Мария Домбровска
Птиците

Като прелестно звучно ридание най-после се чу един ден отдавна очакваният глас на първия славей.

Слънцето току-що беше потънало в трепетливите, зелени дълбини на пролетните дървета.

Песента на славея се носеше сред стихналия ден нежно, като че ли влажна от плач, проникваше отчетливо в тишината.

Децата тичаха с всички сили между лехите, в които стърчаха зюмбюлите, студени и бели като последния сняг.

Стигнаха. Прескочиха широкия ров и притаиха дъх до мрачната стена на гъсталака, замъглена от прясно разцъфнала зеленина.

Оттам долиташе тази чаровна и чиста песен, както е чаровен и чист пролетният въздух.

Но когато децата застанаха с очи, изпълнени със сълзи, които се събраха от бързината, студа или от песента, славеят прекъсна наполовина своите провлачени жалби и навярно отлетя.

— Ти го изплаши! — извикаха децата на най-малкия брат, въпреки че той стоеше тихо като тях.

Цъфтяха тогава огромно количество жълтурчета из тревата.

Слънцето залязваше отново и отново. Денят беше ненаситен, ставаше все по-голям с всеки миг бледнееше напук на нощта.

Няколко седмици по-късно майката показа на децата нещо необикновено. Обещаваше им това в продължение на няколко дена, най-после каза:

— Елате сега.

И тръпна напред по розово пепелявата пътека, като стъпваше извисоко, като че ли с всяка крачка искаше да се възвиси нагоре. С ръце даваше знаци във въздуха, които повеляваха да се пази тишина.

Децата крачеха подире й, като се люлееха на върховете на пръстите си и клатеха ръце за равновесие.

Нахлуха в пространството от светла трева като зелена светлина, просната от пътека до пътека. Неподвижното немско грозде по лехата беше обсипано с дребни листенца като с мъниста.

По средата на тревната площ огромни люлякови храсти в бледовиолетовата пяна на цветчетата ухаеха с приспиващ мирис.

Без да докосва клоните и листата, майката накара децата да гледат.

— Къде? — питаха с шепот, беше им доскучало и се чувствуваха разочаровани. Най-после зърнаха.

Във вътрешността на храсталака слънцето бе окачило навсякъде златни, розови и зелени фенерчета. Черните клони се сплитаха и кръстосваха по необясним начин, а между тях се намираше, невероятно красиво гнезденце, като че ли не беше скалъпено от клони, пера и слама. От това гнезденце гледаха мънички птичи очички, пълни с тревога и грижа, тъжни и чак мъчително бдителни.

Очите на децата не можеха да се наситят. Но майката ни отмести изведнъж от храста и им каза да се връщат.

— Не може да се гледа скришом — каза тя строго и като че се оправдаваше, добави — толкова дълго.

Също така тихо, като повдигаха високо ръце и крака, всички се завърнаха.

— Това беше женската на славея — обясни майката.

Децата признаха, че най-много биха искали да видят как птиците правят гнездото. Дали все пак това не е приказка, защото никой не ги беше видял.

Върху малките си масички, които бяха побити в земята под кестените, започнаха да майсторят гнезда от клони и трева. Но всичко това нищо не струваше и трябваше да бъде с презрение изхвърлено.

Мръкваше. Под широките куполи на кестените се простря влажна, тъмносиня сянка.

Женската на славея изведнъж извика: „Фитт-ррр.“

— Котка, сигурно има котка в градината — викаше майката.

Но всички котки демонстративно обикаляха кухнята, като се триеха о всеки предмет и се връщаха, ако пропуснеха някой.

— Изглежда, че е котка от селото — тревожеха се децата. — Дошла е тук да изяде славеите.

Момчетата решиха да уредят въпроса веднъж завинаги и затичаха да викат кучетата.

Те се появиха всичките, подскачайки наизлизаха от различни кътчета, където тършуваха или се излежаваха.

Децата крещяха: „Дръжте котката!“, а кучетата търчаха в незнайна посока като бесни, връщаха се, душеха въздуха и земята, кихаха и отново се хвърляха напред.

В дъното на градината женската на славея непрекъснато викаше: „Фитт-рр.“

А мракът прииждаше бледен, пролетен и уморен.

Нощем, когато славеите млъкваха, започваше да кука кукувицата.

