Ю Несбьо
Жажда (12)

Единайсета глава

Събота следобед

— По първоначални предположения си имаме работа със сериен убиец — обяви главен инспектор Катрине Брат и плъзна поглед над залата. Разследващата група присъстваше в пълен състав. Яви се и Хари. Решиха и той да участва в оперативките им, докато сформира свой екип.

Днес цареше по-напрегната атмосфера. Дължеше се, разбира се, предимно на неблагоприятния развой на разследването, но Катрине беше сигурна, че и присъствието на Хари дава отражение. Той минаваше за алкохолизираното, арогантно „ужасно дете“ на Отдела за борба с насилието, пряк и косвен виновник за смъртта на колеги, полицай, използващ крайно спорни методи на работа. Но въпреки това Хари Хуле вдъхваше респект у околните. Защото още бе запазил своето мрачно, почти плашещо излъчване, а постигнатите от него резултати бяха отвъд всякакво съмнение. На прима виста Катрине се сещаше само за един престъпник, успял да му се изплъзне. Или просто Хари беше прав, като твърдеше, че дори съдържателките на бардаци си спечелват уважение, стига да натрупат достатъчно стаж.

— Извършител от такъв тип се разкрива много трудно по няколко причини, но най-вече защото серийните убийци — какъвто е сегашният — действат по старателно изготвен план, подбират жертвите си на случаен принцип, а на местопрестъплението оставят единствено съвсем преднамерено подхвърлени следи. Ето защо папките пред вас с докладите от криминалистиката, съдебна медицина и тактическото следствие са толкова тънки. Все още не сме успели да докажем съпричастността на някой от известните на полицията сексуални престъпници към убийствата на Елисе Хермансен или Ева Долмен, нито разполагаме с данни някой от тях да се е намирал в близост до двете местопрестъпления. Но поне успяхме да се доберем до начина, по който убиецът си набавя жертви. Торд?

Компютърният специалист се изсмя доста неуместно, все едно бе открил нещо смешно в думите на Катрине.

— Ева Долмен е изпратила есемес от мобилния си телефон. От съобщението става ясно, че е имала среща в спортен бар на име „Дики“ с мъж, предложен й от приложението Тиндър.

— „Дики“ ли? — възкликна Магнюс Скаре. — Че той се намира кажи-речи срещу „Джелъси“!

В залата се разнесе дружен стон.

— Ако убиецът се придържа към една и съща тактика — използва Тиндър, за да си намира жертви, и си урежда срещи с тях в заведения из „Грюнерльока“ — поне се сдобихме с някаква отправна точка — отбеляза Катрине.

— Каква по-точно? — попита някой.

— Имаме представа как ще подходи следващия път.

— Ами ако следващ път просто няма?

— Хари? — въздъхна Катрине.

Хари се залюля на стола.

— Обикновено между отделните престъпления на прохождащите серийни убийци, които все още усвояват занаята, има по-дълги интервали. Минават месеци, а понякога дори години. Според класическата теория за серийните престъпници след извършване на убийството настъпва период на охлаждане на нагона, преди сексуалната неудовлетвореност отново да започне да се нагнетява. Обикновено с времето този цикъл се скъсява. Настоящите две убийства са извършени с промеждутък от два дни. Следователно е логично да предположим, че извършителят не е начинаещ.

Настъпи тишина. Всички очакваха продължение, но такова не последва.

Катрине се прокашля.

— Проблемът е, че през последните пет години в Норвегия няма данни за брутални сексуални посегателства, които да показват каквото и да е сходство със сегашните две убийства. Свързахме се с Интерпол да проверим дали някой сериен маниак от чужбина не е решил да пренесе набезите си на наша територия. Появиха се дузина кандидати, но нито един не е променял местоживеенето си. И така, не знам кой е. Логиката обаче сочи, че ще удари пак. И то съвсем скоро.

— Колко скоро? — попита някой.

— Трудно е да се каже — Катрине погледна Хари, който дискретно вдигна пръст. — Не е изключено да посегне на трета жена още в рамките на следващото денонощие.

