Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (1)

Първа глава
Париж, който си отива

Въртележката на улица Сен Жан, тази наивна подробност на стария Париж, чието описание в началото на повестта „Двойно семейство“ в „Сцени от частния живот“ се стори скучно, се е запазила сега само върху страниците на книгите. Построяването на кметството такова, каквото е днес, помете цял един квартал.

В 1830 година минувачите още можеха да видят въртележката, нарисувана върху табелата на някакъв търговец на вина, но след време и тази сграда беше съборена. Споменът за въртележката поражда в паметта верига други подобни на него спомени. Уви! Старият Париж изчезва с ужасяваща бързина. Тук-там в нашия разказ ще се прокрадне описание на някое средновековно жилище, като описанието, което читателят намира в първите страници на романа „Къщата на котарака“. Една или две такива къщи и сега може да се срещнат в Париж; към тях ще отнесем и намиращият се на улица Фуар дом, обитаван от съдията Попино — образцов представител на старата буржоазия. Тук — развалини от дома на Фюлбер; там — целият басейн на Сена от времето на Шарл IX. Нима историкът на френското общество, този нов Old Mortality^[2], не съзнава, че е длъжен да спаси от забрава такива любопитни свидетелства на миналото, както описаният от Уолтър Скот старец освежава надгробните паметници? Воплите, които от десет години насам се надигат от страниците на нашата литература, действително не са преувеличени: изкуството започва да прикрива с гирлянди грозните фасади на зданията, наричани в Париж „доходни домове“ и които един от поетите^[3] ни оприличава на долапи.

Нека по този повод отбележим, че създадената в Милано градска комисия del ornamento, която бди за архитектурата на уличните фасади и на която всеки домопритежател е длъжен да представи плана си, датира от XII столетие. И кой днес не е отдавал в тази красива столица дължимото на патриотизма на миланските буржоа и дворяни, възхищавайки се от колоритните и своеобразни сгради? Отвратителната, бясна спекула, която с всяка година намалява височината на етажите, скроява цял апартамент в пространството на един само салон и унищожава градините, несъмнено ще окаже влияние върху нравите на Париж. Хората в скоро време ще бъдат принудени да живеят повече вън, отколкото в домовете си. Къде е свещеният частен живот, в който всеки е господар сам на себе си? Сега той е там, където е осигурен годишен доход от петдесет хиляди франка. А не са мнозина и милионерите, които могат да си позволят днес разкоша да притежават малка самостоятелна къща, отделена от улицата с двор и защитена от любопитните погледи на минувачите чрез сенчести градини.

Изравнявайки състоянията, параграфът от Кодекса, който разглежда въпроса за наследствата, създаде тези каменни фаланстери^[4], приютяващи трийсет семейства и които носят на домовладелеца сто хиляди франка годишен доход. Ето защо се питаме дали ще се съхранят в Париж в следващите петдесет години къщи, подобни на тази, в която живееше семейство Тюилие по времето, когато започва нашият разказ; къщата наистина е твърде интересна и заслужава да й се направи най-подробно описание, макар и само за да сравним някогашната буржоазия с буржоазията от наше време.

Местоположението и външният вид на къщата, служеща като рамка за настоящата картина на нравите, са пропити от духа на дребната буржоазия, което може да привлече или да отблъсне вниманието в зависимост от вкусовете и наклонностите ни.

Преди всичко трябва да подчертаем, че домът Тюилие не принадлежи ни на господин, ни на госпожа, а на госпожица Тюилие, по-голямата сестра на господин Тюилие.

Въпросната къща, придобита през първите шест месеца след революцията в 1830 година от госпожица Мари-Жан-Брижит Тюилие, най-възрастната в рода, е разположена в средата на улица Сен Доминик д’Анфер така, че крилото между двора и градината, обитавано от семейство Тюилие, гледа на юг.

Упоритият стремеж на парижани да заселват високите места по десния бряг на Сена бе довел до запустяване на левия бряг и вече от много години затрудняваше продажбата на частните имения в така наречения Латински квартал; и тъкмо тогава някакви причини, за които ще стане дума по-късно, когато описваме характера и навиците на господин Тюилие, накараха сестра му да купи този имот: тя стана негова владетелка, като заплати твърде скромната сума от четиридесет и шест хиляди франка, а за пристройките додаде още шест хиляди; по такъв начин общият размер на сумата достигна петдесет и две хиляди франка. Подробното описание на къщата, напомнящо рекламна обява, а и разказът за невероятните усилия и успехи на господин Тюилие ще обяснят на читателя по какъв начин, след юли 1830 година, огромни състояния се умножиха многократно, докато други се превърнаха в прах.

Фасадата на дома откъм улицата бе направена от варовик, олющен от времето и изрязан от длетото на зидаря така, че напомняше дялан камък. Подобни неугледни фасади са толкова обичайни за Париж, че градът би трябвало да раздава награди на собствениците, които строят къщите си от истински камък и украсяват фасадите им със скулптурни ваяния. Сивото здание със седем прозореца бе триетажно и завършваше с мансарди, покрити с керемиди. Голямата масивна врата с вида, както и със стила си, свидетелствуваше, че къщата е била построена във времето на Империята, за да се оползотвори част от двора на някаква стара просторна сграда, издигната в епохата, когато квартал Анфер се радваше на почит сред парижани.

