2.
Възрастни поет и поетеса, които навремето са били любовници в Париж си устройват пикник до тоалетните
Сега Фил Хенрайд е на седемдесет и осем, а Полин Енслин — на седемдесет и пет. И двамата са кльощави. И двамата носят очила. Вятърът развява побелелите им и оредели коси. Спрели са на място за почивка на магистрала I-95 близо до Феърфийлд, на около трийсет и два километра от Огъста. До централната постройка, която е дъсчена, са тоалетните, изградени от тухли. Изглеждат чудесно. Както се казва, те са последен писък на клозетната мода. Изобщо не миришат. Само преди два месеца Фил, който живее в Мейн и добре познава тази зона за почивка, нямаше да предложи да си устроят тук пикник. През лятото движението на магистралата е много натоварено заради туристите, идващи от другите щати, и от службата за поддържане на хигиената докарват няколко портативни химически тоалетни, които увоняват цялата околност. Сега обаче пластмасовите кабинки са заключени в някой склад и тук е много приятно.
Полин застила с карирана покривка надрасканата с инициали дървена маса под сянката на вековен дъб, и я затиска с кошницата за пикник, за да не я отнесе топлият ветрец. Изважда от кошницата сандвичи, кутия с картофена салата и още една с нарязан пъпеш, както и две парчета яйчен пай. Донесла е и голяма стъклена бутилка с чай от ройбос, в която бодряшки потракват кубчета лед.
— Ако бяхме в Париж, щяхме да пием вино — отбелязва Фил.
— Ако бяхме в Париж, нямаше да ни предстои още сто и трийсет километра пътуване по магистралата — напомня му тя. — Чаят е студен и ободрява. Ще минеш и без вино.
— Не ме разбирай погрешно — не мрънкам. — Той докосва с пръстите си, подути от ревматизма, ръката й (която също е подута, макар и по-малко). — Страхотно пиршество, скъпа моя.
Усмихват се един на друг. Въпреки че Фил е бил женен три пъти (и е направил пет деца), а зад гърба на Полин са два брака (тя няма деца, но за сметка на това е имала купища любовници и от двата пола), помежду им още има чувства. При това доста силни. Фил хем изпитва изненада, хем не се учудва. На неговата възраст — годинките му са доста, но още не е с единия крак в гроба — вземаш каквото ти падне и се радваш, че ти е излязъл късметът. Целта на пътуването им е Фестивалът на поезията, организиран от филиала на Мейнския университет в Ороно, и макар възнаграждението за участието им да е доста скромно, все пак сумата не е за пренебрегване. Фил има право на служебни разходи, затова се изръси за кадилак от бюрото на „Херц“ на аерогарата в Портланд, където посрещна Полин. Тя се изкиска, като видя кадилака, и заяви че открай време е знаела истината — Фил е хипи менте, — само че в тонът й нямаше и капчица злоба. Може да не беше хипар, но пък беше бунтар по душа и тя много добре знаеше, че няма втори като него. А той знаеше, че въпреки болежките в старите й кокали пътуването с кадилака й харесва.
А сега — пикник. Разбира се, по-късно щяха да им поднесат вечеря в една от студентските столови — задължителната за тези „заведения“ поизстинала порция загадъчно месо, полято със сос. Може да е пилешко или някаква риба — почти винаги е трудно да се разбере. Полин си има название за тази храна — „бежова гнус“. Вечерята за гостуващите поети неизменно се вписва в остроумното определение, освен това ще я сервират чак в осем. Заедно с евтино бяло вино, несъмнено създадено с цел остъргване на червата и стомасите на бивши алкохолици като тях двамата. Храната на импровизирания пикник е много по-вкусна, чаят с лед — освежаващ. Фил стига дотам, че дори си представя как след като се нахранят, ще хване за ръка Полин, ще я отведе сред високата трева зад тоалетните като в онази стара песен на Ван Морисън „Момичето с кафявите очи“ и…
Да, бе. Възрастни поети, чието либидо вече е зациклило на първа предавка, не бива да рискуват и да станат за посмешище. Отнася се най-вече за поети, врели и кипели в живота и опитали всичките му сладости, които си дават сметка, че всеки пореден опит почти сигурно е обречен на провал и че може да им е последен. „Освен това — казва си Фил — вече прекарах два инфаркта. Бог знае как е тя.“
Полин си мисли: „Не и след като се натъпкахме със сандвичи и с картофена салата, плюс яйчен пай. Но… може би довечера. Твърде е възможно“. Усмихва се на Фил и изважда от кошницата още нещо. Вестник „Ню Йорк Таймс“, купен от същия магазин в Огъста, от който тя се снабди с всичко за пикника, включително с карираната покривка и с бутилката със студен чай. Също като навремето хвърлят ези-тура за раздела „Изкуства и свободно време“. Фил, на чиято книга „Слонове в пламъци“ през 1970 беше присъдена Националната награда за литература, винаги избираше тура и печелеше много по-често, отколкото би трябвало. Днес избира ези… и отново печели.
— Ах, ти, тарикат такъв! — възкликва Полин и му подава страниците.
