Пол Бъръл
Кралска служба (11) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

9. „Шефката“

Никой никога не би могъл да твърди, че службата в Кей Пи беше лесна. За персонала зад стените на апартаменти осем и девет тя, както и самият живот, въобще не бяха лесни. Подобно на безброй много други връзки — в семейството, брака, приятелството или бизнеса — щастието понякога води тежка борба със своята противоположност. Животът с Шефката беше като препускане с ролокостър. Тези с по-слаби нерви ще кажат, че едвам са издържали. Когато си горе е страхотно, но долу беше ужасно. За много изкачванията и спусканията биха твърде устремни, твърде чести бяха преобръщанията и сякаш губеха представа къде са. Но принцесата никога не губеше и решаваше с безмилостната капризност, присъща на характера й, кой да продължи с нея нататък и кого да изостави. Ключът към оцеляването край принцесата бе в психическата издръжливост — не съдиш и не поставяш под съмнение, а приемаш целия пакет, изключително неприятното — такова, каквото беше нейното сложно, с недостатъци, но нежно и прекрасно човешко същество.

Безрезервната подкрепа и лоялност предполагат да не се поставят никакви условия, дори когато такива могат да се очакват. Препускането безспорно се оказа трудно за онези, които се почувстваха изтласкани настрана и някои от тях сами скочиха от кораба, без да дочакат да ги бутнат. Те трябва да са се убедили, че не са били подготвени за подобно изпитание. Други, със самоунищожителна преданост се опитваха да се задържат, но и с тях настъпваше разрив, защото мотивите им оставаха неразбрани. Ужасно беше да ги гледа човек как си отиват. Някои верни приятелства биваха прекъсвани поради недоразумения или невярна информация. Прекаленото сближаване с принцесата криеше в себе си риск — болката да познаеш, да обикнеш и след това да загубиш опияняващото приятелство на една феноменална личност, защото сам си решил така, или по други причини.

Познавам тази болка, защото Марая я изпита от края на 1994-а и през 1995 година. Марая беше казала, че ще се опита да служи като лична камериерка на принцесата за една година, но работното време ставаше все по-дълго, изискванията — все по-големи и тя не можеше да си представи още една година почти да не вижда Александър и Ник. Момчетата бяха свикнали татко им да работи по цял ден, но не и мама.

— Ще стане по-добре. Не се предавай — умолявах я непрекъснато.

Полагах усилия да се избегне неизбежното. Знаех, че ако напусне, принцесата ще го възприеме като изоставяне. В своя живот тя беше толкова пъти отхвърляна, сякаш някакъв враг я преследваше. Беше се почувствала отхвърлена от семейството си, което копнеело за момче; отхвърлена беше в брака си с принц Чарлс; отхвърлена от брат си, граф Спенсър, когато си търсеше местенце за почивка. Най-тъжната ирония в цялата тази ситуация беше, че принцесата беше не по-малко сурова, когато тя искаше да отхвърли някого. Заради онова, което се случи с Марая, се озовах — не за пръв път по време на кралската ми служба — насред кръстосания огън между двете жени, които имаха най-голямо значение за мен.

Когато съпругата ми отиде да се срещне с принцесата в Кей Пи, да й съобщи, че колкото и да не желае, трябва да подаде оставка, за да отделя повече време за семейството си, аз се оказах страхливец, който избяга и се скри. Бях толкова изплашен, че не бях в състояние да бъде умиротворител. Затиснах ушите си с ръце, надявайки се, че неизбежният скандал ще се разсее от само себе си. Късно същата вечер на декември 1994 година съкрушената Марая ми предаде разговора им.

— Какво? След всичко, което съм направила за теб? — избухнала разярена принцесата. — Какво ли не правех, за да те устроя и да бъда гъвкава и ето как ми се отплащаш.

Марая се опитвала да си отвори устата и да обясни, че споразумението им е било за една година и тя го е спазила. Казала й, че все пак момчетата й били най-важни за нея.

— Но тя просто помете пода с мен и ме разплака — ми разказваше Марая оная вечер.

На следващия ден разправията все още личеше по черния облак, надвиснал по време на закуска.

— Добро утро, Ваше Кралско Височество — казах аз, въоръжен с каничка кафе.

Отговорът й тази сутрин не беше особено находчив.

— Пол, можеш ли да поговориш с жена си?

Така се надявах този ден да има някое голямо заглавие във вестниците, което да отклони вниманието на принцесата, но нямаше. Хрисимо и патетично й заобяснявах, че Марая вече е решила и се е опитала да й обясни семейните причини. Уверих принцесата, че това не е било леко решение за съпругата ми, но тя го е взела с пълното съзнание, че моите усилия ще бъдат двойно по-големи и заради двама ни. Принцесата не искаше и да чуе. През оставащите четири седмици след предизвестието на Марая за напускане, тя не й проговори нито дума. Сред персонала в двореца това се наричаше „заклинание за мълчание“.

През 1995 година и други загубиха благоразположението на принцесата. Беше и тъжно, и необяснимо, че готвачът Мървин Уичърли напусна Кей Пи след деветмесечно „заклинание за мълчание“. Друга жертва към края на същата година бе колегата ми, икономът Харолд Браун, който скочи, преди да бъде блъснат, след като и към него бе приложено „заклинанието за мълчание“. Той се приземи благоприятно на служба при принцеса Маргарет и така запази служебното си жилище в двореца. След напускането му останах единствен иконом, а прислугата все повече намаляваше и Шефката все повече се уповаваше на мен.

Но дори аз не бях имунизиран срещу критики и хладно отношение от страна на принцесата. Най-черният период в службата ми при нея бе, когато по времето около развода си тя изведнъж започна да стяга финансовия колан. Разходите по поддържането на домакинството се стовариха сега върху нея и мисля, че тя тогава за пръв път видя сметката за телефон на Кей Пи. Принцесата бе поискала да й направят разпечатка и всички от персонала бяха накарани да си напишат имената срещу личните разговори, които са водили. Моята сметка възлезе на около триста лири. Написах чек и си мислех, че с това въпросът е уреден. Но не.

Това, че съм използвал телефона, очевидно започна да гложди Шефката ми. Когато й представих чека, тя поиска да й обясня защо съм натрупал такава голяма сума. Сбърках, че бях откровен.

— Тъй като работното ми време е много дълго, не виждам нищо лошо в това да се обаждам на семейството си. Работя почти по шестнайсет часа на ден, Ваше Кралско Височество.

Това погрешно бе изтълкувано като оплакване. През следващите две седмици тя изцяло ме игнорираше и отказваше да разговаря с мен. Това беше много тежък период за мен. Почувствах се изолиран, онеправдан и лишен от специалното й приятелство.

Стана толкова лошо, че се наложи да й оставям бележчици на различни места в апартаментите. Тя от своя страна ми отговаряше по същи начин — с меморандуми.

Очевидното безумие на цялото това положение се видя, когато една важна бележка бе паднала някъде и тя ми поиска обяснение:

— А защо просто не ми каза, Пол, вместо да ми пишеш бележки?

— Ваше Кралско Височество — казах аз силно раздразнен. — По какъв начин. Вие не разговаряте с мен.

Тя изглежда като че ли приемаше онова, което й говорех и затова продължих:

— Ако продължаваме така, няма да мога да си върша работата както трябва. Не зная какво съм направил, но моля ви, нека ви помагам, за да върви всичко, както трябва.

Ледът между нас се стопи. Усетих огромно облекчение, когато отношенията ни отново се затоплиха. Оттогава нататък много внимавах колко използвам телефона в Кей Пи.

