Рюноске Акутагава
Кеса и Морито ^[0]

Нощ. Морито съзерцава лунния сърп през зида и, потънал в мисли, върви по килима от окапали листа.

Монолог на Морито:

Ето че и луната изгря. Винаги я очаквам с огромно нетърпение, а сега светлината й ме ужасява. Изтръпвам целият при мисълта, че тази нощ аз — досегашният Морито, ще изчезна и от утре ще съм убиец. Представям си окървавените си ръце. Ах, как ли ще се ненавиждам! Не бих се измъчвал така, ако се налагаше да убия някого, когото мразя отдън душа. Но тази нощ трябва да отнема живота на човек, към когото не тая капчица неприязън.

По външност го знам отдавна. Името му — Ватару Саемон-ноджо — научих едва наскоро, но вече не помня от колко години познавам бялото му и прекалено нежно за мъж лице.

Признавам си, че когато разбрах, че е женен за Кеса, изпитах ревност. Ала в душата ми вече няма ни следа от тази ревност. Тъй че, макар Ватару да ми е съперник, не тая към него нито омраза, нито злоба. Нещо повече, дори го окайвам. Така е. Стана ми дори симпатичен, като разбрах колко сили е хвърлил, за да спечели Кеса — там, в устието на Коромогава. Нима не започнал например уроци по поезия само и само да се добере до ръката й? Винаги ме напушва смях, като си помисля за любовните стихове на този иначе истински самурай. В смеха ми обаче няма нищо подигравателно. Смея се просто защото се умилявам от мъж, способен на такива работи, за да очарова една жена. Или може би аз, нейният любовник, се лаская посвоему от желанието му непременно да се хареса на жената, която обичам?

Но дали наистина обичам Кеса, че да говоря така? Любовта ни се дели на две — минало и настояще. Обичах я преди още тя да свърже живота си с Ватару. Или поне мислех, че я обичам. Сега си давам сметка, че тогава чувствата ми не са били съвсем чисти и невинни. Към какво се стремях ли? Бях още девствен и жадувах плътта й. Или казано малко украсено, любовта ми към Кеса бе всъщност сантименталност, разкрасяваща това мое страстно желание. Затова и не можах да я забравя цели три години, откак престанахме да се виждаме. А щях ли да мисля непрестанно за нея, ако плътта й вече ми бе принадлежала? Колкото и да е срамно, не мога да кажа твърдо „да“. И по-късно в чувствата ми към нея се таеше най-вече съжаление, че все още не я познавам като жена. Разяждан от неудовлетворение, стигнах най-сетне до това, от което се ужасявах, но към което се стремях — нашата връзка. „Добре, ами сега?“, питам се отново. Наистина ли обичам Кеса?

Но преди да си отговоря, трябва, колкото и да ми е неприятно, да си припомня някои неща. Срещнах я случайно след тригодишна раздяла на заупокойна служба край моста Ватанабе и после половин година правех всичко възможно, за да успея да я видя насаме. Най-сетне сполучих. И то не само да се срещна тайно с нея, а и да я обладая, както често ми се бе привиждало насън.