— Нищо ли не можем да направим, за да го спрем?

— Помолихме главния секретар на полицията за разрешение по време на пресконференцията от осемнайсет часа да отправим официално предупреждение към жителите на града. Надяваме се в условията на повишена обществена бдителност убиецът да отмени или поне да отложи плановете си за следващо убийство.

— Дали ще има ефект? — усъмни се Волф.

— Според мен… — подхвана Катрине, но възрастният колега я прекъсна:

— Моите уважения, Брат, но въпросът ми е към Хуле.

Катрине се помъчи да не проявява раздразнение.

— Имаш думата, Хари. Дали официалното предупреждение гражданите да внимават ще го спре?

— Нямам представа. Забравете какво сте гледали по телевизията. Серийните убийци не са роботи, програмирани с еднотипен софтуер, които следват идентичен модел на поведение. И те като всички хора имат индивидуални особености и действат непредсказуемо.

— Разумен отговор, Хуле.

Групата се обърна към вратата. Току-що появилият се главен секретар Белман се беше облегнал на рамката със скръстени ръце.

— Няма как да се предвиди какъв ефект би произвело официално предупреждение към населението. Възможно е то само да насъска допълнително психопата, с когото си имаме работа, да му вдъхне самочувствие, че диктува положението, че е недосегаем и може преспокойно да продължава в същия дух. Едно обаче е сигурно. Призовем ли гражданите да се пазят, ще оставим у тях впечатлението, че сме изгубили контрол над ситуацията. Подобно изявление от наша страна би изплашило не маниака, а гражданите на Осло. По-точно, би ги изплашило още повече. Онези от вас, които следят публикациите из уебстраниците на водещите вестници, сигурно са прочели тиражираните версии за връзка между двете убийства. Затова ще ви направя по-добро предложение. — Микаел Белман подръпна белите маншети на ризата си изпод сакото. — И то е да пипнем този изверг, преди да е наранил още някоя жена. — Белман се усмихна на екипа. — Какво ще кажете, разследващи?

Катрине видя как няколко глави закимаха.

— Чудесно — Белман си погледна часовника. — Моля, продължете, инспектор Брат.

 

 

Камбанният ансамбъл върху източната кула на кметството биеше за осем вечерта. Фолксваген „Пасат“, полицейска кола без опознавателни знаци, бавно подмина знаковата сграда.

— През живота си не съм присъствала на по-трагична пресконференция — обобщи Катрине и подкара към улица „Кралица Мод“.

— Двайсет и девет пъти — подхвърли Хари.

— Какво?

— Двайсет и девет пъти повтори „без коментар“. Броих ги.

— Ей толкова ми оставаше да изтърся, че главният секретар ми е надянал намордник. Какви ги върши този Белман? Как така реши да не предупреждава хората, да не съобщи в прав текст, че из града върлува сериен убиец и хората трябва да са нащрек?

— Прав е за ирационалния страх, който ще предизвика.

— Ирационален? — изфуча Катрине. — Погледни навън! Събота вечер е. Половината от забързаните минувачки отиват на среща с непознат в очакване да се окаже принц, който да спре дъха им. Ако прогнозата ти за скъсения цикъл се сбъдне, надеждата на една от тези жени ще се оправдае, само че съвсем буквално.

— Ти знаеш ли, че в същия ден, когато извършиха атентатите в Париж, в центъра на Лондон стана голяма автобусна катастрофа? Жертвите в британската столица бяха почти колкото във френската. Норвежците с познати в Париж започнаха да звънят на пожар, изплашени техни близки да не са сред убитите. Никой обаче не се беше притеснил за приятелите си в Лондон. След нападенията в Париж хората се страхуваха да посетят френската столица, макар цялата полиция да се намираше в бойна готовност, но никой не се боеше да се качи на лондонски автобус, въпреки че британските власти не взеха допълнителни мерки за подобряване сигурността на обществения транспорт.

— Какво целиш да онагледиш с този пример?