 

 

„СТОПЛЯНЕ СЛЕД СТУДА“, писа в заглавие „Дейли Мирър“, за да отбележи затоплянето в отношенията между Кей Пи и Бъкингамския дворец, когато през декември 1994 година принцесата бе поканена да прекара Коледа с другите от кралското семейство в Сандрингам. Вестниците погрешно мислеха, че частният секретар на Нейно Величество и зет на принцесата, сър Робърт Фелоус е изпратил поканата. Истината бе много по-добра. Кралицата, в лично написано от нея писмо, уверяваше, че тя и Единбургският херцог биха желали принцесата да прекара Коледа с тях, заедно с принцовете Чарлс, Уилям и Хари.

Очите ми бяха свикнали да виждат важни писма: от кралицата, Единбургския херцог, министър-председателя Джон Мейджър, Елтън Джон, от безброй много други хора, включително семейството на принцесата. Тя ми позволяваше да надзъртам в много от нейните неща, дори в завещанието й и в съдебните документи от развода, които не искаше дори личният й секретар Патрик Джефсън да види. Аз не бях единственият й приятел, на когото показваше кореспонденцията си. Тя искаше съвети за речите и писмата си от своя приятел журналист Ричард Кей. Обсъждахме кореспонденцията й или на стълбите, или в дневната, където принцесата сядаше на бюрото си. Писмата, официално съставяни от Патрик Джефсън, й се изпращаха в папка, за да ги прочете и одобри. Тя ме викаше от горната площадка на стълбището, срещахме се някъде по средата и сядахме. Тя на едно стъпало. Аз — на друго.

— Какво мислиш за това? — ще каже тя или пък ще изписка: — Я виж тук!

Или ще остави писмо на бюрото ми в икономското помещение с бележка към него: „Искам да знам какво е мнението ти за това“.

При един от тези случаи тя ми показа писмата от Единбургския херцог и от брат си граф Спенсър. След време тя пишеше лични писма и на мен — мисли, които искаше да запише на хартия, истини, които искаше да се знаят, и ми ги остави да ги съхранявам. Или нейни философски разсъждения за вътрешната сила, които искаше да сподели. Службата ми се простря дотам, че принцесата ми позволяваше да виждам и най-деликатните писма и да слушам и най-личните й телефонни разговори. Тъй като бях в течение на цялата й кореспонденция, мога да кажа, че до смъртта й кралицата и принцесата поддържаха връзка и отношенията им бяха възможно най-добри. Като независим свидетел знам историята, травмите и кошмарите, които е преживяла. Коледната покана на кралицата накара принцесата да отнесе в Норфолк подаръци за всички от кралското семейство. В седмиците преди празника тя ме пращаше до Кенсингтън, Найтсбридж и Мейфеър да купувам подаръци за семейството, приятелите и прислугата. Щедростта й не знаеше граници и така, с нейно одобрение, похарчих хиляди лири. Разчитайки на това, че познавах кралицата от времето, през което й бях служил, реших да й купя нещо практично — кашмирена жилетка, шал от Хермес или килимче в шотландско каре; на Единбургския херцог — кутия за патрони, бастун, който става на столче или флакон. Часове наред обвивах подаръците, а принцесата трябваше да напише на всеки от тях по нещо лично, преди да ги отнесе в Сандрингам. Дълбоко в себе си тя обичаше цялото това суетене около Коледа, макар да си признаваше, че тази Коледа ще бъде малко тъжна.

Ако пропуснех да поставя коледното дърво две седмици преди големия ден, тя първа почваше да недоволства. Всяка година поръчвах петметров норвежки смърч от кралското имение Уиндзор, който заемаше видно място на първата площадка на стълбището. Украсяваше се с десет комплекта бели светлини, изпъстрени с кристални и стъклени играчки. От всички клони висеше сняг от бял памук, а най-отгоре имаше сребърна звезда. Подобен смърч имаше и за детските помещения на втория етаж. За украсата му отговаряха Уилям и Хари. Те използваха за него украшения, които бяха правили в училище.

Коледа беше магически празник в нашия дом. Нашето коледно дърво, украсено в червено, зелено и златно, стоеше в ъгъла на дневната, която гледаше към двореца. Аз се преобличах като Дядо Коледа — с огромна брада и червена туника с качулка и, разбира се, с черни гумени ботуши. По предварително подготвен сценарий раздавах подаръците на нашите момчета. Те не можеха да се сетят, че това съм аз (докато не забелязаха веднъж същите ботуши под навеса навън). Ник, тогава на шест години, искаше да е център на вниманието, премяташе се в спалнята и викаше:

— Вижте ме! Вижте ме!

Тези няколко вълшебни минути доставяха толкова голямо удоволствие на Марая и на мен и на редовния ни гост за Коледа — Бети, майката на Марая.

Но аз знаех, че стане ли следобед, принцесата ще се върне в Кей Пи сама, а момчетата ще остави в Сандрингам. Когато наближи да си дойде, застанах да я чакам на вратата, защото тя си мислеше, че е много лошо да се връща в празна къща.

— Не можете да останете на Коледа тук сама. Елате долу да прекарате с нас — настоявах аз.

— Не, Пол. Нали не искате да ви разваля Коледата. Това е семеен празник. Тук съм си много добре.

Искаше да е сама.

След това принцесата направи това, което правеше всяка Коледа следобед. Седна на бюрото си, извади автоматичната писалка и шишенцето с Куинк и започна да пише писма, в които благодареше за подаръците, изпратени й за празника. Но най-напред, преди да съм си тръгнал, тя написа празнично поздравление за мен: „На Пол. Желая ти Весела Коледа! С обич от Даяна“. След това адресира първия си плик и написа първото писмо: До Нейно Величество, кралицата, Сандрингам Хаус, Норфолк.

Тръгнах си към къщи с неохота.

— Ако искате нещо, обадете ми се — казах аз.

 

 

В бележника на принцесата с адресите бе пълно с имена на всякакви хора. Когато срещнеше човек за първи път, тя умееше да го накара да се чувства така, сякаш щеше да й остане приятел за цял живот. Във вестниците започнаха да се появяват статии с подробности за нейния „задушевен кръг“. Ако принцесата биваше забелязана да приказва с някого, или пък да е на някакъв терапевтичен сеанс, журналистите заключаваха, че става въпрос за дълбоко, трайно и много близко приятелство. Шефката имаше много приятели, но само малцина бяха във вътрешния й кръг, който се оглавяваше от Лусия Флеша де Лима. Тя бе най-добрата й приятелка, отнасяше се към нея като майка и едновременно с това й беше и съветник. Съпругът на Лусия Паулу бе прехвърлен от Лондон в бразилското посолство във Вашингтон, но дори разликата в часовите зони не попречи на приятелството им. Лусия нагласяваше будилника си да я буди в три сутринта, за да поговори с принцесата в началото на деня. Ако принцесата се нуждаеше от съвет или утеха, обаждаше се на Лусия. Пращах по факса оттатък Атлантическия океан безкраен поток от писма и бележки. Да си приятел на принцесата означаваше приятел на двайсет и четири часово повикване и Лусия бе приела това. Тя винаги беше на разположение, когато принцесата имаше нужда от нея.

— Не бих се справила без нея. Тя е прекрасна. Като майка ми е — повтаряше непрекъснато принцесата.

През август 1994 година принцесата отиде във Вашингтон. През май 1995 година Лусия дойде в Лондон. Коледа на 1996 година принцесата прекара с Лусия. Нататък и насам през Атлантическия океан, приятелството им с времето ставаше все по-силно.

В Лондон принцесата намери второ семейство в лицето на приятелите си Роза Монктън, Сузи Касъм, лейди Анабел Голдсмит, Ричард Кей и д-р Мери Лъвдей. Тя бе допуснала тези хора, както и мен, да я виждат такава, каквото бе в действителност, да знаят всичко за нея, в замяна на безкритичното им приятелство. Те я разбираха по-добре от всеки друг и я обичаха такава, каквато бе.

Присъствието на херцогинята на Йорк гарантирано повдигаше духа на принцесата. С широко отворени очи, пълна с енергия, винаги препускаща нагоре по стълбите, тя, както и Шефката, не беше човек, който би се дал. Двете непрекъснато си говореха по телефона, за да си дават кураж.

