Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (39)

Тридесет и девета глава

Орлеан

Сряда, 26 февруари 2014 г.

19:00

— Имате два избора: казвате ни истината или ви обвиняваме за всичко, включително за убийството на доктор Иън Холоуей.

Пико е добра в работата си.

Килиите се намират в мазето на управлението: студени, влажни и неприветливи. Моник Сусонг не крие облекчението си, когато я качват на горния етаж в стая за разпит, но това чувство много скоро изчезва. Тук няма прозорци, стените са боядисани в мрачно, облачно сиво, тръбите за вода се виждат, подчертани в убито червено, също като открити вени.

Гарон е оставил дигитален касетофон точно до айпада си и си води бележки с ентусиазма на новобранец.

Пико се привежда над масата.

— Коя сте вие?

Кафяви очи срещат безизразно нейните.

— Искам адвокат. Имам това право.

— Единствено, ако ви обвиним. Ако ни помогнете с разследването, не ви е необходим. Ако, разбира се, настоявате, можем да направим всичко много по-официално. А за да го направим, трябва да знаем името ви. Истинското ви име. Не… — Пико плъзва напред снимка от нета, пусната от лазерен принтер. — Това е Моник Сусонг, която работи като асистент на модния редактор на „Вог Париж“…

Тя чака.

— Йонита Маркос.

— Йонита ли? — Пико усеща, че светът й се събужда. Тя поглежда надясно, към камерата, която подава образи към екрана, пред който се намират Патрис, Роло, Силви и Дюка. Помества айпада на масата. — Бихте ли го написали.

Пръстите на жената пробягват бързо по клавиатурата. Първата буква е достатъчна.

Йонита Маркос.

Пико повдига айпада към обектива.

— Можем да престанем да търсим Джонатан, който работи за „Корнел“. — Обръща се отново. — Коя е Моник Сусонг?

— Сестра ми. Мога да мина за нея, ако не се вглеждате.

— Тя знае ли, че използвате самоличността й?

— Не, идеята беше на Йън. Той реши, че така ще ме предпази.

— А предпази ли ви?

— Все още дишам.

— Това невинаги е най-добрият признак за безопасност. Нито единственият.

— Не. — Йонита Маркос поглежда съвършените си тъмнопурпурни нокти и отново вдига глава. — Какво искате да знаете?

Пико се обляга назад и оставя Гарон да срещне погледа й.

— Започнете от началото — моли тя. — Разкажете ни откъде познавате доктор Иън Холоуей и защо дойдохте във Франция миналата седмица, за да се срещнете с него.

Така научават, че жената, която не е Моник Сусонг, е молекулярен инженер, преподавател в университет „Корнел“ в щата Ню Йорк, която специализира в извличането на ДНК от стари или замърсени мостри.

Запознала се с Иън Холоуей в Босна, докато работели заедно над идентификацията на тела от масови гробове, и общият им интерес прераснал във връзка, която поддържали от двата бряга на Атлантика. Тя говори безупречен френски, защото пастрокът й бил французин. Баща й е грък, почти не го помни.

Дошла във Франция, защото Иън Холоуей я помолил, но пристигнала в събота следобед, а тогава той бил неузнаваем. Между четвъртък вечерта, когато се обадил за пръв път, и събота вечерта, когато кацнала в Париж и му позвънила от летището, той се бил променил от човека, завладян от това разследване, в човек, който се страхува за живота си.

Когато пристигнала в хотела му, погледът му минал през нея, без да я вижда, сякаш никога не са се срещали. Единственият им контакт била бележка, пъхната под вратата.

— Пазите ли бележката?

— В чантата ми е. Вашите офицери я взеха. — Гарон става, без да каже и дума, и отива да я донесе.

Пико продължава:

— Над какво работеше Иън Холоуей? Защо е имал нужда от помощта ви?

— Не знам точно. Беше… потаен. Понякога имаше мании, после ги зарязваше и се захващаше с нещо ново. Тази… знаехте ли, че си кореспондира с баща ви?

Пико вдига вежди.

Жената обяснява предпазливо:

— Вашият баща. Шарл Пико. Който…

— Пенсионира се.