Не го направих само заради мъчителното съжаление, че не я познавам като жена. Докато седяхме на рогозките сам-самички в една стая в къщата край Коромогава, изведнъж си дадох сметка, че неусетно за самия себе си съм престанал да се измъчвам толкова силно, както по-рано. Навярно защото вече не бях някогашният девствен юноша. Но имаше и друга, по-важна причина — Кеса беше погрозняла. Сега тя е наистина съвсем различна от онази преди три години. Кожата й е загубила блясъка си, а под очите й лежат тъмни кръгове. Няма ги и щедро заоблените страни и брадичката й — като че не са и съществували. Почти непроменени са май само очите — нейните все така властни и смели черни очи… Неочакваната промяна у Кеса съкруши жестоко дълго лелеяната ми страст. Досега помня ясно как, когато я видях за пръв път след тригодишна раздяла, новата Кеса така ме потресе, че неволно отвърнах поглед. Защо тогава се обвързах с тази жена, след като не изпитвах някогашната страст? Преди всичко заради необяснимото желание да й превия врата. Седнала насреща ми, Кеса разказваше нарочно пресилено за чувствата си към Ватару. Слушах я и нещо ме караше да мисля, че не е искрена. „Тая жена живее с мъжа си от суета“, казах си. Но си казах и друго: „Приказва така от честолюбие, за да не помисля, че е за окайване“. Същевременно изпитвах все по-силно желание да я разоблича. Но ако ме попита човек защо подозирах Кеса в неискреност и ако ме упрекне за моите подозрения, признавам, че няма да мога да се оправдая. И все пак ми се струваше, че тя ме мами. И сега мисля така. Но тогава не бях обладан единствено от желанието да й превия врата. Освен него… дори само тези две думи стигат, за да усетя, че се изчервявам. Освен него бях обладан и от най-обикновена плътска страст. Тя нямаше нищо общо със съжалението, че не познавам тялото на Кеса. Става дума за много по-пошло желание, утолимо от която и да е жена. Това бе страст заради самата страст. Дори онзи, който плаща, за да спи с проститутка, не пада толкова ниско, колкото аз тогава.

Така или иначе, повлиян от всичко това, аз в крайна сметка се обвързах с Кеса. Или, по-право, я озлочестих.

Ала нека се върна към въпроса, който си зададох в началото… Не, вече не е нужно да се питам дали обичам Кеса. Понякога дори я ненавиждам. Особено след като я обладах и тя лежеше обляна в сълзи, а аз я вдигнах насила в прегръдките си. Стори ми се по-голяма безсрамница и от мен. Всичко у нея — и разчорлената коса, и омазаното с грим потно лице — говореше за душевно и физическо уродство. И ако дотогава все пак я бях обичал, то този ден любовта ми изчезна напълно и безвъзвратно. Или ако преди, да речем, съм бил равнодушен към нея, то от същия ден я възненавидях отдън душа. Но нима… Но нима тази нощ не се каня да убия мъжа, когото изобщо не мразя, заради жената, която не обичам?

Никой не ми е виновен, защото го предложих сам, със собствената си уста. Доближих устни до ухото й и пошепнах: „Да убия ли Ватару?“. Като се сетя, започвам да се съмнявам дали наистина бях с всичкия си. Но не друг, а аз прошепнах тези думи. Прошепнах ги, стискайки зъби от страх да не се изтърва. И сега не мога да си обясня защо така силно ми се искаше да ги прошепна. Но река ли да се замисля по-сериозно… Колкото повече я презирах, колкото по-дълбоко я ненавиждах, толкова по-неудържимо ставаше желанието ми непременно да я омърся. Нищо не можеше да ме приближи така към целта, както думите: „Да убия ли Ватару?“, да убия човека, с любовта си към когото тя ми се перчеше, като на всичко отгоре я изнудя да се съгласи с плана ми. Обзет сякаш от зъл демон, аз я подтиквах към убийство, което и самият не желаех. Но ако подбудите да промълвя тези страшни думи бяха твърде слаби, то впоследствие някаква неведома сила (може би самият дявол) ме оплете и запрати на пътя на злото. Друго обяснение не намирам. Във всеки случай аз й шепнех ли, шепнех все едно и също. И ето че след малко Кеса вдигна глава и отвърна, че е съгласна. Смаях се не само от охотата, с която прие, а и от необикновения блясък в черните й очи. За пръв път я виждах такава. „Неверница!“ — бе първата дошла ми наум мисъл. И в същото време с чувство, близко до отчаянието, си дадох сметка колко ужасно е онова, което замислям. Излишно е да припомням, че вече се терзаех от безкрайно отвращение към пошлата й повехнала плът. Искаше ми се, ако е възможно, още там, веднага да се отрека от дадената дума. Искаше ми се да хвърля тази мръсница на дъното на позора. Може би тогава, макар да бях прелюбодействувал с тази никаквица, съвестта ми все още можеше да се спаси зад справедливия гняв. Само че нищо подобно не се случи. Когато, сякаш прочела мислите ми, лицето на Кеса рязко се измени и тя се втренчи в мен, видях се принуден да обещая в кой ден и час ще убия Ватару. Защото, признавам, се уплаших, че иначе Кеса ще ми отмъсти. Всъщност този страх продължава да разяжда душата ми. Не ме интересува дали някой ще ми се присмее, че съм страхливец. Да се присмива! На това е способен само човек, който няма представа как изглеждаше Кеса тогава. Наблюдавах я как плаче без сълзи и изведнъж си казах отчаян: „Не убия ли Ватару, тя ще ме убие непременно, та макар и не със собствените си ръце. Тъй че по-добре — аз него!“. Заклех се да изпълня дадената дума, а в потвърждение на опасенията ми тя сведе очи и се усмихна така, че на бледото й лице се появиха трапчинки.