Сядаха в дневната, потъваха в сериозен разговор или пък се смееха, сравнявайки дълбоките рани, които кралският двор им бе нанесъл в гръб. Покрай принцесата и аз започнах да имам пълно доверие на херцогинята и между нас се установи приятелство. Дори когато тя знаеше, че Шефката не е вкъщи, звънеше по телефона в икономското и познатият глас весело изпяваше:

— Здравей, Пол. Херцогинята е.

И тя, като принцесата, недоумяваше какво кара хората да бъдат лоши.

— Защо непрекъснато говорят такива обидни неща за мен? Не зная какво очакват от мен — казваше тя.

Подобно на принцесата и тя вярваше в кармата.

— Каквото е речено да стане, ще стане — повтаряха и двете.

Слушах я, както слушах и принцесата, и ужасно я съжалявах.

— Вижте — казвах й. — Запомнете думите на Шефката — убивай хората с нежност и никога не им позволявай да разберат, че са те уязвили.

За тези разговори по телефона или в Кей Пи си спомням винаги с нежност, когато погледна една снимка в рамка, изпратена ми от херцогинята в края на 1994 година. На нея са тя и двете й малки дъщери Беатрис и Юджин. Отдолу тя е написала нещо специално: „Скъпи Пол и Марая, благодаря ви за невероятната ви любезност и подкрепа. Думите не стигат да изкажа благодарността си. С най-най-добри пожелания — Сара“.

Извън доверения си кръг от най-близки приятели, принцесата много внимателно преценяваше на кого какво да каже и какво да не каже. Един беше специалист в едно, друг имаше опит в друго, което означаваше, че тя разчиташе на познанията на тези хора и на техните съвети. Принцесата делеше приятелите си по свои критерии и предпочиташе с всеки да разговаря насаме. Приятелствата, които поддържаше, приличаха на множество най-различни кутии и аз винаги знаех коя кутия отваря, защо я отваря и какво значение имаше тя в живота й. Да си в центъра на нейния свят означаваше да ти доверява да изпълняваш различни нейни поръчки. Когато не си беше вкъщи, тя ми разрешаваше да отварям бележника й с адресите, за да намеря нужното име и да се обадя по телефона.

През 1995 година, когато Харолд Браун си бе вече отишъл и принцесата се чудеше на кого от хората около себе си може да разчита, ролята ми на иконом започна да прераства в личен помощник, куриер, шофьор, момче за поръчки, доверено лице. Ставах шофьор, когато по някакви причини тя не искаше да използва шофьора си; гуру или частен секретар, защото не искаше очите на професионалист да видят някои от приятелите й, да зърнат някои бележки или да узнаят за някои лични мисии.

— Пол, стой сега до факса и не се отделяй от него, дока го не изтече всичко.

Гласът на принцесата идваше от горния етаж и стигаше до мен долу, и икономското помещение.

1995 бе годината, в която принцесата ми повери да се занимавам с кореспонденцията й — от професионалната до най-личната и тайната. Тя започна да крие информация от очите на Патрик Джефсън и да прехвърля факсове от неговата канцелария в двореца Кенсингтън. До нея беше стигнал слух, че той ставал все по-недоволен и вече си търсел работа другаде. Принцесата го попита направо и отговорът му не я убеди, че ще остане завинаги в Кей Пи. Стана предпазлива и го постави на дистанция, която не можа да бъде премахната.

— Как може да очаква той да контактувам с него по такива деликатни теми като брака и бъдещето ми, след като дори не знам дали ще остане тук в бъдеще? — чудеше се тя.

В дневната й бе инсталирана нова факс машина за нейна лична употреба. Поставена беше на килима под бюрото, така че канапето, което бе непосредствено отпред, да я закрива. Много пъти, когато отивах в дневната при нея, виждах, че вътре няма никой.

— Ваше Кралско Височество? — извиквах, преди да се обърна и тръгна към приемната.

— Тук, долу съм — казваше глас, които не можеше да се разбере откъде идва.

Принцесата стоеше на четири крака под бюрото и безуспешно се опитваше да се справи с факса. Техниката, както и готвенето, не бяха силните й страни.

— Безнадеждна съм, безнадеждна съм! — надсмиваше се тя над себе си.

След още няколко седмици напразни усилия да се научи да работи с факса под бюрото, тя го изостави. Вместо него започна да използва моя долу, който беше под бюрото ми. Тя ми предаваше тайни документи, които да изпращам и чакаше за отговорите. Личните си писма в чужбина изпращаше по факс, за да е сигурна, че ще се получат веднага, а не да разчита на бавните услуги на пощите. (Веднъж обаче тя не се довери нито на факса, нито на пощата.)

— Пол, бих желала да предадеш това лично — каза тя, връчвайки ми едно писмо. Погледнах запечатания плик. Името ми беше познато. И адресът също — в чужбина.

Погледът ми издаваше изненада от такава далечна мисия.

— Знам, че е далеч, но е важно — заяви тя.

— Смятайте го за свършено — казах аз. Пликът остана при мен до заминаването й на посещение в чужбина. Докато я нямаше, взех друг самолет в различна от нейната посока и отидох за два дни там, където бе написано на плика. Предадох писмото в ръката, която щеше да напише отговора. Когато принцесата се върна в Кей Пи, аз вече бях там, готов да я посрещна вкъщи.

— Мисията е изпълнена — заявих аз.

 

 

През януари 1995 година клюкарите продължаваха да обсъждат връзката на принц Чарлс с любовницата му Камила Паркър Боулс, за която той бе признал по телевизията. Слуховете се засилиха, когато единайсет дни след началото на новата година бе обявен нейният развод с генерал-майор Андрю Паркър Боулс, с когото две години бяха живели разделени. Но вниманието и сериозното безпокойство на принцесата бяха другаде — отношенията между съпруга й и неговата помощничка Тиги Лег-Бърк. И вестниците бяха вече насочили погледи към нея, което още повече засилваше подозрението на принцесата.

„ЦЕЛУВКАТА“ бе заглавието на първа страница на „Дейли Мирър“. Публикуваната снимка показваше принц Чарлс на ски с приятели, сред които бе и Тиги Лег-Бърк. В поредица от фотографии принцът с червена скиорска шапка я бе прегърнал през рамо и я целуваше „в знак на обич“. Частният му секретар Ричард Ейлард обясни на репортерите: „Не е неестествено да я целува по бузата. Абсолютно нормално е“.

Принцесата не беше съгласна и смяташе, че твърде скоро след назначаването на Тиги отношенията им са преминали чертата на приличието. Всъщност принцесата бе станала толкова подозрителна, че Камила Паркър Боулс вече не я интересуваше. Според нея Тиги Лег-Бърк се сближаваше твърде много с принц Чарлс, както и с Уилям и Хари. Принцесата все още беше омъжена за принца и намираше, че двете жени кръжаха опасно близо около нейна територия.

 

 

Не ме питайте защо го направих, но тъй като всички ми изпращаха картички и подаръци за трийсет и седмия ми рожден ден на 6 юни 1995 година, реших да изпратя подарък на мама в Грасмур. Исках тя да получи нещо мъничко по случай годишнината от моето рождение. Поръчах в градинския център в Дарбишър да й отнесат каменна кашпа с цветя, които да цъфтят до края на лятото. Едно простичко поздравление, продиктувано по телефона и написано на картичка, бе поставено между цветята.

Когато тя отворила вратата на същата онази къща, в която съм израснал, била, както всеки друг ден, с престилката си.

— Сбъркали сте къщата, пиленце. Аз нямам рожден ден — казала тя, разказваше татко по-късно.