— Да, разбира се. Иън му пишеше. Той имаше теория. Баща ви изглежда я хареса. Иън беше неестествено доволен; също като дете, което получава награда на първия изпит по правопис в училище. Той… — Тя преглъща и свежда очи към ръцете си. — Той не беше нито опасен, нито груб. Само че мразеше хора, които не мислеха трезво. Това ще рече почти всички. Освен баща ви.

— И вас ли?

— Много се стараех. Невинаги успявах. — Тя разперва ръце. — Наистина не знам с какво се занимаваше този път.

— Знаели сте достатъчно, че да отидете при свещеника в „Клери Сент Андре“.

— Единствено, защото така пишеше в последната му бележка до мен.

— Ами имейлът?

— Какъв имейл?

Пико поглежда надясно.

— Патрис, в теб ли е имейлът от чипа?

Сега вече е съсредоточена. Може да разговаря с него, без да има чувството, че зад очите й разцъфва цвете.

Айпадът й тананика, за да извести за пристигнал мейл. Пико го отваря.

— Кога получихте имейл от Иън Холоуей за последно?

— Изпрати нещо в неделя вечерта, около час преди началото на пожара. Видях го чак в понеделник, но ми се стори напълно неразбираем.

— Така ли? — Пико завърта айпада. На екрана се вижда недешифрираният хекс файл, който Патрис откри на юесби чипа.

— Това е! — ококорва се жената. — Как го изтеглихте?

— Доктор Холоуей ни е оставил юесби чип с кодирани файлове. Отворихме само един. Ключът беше списък с имената от гроба, над който сте работили и двамата в Босна.

Пико прехвърля на нова страница.

— Ето и превода.

Джон — Толкова много трябва да кажа, а времето е съвсем малко. Да знаеш, че те обичам и където и да отиваме след смъртта, ще те чакам там. Не бързай.

Като подарък за теб от гроба — и с извинение, че не е по-вълнуващ — ти изпращам две мостри. А е от Iii (бележка от Р: не съм сигурен дали това е правилно, но го проверих), Б е от предмета. Готов съм да се обзаложа, че са свързани. Ако се окаже, че съм прав, ще съм ти благодарен, ако кажеш на колкото е възможно повече хора: кажи на целия свят. Наречи го моето наследство или нейното, и в единия, и в другия случай ще бъдеш в безопасност, когато стане публично. Дотогава… има хора, които са готови да убиват, за да опазят тази тайна. Стой на безопасно място. Не се доверявай на никого.

Бъди добре, любов моя. Не скърби за мен; просто бъди себе си.

Обичам те: ИХ

На миглите на Йонита Маркос се събират сълзи.

— Съжалявам — прошепва Пико.

— Няма защо. Предпочитам да знам. Той беше толкова… предвидлив. Мил. Внимателен. Грижовен. Все си мисля, че ще си взема телефона и ще има есемес от него и всичко ще се окаже една шега. — Тя затваря очи, след това ги отваря бавно. — Какво искахте да кажете с това, че ви е оставил чип?

— Исках да кажа, че е глътнал юесби чип, преди да умре. Беше единствената ни следа към онова, с което се занимава. Всичко останало е било откраднато.

— Но защо? Защо? Той беше добър човек.

Тя много се старае да запази самообладание. Пико трябва да стисне ръце, за да не се протегне през масата и да я прегърне. Ако Патрис умре сега…

Тя продължава.

— Не знаем. Ако успеем да открием какво има на другите два файла, може и да успеем да разберем, но междувременно работим с онова, с което разполагаме. Има ли смисъл? — Пико обръща екрана на айпада и маркира А е от Iii. Какво означава А е от Iii?

— Наистина не знам. Повярвайте ми, щях да ви кажа, ако знаех. Навремето, преди да се запознаем, е работил във Виетнам. Може да е на виетнамски. Може да е име.

Пико дори не поглежда към камерата. Не е нужно и да погледне към айпада си; чува гласа на Патрис, който казва: „Заемам се“.

Оставя този въпрос и вместо това заговаря за друго:

— Казва, че ви е изпратил мостра. Може да е била обозначена по-ясно. Възможно ли е към нея да има бележка с обяснение?

— Дори да има, не съм я виждала. Нищо не е идвало, откакто заминах от „Корнел“ в ранните часове на събота сутринта, така че каквото и да има, няма да пристигне в лабораторията преди понеделник сутринта.

— Той е звънял в „Корнел“ в неделя вечерта. Германец, гост на хотела, го е чул.

