Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Député d’Arcis, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2022 г.)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Дора Попова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Излязла от печат: декември 1984 г.

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Наталия Кацарова; Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11178

История

  1. — Добавяне

I. Избори

Първа глава
Всички избори започват със суматоха

В един от последните дни на април 1839 година, в десет часа сутринта, салонът на госпожа Марион, вдовица на бившия главен управител на департамента Об, представляваше странна гледка. От цялата покъщнина в помещението бяха останали само пердетата, украшенията по камината, полилеят и масата за чай. Обюсонският килим, вдигнат две седмици преди обичайното време, лежеше на външното стълбище, а паркетът току-що беше старателно излъскан, макар и нестанал по-светъл. Това бе своеобразно домашно предзнаменование за готвещите се в цяла Франция избори. Неодушевените предмети често са надарени с разум както хората, което е доказателство в полза на окултните науки.

Старият слуга на полковник Жиге, брат на госпожа Марион, току-що бе изчистил праха, набил се в паркета през зимата. С бързина, която говореше, че усърдието не отстъпва на предаността им, камериерката и готвачката изнасяха столовете от всички стаи и ги струпваха в парка.

Впрочем нека кажем, че дърветата в парка вече се бяха раззеленили и през широките листа се виждаше синьо, безоблачно небе. Пролетният въздух и майското слънце позволяваха да се държат отворени и стъклената врата, и двата прозореца на салона, с форма на дълъг правоъгълник.

Госпожа Марион посочи на двете жени дъното му и заповяда да наредят столовете в четири редици така, че между тях да остане пътека от около три стъпки. Скоро всяка редица, състояща се от десет разнородни стола, бе построена по ширина на стаята. По дължината й столовете се проточиха край двата прозореца и остъклената врата. На другия край на салона, срещу тези четири реда столове домакинята постави малка маса за чай, покрита със зелена покривка, върху която положи звънец.

Старият полковник Жиге пристигна на това полесражение точно в минутата, когато сестра му, решила да запълни празното пространство от двете страни на камината, се разпореждаше да донесат от преддверието двете канапета, макар кадифето, с което бяха облечени, да бе доста протрито след двайсет и четири годишна употреба.

— Тук ще можем да настаним седемдесет човека — с гордост каза тя на брат си.

— Дай Боже тези седемдесет гости да бъдат все наши приятели.

— След като двайсет и четири години сме приемали всяка вечер цялото общество на Арси-сюр-Об, ако един само от постоянните ни посетители се осмели да не се яви в такъв ден… — заплашително каза старата дама.

— Ще видим — прекъсна полковникът сестра си, като сви рамене. — В състояние съм да ви наброя десетина, които не могат, които сигурно няма да дойдат. Преди всичко — започна той, броейки на пръсти — Антонен Гулар, околийският началник — един, кралският прокурор Фредерик Маре — двама, помощникът му, господин Оливие Вине — трима, следователят господин Мартене — четирима, мировият съдия…

— Аз не съм толкова глупава — каза старата дама, прекъсвайки на свой ред брат си, — та да искам да присъствуват чиновници на събрание, чиято цел е да осигури един депутат повече на опозицията… Впрочем Антонен Гулар, приятел от детинство и съученик на Симон, ще бъде много доволен да го види депутат, защото…

— Слушайте, сестро, оставете нас, мъжете, да си вършим работата. Къде е Симон?

— Облича се — отвърна госпожа Марион. — Добре, че не закуси, а то иначе с неговите нерви… макар че е свикнал да се явява в съда, нашият млад адвокат така се вълнува, като че на събранието го очакват врагове.

— Честна дума, на мен неведнъж ми се е случвало да попадам под огъня на неприятелски батареи и духом, не казвам телом, всякога съм бил несъкрушим; но ако трябва да застана тук — продължи старият воин, като седна край масата за чай, — лице с лице срещу тези четиридесет граждани, които ще стърчат срещу мен, ще ме зяпат и ще пулят очи, в очакване на сладкогласната ми и дълбокомъдрена реч, сигурно ще се изпотя здравата, преди да си отворя устата.

— И все пак, скъпи татко, ще трябва да направите това усилие заради мен — каза Симон Жиге, влизайки през малкия салон. — Едва ли в окръга ще се намери човек, чиято дума да тежи повече от вашата. В 1815 година…

— В 1815 година — прекъсна го дребният, удивително запазен старец — аз не говорих, а чисто и просто съставих кратичко възвание, което за двайсет и четири часа вдигна десет хиляди души на крак. Едно е да подпишеш възвание, което ще прочете целият окръг, друго — да говориш пред шепа избиратели. Сам Наполеон претърпя поражение в този занаят. На осемнадесети брюмер той говори само глупости в Съвета на петстотинте.