О, ужас! Заради проклетото обещание сега трябва да добавя в безкрайно омърсената си душа още един грях — убийство! А ако наруша клетвата?… Не, няма да го понеса. Първо, защото съм й дал дума. Второ, защото… Казах, че ме е страх от нейната мъст. Така е, не лъжа. Но има и още нещо. Какво? Каква е тая могъща сила, която ме тласка, мен, страхливеца, да убия невинен човек? Не знам. Не знам, но на моменти… Но това е невъзможно! Презирам дълбоко тая жена! Страх ме е от нея! Ненавиждам я! И все пак… И все пак… Навярно все още я обичам.

Морито продължава да се разхожда насам-натам, но не изрича повече нито дума. Луната сияе. В далечината някой пее имайо^[1]:

От древни времена

човешката душа

е мрак безкраен!

Единствено страстта,

разяждаща плътта,

покой не знае!

* * *

Нощ. Кеса е станала от постелята и обърнала гръб на светлината, гризе дълбоко умислена ръкава на кимоното си.

Монолог на Кеса:

Ще дойде ли? Няма ли да дойде? Не вярвам да не дойде. Но ето че луната преваля пътя си, а все не чувам стъпки. Ами ако се е отказал? Ако, току-виж, не дойде?… Значи пак ще трябва да гледам слънцето с очите на долна развратница. Как ще понеса такъв позор, такова омерзение? Нали ще съм досущ като въргалящ се край пътя труп? Нали макар и обругана и стъпкана в калта, а отгоре на всичко осъдена да излагам безсрамно на показ позора си, ще бъда принудена да стискам зъби и да мълча като онемяла? Но тогава и смъртта не би ме избавила от мъките! Не, не, той непременно ще дойде! Сигурна съм, защото видях на раздяла очите му. Страх го е от мен! Мрази ме, презира ме, но умира от страх! Само че едва ли щях да съм толкова сигурна, ако вярвах само на себе си. Но аз разчитам и на него. Осланям се на долния страх, роден от самолюбието му. Затова съм убедена, че ще дойде, че непременно ще се промъкне тук на пръсти…

Какво нищожество съм, задето не мога вече да разчитам на себе си! А преди три години беше друго. Преди три години вярвах само в собствените си сили, в хубостта си. Преди три години ли? По-вярно ще е да кажа до деня на тайната ни среща в дома на леля. Един-единствен поглед бе достатъчен, за да прочета отвращението, което таи в душата си към мен. Не, той не се издаде, той запази самообладание и се помъчи да ме подмами с нежни думи. Но могат ли нежностите да пречупят сърцето на жена, прозряла вече грозотата си? Аз само се измъчвах. Ужасявах се. Болеше ме. Веднъж като дете в ръцете на бавачката се бях изплашила до смърт от лунно затъмнение, но колко по-невинен бе детският ми ужас! В миг всичките ми мечти се разбиха на пух и прах. Обзе ме печал като при дъждовно разсъмване. А после… После, разтреперана от мъки, най-сетне му отдадох безжизненото си тяло. Отдадох се на човека, когото не обичам; на развратника, който ме мрази и презира… Дали защото бях сломена от болката, че съм прозряла грозотата си? Дали не се престорих, че изгарям от страст, и отпуснах глава на гърдите му само за да заблудя себе си? А може би и аз като него бих във властта на чувственост? Срам ме е и да си го помисля! Срам ме е! Срам ме е! А колко се презирах, когато най-сетне се освободих от прегръдката му!