— Сигурно е звънял на техниците да очакват онова, което е изпратил.

— Някой ще го отвори ли във ваше отсъствие?

— Възможно е. Но едва ли ще знаят какво да правят с него. Ако ми дадете телефона, ще пусна есемес на главния техник и ще разбера.

— Заповядайте.

На вратата се чука и Гарон се връща. Пико кима и той плъзва чантата по масата, а Йонита я отваря. Вади айфон в розов калъф и лист.

— Пъхнал е това под вратата ми в събота вечерта.

Ма cherie,

Не идвай в стаята ми. Не ме поглеждай. Не ме познаваш. В момента не е безопасно да си сред познатите ми. Утре трябва да се преместим в друг хотел. Ако имаме късмет, това ще отшуми и можем да пийнем по нещо и да се посмеем над параноята ми. Ако обаче се окажа прав и се случи нещо неприятно, иди при отец Сенк Марс в „Клери Сент“ и му кажи, че аз те изпращам. Може да се наложи да го убеждаваш, но той знае за какво става въпрос. Дано си в безопасност и помни, че те обичам.

Завинаги твой:

Иън.

PS Остани под името Моник Сусонг. Те не знаят това име.

Иди при отец Сенк Марс в „Клери Сент Андре“…

— Вие отидохте там. Той какво ви каза?

Жената пише есемес, стиснала език между зъбите, а палците й трескаво работят. Клати глава, без да вдига поглед.

— Нищо полезно. Той е скапан малък гадняр, който нямаше никакво намерение да ми каже нещо, което вече не ми е известно. Най-добрият му съвет беше да си замина и повече да не се връщам. Повече не мърсете прага ни. Нещо такова.

— Значи свещеникът знае нещо повече.

— Очевидно Иън е мислел, че знае.

— Очевидно. — Очите й се плъзват към постскриптума.

— Колко човека във Франция знаят, че двете с Моник сте сестри?

— Съпругът й. Синът й. Нито един от тях не знае, че съм във Франция. Двете с Моник нямаме много общо. Дори тя не знае.

— Но сте с нейната шофьорска книжка.

— Не съм. Имам европейска книжка, която Иън ми уреди в Босна.

— Фалшива ли е?

— Това престъпление ли е?

— Ако решим да ви задържим, ще свърши работа. Защо ви беше?

— Не всички искаха да открием имената на мъжете в гробовете. Имаше смъртни заплахи… Разчитахме на защита, но Йън каза, че може да ми се наложи да изчезна бързо. — Тя се усмихва. — Очевидно се получава…

Гарон, чиято отговорност е да проверява документацията, се изчервява в грозно алено.

— Ако доктор Холоуей — продължава Пико — е бил прав, то тогава е в интерес на вашата сигурност да продължите да се представяте като Моник Сусонг, докато сте в Орлеан. Ще можете ли?

— Стига никой да не погледне банковите ми карти. До една са на истинското ми име. — Отваря чантата, пъхва ръка в джоб с цип в основата и вади платинена „Американ Експрес“ и дебитна карта на „Банк ъв Америка“, и двете на името на Йонита Маркос.

— И досега не ви хрумна да ни кажете всичко това?

— Не знаех дали мога да ви имам доверие. Иън не каза кой го заплашва.

Пико отваря вратата.

— Благодаря ви за помощта. Очевидно не мога да ви накарам да останете в Орлеан, но…

— Ще остана. Искам да разбера какво се е случило с Иън не по-малко от вас. Ще ви потърся, когато дойдат резултатите от лабораторията. Ако открием генетично звено между мострите, тогава какво ще стане?

— Тогава ще говорим със свещеника — отвръща Пико.

 

 

По-късно, в офиса, кафето е горещо, горчиво, съвършено. Пицата е тънка и добре нарязана.

Моник Сусонг взе такси до хотела си, а Гарон, който я последва, твърди, че е в безопасност в ресторанта. На връщане е купил пица.

Патрис, Силви, Роло, Дюка и Ерик Масон влизат в празния офис. Тя седи на бюрото си, опряла коляно в коляното на Патрис. Той е погълнат от лаптопа си, а тя от пицата. Мястото, на което коленете им се докосват, е живо, но никой не поглежда накриво и тя разбира, че са в тази поза от доста време и дори не е забелязала.