След това започнала да чете картичката и много се развълнувала. Мама не получаваше толкова често цветя. Всъщност тя за пръв път бе получила цветя на мой рожден ден и думите ми я развълнували. Когато същия онзи следобед я чух да плаче от радост по телефона в Кей Пи, зарекох се да правя това всяка година. Две седмици по-късно тя и татко дойдоха в Олд Баракс да пренощуват. На следващия ден ги закарах на летище Хийтроу и ги изпратих на ваканция мечта в Америка и Канада. Тя през цялото време бълнувала за своите цветя, които бе оставила в кашпата у дома.

На 15 юни в два часа през нощта иззвъня телефонът и подсъзнателно реших, че е принцесата, която по това време бе на посещение в Русия. Тя беше единственият човек, който се обаждаше в такива странни часове. Трябва да се е случила криза, лична или от друг характер. Марая стана да вдигне слушалката. Миг по-късно тя хълцаше:

— Как да му кажа? Как да му кажа?

Принцесата! Какво се е случило? Стрелнах се от леглото и с един скок се намерих в дневната, където Марая все още бе на телефона.

Беше брат ми Греъм. Мама припаднала на улицата в Отава и веднага починала от масиран сърдечен инфаркт. Беше на петдесет и девет години.

Следващата сутрин принцесата се обади по телефона да разбере какво става в Кей Пи. Трябваше да се върне след два дни, в събота, за да е заедно с Уилям и Хари. Щом чух гласа й, се разплаках.

— Какво за бога се е случило, Пол? — попита ме тя.

В отчаянието си й заразказвах как сърцето на мама спряло, а колко добре изглеждаше, преди да замине. След това й казах в какво затруднено положение се е озовал татко в Канада, където трябваше да организира освобождаването на тялото на мама и транспортирането му до дома.

— Остави на мен, Пол. Ние ще се заемем с това.

Едно позвъняване от канцеларията на принцесата на Уелс до британския Върховен комисариат в Канада уреди техническите подробности при настъпването на внезапна смърт в чужбина. Насред претоварената си програма в Русия, принцесата се зае със събитията в Канада, за да помогне на скърбящите в Англия. Тя дори си направила труда да позвъни на татко в хотела му в Отава. Около трийсет минути го успокоявала, обяснила му, че човек от Върховния комисариат ще бъде с него през цялото време, че освобождаването на тялото е организирано и обратният му полет до Великобритания е платен.

— Като се върнете бих желала да дойдете в Лондон с вашите синове. Бих искала да ви видя — казала тя на татко.

Веднага щом принцесата се върна в събота в двореца, отидох при нея в дневната. Седнах на канапето, плаках и се извинявах. Тя също седна и ме прегърна, за да ме успокои. Знаех колко добра, силна и състрадателна е била с други хора, а ето че и аз седях сега, прегърнат от тази грижовна ръка, която през годините бе докосвала толкова много непознати съдби.

Тя говореше за съдбата, смисъла на живота, смисъла на смъртта, духовните си вярвания, последните мигове, които беше прекарала в болницата със своя приятел Ейдриън Уорд-Джаксън и видяла „как се преселва душата му“.

— Пол, душата остава след смъртта. Твоята майка е все още с нас. Повярвай в това. Ти си силен. Трябва да си силен — успокояваше ме тя.

Следващият ден беше Ден на бащата. Татко и братята ми Греъм и Антъни дойдоха в двореца за скръбния ни уикенд. Тялото на мама бе все още в Канада и трябваше да пристигне на следващия ден.

Посрещнахме принцесата на полицейската бариера на алеята. Носеше дебела риза, червени шорти за колоездене и маратонки. Оставила беше Уилям и Хари в стаята им в двореца. Тя прегърна татко и после един по един братята ми. След това, хванала в лявата си ръка дясната на татко, каза:

— Хайде да отидем да се поразходим.

Онзи топъл следобед татко и принцесата вървяха напред, а ние, тримата братя — след тях. Влязохме в парка Кенсингтън Палас Гардънс, тръгнахме нагоре по Брод Уок, която го прекосява и отива към Бейзуотър роуд, след това завихме надясно и стигнахме до Италианските градини. Продължихме през Хайд Парк покрай галерията Сърпънтайн и се отправихме към паметника на Албърт. Направихме пълен кръг и се върнахме в двореца. Петимата вървяхме и приказвахме в продължение на четирийсет и пет минути.

Принцесата си беше свалила бейзболната шапка и веднага я разпознаваха. Когато един минувач се опита да я снима, тя любезно протегна ръка и каза:

— Моля ви, недейте.

Въпреки скръбта си, татко се тревожеше, че в парка принцесата не е защитена.

— Не трябва да правите това заради нас. Забелязват ви. Трябва да се върнете в двореца — каза й той.

— Греъм, мисля, че с твоите трима здрави синове около мен, всичко е наред.

Струва ми се това беше единственият път през целия уикенд, когато татко се поусмихна.

Върнахме се с принцесата до оранжерията край кралските апартаменти.

— Греъм, ако има нещо, което мога да направя, кажи на Пол.

Тя прегърна още веднъж близките ми и изчезна в една врата в тухлената ограда. Татко не можеше да повярва колко мила беше принцесата и колко много време прекара с нас.

По-късно вечерта татко искаше да бъде сам и излезе навън да поседи на една пейка на тревата пред Олд Баракс. Погледнах от прозореца на дневната на първия етаж и го видях, седнал с гръб към нас. И принцесата отново беше до него. Връщала се вкъщи с колата си, когато го забелязала от алеята. Спряла и отишла през тревата до него. Гледах ги и си мислех колко странно е баща ми да седи с нея. Гледах как той си движи главата, докато приказва и бърше очи с кърпичка. После той не издържа и се разплака на рамото на принцесата.

Мама пристигна вкъщи в понеделник. Погребахме я същата седмица. В навечерието на погребението ковчегът й остана пред олтара на църквата в Хасланд, където е била кръстена, където се е омъжила и където баба и дядо Кърк са били погребани. Изпълнихме църквата с всевъзможни бели цветя. Запалихме свещи в нейна памет. Това бе много личен момент за всеки един от нас. Аз застанах, поставих ръка на полирания дървен капак, поклоних се, затворих очи и си спомних какво беше казала принцесата:

— Вашата майка е все още с вас.

На погребението ковчегът не се виждаше, защото бе покрит с цяла градина цветя. Когато другите роднини и приятелите се оттеглиха след службата, аз застанах до гроба с Греъм. Това беше моментът, когато той ми каза тайната на мама — решението й да изгори предложението за работа на Гунард.

Върнахме се на Чапъл роуд номер 47. Чантата и плетивото на мама бяха на един стол близо до камината.

Татко включи чайника. Братята, снахите и племенниците ми се въртяха из къщата, а аз отворих чантата на мама. Вътре имаше пудра с кръста на кралската яхта Британия върху капака — подарък от времето, когато служех на кралицата, и червило. Единственото друго нещо беше смачканото й червено портмоне, в което, както обикновено, нямаше нито пени. Но имаше и една сгъната картичка — тази, която й бях изпратил с цветята на рождения си ден: „Мамо, нещо съвсем мъничко, заради болката, която си изпитала, за да се появя на този свят на днешния ден преди трийсет и седем години. С цялата ми обич, от най-големия ти син — Пол“.

 

 

Семейството беше важно за принцесата, но за съжаление нейното не бе така сплотено, както близкият й кръг от приятели. Сестра й, лейди Сара Маккоркъдейл редовно идваше от Линкълншър. От всички Спенсърови тя беше най-близка с принцесата. Майка й, Франсис Шанд Кид живееше направо като отшелник на шотландския остров Сийл, но идваше да я посети, когато можеше. Всъщност принцесата виждаше повече мащехата си Рейн Спенсър, отколкото собствената си майка, и обядваше с нея веднъж месечно, понякога в Чиконис оттатък Бонд стрийт, защото това беше любимият ресторант на покойния й баща.

Независимо че в Кей Пи имаше непрекъснат поток от посетители, той не можеше да прогони тишината в късните следобеди и ранните вечери, когато принцесата се озоваваше сама. Уилям и Хари ходеха на училище-пансион или прекарваха част от времето си в Хайгроув и липсата им трябваше да се компенсира.