Хранят се. Четат вестника, който са си поделили. По едно време Полин поднася към устата си поредната хапка от картофената салата, но се спира и заявява:
— Още те обичам, дърт мошенико.
Фил се усмихва. Вятърът развява косата му, напомняща пух от глухарче. Лъскавият му скалп се провижда през нея. Вече не е някогашният наперен младеж от Бруклин, широкоплещест като докер (и цапнат в устата като всички пристанищни хамали), но Полин още вижда в него нещо от онзи млад човек, изпълнен с гняв и отчаяние, но винаги готов да им се надсмее.
— И аз те обичам, Поли — промърморва той.
— С теб сме две дърти откачалки — обявява Полин и прихва. Навремето тя прави секс почти едновременно с кралска особа и с кинозвезда на една тераса под звучащата от грамофона песен „Меги Мей“, изпълнявана на френски от Род Стюарт. Сега жената, която литературен критик от „Ню Йорк Таймс“ беше нарекъл „най-великата съвременна американска поетеса“, се свира в евтино апартаментче в Куинс. — Изнасяме поетични рецитали в задръстени градчета срещу позорни хонорари и си устройваме пикник до крайпътна тоалетна.
— Грешиш. Ние сме още младежи, bébé.
— За какво говориш?
— Погледни. — Той й подава първата страница от раздела за изкуства. Полин я взима и вижда снимка на широко усмихнат кльощав и сбръчкан възрастен човек със сламена шапка.
Когато навършат деветдесет и пет (ако изобщо достигнат тази възраст) повечето писатели отдавна са престанали да творят. Не и Херман Уок, автор на прочутите романи „Бунтът на «Кейн»“ (1951) и „Марджъри Морнингстар“ (1955).
Мнозина от онези, които помнят телевизионните сериали, заснети по пространните му творби за Втората световна война „Ветровете на войната“ (1971) и „Война и памет“ (1978), вече са пенсионери. Самият Уок достигна пенсионна възраст още през 1980.
Той обаче няма намерение да се оттегли в заслужена почивка. Само година преди да навърши деветдесет, Херман Уок изненадващо публикува романа „Дупка в Тексас“, който получи много добри отзиви от литературните критици, а по-късно през настоящата година се очаква неговото есе с обема на книга „Езикът, на който Бог говори“. Това ли е последната му дума?
„Така или иначе не съм подготвен за разговор на тази тема — усмихнато заяви Уок. — Идеите не престават да ни спохождат, когато остареем. Тялото отслабва и силите намаляват, но не и думите.“
На въпроса за неговата
Продължава на стр.19
Полин се взира в набръчканото лице под дръзко килнатата сламена шапка и внезапно сълзи парват очите й.
— Тялото отслабва и силите намаляват, но не и думите — прошепва. — Прекрасно е.
— Чела ли си негов роман? — пита Фил.
— „Марджъри Морнингстар“. Когато бях много млада. Досадна възхвала на девствеността, но ме грабна против волята ми. А ти?
— Опитах се да прочета „Йънгблъд Хоук“, обаче не я довърших. И все пак… човекът продължава да пише. И колкото и да е невероятно, спокойно може да ни е баща. — Фил сгъва вестника и го пуска в кошницата за пикник. Недалеч от тях малкото коли по магистралата профучават под високото септемврийско небе, осеяно с рехави облачета. — Преди да потеглим отново, искаш ли като навремето да поиграем на „Да се разменим“? Полин се позамисля, после кимва. Минали са много години, откакто е слушала някой да чете стихотворенията й, и преживяването винаги й се струва странно — все едно излиза от тялото си и се наблюдава отстрани, — но защо не? Сам-сами са на мястото за отдих.
— Добре. В чест на Херман Уок, който още е с ума си и продължава да пише. Папката със стихотворенията ми е в предния джоб на сака.
— Нима ми разрешаваш да ти ровя из вещите?
Полин иронично се усмихва (колко позната му е тази усмивка!), стиска клепачи и вдига лице към слънцето, радвайки се на топлината му. Не след дълго ще застудее, но сега времето е нетипично горещо.
— Разрешавам ти да ровиш навсякъде, Филип. — Тя поотваря едното си око и намига — странно колко прелъстително е това намигване. — Изучавай ме колкото ти душа иска.
— Ще го имам предвид. — Той тръгва към взетия под наем кадилак.
„Поети, пътуващи с кадилак — мисли си Полин Енслин. — Върхът на абсурда.“ — Известно време наблюдава колите, преминаващи по магистралата. После взема вестника и отново се взира в изпитото, усмихнато лице на възрастния писател. Още е жив. Може би в този момент седи във вътрешния двор на къщата си и се взира в синьото септемврийско небе; на масата са бележникът му и чаша с минерална вода (или с вино, ако стомахът му не се бунтува срещу алкохола). — „Ако Бог наистина съществува, понякога е много щедър.“
Чака Фил да се върне с папката с творбите й и с някой от любимите си бележници, на които записва стиховете си. Ще поиграят на „Да се разменим“. Довечера може би ще поиграят на друго. Отново си казва, че не е изключено.