— Но, скъпи татко — подхвана Симон, — касае се за целия ми живот, за състоянието ми, за щастието ми. Слушайте, гледайте само в едного и си представяйте, че говорите само на него. Ето, така ще успеете…

— Боже господи, аз съм само обикновена стара жена — намеси се госпожа Марион, — но при такива обстоятелства и като зная за какво се отнася, бих станала дори красноречива!

— Прекалено красноречива може би — засмя се полковникът. — Да подхванеш работата от края, не значи, че си достигнал целта си. — Но за какво всъщност става дума? — продължи той, като погледна сина си. — Ето вече два дни, откак се занимавате с тази кандидатура. Е, и какво? Ако моят син не бъде избран, толкова по-зле за Арси. Това е всичко.

Тези думи, достойни за кой да е баща, бяха в пълна хармония с целия живот на този, който ги произнасяше. Полковник Жиге, един от най-уважаваните офицери на великата армия, бе известен като човек с неподкупна честност, съчетана с голяма деликатност. Той никога не се самоизтъкваше, наградите сами трябваше да дойдат при него; ето защо прослужи единайсет години като обикновен капитан в гвардейската артилерия и едва през 1813 стана батальонен командир, а в 1814 година получи чин майор. Почти фанатичната му привързаност към Наполеон не му позволи да служи на Бурбоните след първата абдикация. Предаността му към императора в 1815 година бе такава, че щеше да бъде изпратен на заточение, ако граф Дьо Гондрьовил не бе зачеркнал името му в списъците и не бе му издействувал пенсия и чин полковник.

Госпожа Марион, по баща Жиге, имаше още един брат, достигнал чин жандармерийски полковник в Троа, където навремето замина с него. Там тя се омъжи за господин Марион, главен инспектор в Об.

Братът на покойния господин Марион бе председател на едно от имперските съдилища. Този чиновник, обикновен адвокат в Арси, бе по времето на Терора подставено лице на прочутия Мален от Об, народен представител, който купи имението Гондрьовил. Ето защо целият обществен кредит на Мален, станал сенатор и граф, бе в услуга на семейство Марион. Благодарение на него братът на адвоката получи мястото на главен инспектор в Об по времето, когато правителството не само не можеше да избира между трийсет кандидати, но бе щастливо да намери макар и един, който да се съгласи да заеме такава служба.

Главният инспектор Марион получи наследство от брат си, председателя, а госпожа Марион — от своя брат, жандармерийския полковник. В 1814 година господин Марион стана жертва на превратностите на съдбата. Той умря заедно с империята, но остатъците от натрупаното богатство осигуриха на вдовицата му петнайсет хиляди франка рента. Жандармерийският полковник Жиге, научил, че брат му, артилеристът, се оженил в 1806 година за една от дъщерите на богат хамбургски банкер, завеща състоянието си на сестра си. Известно е с какво обаяние се ползуваха в Европа чудесните Наполеонови войници.

Почти разорена, госпожа Марион се върна през 1814 година в родния си град Арси и там закупи на големия площад една от най-красивите къщи, чието местоположение показваше, че някога е принадлежала към замъка. Свикнала да приема много гости в Троа, където мъжът й бе на власт, тя и сега разтвори салона си за влиятелните представители на либералната партия в Арси. Жена, вкусила сладостта на салонното господство, нелесно се отказва от него. От всички навици тщеславието е най-упоритото.

Бонапартист, после либерал, тъй като вследствие на една от най-странните метаморфози почти всички Наполеонови войници станаха яростни привърженици на конституционния режим, полковник Жиге по време на Реставрацията естествено застана начело на арсийското ръководно звено, тоест нотариусът Гревен, неговият зет Бовизаж и Варле-син, най-добрият лекар в Арси, шурей на Гревен — хора, на които предстои да играят роля в тази, уви, твърде правдива за нашите политически нрави история.

— Ако скъпото ни момченце не бъде избрано — каза госпожа Марион, след като надникна в преддверието и в парка, за да се убеди, че никой не може да я чуе, — то сбогом, госпожице Бовизаж: само успехът на кандидатурата ще му поднесе ръчичката на Сесил.

— Сесил? — запита старикът, като погледна смаяно сестра си.

— Само вие единствен в целия окръг, братко мой, сте способен да забравите каква зестра и какво наследство очакват госпожица Бовизаж.

— Тя е най-богатата наследница в департамента Об — потвърди Симон Жиге.