— Мразя тишината в този дом — казваше тя, когато сядаше да чете „Вог“ или „Харпърс & Куин“ събота сутрин. Музиката запълваше част от пространството, но й липсваше физическото присъствие на „малките хора“, както се изразяваше тя.

— Пол, позвъни на твоите момчетата и им кажи да се качат — казваше принцесата.

Звукът от припкащи из апартамента крачета, детските писъци, видеофилмите по телевизията, гърмящият плей стейшън на Хари — всичко това й помагаше да се избави от самотата. Александър и Ник се чувстваха свободни на това място, без да съзнават, че със самото си присъствие там, правеха принцесата по-щастлива.

— Искате ли да хапнете нещо? — ще ги попита принцесата, облегната на вратата на дневната на нейните синове и ще отиде при Дарън Макгрейди в кухнята да го помоли да нахрани две изгладнели момчета с любимото им ядене — бургери с чипс.

Александър и Ник много обичаха да ходят в Кей Пи. Тичаха нагоре по предната алея, състезаваха се кой пръв ще стигне задната врата, после влизаха в икономското помещение и оттам по стълбите се втурваха нагоре, където Шефката ги чакаше и обикновено разговаряше по телефона с някой приятел.

— Здравей, Принцесо.

— Здравей, Принцесо.

Шумните поздрави на моите две момчета отекваха чак долу в икономското, където бях аз.

След всяко посещение те се връщаха силно възбудени вкъщи в Олд Баракс, където ги чакаше Марая, към която принцесата продължаваше да се държи студено. Тези посещения много радваха момчетата, но натъжаваха Марая.

— Взела те е там горе, а сега взема и момчетата ми — разплака се тя една нощ.

Марая се почувства още по-зле, когато една неделна сутрин Ник я попита с детска наивност:

— Защо не работиш повече за принцесата, мамо? Защо не я харесваш?

— Пол, не знам какво говори тя, но това трябва да спре. Защо Ник ми зададе такъв въпрос? — настояваше да разбере Марая.

Сякаш трябваше да оправям семейна драма между бивша съпруга и нова приятелка. Към края на лятото обаче Александър и Ник успяха да съберат старите приятелки. В бясното си препускане между Кей Пи и Олд Барам нашите синове станаха пазителите на мира в двореца.

Ник седеше при принцесата и тя го попита как е майка му.

— Тя също иска да е тук, Принцесо — каза й той.

Тази вечер бях освободен рано от работа и телефонът вкъщи иззвъня. Марая го вдигна. Беше принцесата. За разлика от всички други обаждания тази година, тя не попита веднага за мен. Започна да говори нещо на Марая и двете се разприказваха, сякаш нищо не се бе случило. Отношенията с Марая бяха размразени. Тя беше от щастливците.

 

 

Трябваше да се укрепват мостовете между Кей Пи и Флийт стрийт и принцесата, която твърдо възнамеряваше да отмъсти на съпруга си за публичното му признание в изневяра, предприе офанзива на ухажване на медиите. Канеше редактори и коментатори на частни обеди в двореца. Смяташе, че е хубаво да я видят в естествената й среда, което би дало на журналистите възможност да я опознаят по-добре. Тя пък от своя страна искаше да се опита да разбере що за хора са те, какво знаят и защо в някои статии нещата се представят под определен ъгъл. Това беше взаимно опознаване.

— Ако в Би Пи (Бъкингамския дворец) разберат, пресслужбата им ще изпадне в безумна паника, както обикновено! — смееше се принцесата.

Великите, добрите и не толкова добрите от Флийт стрийт отъркаха прага на апартамент осем. Независимо колко смели бяха, когато пишеха във вестниците си зад защитените стени на своите империи, забавно беше да ги гледа човек как с трепет прекрачват в обезоръжаващата ги територия на Шефката. Толкова дълго време тя бе пленителният образ, който ден след ден правеше заглавията и продаваше вестниците. Сега беше неин ред да застане срещу тях на обяд в приемната си. Беше в превъзходна форма. Как се смеехме тя и аз, когато разнищвахме всеки гост, след като си отидеше.

— Колко забавно, че мога да притесня такива могъщи хора — казваше невярваща принцесата и добавяше: — Колко весело!

Един по един в различни дни пристигаха светилата на журналистиката: Чарлс Мур — редактор на „Дейли Телеграф“; Пол Дейкър — редактор на „Дейли Мейл“; Пиърс Морган — редактор на „Дейли Мирър“; Стюарт Хигинс — редактор на „Сън“ Линда Ли-Потър — водеща рубрика в „Дейли Мейл“; и дори дворцовата кореспондентка на Би Би Си Джени Бонд. За всичките тези срещи принцесата се обличаше така, че да им събере очите. С Шефката винаги се уговаряхме аз да се въртя на вратата на трапезарията. Имахме си тайни сигнали, добре отрепетирани и доста използвани през годините с гостите, които идваха на обяд или вечеря. Прикрит поглед на сините очи изпод повдигнатите вежди беше начинът, по който ми се казваше да сервирам трите ястия по-бързо. Най-бързо от всички бе сервирано на един злополучен гост — прочута телевизионна личност, който пишеше и по вестниците, но не по дворцови въпроси. Той беше посрещнат, нахранен и напоен точно за четирийсет минути и никога повече не се мярна.

— Щях да припадна от досада, Пол. Толкова беше скучен!

Тя беше разочарована, защото надеждите й не се бяха оправдали.

Редактори и водещи на рубрики бяха доволни от открилата им се възможност да поговорят с нея и да й зададат въпроси. Принцесата беше перфектен дипломат. Когато Стюарт Хигинс от „Сън“ я попита какво мисли за Камила Паркър Боулс, тя отговори:

— Всъщност, много я съжалявам.

Той е очаквал да се излеят мъка и презрение и направо щеше да падне от плетения стол. След това Шефката добави:

— Тази жена е изгубила почти всичко в живота си, а какво всъщност е спечелила?

Когато Пиърс Морган от „Дейли Мирър“ изстреля въпроса си: „Мислите ли, че Чарлс ще стане крал?“, тя отговори:

— Той така мисли, но според мен, ще му бъде много по-добре да живее в Прованс или в Тоскана.

На доста забавния обяд с редактора на „Дейли Мирър“ присъстваше и Уилям. Той седна до майка си и слушаше внимателно. Възрастта съвсем не отговаряше на зрелостта му.

Пиърс Морган се обърна към него:

— Какво мислите за вестниците?

Уилям погледна към майка си, която му кимна да отговори.

— Нищо лошо. Започнах да ги различавам и да знам къде са, за да ги избягвам. Не британският печат е неприятен, а фотографите от Европа. Те седят по бреговете на реката в Итън, наблюдават ме как греба, чакат да падна!

Джени Бонд от Би Би Си беше единственият журналист от поканените на обяд, която почувства щедростта на принцесата. Разговорът с нея беше може би най-приятният от всички. Неофициалната среща се превърна в дамски разговор и елегантната дворцова кореспондентка получи съвети от най-добре облечената жена в света. Джени бе впечатлена от безупречния шик на чорапогащника на принцесата и вечерта аз трябваше да опаковам шест нови чорапогащника — подарък от принцесата и да пъхна в пакета една бележчица. По време на обяда принцесата посъветва Джени в какви цветове да се облича за телевизията. При друг случай ухажването на медиите от принцесата рикошира и предостави златна възможност на най-яростните й критици да завихрят анти-Даяна буря. Беше снимана как тайно се среща в кола в една странична улица с репортера от „Дейли Мейл“ Ричард Кей. Истерията, която последва, беше най-висша форма на лицемерие. Сановниците в кралския двор и злобните приятели на принц Чарлс толкова дълго били говорили срещу нея. Това, което тя сега правеше, бе да поеме в свои ръце машината на връзките си с обществеността. За да е сигурна, че ще бъде разбрана, а не погрешно тълкувана, тя реши да дава истината чрез свой доверен съюзник. Не правеше нищо повече от онова, което вършеше екипът на министър-председателя Тони Блеър или някогашният сътрудник на принц Чарлс — Марк Боланд, който приложи стратегията на ухажване на медиите след смъртта на принцесата, за да се опита „да продаде“ Камила Паркър Боулс на обществото. Пресслужбите на Бъкингамския дворец и на двореца Сейнт Джеймс очевидно се притесняваха, че принцесата бе една крачка напред и печелеше играта.