Най-голямото момиченце се пробуждаше и я слушаше със свито сърце. Вероятно кукувицата прелиташе от дърво на дърво, ту по-наблизо, ту по-надалеч, неспокойна, съвсем сама.

Понякога я виждахме и денем. Струваше ни се, че не лети, а пада от клон на клон, зла, бездомна, безсънна и неумолима в страстния си стон: „ку-ку, ку-ку.“

Децата обичаха да се събуждат преди разсъмване. Виждаше се тогава как бледнеят процепите на капаците и как се наливат със сребро.

Тогава се чуваше пробуждането на птиците. Техните първи песни и викове вдъхваха на света радост без причина и без цел, веселие само по себе си, толкова огромно, че чак тъжно в своята безкрайност.

Първи започнаха да свирят косовете — още преди идването на деня.

Косовете през деня свирят като че от скука и по милост. Но сутрин първата свирка на коса е тъй силна и чиста, и звучна, че би могла да се носи из рая сред първите чудеса на сътворението.

На децата им се струваше понякога, че тайнствени флейти свирят над пропасти от приказките.

Изведнъж нейде в недостъпните висини започваше да се носи звук, като че някой разтърсва шепа стъклени топчета. Лястовичките…

Пръв врабецът извика до самите сребърни очертания на капаците. След него се разкрещяха всички. Синигерът започваше да се кикоти, а сипката около най-горните прозорци, в тополите, където беше гнездото й, се обади: „Сип-сип“.

Неизвестни по имена птичета чуруликаха вече от всички страни. Плувна бисерното пеене по целия въздух, а през капаците, около чеповете, заблестяха пурпурни кръгчета. Златист блясък изпълни стаите и от време на време из тях плуваха мимолетни сенки, когато там, зад процепа на капаците прошумоляваха тихо листата.

Децата се втурваха и към прозорците. Отваряха ги шумно към изпълнената с щастие глъчка на затъналата в синева градина.

Тогава можеше изведнъж да познаеш лудешката песен на коприварчето, все едно се разнасяше до самото ти ухо. Веселото птиче, коприварчето, танцуваше из дърветата кръшното си хоро.

— Просто можеш да танцуваш това, което пее коприварчето! — викаха децата. И питаха: — Защо? — и оставаха без отговор.

Сойката децата видяха само веднъж. Прелетя тихо, когато най-голямото момиченце лежеше на топлата от слънцето трева, а братята му седяха на върха на бялата череша, като се тъпчеха с бледокехлибарените й плодове.

Прелетя, прилична на късче дъга, изчезна сред сивите листа на ябълката и пак прониза със светкавичен полет зеления въздух на градината, ниско под клоните на дърветата, малко над момиченцето. После изглежда се издигна над върха на черешата, понеже момчетата започнаха да викат:

— Виж каква птица! Виж каква птица!

Децата с все сили се затичаха да разкажат на майка си, че са видели птица, която сияе с всички цветове, как хвърчи из градината. Сестричките я видяха също около парниците. Тя полетя към близките гори.

Започна разследване каква ли птица е била.

Децата я описваха отново, а майката отгатваше.

— Огромна, огромна. Такава!

— Може би каня?

— Не, не. Червена.

— Тогава вероятно червенушка?

— Нищо подобно! Това беше синя, синя, синя птица.

— Тогава може би сойка — отгатна майката.

Децата за първи път чуваха за сойка, но с възмущение отрекоха.

— Не, не. Не може да е била сойка.

Написаха писмо на вуйчото, който разбираше от птици.

Всяко от тях добави по нещо. Образува се същинска повест, на която вуйчото отговори.

— Това ви се е присънило.

Слънцето беше вече извън ясените, на заник. От време на време, когато някои листа тихо помръдваха, се образуваха между тях неочаквани пролуки, разтваряха се като че ли пламенните очи на следобеда.

Над зелената навалица от люляци и жасмин светеха златно рижите фризирани върхове на акациите. Около къщата се разпростираше тогава тъмнорозовото пространство от привечерните блясъци, отрязано с равната напречна линия на сянката от къщата.

Лястовиците прелитаха ниско, като се пързаляха с копринените си гърди по румения пясък.