— И така. — Тя посяга към кафето и притиска чашата до гърдите, където то вибрира с ритъма на сърцето й. — Кой от вас ще ми каже защо отне двойно повече време да внесете чантата на Моник в стаята за разпит?

Патрис откъсва очи от екрана, мига веднъж към Дюка, който гледа втренчено през вратата.

— Клонирах телефона й.

— Мислех, че клонирането е умряло с аналоговите телефони.

— Добре, де, копирах данни.

— Защото…

— Защото мислех, че един от предишните й имейли може да е ключ към документа на юесби чипа. Очевидно Иън Холоуей е искал да работим с нея. Тя е важна за кодирането и има копие от имейла. Затова изглежда възможно другите им имейли да са ключовете, които търсим и те да отворят останалите два файла.

— А така ли е?

— Все още не. Тествам всеки имейл, а след това комбинация между тях. Ще ти кажа, ако попадна на златна мина. — Патрис навежда глава. — Ти имаш ли лаптопа на баща си? Ако успеем да погледнем кореспонденцията му с Иън Холоуей…

— Татко реформатора хард драйва, преди да почине.

— Няма значение. — Патрик се е ухилил срещу нея. Пред други хора. Това е много опасно. — Данните са все още там и мога да ги извадя. Довери ми се.

Тя му се доверява. Само че…

— Дадох го.

— Дала си го?

— На погребението. Семейство Бресар привикаха почти цялата фамилия. Те са над хиляда, засвидетелстваха солидарност. Говорех с… — Тя стиска очи. — Не помня. Братовчед на шестнадесети братовчед. Той е на четиринадесет и не е богат като останалите. Дадох му лаптопа. — Тя вдига ръка, за да спре изпълнения с недоверие поглед. — Ще пусна есемес на Люк и ще видя дали мога да си го върна. — Телефонът е в ръката й. Номерът излиза по-бързо, отколкото й се иска. — Заемам се, Патрис. Не ме притискай.

Въздухът губи заряда си. Дюка се възстановява от краткото състояние на глухота и се обръща към стаята. Трудно е да се определи по кое време е престанал да бъде враг и се е превърнал в съюзник, но това определено се е случило. Ако не друго, за пръв път е в офиса й за кафе и пица.

Пико изпраща есемеса.

— Началник Дюка, искам да арестувам свещеника, отец Сенк Марс. Имам ли разрешение?

— Абсолютно. Той е заподозрян в убийството на Иън Холоуей. Заплахата за обвинение в убийство би трябвало да го накара да се разприказва.

— Той умира от рак на гърлото. Въпреки това трябва да пробваме. След това… — Тя допива кафето и поглежда Гарон. — С какво разполагаме за Чеб Ясин?

— Не е напускал къщата си — уверява я Гарон. — Имаше трима посетители, до един от алжирски произход, всички известни. Двама са наркодилъри, третият е от Марсилия и от полицията мислят, че е наемен убиец. Почти сигурни са, че е убил четирима словенци, които били на крайбрежието, но не могат да докажат нищо. Сега го наблюдават Силви и Роло. Аз поемам от полунощ.

— Значи продължаваме наблюдението над Ясин и продължаваме да следим Моник Сусонг; Силви, за теб е. Продължаваме да я наричаме с това име, поне засега. Може да е в опасност от онзи, който е убил Иън Холоуей; само защото все още не е набелязана, не означава, че няма да бъде. Искам въоръжена охрана за нея, готова да се намеси, ако се появи опасност. Гарон, Роло, не искам вие да се занимавате, но искам да го организирате. Патрис, ако получа лаптопа на татко, ще ти го изпратя по куриер. Да вървим, хора. Чака ни работа.

Пресконференцията на стъпалата на хотел „Жана д’Арк“ си е свършила работата; никой не спира Пико на улицата, не я следват до апартамента.

Замисля се дали да не пусне на Патрис есемес, че се прибира, и може би да го покани. Здравият разум я спира, както и страхът снимката му да не се озове до нейната в утрешните вестници. Но самото обмисляне на възможността прави деня по-ведър.

Заспива с мисълта, че светът й не е празен. Още три дни до изборите. След това още един, за да преброят бюлетините и да съобщят резултатите. И така, четири дни до свободата и живот, който вече й се струва много по-хубав. Противно на всички очаквания тя е щастлива.