Стивън Кинг
Херман Уок още е жив (4)

4.
„Ти си пръв“ — казва Полин

Внезапно я обзема свян, страхува се да чуе своите слова, изречени от Фил — сигурно ще са гръмки, но неистински като онези бури, при които небето трещи, но дъждовните капки се изпаряват, преди да стигнат земята. Само че е забравила разликата между начина му на говорене пред публиката (бомбастичен и малко мелодраматичен като на адвокат от някой филм, произнасящ заключителната си реч пред съдебните заседатели) и когато е в компанията на един-двама приятели (и не е пил алкохол). Сега гласът му е потих, по-мил и на нея й е приятно да слуша как той чете стиховете й. Всъщност изпитва нещо повече от удоволствие — чувства благодарност, защото прочетени от него, стиховете й се струват много по-хубави.

Сенките обсипват пътя сред околното мъртвило

с целувки от устни с черно червило.

Топящи се преспи из нивите мокри,

напомнят захвърлени булчински рокли.

Надига се мъгла и се превръща в златен прах.

Облаците се раздират на зигзаг.

То си пробива път през тях!

За пет секунди все едно е лято,

аз съм на седемнайсет пак,

на скута ми лежи букет цветя.

Фил оставя листа хартия. Полин се взира в него — усмихва се леко, но е и малко притеснена. Той кимва:

— Хубаво е, скъпа. Прекрасно! А сега е твой ред.

Полин отваря бележника му, намира стихотворението, което според нея е последното, и прелиства четири-пет страници — небрежно изписани, със задрасквания — знак, че са чернови. Знае как работи някогашният й любовник и продължава да прелиства бележника, докато стига до прегледно написан текст. Показва го на Фил. Той кимва, обръща се и се заглежда в магистралата. Хубаво им е тук, приятно е да са заедно и мъничко да флиртуват, но скоро трябва да потеглят отново. Не бива да закъсняват.

Зърва яркочервен ван, който се движи твърде бързо.

Полин започва да чете.