Мъчех се да сдържа сълзите на гняв и болка, но напразно — те напираха неудържимо. Не страдах само защото съм изневерила. По-болезнено бе това, че хем ме насилват да изневеря, хем ме оскърбяват; хем ме ненавиждат като прокажено псе, хем ме изтезават. Но какво направих след всичко това? Спомням си го тъй смътно, сякаш се е случило много отдавна. Помня само, че ридаех горчиво и изведнъж мустачките му погъделичкаха ухото ми и ведно с горещия му дъх до слуха ми стигна шепот: „Да убия ли Ватару?“. При тези думи внезапно почувствах прилив на живот. И досега не мога да си обясня какво точно стана с мен. Живот ли? Ако лунните лъчи са светлина, то и онова необикновено усещане наподобяваше прилив на живот. Но колко различен бе той от лунната светлина! Ала нима тъкмо тези ужасни думи не ме успокоиха? О-о, нима наистина жената може да почувствува такава радост от любовта на друг, че да е готова да убие дори мъжа си?

Продължих да плача, усещайки прилива на живот, печален като лунната светлина през онази нощ. А после? После ли? Кога всъщност изтръгнах от него обещанието да убие мъжа ми? Чух го да изрича клетвените думи и чак тогава се сетих за Ватару. Чак тогава, кълна се! Защото до този миг мислех само за себе си, за своя позор. Изведнъж за пръв път се сетих за мъжа си, за кроткия сдържан Ватару… Дори не за самия него. Пред очите ми изплува като живо усмихнатото му лице — той винаги се обръща към мен с усмивка. Може би намерението ми се роди в душата ми тъкмо в мига, когато съзрях това лице? Защото тогава всъщност реших да умра. Бях щастлива, че съм намерила сили да направя този избор. Но щом спрях да плача и вдигнах очи към Морито, радостта ми посърна — отново прочетох отвращение в погледа му. За сетен път си спомних мрака на лунното затъмнение, което като дете бях наблюдавала в ръцете на бавачката. Имах чувството, че всички, спотаили се на дъното на радостта ми зли духове бяха изскочили внезапно на воля. Значи ли, че наистина обичам мъжа си, ако умра вместо него? Не, не, аз само търсех благовиден предлог да изкупя греха, че се бях отдала на този човек. Аз, която нямам смелост да се самоубия! Аз, обсебената от подлото желание да се покажа пред света в по-добра светлина! Но това не е всичко. Бях още по-долна. Далеч по-мръсна! Нима под предлог да умра вместо мъжа си не търсех начин да отмъстя на онзи тип за омразата и презрението, за долната му страст, която задоволи, като ме направи своя играчка? Доказва го това, че щом видях очите му, необикновената, прилична на лунна светлина тиха радост в миг изчезна и сърцето ми се вледени от болка.

Не, аз не умирам вместо Ватару, а избирам смъртта заради самата себе си. Избирам смъртта от мъка по наранената си душа… Напразно живях! Напразно и ще умра!

Но макар и безполезна, колко по-жадувана е смъртта от живота! Прикрих мъката си зад усмивка и го накарах още веднъж да обещае, че ще убие мъжа ми. Морито е схватлив и сигурно разбра на какво съм способна, ако не сдържи дадената дума. Щом се е заклел, ще дойде, не може да не дойде!… Вятърът ли шуми така? Само като си помисля, че тази нощ най-сетне ще се избавя от мъките, които ме терзаят още от първата ни среща, на душата ми става леко-леко. А на заранта ранните, още хладни слънчеви лъчи ще се плъзнат по обезглавения ми труп. При тази гледка мъжът ми… Защо да мисля за него, той ме обича. Но любовта му не ми е нужна. Винаги съм обичала само едного. И той, единственият, ще дойде тази нощ да ме убие. Дори светлината на лампата е вече прекалено ярка за мен, напълно изтерзаната от своя любим…

Кеса духва лампата. Скоро в мрака се разнася шум — някой отмества предпазливо плъзгащата се врата. През пролуката прониква бледа лунна светлина.