Иван Вазов
Пробуда

След дрямката мъртвешка

душа се буди пак,

тя сила пак младежка,

сдоби пред гробний праг.

 

Увисналата лира,

що дълго спа, мълча,

в кипежа на всемира

взе дял и зазвуча,

 

и цяла се превърна

в стон, отзвук, химна, клик…

Но кой живота й върна?

Кой дух, кой маг велик?

 

Кой чародей незнаен,

кой демон тоя път

с възторг свещен и таен

запали ми духът?

 

Ех, там, в полята бойни,

войник се мярка сив,

с черти добри, спокойни,

безимен и свенлив.

 

Той, той сега събуди,

окрили моя дух, —

кога в борбите луди

„Урата“ му зачух!

 

И вйдех чудесата,

що родна мощ сторй —

оръдье на съдбата —

сама съдба дори!

 

И аз запях за всички

Пред новия светлик,

тъй както заран птички

пред слънчов пеят лик.

 

Януари 1916 г.