От едната страна в двора се намираше жилището на портиера, от другата се извиваше стълбата на дома, обърнат към улицата. Двете крила, прилепени плътно към съседните къщи, са служили някога за плевник, обор, кухня и други сервизни помещения на къщата, разположена в дъното на двора, но след 1830 година бяха превърнати в складове.

Дясното крило бе наето от търговеца на хартия на едро господин Метивие-племенник, а лявото — от книжаря Барбе. Канцелариите им се помещаваха над магазините — книжарят заемаше първия етаж, а търговецът на хартия — втория етаж на дома с излаз към улицата. Метивие-племенникът бе по-скоро комисионер, отколкото търговец, а Барбе — по-скоро шконтьор, отколкото книжар; и двамата използузаха обширните складове — единият, за да съхранява в тях вързопите хартия, закупена от изпадналите в нужда фабриканти, другият, за да складира хилядите книги, дадени му в залог срещу заети суми.

Книжарската акула и хартиената щука живееха в пълно съгласие и търговските им дела, лишени от трескавата бързина, която изисква търговията на дребно, докарваха малко коли в този обикновено тъй тих двор, дето портиерът от време на време трябваше да скубе тревата, прокраднала се между каменните плочи. Господата Барбе и Метивие, играещи незначителна роля в нашия разказ, само рядко посещаваха наемодателите си; тяхната точност при изплащане на наема им осигуряваше име на добри наематели и в очите на тюилиеското общество те минаваха за много почтени хора.

Третият етаж на дома се състоеше от два апартамента: единият заемаше господин Дюток, деловодител в мировото съдилище, някогашен чиновник, преминал вече в пенсия и постоянен гост на семейство Тюилие, в другия живееше героят на нашия разказ; за момента ще се ограничим само да упоменем, че наемът, който плащаше за квартирата, възлизаше на седемстотин франка и че се бе появил в дома Тюилие три години, преди да се вдигне завесата на описваната от нас семейна драма.

Деловодителят, петдесетгодишен ерген, заемаше по-големия и по-хубавия от двата апартамента на третия етаж; наемът за него достигна до хиляда франка; освен това той си имаше и готвачка.

И тъй, две години след сделката госпожица Тюилие получаваше седем хиляди и двеста франка доход от къщата, която предишният собственик бе снабдил с капаци, а отвътре изцяло ремонтирал и украсил с огледала, без при това да може да я продаде, нито да я даде под наем; и семейство Тюилие, живеещо на широка нога, в което читателят скоро ще се убеди, се радваше едва ли не на най-хубавия парк в квартала, с огромни дървета, които хвърлят сянка върху малката, безлюдна уличка Ньов-Сент-Катерин.

Разположена между двора и парка, къщата напомня едновременно чудновато жилище на забогатял буржоа от времето на Луи XIV, на председател на парламент^[5] или убежище на потърсил спокойствие учен. Нейният хубав, дялан камък, позахабен вече от времето, и до днес пази своеобразното величие на епохата на Луи XIV (простете, моля, този варваризъм); фасадата от каменна зидария, както и фигурите от червени тухли напомнят фигурите, които може да видим по стените на конюшните на Версай, а сводестите прозорци, украсени със скулптурни ваяния, са увенчани с арки и подпрени с дървени греди. И накрая вратата, водеща към парка, с остъклена горна половина, а долната — от масивно дърво и изработена в скромен и благоприличен стил, отличаващ често павилионите на вратарите в кралските замъци.

Този дом с пет прозореца има два етажа над приземието и е забележителен с четирискатния си покрив, увенчан с ветропоказател и украсен с красиви, големи комини и с кръгло таванско прозорче. Възможно е да е остатък от някаква огромна къща, но преглеждайки старите планове на Париж, ние не намерихме нищо, което да потвърди това предположение; впрочем крепостният акт, притежаван от госпожица Тюилие, свидетелствува, че по времето на Луи XIV домът е принадлежал на прочутия художник-емайлист Петито, в чиито ръце е преминала от председателя на Парламента Льокамю. Вероятно Льокамю е живял тук, докато се е строял прекрасният му дом на улица Торини.

