Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1923 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- , 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мария Домбровска
Заглавие: Усмивка на детството
Преводач: Ванда Смоховска-Петрова; Алина Петрова-Василевич
Година на превод: 1983
Език, от който е преведено: полски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: разкази
Националност: полска
Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София
Излязла от печат: август 1983 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Методи Андреев
Художник: Галя Георгиева
Коректор: Елена Пеловска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14941
История
- — Добавяне
През един декемврийски здрач тъгуващите вълни на езерото доплуваха до стъпалата ми и се разпръснаха в пясъка й, плачейки, отминаха в заруменената от залеза далечина.
А сега запалват светлини на брега. Езерото потъва в мъгла, разтапя се в течната синева с оловния облак, пламтят снежните планински върхове.
Но душата ми не разясни тези блясъци и тези планини и разплаканото езеро, тъй както слънцето разяснява стройните вази от алабастър и прави от тях чудо.
Аз мълча, когато хората казват, че са прекрасни планините и езерото и се връщам в града по дългата алея, която обграждат проточилите се към небето прави и тъжни клони на платаните.
Мисля за онази земя, където са огромните, любими полета и сред вдлъбнатините на полетата чифлици, скътани сред градини и паркове. За градината, из която бродят духове, където свирят върбови свирки за сестрата, която убила сестра си, а зад плуга върви селянин и вдига към небето тъжната си глава на патриарх и говори с чучулигите.
Където, боже мой, през горещата лятна вечер се носят жални, монотонни мелодии, като уханието на синчеца и узрелите класове.
В езерцето жабешки хор…
Господарят свири на цигулка в белия си дом…
А в селото мома плаче за своя любим.
Ходехме вечер на далечни разходки сред полята и белите широки шосета, а луната тихичко заставаше сред звездите на небето и острият августовски въздух ни пронизваше до костите с хлад.
По осребрената земя се сивеят в далечината купи сено и тъжни, тъжни телеграфни стълбове, които се точат в дълга, шумоляща върволица край шосето и се срещат в мрачната далечина.
А после към къщи, по тихия път през селото, а от селските къщи долита сладкото жужене на цигулка и устна хармоника и тихо, бързо, еднообразно ромони оберекът в изтощително темпо.
Братчетата ми и аз, и сестрите ми, всички тананикаме познатите мелодии. През огромната порта влизаме в градината, от глъбината на която се задават към нас странни дълги сенки. Върху душите ни ляга страхът и тихо минаваме страничната алея, от която всяка нощ се задава лукавият на бял кон и обикаля целия чифлик. А това става малко след полунощ и по това време никой не би излязъл от къщи, понеже в градината се случват необясними неща.
У дома пък, зад белите капаци на прозорците, децата се гушат във възглавниците и сънуват чудни сънища. Само в една от стаите понякога се събужда майка ни и дълго, дълго лежи с широко отворени очи, с бледичка ръка върху тъмния юрган — и гледа стените, и слуша как кучето вие под прозореца или се чуват тропот и шумове, като че някой си играе на гоненица около къщата.
Селото е разположено ниско и е влажно. От езерцата, които заобикалят чифлика като венец, се надигат вечер мокри изпарения, от нивите се вдигат мъгли и селото се прикрива като че ли с нежно було.
В черната алея над езерцето си играят децата. Но когато, уморени от врявата, млъкнат за миг, пак ляга върху детските души страхът — тъмните алеи плашат със сенките на дърветата, а пазачът ни разказва:
— Нощем, господата спят, но аз чувам. Из вашата къща такива някакви шумове идат, и врява, и глъчка. В стаята на госпожиците, казвам, нещо мести гардероба. А и в градината нещо се пречка. Ще станат вече две години, откак градинския Янек седи на прага и пази ябълките. И така до полунощ. Седи си, гледа, а изведнъж се показва монах — такъв беличък, ръцете му са сплетени на гърдите и казва: „Бягай, момко“. Стана момчето, премаляло от страх, гледа, а онзи сам, ей така като мъглата, развя се из градината.
Гледаме залетите с бяла лунна светлина пътеки чак там, където са двата ясена, а между тях развалините на стария манастир. Боже мой!
И такива наплашени деца приема домът в уютните си, светли стаи. Защото у нас във всички стаи вечер са запалени лампите. И после пресладкият силует на баща ни, който със свещ в ръка ни завежда горе, в стаята ни, и казва:
— Как може, как може да слушате такива бръщолевения.
Сняг! Сняг, бял, мек, покри земята. Изгрява слънцето и възпламенява прелестната дантела на побелелите клони и светлее небето, докато не стане толкова светло, толкова прозрачно, че изглежда ще можеш да зърнеш бога, моето дете, там в тези висини. Над селото се разгръща огромната тишина на зимната неделя.
Из бялата градина се трепят, хълцайки, чавките…
… И идат белите, чисти коледни празници. Ухае елхата. Децата говорят с треперещи от вълнение гласове…
Докато не дойде този един-единствен, с нищо несравним здрач, когато чакат първата звездичка, за да запалят свещите на елхата.
А в селото тогава говорят и децата разказват каква елха има в чифлика. Момчетата ходят да коледуват и пеят сред чудесно искрящата нощ.