чул още викове, изтичал горе, открил стаята в сегашното й състояние на безпорядък и ме намери. Претърсихме хотела. Няма следа от съпруга ви.

— Възможно ли е да е излязъл, докато Ахмед е бил горе?

— Това е една вероятност — обади се Муфад. — Друга вероятност е двамата с мъжа ви да сте имали пререкание.

— Не сме имали пререкание.

— Имало е размяна на гневни бележки, нали? Аз не чета английски, но когато мосю Пикар ни повика, ми ги преведе.

Инспектор Муфад бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малко тефтерче с черни пластмасови корици. Прелисти го, докато намери нужната си страница.

— Едната бележка, предполагам вашата, гласи: „Ти уби всичко и аз те мразя. Не заслужаваш да живееш“. Вие сте написали това, нали?

Наведох ниско глава и много тихо промълвих:

— Аз написах това.

— В отговор той е написал: „Права си. Трябва да умра“. Ако действително той го е написал.

— А кой друг би могъл да го стори? — попитах, вече с ядосан глас.

— Някой, който може да е искал да му навреди.

— Нека се изясним, инспекторе. Нима наистина си мислите, че съм имала пререкание със съпруга си, при което аз, жена наполовина на неговите физически размери, съм блъскала главата му в стената, нарамила съм го и съм го изнесла, след като е изпаднал в безсъзнание, докато никой не е гледал, но преди да го сторя, съм оставила бележка с неговия почерк, сочеща, че той е намислил да се самоубие?

Инспекторът се замисли върху това за момент, после каза:

— Откъде да знаем дали не сте скрили тялото някъде в хотела?

— Но аз не бях тук.

— Никой не ви е видял да излизате за предполагаемата ви разходка на брега.

— Не съм причинила нищо на съпруга ми — отсякох и гневът ми пламна отново. — След като тръгна за кафенето на Фуад, не го видях повече.

— И все пак сте оставили тези документи, които да намери, заедно с бележка, в която желаете смъртта му. Мосю Пикар ми преведе медицинските книжа. Те също представляват интересно четиво. Удостоверяват, че мъжът ви е претърпял вазектомия.

Мълчание. Виждах как тримата мъже безмълвно се наслаждават на огромното ми неудобство при откритието, че знаят всичко за тази срамна история. Посочих към стол в знак, че бих искала да седна. Муфад кимна, че е съгласен. Отпуснах се на креслото, като се мъчех да измисля изход от ситуацията, и в крайна сметка реших, че единственият начин е да кажа истината.

— Аз съм счетоводител у дома в Щатите. Фирмата ми обслужва и сметките на съпруга ми. Днес един от сътрудниците ми се свърза с мен с информацията, която сте открили върху леглото. Информация, че моят съпруг — макар да се бе съгласил с мен да правим опити за дете и да беше наясно, че четиридесетият ми рожден ден е само след седмици, тоест времето вече не е на моя страна — е отишъл и е пожелал да бъде… стерилизиран. Както можете да си представите, да науча за това… предателство… беше съкрушително за мен. Мъжът ми беше в кафенето на Фуад, когато пристигнаха документите. Принтирах ги и ги оставих на нашето легло заедно с гневна бележка, за да накарам съвестта да го загризе. После отидох на моята разходка по брега и се върнах, за да заваря всичко това.

Мълчание. Инспекторът и Пикар се спогледаха бързо. После инспекторът се обърна към мен.

— Колкото и да ви съчувствам за онова, което ви е сполетяло, мадам, вие пропуснахте ключов факт в своя разказ — че по-рано днес следобед сте направили резервация за обратен полет до Щатите утре в дванайсет часа по обед от Казабланка.

Цялата се напрегнах.

— Бързо действате, мосю.

— Това ми е работата — отвърна той.

— Но намерението ми да се прибера утре… то се дължеше на решението ми да го оставя на момента. След онова, което открих, всичко е свършено.

— И сте му оставили бележка, че трябва да умре заради стореното.

— Това беше гняв. Чиста ярост. Естествено, че не бих искала мъжът ми да пострада по никакъв начин.

— Макар да има писмено свидетелство, че го искате мъртъв. Може би с основание, тъй като е извършил нещо коварно, преднамерено, подло.

Муфад бе вторачил поглед в мен и вече започвах да усещам ръцете си влажни, а по лицето ми избиха капчици пот. За него аз бях лицето, представляващо интерес в този случай.

— Господине — казах, като се опитах да се успокоя, — защо бих оставила подобна бележка, ако бях планирала да сторя нещо лошо на мъжа си? Защо той самият би ми написал отговор, освен ако не се чувства отвратително, задето е хванат в подобна ужасяваща лъжа?