По такъв начин къщата е била обитавана и от художници, и от магистрати. И трябва да признаем, че вътрешното й устройство говори за необикновено щастливо съчетание на комфорт и красота. Надясно от входа, в квадратното помещение, служещо за антре, се извива каменна стълба, а под нея се вижда врата, която води към мазето; вляво са вратите на салона, чиито два прозореца са обърнати към парка, и на трапезарията, гледаща към двора. Тази трапезария води към кухнята, която служи като продължение на складовете на Барбе. Зад стълбата откъм парка се намира разкошен, дълъг кабинет с два прозореца. На първия и втория етаж се помещават два просторни апартамента, а стаите на слугите под самия четирискатен покрив се познават по кръглите прозорчета. Великолепна камина украсява просторното, четвъртито антре, в което светлината прониква през две стъклени врати, поставени една срещу друга. Това помещение, с под от бял и черен мрамор, привлича вниманието с гредите по тавана си, покрити някога с позлата, а по-късно, вероятно >в годините на Империята, боядисани с бяла боя. Срещу камината се издига фонтан от червен мрамор с мраморен басейн. И трите врати — на кабинета, на салона и на трапезарията, са в овални рамки, рисунките върху които са отлепени и се нуждаят от бързо подновяване. Изработката им е груба, но украсата не е лишена от майсторство. В салона, облечен изцяло в дърво, всичко напомня за великото столетие: и камината от лангедокски мрамор, и таванът с украсените си ъгли, и формата на решетъчните прозорци. Трапезарията, в която се влиза от салона през двукрила врата, е постлана с каменни плочи, а дървенията е дъбова — пана без украса; стените над дървените пана вместо със старинна тапицерия са покрити с ужасяващи съвременни книжни тапети. Таванът е от кестеново дърво, предпочитан в миналото строителен материал. Кабинетът, модернизиран от фамилията Тюилие, подсилва впечатлението за безвкусица и отсъствие на стил. Позлатата и бялата боя по корнизите на салона са дотолкова изтрити, че човек вижда на мястото на позлатата само червени черти, а пожълтялата, набъбнала бяла боя се лющи неудържимо. Никога латинската мисъл „Otium cum dignitate“^[6] не е намирала в очите на поета по-добър коментар за себе си от това благородно жилище. Орнаментите по чугунените перила на стълбата са достойни и за съдебния магистрат, и за прославения художник; но само наблюдател, надарен с поетическо въображение, би открил следи от безукорния вкус на някогашните притежатели в изписаните балкони на втория етаж и в някои други остатъци от величавата старина. И самите Тюилие, и предшествениците им неведнъж бяха загрозявали този бисер на едрата буржоазия с навиците и хрумванията на дребната буржоазия. Съдете сами как трябва да изглеждат столовете от тъмен орех, с тапицерия от конски косъм, масата от акажу, покрита с мушама, бюфетите от същото дърво, евтиният килим под масата, лампите от надиплено тенеке, зеленикавите тапети с червени бордюри, отвратителните гравюри с преобладаващ черен тон и памучните завеси, обшити с червени галони, в трапезарията, дето са пирували приятелите на Петито!… Представете си какво впечатление произвеждат окачените в салона портрети на господин, госпожа и госпожица Тюилие от художника Пиер Грасу^[7], любимец на буржоазията; масите за игра на карти, използувани вече двайсет години, конзолите от времето на Империята, чайната маса с крака във вид на голяма лира, витата мебел от акажу, облечена в цветно кадифе на кафяв фон, стоящият на камината часовник, изобразяващ богинята Белона^[8], свещници със спираловидни колонки, завеси от вълнена дамаска или от бродиран муселин, прихванати с дръжки от щампована мед!… Върху паркета е постлан купен на вехто килим. В хубавото продълговато антре се виждат скамейки, облечени в кадифе, а стените със скулптурна украса са скрити от разностилни бюфети, прехвърлени тук от всички предишни жилища на семейство Тюилие. Фонтанът е обкован с дъски, върху които дими лампа, която датира от 1815 година. И накрая страхът — това отвратително божество, принудило сегашните стопани на дома да поставят откъм парка и откъм двора двойни ламаринени врати, които сутрин се отварят и вечер се затварят.

Лесно е да си обясним подобно, достойно за съжаление посегателство върху такъв паметник на частния живот от седемнадесето столетие. Възможно е в началото на Консулството някой забогатял зидар, домогнал се до къщата, да е намислил да използува пространството пред фасадата, като е разрушил красивата врата с двата странични павилиона, допълващи това красиво обиталище, ако ни бъде позволено да употребим тази старинна дума; и ето как предприемчивостта на парижкия домопритежател поставя клеймото си върху челото на изящните постройки със същата неумолимост, с която вестникът и печатарските машини, фабриката и складовете й, търговията и канторите й заместват аристокрацията, старата буржоазия, финансовите магнати и съдийската мантия навсякъде, където някога са блестели. Колко е занимателно да се изучават документи, отнасящи се до домопритежанията в Париж! В някогашната собственост на кавалера Пиер Баярд дю Терай^[9] на улица Ватай сега се помещава частна болница; на мястото, дето навремето си е била разположена къщата на Некер, днес третото съсловие прокара улица. Старият Париж на свой ред си отива, следвайки кралете, отминали преди него. И ако някоя полска принцеса спасява един шедьовър на архитектурата, колко малки дворци, като жилището на Петито, попадат в ръцете на Тюилиевци! Ето как госпожица Тюилие стана собственица на тази къща.