Вътьо Раковски
Завинаги

На междинната гара на този свят

на илюзиите и на виденията странни

аз се срещнах със тебе веднъж.

Една дълга целувка. Една капчица кръв

върху нежните устни. Нищо — каза

и я натискаше с кърпичката, натискаше

с кърпичката… Влакът дойде

неочаквано бързо те отнесе нанякъде

в оня тъмен тунел на метрото.

                                Къде си сега?

Болят ли те устните? Очите ти

гледат ли стреснато? Сърцето ти

бие ли както тогава? Гара. Вик на влак.

Сбогом и кърпичка. Дим пред очите ми.

Изчезна. Няма те. Докога ще те чакам?

 

После на крайната гара на другия свят

ще те посрещна с конете на всички звезди.

Ще те целувам до кръв. Къде — ще питам —

кърпичката, къде ти е кърпичката?

На луната със златната брошка ще те даря,

ще ти наметна шала на Млечния път,

ще те положа в леглото на един облак

и ще пия кръвта на твоите топли устни,

докато ми се отдадеш в небесния пух

и останеш завинаги там със мене,

завинаги с мене, завинаги с мене, особено

ако ми родиш едно хубаво ангелче.

 

Само си носи кърпичката, моля те.

Кърпичката си носи. Кърпичката.