Инспекторът леко повдигна рамене.

— Може би самата вие сте написали бележката.

Изправих се и отидох до бюрото, където Пол държеше голямата си тетрадка дневник с твърди кожени корици, която аз никога не докосвах, тъй като вярвам, че личните дела на човек са неприкосновени. Униформеният понечи да ме спре, но инспекторът му каза нещо и той се отдръпна. Отворих дневника, страниците на който бяха изпълнени със стройния почерк на Пол. Имаше и страници със скици и драскулки. Във вътрешния джоб на задната корица бяха пъхнати няколко обемисти предмета. Приближих се и поставих отворения дневник до бележката върху леглото. И без да си трениран графолог, ставаше напълно ясно, че е написано от един и същ човек. Муфад, униформеният и Пикар се изредиха да сравняват почерка. Инспекторът присви устни.

— А откъде да знаем, че това не е вашият дневник?

С бърза крачка отидох до бюрото и извадих собствения си дневник, като го метнах на леглото до гневната бележка, която ме беше вкарала в такава голяма беля.

— Ето го моя дневник и както ще установите, почеркът съвпада.

Още едно вдигане на рамене.

— Ще трябва да взема всички тези веществени доказателства със себе си заедно с паспорта ви.

— Да не би да ме обвинявате в престъпление?

— Още не. Но тук има категорични улики, че…

— Че какво? — Гневът ме правеше дръзка. — Както аз виждам нещата, мъжът ми е разбрал, че съм открила лъжата му и че възнамерявам да го напусна, затова е изпаднал в умопомрачение. Накъсал е рисунките си, блъскал е главата си в стената. Трябва да го намерим. Незабавно.

Изрекох всичко това тъй разпалено, че Муфад и Пикар се ококориха. Накрая Муфад отговори:

— И все пак ще взема дневниците, документите, бележките и вашия паспорт като…

— Нищо подобно не можете да направите — отсякох, — освен ако официално не ме обвините в изчезването на мъжа ми… ако той изобщо е изчезнал.

— Госпожо, вие не познавате тукашния закон.

— Знам, че Съединените щати имат посолство в Рабат и консулство в Казабланка. Ако се опитате да отнемете паспорта ми или някое от притежанията ми, а това включва и тези на съпруга ми, ще се обадя там по телефона и после ще трябва да се справяте с последствията.

И за да докажа, че не говоря празни приказки, посегнах да взема дневника си. Униформеният инстинктивно се стрелна и стисна грубо ръката ми. Изтръгнах се от хватката му и му креснах:

— Comment osez-vous? Je connais mes droits!^[1]

Полицаят мигом се дръпна.

— Не е нужно да се драматизира, госпожо — каза Муфад.

— Напротив, нужно е. Мъжът ми е в объркано състояние, може би зле пострадал. И вероятно сега се скита из Есувейра кървящ и дезориентиран. Губим ценно време. Предлагам всички да отидем в кафенето на Фуад да проверим дали не се е върнал там, или дали Фуад не го е завел на лекар.

Мълчание. Виждах, че инспекторът обмисля следващия си ход.

— Добре — заяви той. — Отиваме в кафенето на Фуад. Ала всичко остава тук.

— И дума да не става. Като се върнем, ще открием, че хората ви са овършали стаята.

— Имате думата ми, госпожо.

— Моите уважения, господине, но тя не ми е достатъчна.

Поредното мълчание. Тогава ми хрумна идея.

— Ще ви позволя да снимате всичко, както е сега. Преди да излезем. Но документите и тетрадките остават при мен.

Муфад прехапа долната си устна. Беше настроен не толкова срещу самото предложение, колкото срещу това, че аз диктувам нещата.

— Ще се съглася при две условия. Апартаментът ще бъде запечатан, след като го снимаме. Сигурен съм, че мосю Пикар ще ви намери друга стая за тази нощ. Ще оставя един от хората си да ви пази…

— Това изобщо не е необходимо.

— Напротив, госпожо, необходимо е. Макар засега да не сте обвинена в престъпление, остава си фактът, че в тази стая е извършена потенциално криминална дейност. Може и да сте права. Не е изключено мъжът ви да се е самонаранил, обременен от чувство за вина и осъзнаването, че ви е изгубил, че го напускате. Без съмнение нещо такова трудно се понася. Но откъде да знаем дали няма да се върне, за да ви нарани? Трябва да сме сигурни, че сте в безопасност тази нощ. Няма ли да се съгласите?

Отново усетих, че ми прилошава.

— Убедена съм, че Пол никога не би ми посегнал.