Около кухнята стояха децата и пиеха вода, която ухаеше на кладенец и мъх. Лицата на децата бяха още набъбнали от тичането в жегата. Пиеха шумно, като пъхтяха от умора, чак тенекиеното канче бълбукаше. А после откъсваха уста и гледаха лястовичките. Имаше в тях нещо от мореплавателите, които жадуват вечер за сушата, и толкова нетърпение имаше в тях. Току кацаха на корнизите и зидовете на къщата като крехки черни камбанки. Понякога майката поглеждаше от прозореца и нямаше нищо по-тихо от този миг, когато тя през летния следобед гледаше лястовиците.

По-близки отношения ни свързваха винаги с врабците.

Момиченцата всъщност не ги обичаха особено, а момчетата направо ги презираха. Въпреки това, човек постоянно си имаше с тях работа.

Навсякъде гъмжеше от тях. Особено на таваните така си разпростяха чергата, че майката се страхуваше да не изхвърлят оттам домашните вехтории и да не заграбят цялата горна част за себе си.

Тези очевидни хрантутници и немарливци така небрежно си правеха гнездата, че младите врабци току падаха от тях на твърдите павета под издадената част на покрива. Понякога се утрепваха, но понякога пиленцето се спасяваше по някакво чудо и пищеше ужасно, като викаше помощ.

То беше отвратително, голо и горещо, лежеше пльоснато, крещеше сляпо, с широко отворена човка.

Но децата със свещена бързина повдигаха врабеца, туряха го в кошничка, постлана с памук и обкръжаваха това същество от простолюдието с най-изискани грижи. Лека-полека той ставаше тиранин на дома. На разсъмване започваше да крещи като бесен, а когато усетеше доближаващата се ръка, пълна с мухи, трепереше от невероятно лакомство. Тиранизираните деца го обичаха от все сърце и с писъци на възторг приветствуваха всяко ново перце на този голтак.

Когато птицата израстваше, отлиташе нанякъде, млада, красива и весела, без да каже никому довиждане.

Случи се обаче сред тези възпитаници един романтик, когото децата никога не можаха да забравят.

Той, когато вече израсна, след като беше изял цели пудове мухи, съвсем не мислеше да напусне гостоприемната къща.

Когато децата великодушно му отваряха кошничката, отлиташе и се връщаше на мръкване.

Кацваше на отворения прозорец като чуруликаше високо, а после отиваше да спи в кошничката.

През деня в градината се спускаше понякога на рамото на някое от децата. Когато си играеха близо до мястото, където бе кацнал на някое дърво или на покрива, викаше по тъй особен и натрапчив начин, че го познаваха веднага.

Един ден падна като топка върху масата по време на обеда и започна най-спокойно да кълве картофи от чинията, без да го е грижа за гръмкия смях на всички.

Така си живееше то, самотно сред птичия си народ, тъгуващо, отчуждено и благодарно.

Една вечер по-малкият брат го изнесе с кошничката на верандата, за да види как е навън през нощта. Птицата се събуди. Погледна в чаровните глъбини на нощта, като обръщаше главичка ту на една, ту на друга страна. Тя видя. Изхвърча и вече не се върна. Децата плакаха.

 

 

Друг път пък бащата си имаше работа с птиците.

Веднъж зимата беше твърда и несломима като меч.

Зайците си изскубваха по малко от купите сено, но яребиците бяха гладни. Лутаха се из нивите, оваляни в сняг и без никаква надежда.

Нощем сигурно се доближаваха до самата къща, защото на следващия ден, ако не бе навалял нов сняг, се виждаше в стъклените блясъци как сапфирена сянка очертава дребните кръстчета на следите им.

Тогава бащата започваше да изсипва за тях из тревните площи откъм полския път, под изтръпналите от студ тополи, остатъци от житно зърно.

Когато настъпваше студената вечер, а на небето се показваше също така студената металическа луна, децата угасваха лампата.

През прозорците се виждаше сгъстеният свят и снеговете, които светеха бледно и бяха изпъстрени със сапфирена арабеска от сенки.

От потъналите в мъглива синева поля прииждаха яребици.

В ледените бездни на студа те се движеха тревожно и тихо. Идваха да кълват скришом зърното под тополите. Като смешни малки чукчета прелестните им главички бързо биеха безмилостния към тях сняг, като го гълтаха заедно с житните остатъци.

А после, като се озъртаха тихо, без да прелитат, си отиваха в безбрежните полета.