— Но струва ми се, че и моят син не е за пренебрегване — подхвана старият воин, — той е ваш наследник, вече се разпорежда с имението на майка си, а и аз смятам да му оставя нещо, освен голото си име…

— Всичко това заедно прави някакви си трийсет хиляди франка, а вече се намериха хора с такова състояние и с обществено положение, които се опитаха да получат ръката й.

— Е, и какво? — запита полковникът.

— Получиха отказ!

— А какво искат Бовизажови? — вдигна рамене в недоумение полковникът, като гледаше ту сестра си, ту сина си.

Може да се стори странно това, че полковник Жиге, брат на госпожа Марион, у която арсийското общество от двадесет и четири години насам се събираше едва ли не всеки божи ден, чийто салон бе ехото на всички слухове, сплетни и клюки от целия окръг и където те може би дори се фабрикуваха, не бе в течение на събития от такова естество; но неговото непознаване на фактите ще се окаже естествено, ако се вземе под внимание, че този благороден отломък от старата Наполеонова фаланга ставаше и лягаше с кокошките, подобно на всички старци, желаещи да доживеят живота си докрай. Ето защо той никога не присъствуваше на тези, така да се каже, задушевни разговори.

В провинцията разговорите биват два вида: едни, които се водят открито, в присъствието на всички, когато се играе на карти и се бъбри; други, които къкрят на слаб огън като грижливо приготвяно ястие и започват по-късно, когато пред камината останат трима-четирима сигурни приятели, които споделят казаното само у дома си с трима-четирима също толкова сигурни приятели.

От девет години насам, след възтържествуването на политическите му идеи, полковникът почти не се появяваше в обществото. Той всякога ставаше с изгрев-слънце и веднага се отправяше към градината. Обожаваше цветята, но отглеждаше само рози. От непрестанната работа сред цветните карета ръцете му бяха загрубели като у същински градинар. Неговите цветни карета му напомняха живите карета на войниците в разноцветни мундири, построени на полесражението. Той постоянно се съвещаваше с градинаря си, но рядко се показваше в общество, особено през последните две години, така че с гостите се срещаше само случайно. Със семейството си се събираше веднъж — на обяд, тъй като ставаше твърде рано, за да може да закуси със сина си и сестра си. На неговите именно старания ние дължим прочутата роза „Жиге“, добре известна на всички любители. Превърнал се в домашен кумир, старецът бе, така да се каже, показван само при особени обстоятелства. Някои семейства охотно ползуват такива полубогове и се кичат с тях като с титла.

— Струва ми се — отвърна на брат си госпожа Марион, — че след Юлската революция госпожа Бовизаж се надява да се пресели в Париж. Принудена да остане тук заради баща си, който е още жив, тя прехвърли честолюбивите си замисли върху бъдещия си зет и тази хубава дама мечтае да блести в политическите сфери.

— Обичаш ли Сесил? — запита полковникът сина си.

— Да, татко.

— А тя харесва ли те?

— Мисля, че да. Но трябва да се харесвам и на майка й, и на дядо й. Макар почтеният Гревен да се противопоставя на избирането ми, моят успех би накарал госпожа Бовизаж да ме приеме, тъй като се надява да ме върти както си иска и да управлява по своя воля дома.

— Смешна работа! — извика госпожа Марион. — Че за какви ни смята тя?

— На кого е отказала досега? — запита полковникът сестра си.

— Казват, че преди три месеца Антонен Гулар и кралският прокурор Фредерик Маре получили уклончив отговор, който може да означава всичко, но не и „да“.

— О, Боже мой — въздъхна старецът, като вдигна ръце, — какви времена доживяхме! Но Сесил е дъщеря на дребен търговец и внучка на чифликчия… Или госпожа Бовизаж иска за зет граф Сен Син!

— Не се шегувайте, братко, с Бовизажови. Сесил е достатъчно богата и може да си намери мъж навсякъде, дори и в обществото, към което принадлежи Сен Син. Но чувам, че се звъни, сигурно идват избиратели. Оставям ви и много съжалявам, че не ще мога да чуя какво още ще кажете…

Бележки

[0] Балзак работи над романа от 1842 до края на 1843 година и успява да напише само първата му част, състояща се от 17 глави. В този незавършен вид се публикува във вестник „Юнион Монаршик“ от 7 април до 3 май 1847 година под заглавие „Избори“.

След смъртта на Балзак френският писател и журналист Шарл Рабу довършва романа „Депутатът от Арси“, който в 1853 година се отпечатва във вестник „Конститюсионел“, а в 1854 г. — излиза в отделна книга.

В настоящото издание е включена само първата част на романа, която принадлежи на перото на Балзак.