 

 

Когато колата навлезе в кръговото движение на Шепърдс Буш и се насочи към Бейзуотър роуд на север от Кей Пи, мъжът, който до този момент прикриваше лицето си, изведнъж се снижи на задната седалка, легна на една страна и си метна отгоре зеленото шотландско одеяло. Погледът ми беше напрегнат, защото внимавах в пътя пред мен. Не ми беше за пръв път да вкарвам таен посетител през полицейската охрана, но този като че ли се забавляваше с потайната операция повече от много други.

Дадох мигач и завих надясно, минах покрай чуждите посолства на „Милиънеърс Роу“, която беше успоредна на двореца. Ако някой погледнеше, щеше да види, че съм сам в колата и както обикновено отивам на работа.

— Къде сме сега? Отминахме ли вече полицейския пост? — попита приглушен глас изпод одеялото.

— Не. Стойте долу. Ще ви кажа — отговорих нетърпеливо, защото исках точно да изпълня инструкциите на принцесата „да го скрия при влизане“.

Когато намалих на бариерата, униформената охрана позна колата и лицето ми, и ми махна да влизам.

— Не мога да повярвам, че изобщо не те спряха — обади се пак приглушеният глас.

Минах под свода на часовниковата кула край двореца, влязох в Клок Корт и паркирах непосредствено до тайния вход към апартамент девет.

— Не мога да повярвам колко лесно стана всичко! — възкликна пътникът, който вдигна одеялото и излезе от колата. Мартин Башир оправи гънките по сакото и ризата си, взе си куфарчето и ме последва през вратата и нагоре по стълбите, по коридора покрай спалнята на принцесата. Влязохме в дневната на момчетата, където тя го очакваше. Беше средата на лятото на 1995 година и всичко вече е било задвижено за снимането и излъчването на интервю на член на кралското семейство по „Панорама“ на Би Би Си-1.

Честно казано, тогава нямах представа, че интервюто по „Панорама“ е било планирано. Очевидно само Башир и Шефката са знаели тайната. Но посрещането и изпращането на телевизионния журналист в Кей Пи се превърна в добре отрепетиран сценарий — не се задаваха никакви въпроси, разменяше се единствено по някоя и друга любезност.

Изпълнявах задачата или с моя син воксхол астра, или с тъмносиньото БМВ на принцесата.

— Хубавото на БМВ-то е, че се стопява в уличното движение на Лондон — казваше винаги тя.

Инструкциите, които трябваше да следвам, бяха лесни. Паркирай пред бялата служебна сграда, която е непосредствено до телевизионния център ни Би Би Си, чакай на паркинга и Мартин Башир ще излезе и ще седне на лявата задна седалка. Когато приближиш Кей Пи, „той да се скрие“. Станах експерт да укривам посетители, при това далеч по-деликатни от Башир; посетители, които вдигаха много по-малко шум от него. Но с доставянето му незабелязан на принцесата, моята работа приключваше и аз се оттеглях и икономското помещение, докато станех отново нужен, за да го върна обратно.

— Пол, там ли си? — извикваше принцесата.

— Да. Той готов ли е да си тръгне?

— Господин Башир, шофьорът ви чака — смееше се принцесата.

При тези посещения нямаше и намек, че се готви нещо тайно. Това беше единствената тайна, която принцесата не бе пожелала да сподели с мен. Не и преди да беше готово всичко. Но Башир беше умен мъж. Своевременно бе усетил колебанията на принцесата и без съмнение бе успял да я убеди колко е добре да даде по телевизията такова откровено интервю. Принцесата слушаше очарователния водещ с успокояващ глас. Тя инстинктивно искаше да му се довери. Той се правел на нещастен и споделял как напоследък не му върви в живота, за брака си и за това колко било лошо да се живее в скромна къща в Уимбълдън. По-късно тя ми разказваше:

— Не му е било лесно в живота. Приятно ми беше да разговарям с него.

Струва ми се, че тя дори си беше внушила, че й е приятел.

Онова, което тя не знаеше, бе, че Башир непрекъснато ми се обаждаше по телефона да изкопчи някаква информация отвътре. Онова, което пък той не знаеше, бе, че веднъж, когато се обади, принцесата стоеше до мен в икономското помещение. Това беше малко след излъчването на интервюто.

И докато нижех обичайните любезности, тя ме попита:

— Кой е?

Закривайки слушалката, й прошепнах:

— Мартин Башир.

— Включи говорителя — тя посочи бутона на телефона. Аз го натиснах и след секунда непочтителният глас на журналиста кънтеше в помещението. След този разговор принцесата видя своя „приятел“ в друга светлина.

Башир беше успял да събуди у нея отмъстителност. И това ставаше по време, когато тя вече искаше да забрави за признанията на принц Чарлс за изневяра в документалния филм на Димбълби. Интервюто бе заснето едва неделя, когато беше сигурно, че принцесата ще е сама — без лична камериерка, без готвач, а и аз имах свободен ден. Тя щеше да яде салати от хладилника и трябваше да уведоми полицията за посетителите, които очакваше. Снимачният екип под ръководството на Мартин Башир настанил техниката си в дневната на момчетата. На следващата сутрин, когато я попитах защо са местени мебелите, тя ми каза, че не са местени.

След това, една седмица преди излъчването, принцесата ми съобщи, че се е снимала в „Панорама“, всичко обаче е много тайно и тя е убедена, че след това Великобритания ще я разбира по-добре.

— Убедена съм, че много хора ще ме подкрепят.

— Стига да ви хареса това, което ще видите — отбелязах аз.

В понеделник, на 20 ноември вечерта, седнах пред телевизора в Олд Баракс, присъединявайки се към повече от двайсет милиона други зрители, за да гледам как принцесата обяснява, че иска да бъде „кралица на сърцата на хората“, как принц Чарлс не е подходящ за „най-високия пост“, крал на Англия, как са били „трима души в брака им“, колко обожавала Джеймс Хюит и как нямало да мълчи оттук нататък. От интервюто не научих нищо ново. В коментарите нямаше нищо, което вече да не съм чувал, но силно се обезпокоих за имиджа й, когато във вечерните новини по Би Би Си-2 видях Николас Соумс — политикът, приятел на принц Чарлс. Той се нахвърли срещу нея с онова лицемерие, което, както тя, така и аз, бяхме свикнали да очакваме и ненавиждахме. Когато принц Чарлс се нуждаеше от защита, изваждаха Николас Соумс да представи някой красноречив аргумент от своя анти-Даяна репертоар. На следващия ден принцесата беше в повишено настроение под въздействието на адреналина от последния й изненадващ ход, а също така — от положителната реакция и съчувствието, които бе получила в сутрешните вестници. Беше поела огромен публичен риск, но репутацията й в британското общество беше непокътната. В твърдоглавото си решение да сътрудничи на Башир, тя обаче изобщо не бе помислила, може би от наивност, какви последици щеше да има тази „Панорама“ върху брака й. Разводът чукаше вече на вратата й. Но за момента, тя бе на върха на медийната вълна. Почти имаше вид на непобедима. Смяташе, че може да настъпи по всички линии и следващата беше Тиги Лег-Бърк.

Беше 14 декември 1995 година и коледният обяд за персонала — едновременно на принца и на принцесата на Уелс — бе организиран в хотел Лейнсбъро до Хайд Парк Корнър. Беше денят, когато Шефката щеше да се изправи лице в лице с Тиги Лег-Бърк.