— Но ако е оставил кръв по стените от рани, които сам си е причинил и е разкъсал скъпоценните си творби…

Нямаше какво да кажа и затова запазих мълчание. Инспекторът попита Пикар дали към хотела има достъп от покрива или от някоя задна врата. Пикар го уведоми, че само котка би могла да проникне от покрива в някоя от стаите и че задният вход винаги е затворен с катинар от вътрешната страна.

— Няма начин гост да напусне хотела от друго място освен през главния вход.

— Тогава с ваше разрешение ще поставя един от хората ни пред хотела, за да сме сигурни, че на мадам няма да се случи нещо лошо…

— Ами ако реша да се разходя? — попитах.

— Полицаят ще ви придружи. Впрочем утре ще поискам от съдия заповед да прибера уликите, които ще снимаме, а също и паспорта ви до приключване на разследването по повод изчезването на мъжа ви.

— Тогава и аз още утре ще се свържа с посолството ни.

— Това е ваше право, госпожо.

Той се обърна към Пикар.

— С ваше разрешение ще наредя на няколко от хората ми да претърсят хотела, за да видим дали съпругът на мадам не е още скрит тук някъде.

Пикар кимна в знак на съгласие. Но тогава аз се намесих:

— Мъжът ми спокойно е могъл да излезе, когато никой не е наблюдавал външната врата.

Всички погледи се насочиха към Ахмед. Той се притесни от това, че стана обект на всеобщо внимание.

— Бях на рецепцията целия следобед и въобще не видях мосю Пол да излиза — заяви той.

— Тогава още трябва да е тук — отбеляза инспекторът.

— Но ако мосю Ахмед е трябвало да отговори на телефона или да обърне внимание на гост, или да се отзове на повика на природата, мъжът ми би могъл да се промъкне незабелязан.

Отново всички се обърнаха към Ахмед. Той само вдигна рамене и каза:

— Разбира се, естеството на работата ми е такова, че не съм на рецепцията в сто процента от времето.

— Значи, той лесно може да е излязъл — настоях аз.

— Някой щеше да го види — намеси се Пикар. — През повечето време отпред имаме човек. Карим. Той е неофициалната ни охрана през деня, винаги е отвън. Мете, полива цветята и се грижи никой да не се мотае около входа. Нощем имаме друг човек, както мадам знае, защото той я е отървал първата нощ, когато направила опасната грешка да излезе навън сама.

Отново бях надиграна. Виждах как инспекторът си казва наум: „Около тази жена все някакви неприятности“.

И за да забие ножа още по-дълбоко, Пикар добави:

— Говорих с Карим, след като чухме за врявата в стаята ви. Бил е отпред през целия следобед и въобще не е видял мъжа ви да излиза.

— Но аз не видях Карим, когато излязох за разходката си — възразих.

Пикар ме изгледа с присвити очи.

— Той обаче ви е видял да излизате и ми каза, че сте изглеждали като готова да убивате.

— Не е вярно.

Макар, естествено, да знаех, че бях изфучала навън в напълно безумно душевно състояние. Но тази забележка как Карим ме видял…

— Има ли значение, че според него съм изглеждала ядосана? — посочих. — Фактът, че ме е видял да излизам от хотела преди връщането на мъжа ми…

— Той изобщо не е видял мъжът ви да се връща — отвърна Пикар. — Нито го е видял да излиза. И Ахмед не го е видял. Нали така, Ахмед?

Ахмед кимна неколкократно. Кой иска да хапе ръката, която го храни? Особено когато тази ръка принадлежи на студен и пресметлив човек като Пикар, който държи полицията на своя страна в случай на неприятна необходимост.

— Ще го кажа още веднъж. Мъжът ми излезе от хотела някъде към дванайсет и петнайсет. Аз излязох около два часа следобед. Върнах се половин час по-късно, след това отново излязох и отидох да се разхождам по брега. В мое отсъствие в тази стая се е случило нещо и в резултат по стената има кръв, а съпругът ми…

Усетих у мен да се надига ридание, но го потиснах и успях да изрека:

— Той е някъде там, ранен, отчаяно се нуждае от помощ. Нека, моля ви, да отидем в кафенето на Фуад.

Инспекторът разглежда ноктите си известно време, после каза:

— Ще тръгнем за кафенето, след като сме снимали всичко в стаята и след като претърсим хотела, за да се уверим, че тялото на мъжа ви не е скрито някъде тук. И не, не разрешавам да идете сама в кафенето на Фуад. Може засега да не съм в състояние да ви отнема паспорта, но съм в правото си да прикрепя към вас човек да ви следва из Есувейра. И точно това възнамерявам да направя.