Мария Домбровска
Нашият дом

Кой може да те забрави, теб, която вече не съществуваш?

Кой може да те забрави, къща на детството?

Портата беше кадифена от мъх, портата беше кадифена, в горчивото прикритие на кестените.

Бергамотовата круша скърцаше ужасяващо в тъмния тунел на пътя, изпълнена с мек, кафяв гнилак.

Огромна леха беше обрасла като гробница с керемидени кремове. Трябваше да я заобикаляме.

Гладко сивия ясен нехаеше кому какво засланя. Сянката му беше толкова дебела, че по средата на лехата, до която растеше, цъфтяха само полудиви, мънички синьо-черни рози.

А стените бяха бели, бяха бели, разбира се, а стъклата на прозорците сапфирени и такива, каквито всеки си пожелае.

А покривът беше побит в синьото небе като прост и суров тон от тъмночервена стара песен. До върха беше далеч, а гълъбите по него изглеждаха тъй малки, като капки сребро.

Слънцето танцуваше по покрива сред бледорозови кръгове. Мургав мрак тъмнееше там, където се свеждаха ясените.

О ясени, които през ноемврийските дъждове удряхте водосточната тръба на покрива!

Кой може да ви забрави вас, нашите четири стаи!

В стаята на татко на прозореца винаги имаше шепа житни зърна. И нещо избеляло имаше в тази стая, като вечния прах на тътнещия безспирно труд. Струва ми се, че там винаги нещо тихо шумеше — сякаш баща ни донасяше със себе си отгласите на пшеница и слама и звъна на вършачката. Струва ми се, че зиме от някой ъгъл там винаги вееше малко от хлада на земеделците, а през лятото се усещаше леко миризмата от потта им.

Виждам старото, чудесно, ясеново бюро, в което трепти шумоленето на прояждащите го дървоядци.

Чувам стъпките на баща ми из тази стая. Ще го виждам, ще го чувам винаги.

В стаята на майката и на децата сапфирената сянка от клоните на ясена се разминаваше със сребърната светлина по прозореца — полукръглата уста на камината се облизваше с езици от пламък. Миришеше на чисто бельо.

Гостната беше на златни листа и китайската ваза стоеше там на масата.

В столовата на една от стените висяха портретите на дядо и баба. Тук беше като в храм. Баба ни беше с гранати, които блестяха ситно на шията й и с шал с цвета на вино, наметнат върху рокля от черно кадифе.

До другата стена зиме квасеха кисело мляко.

Столовата беше тъмна, защото верандата пред нея бе обрасла с дива лоза. Решетката на верандата беше стара, пепелява и мека като бишкот. И навярно тъкмо дивата лоза я крепеше с яките си клони.

Веднъж през една ранна пролет децата се разболяха. И къщата заедно с тях. Люлееше се, клатеше се. Падаше от планини, които стигаха до небето, и се строполяваше с трясък в бездните. Разчупваше се с гръм. Разсипваше се на парчета. Танцуваше в бесен галоп като тропаше и крещеше. Къщата, в която всички се бяхме родили и в която никой от нас нямаше да умре.