— Ела с мен в моята кола — каза принцесата.

Изминахме заедно краткото разстояние. Минахме покрай Найтсбридж Баракс, през Хайд Парк и после под каменната арка. Натиснахме бутона в колата, който дистанционно вдигна бариерата при арката.

— Много ми харесва този кратък път.

Тя сияеше.

Бяхме закъснели и приемът преди обяда за около стотината гости бе започнал.

Когато влязохме в стаята, всички глави се обърнаха към принцесата.

— Стой край мен и само гледай — каза тя с усмивка.

Елегантните й крака закрачиха към някаква цел в тълпата. Тя правеше зигзаг, за да стигне до Тиги Лег-Бърк, която приказваше с някого в отдалечения край на залата. Аз вървях непосредствено зад нея.

— Здравей, Тиги. Как си? — каза принцесата, усмихвайки се.

Преди още да й отговори, на лицето на принцесата се изписа подигравателно съчувствие.

— Толкова съжалявам като чух за бебето.

Ужас парализира лицето на Тиги. Очите й се напълниха със сълзи и тя излезе от стаята, придружена от камерхера на принц Чарлс Майкъл Фосет. Обърнах се да видя къде е принцесата. Беше се смесила с тълпата. Посланието й беше предупреждение за лагера на съпруга й. Хубаво стана, мислеше си тя.

— Видя ли й лицето, Пол? За малко не припадна! — ми каза после принцесата.

Гръмотевицата, пусната в Лейнсбъро, предизвика трусове през Хайд Парк чак до двореца Сейнт Джеймс и до Бъкингамския дворец. Принц Чарлс бил разярен. Слухът стигнал дори до кралицата и тя била втрещена. Последиците от злобния поздрав на принцесата продължиха да предизвикват вторични трусове по цялата система през следващата седмица, а Тиги Лег-Бърк бе наредила на адвокатите си да опровергаят твърдението. Направено бе изявление, в което се казваше, че „се носят злобни лъжи, които хвърлят тежко петно върху моралния облик на нашата клиентка. Тези твърдения са напълно безпочвени“.

Действията на принцесата имаха желания ефект и предизвикаха най-дискретно задкулисно разследване, което бе ръководено от частния секретар на кралицата, сър Робърт Фелоус. Той лично се обади на принцесата и негова балдъза четири дни след сблъсъка, за да изясни докрай за какво е намеквала в разговора си с Тиги Лег-Бърк. Тя вече бе започнала скандала и по време на телефонния разговор съобщи на човека, който беше дясната ръка на Нейно Величество, че Тиги има любовна връзка с принц Чарлс и е правила аборт. Принцесата дори съобщи на канцеларията на кралицата точната дата, когато това било станало.

— Е, сега вече всичко се знае официално. Робърт обеща да проучи обвиненията — каза ми тя след телефонния разговор.

В Бъкингамския дворец сър Робърт Фелоус беше идеалният човек за проучването на подобен деликатен въпрос. Веднага щом сложил слушалката след разговора с принцесата, той се заел да установява истината.

Той установил след „внимателния разпит“ на Тиги Лег-Бърк, че била посетила два пъти личния си гинеколог — веднъж през лятото и веднъж през есента на 1995 година „по женски проблеми“, както бе съобщено. Тя е била и болница при два отделни случая през есента на същата година.

Но сър Робърт заключи, че обвиненията, отправени от принцесата, не са верни. Тя бе уведомена за отхвърлянето на твърденията й от униформен пратеник, който позвъни на звънеца и ми връчи официалното писмо.

Принцесата го отвори със сребърния си нож за разрязване на писма и докато го четеше, неодобрително клатеше глава:

— Типично! — заяви тя. — Пол, виж го.

В опровержението пишеше:

Вашите обвинения относно Тиги Лег-Бърк са напълно неоснователни. Отношенията й с принца на Уелс никога не са били други, освен професионални.

На датата, на която уж била имала аборт, тя е била в Хайгроув с Уилям и Хари. Във ваш най-добър интерес е да оттеглите обвиненията си. От край до край в тази история сте била ужасно погрешно информирана.

Изводът от разследването бе категоричен: в тези обвинения няма абсолютно никаква истина. Всъщност сър Робърт Фелоус беше прибавил и от себе си, за да убеди балдъзата си колко греши: „Това писмо ви го изпраща човек, който наистина е убеден, че ужасно погрешно сте била информирана в цялата тази история. Трябва да го разберете, моля ви“.

Като хвърлям поглед назад и при обективно разглеждане на фактите, принцесата просто няма как да е била права.

Към края на 1995 година частният секретар на принцесата готвеше друго писмо. Патрик Джефсън бе решил да напусне Кей Пи. Още един член на персонала скачаше, преди да е бутнат. Всякаква смислена комуникация между него и принцесата бе прекъсната. Тъжно беше да се наблюдава краят на отношенията им, защото той бе не само специалист в работата си, но и близък на принцесата. Веднъж бях изпратен до Аспри & Джерард — бижутерите на Короната, да избера за него чифт златни копчета за ръкавели с инициалите му. Принцесата му позволяваше да излиза рано от работа в петък следобед и да идва чак в понеделник, за да може да прекарва повече време със семейството си в Девън. Но през 1995 година Патрик Джефсън започна да се чувства пренебрегван, защото тя вземаше лични решения, без да го уведомява, и не го държеше в течение на кореспонденцията си, която водеше през моя факс. Служител в кралския двор, който не чува и не вижда, няма бъдеще. Интервюто в „Панорама“ и инцидентът с Тиги Лег-Бърк бяха последните капки, които преляха чашата.

В краткото си писмо, с което съобщаваше, че подава оставка, той обясняваше причините, породили огорчението му: пишеше на принцесата, че му е отнела всички възможни средства за общуване с нея, което го е накарало да се почувства нежелан.

— Плъховете винаги скачат от кораба, Пол — размишляваше тя. — Ти изглежда ще трябва да бъдеш едновременно иконом, придворна дама и частен секретар. Сега си на кормилото.

Херкулесовата задача по ръководенето на публичните отношения на принцесата за щастие не беше моя отговорност. Това бреме падна върху един нов човек — Джейн Аткинсън. Тя бе натоварена да оправи продължаващите последици от инцидента с Тиги Лег-Бърк. Помощничката на принц Чарлс настояваше за извинение, но принцесата не желаеше да се отметне. По това време тя бе заета вече с нещо друго. И на нея й сервираха бомба — донесена на крака от униформен пратеник. Кралицата и принц Чарлс бяха изстреляли двоен залп в Кей Пи непосредствено преди Коледа. Развод искаха и двамата — суверенът и престолонаследникът.

 

 

Развод беше само дума, но не и възможност за принцесата. Това беше нещо, с което тя обичаше често да заплашва принц Чарлс през последните години от брака им. Тя крещеше за развод, за да привлече вниманието му, да го нарани, подобно на дете, изпаднало в ярост, което заплашва необръщащия му внимание родител, че ще избяга, знаейки, че всъщност съвсем не иска да го направи. Разговарях с нея за това колко неправилно разбрана се чувства, колко болка е понесла, как „личният тормоз“, така го наричаше, й е помогнал да стане по-силна личност. Едно нещо, което се прокрадваше във всеки прочувствен разговор, бе любовта й към принц Чарлс, която все още съществуваше, независимо колко наранена от него се чувстваше тя. Бе намерила свобода и облекчение в раздялата, но беше категорична за едно нещо: „Разводът не е решение“.

И тогава, една седмица преди принцесата да пристигне в Сандрингам Хаус за Коледа с Уилям и Хари, тя получи дълго писмо, в което за пръв път официално се споменаваше за развод. То не беше от принц Чарлс, а от кралицата. Пристигна като смазващ удар на 18 декември 1995 година. За пръв път от устата на династията Уиндзор принцесата чуваше думата „развод“. Кралицата бе видяла една книга от принцесата, друга — от принца; едно телевизионно признание от сина си, друго — от снаха си. Разпадането на брака между принца и принцесата на Уелс ставаше публично. Тя смяташе, че като държавен глава, трябва да поеме нещата в свои ръце. Отнесох това писмо на принцесата в дневната й и се върнах в икономското помещение. Минути по-късно един познат глас се понесе надолу по стълбите:

— Пол, ела тук.

Тя седеше на канапето и всеки миг щеше да се разплаче. С вид на човек, който се е примирил със съдбата, тя ми махна с ръка да отида при бюрото й.

— Виж какво пристигна — каза ми тя.

На бюрото, оставено там, където малко преди това е било четено, лежеше писмо с червения кръст на замъка Уиндзор. Разпознах характерния почерк на кралицата. То, както винаги, започваше така: „Най-скъпа Даяна“ и завършваше „С обич от Мама“. Това писмо обаче беше различно от всички други, които бях виждал, и като бивш лакей на кралицата се почувствах неудобно, докато го четях.

Принцесата беше с гръб към мен на канапето, докато й говорех. Исках да изразя неудобството си:

— Не знам дали трябва да го чета. Тук пише „най-строго поверително“.

— О, Пол, прочети го. Какво ще правя? Какво ще си помислят хората? — Тя въздъхна.

Докато аз четях писмото, тя скочи и започна възбудено да крачи из стаята.

— Министър-председателят и Кентърбърийският архиепископ! Разводът ми е бил обсъждан с Джон Мейджър и с Джордж Кери, преди да е бил обсъждан с мен.

Принцесата беше разярена, че кралицата е разговаряла първо с правителството и с Църквата. Конституционните въпроси не я интересуваха.

— Това е моят брак и не е работа на никой друг! — крещеше тя.

Припомняйки си друга част от писмото, тя каза:

— В интерес на страната, така ли? А моите интереси? А интересите на момчетата ми?

Според нея към развода й, както и към брака й, се подхождаше като към някакъв стопански въпрос. Тонът на кралицата беше съчувствен, деликатен и без никакъв гняв, но се усещаше разочарованието на свекървата от поведението и на двете страни, и се подчертаваше, че трябва да се разведат, за да не причиняват повече страдание на двамата си сина, които достатъчно вече са понесли през предишните години.

Принцесата изобщо не приемаше това. Тя веднага се обади по телефона на кралицата в Бъкингамския дворец. Много учтиво я запита защо е тази бързина при толкова важно решение. Кралицата я успокои и се опита да я убеди, че никой няма да я кара да бърза да се развежда.

Шефката не беше обаче убедена. Тя седна на бюрото си и натопи автоматичната си писалка в шишенцето с Куинк. Веднага написа отговор на кралицата, в който й обясняваше, че се нуждае от време. Но тя нямаше да има много време да размишлява. На следващия ден пристигна втора бомба — писмо от принц Чарлс, с което той искаше развод.

Отново бях поканен да го прочета. Принц Чарлс пишеше, че бракът им бил непоправимо разстроен и че това представлявало както „национална, така и лична трагедия“. Разводът е неизбежен и трябва да приключи бързо, пишеше той. Принцесата подозираше, че писмата са двойна атака от Бъкингамския дворец и от двореца Сейнт Джеймс, имащи за цел да я накарат да се огъне под натиска.

Тя постави двете писма — червеното от Уиндзор и синьото от Хайгроув, едно до друго на бюрото.

— Какво ще кажеш? — ме попита.

Не забелязах веднага очевидното нещо.

— Виж.

С пръст тя посочи изречение, използвано в писмото на кралицата. След това със същия пръст посочи изречение в писмото на принца. Бяха абсолютно еднакви, дума по дума за „тъжното и объркано положение“ в брака им.

— Тези писма са съчинени и написани по съвета на едни и същи хора — каза тя с възбудата на човек, който току-що е направил жизненоважно откритие. — Явно ме вземат за глупачка.

Принцесата седна и изстреля на съпруга си отговор. Не беше в състояние да пише толкова бързо, колкото я тласкаше яростта. Отговорът й беше недвусмислен: „Молбата ти изцяло ме обърка. Не съм съгласна с незабавен развод!“.

 

 

Тази седмица събитията и емоциите стигнаха точката на кипенето — твърденията за Тиги Лег-Бърк се бяха оказали неоснователни, а после дойдоха писмата от кралицата и принц Чарлс. Предстояха й трудни празници, изглеждащи още по-мъчителни след искането за развод. Съмнявам се, че някога преди съм виждал принцесата толкова разбита, както в тази седмица преди Коледа. Реакцията й говореше за раздвоението вътре в нея: от една страна обичаше Чарлс и не желаеше да се разведе, но в същото време говореше срещу него в книгата на Мортън и в интервюто по „Панорама“. В стремежа си да го нарани, за да са квит, принцесата струва ми се беше наранила себе си. Търпението на принц Чарлс явно се бе изчерпало.

Комуникацията между принца и принцесата бе абсолютно замряла. Принцесата искаше да се срещнат насаме, но принцът държеше някой да присъства на тази среща и да води бележки. Тя отказа и 1995 година завърши в задънена улица. Принцът искаше развод. Принцесата искаше да остане омъжена.

По това време станах опора на принцесата. Тя беше паднала духом и усещаше как животът й ще се преобърне, а ролята й ще бъде отнета. Писмата с искане за развод я разбиха. Тя се свиваше на канапето, хващаше главата си с ръце и плачеше. Какво трябваше аз, като иконом, да правя? Да стоя там?

В отсъствието на Уилям — той беше голям източник на утеха за майка си, когато беше отчаяна — гледах да има достатъчно носни кърпички Клинекс. Гледах също така да съм около нея, за да я слушам. Гледах да не я оставям сама да плаче. Аз не видях принцесата на Уелс да плаче. Аз виждах една уязвена и наранена жена, която плаче и се нуждае от утеха. Кралицата никога не би дала такъв израз на чувствата си пред мен и нито един лакей не би имал смелостта да сложи ръка на рамото й. Но отношенията ми с принцесата, която бе чувствителен човек, бяха много по-топли и близки. Когато беше наранена, тя приличаше на малко момиче и като я гледах как преживява, ми се искаше да направя нещо, вместо само неловко да стоя край нея. Аз сядах до нея, прегръщах я през рамо и се опитвах да й кажа, че всичко ще се оправи, че е силна, ще се справи, че британският народ е зад нея. Слушах я в продължение на много часове и, както когато гледахме „Кратка среща“, накрая се разсмивахме.

Ставах по-близък с нея и стоях при нея, докато се убедях, че мога да я оставя сама. Но дори когато си тръгвах, за да си отида вкъщи, продължавах да се безпокоя. Понякога тя се будеше в два-три часа и искаше да си приказва с някого. Слушах я, а после сутрин се явявах на работа за закуска.

Тази Коледа принцесата ми написа писмо с дата 27 декември 1995 година, което и до ден-днешен пазя като нещо много скъпо. Когато неинформираните, озлобените и невежите се опитваха по време на процеса срещу мен в Олд Бейли през 2002 година да внушат, че за принцесата не съм бил нищо повече от един иконом, че близостта ми с нея е била плод на въображението ми, препрочитах отново и отново тази бележка. В най-трудните моменти в живота ми беше ред на принцесата да ме утеши, чрез думите, които сама ми бе написала:

Това е писмо, което трябваше да ти напиша отдавна, за да ти благодаря дълбоко за всичко, което правиш за мен, и особено от август насам. Твоето присъствие, когато плачех и бях най-отчаяна, бе безценно и аз искам да знаеш колко много оценявам подкрепата ти. 1996-а ще бъде щастлива година и аз я очаквам с нетърпение… Благодаря ти. С обич от Даяна.