— Хората се страхуват повече, отколкото предполага вероятността да се натъкнат точно на Вампириста. Защото новината се съобщава на първите страници на вестниците и защото пише, че той пие кръв. Същевременно същите тези хора продължават да пушат цигари, които крият не по-малък риск за живота им.

— Кажи ми, Хари, да не би да си съгласен с Белман?

— Не, просто се опитвам да погледна нещата през неговата призма. Искам да се поставя на неговото място, за да разбера какво цели. Белман винаги има задна мисъл.

— А именно?

— Нямам представа. При всички случаи се стреми случаят да не се раздухва много-много и да бъде разрешен максимално бързо. Все едно боксьор, комуто предстои да защити титлата си в предстоящ двубой.

— Какви ги говориш, Хари?

— Спечелиш ли шампионската титла, предпочиташ да избягваш мачове, защото най-доброто, което можеш да постигнеш, е да задържиш вече извоюваното.

— Интересна теория. Какво стана с другата?

— Казах ти. Не съм сигурен.

— Написал е „V“ на вратата на Ева Долмен. С тази буква започва името му, Хари. Нали каза, че почеркът върху местопрестъпленията ти е познат от активния му период?

— Да, но казах и друго: затруднявам се да конкретизирам какво точно включва този почерк.

— Ти го сравни с режисьор.

— Виж, Катрине, неведнъж се е случвало да се заблудя. Нахапаният гръклян, железните зъби, изпитата кръв… те не се вписват в неговите способи. Серийните изнасилвачи и убийци може и да са непредсказуеми по отношение на детайлите, но никога не променят основния си маниер.

— Този маниер включва богат арсенал от садистични техники, Хари.

— Той обича болката и страха им. Не кръвта.

— Нали спомена, че вероятно е прибавил лимона именно за да притъпи неприятния вкус.

— Катрине, дори да е той, какво ще ни помогне това? Откога го издирвате съвместно с Интерпол?

— Скоро ще станат четири години.

— Точно затова смятам за контрапродуктивно да съобщаваме на другите за моите подозрения. Така рискуваме цялото разследване да се сведе до преследването на един-единствен човек.

— Или просто го искаш само за себе си.

— Моля?

— Заради него се върна, нали, Хари? От самото начало си надушил, че е именно той. Олег е просто удобен претекст.

— Да прекратим този разговор, Катрине.

— Белман никога не би огласил информацията, с която разполага за миналото на Олег. Така би злепоставил и себе си, защото няма как да оправдае дългото си бездействие.

Хари усили радиото.

— Чувала ли си това парче? Изпълнява го Аурура Акснес, много е…

— Мразиш електронната музика.

— По-малко от посоката, която взе нашият разговор.

Катрине въздъхна. Спряха на червено. Тя се наведе към предното стъкло.

— Виж. Пълнолуние.

 

 

— Пълнолуние — отбеляза Мона До и надникна през прозореца. Оттам се виждаха околните земеделски площи с меко нагънат релеф.

Под лунната светлина блестяха като заснежени.

— Дали то ще увеличи вероятността убиецът да посегне за трети път още тази нощ?

— Едва ли — усмихна се Халстайн Смит. — От разказите ви за двете убийства съдя, че у този вампирист водещи са некрофилията и садизмът. Те надделяват над митоманията и самочувствието му на свръхестествено създание. Но той със сигурност ще убие пак.

— Интересно — Мона До си водеше записки в бележник, поставен върху кухненската маса до чаша с чай от зелено чили. — Къде и как ще стане според вас?

— Значи, и втората жертва е била на среща, уредена чрез Тиндър, така ли?

Мона До кимна, докато продължаваше да записва. Повечето й колеги използваха диктофони, но макар да беше сред най-младите криминални репортери, тя предпочиташе стария метод. В яростната надпревара сред журналистите кой пръв ще публикува сензационна новина употребата на лист и химикалка спестява ценно време, защото журналистът нанася поправки върху материала си още докато записва. Така гласеше официалното й обяснение. Този метод й даваше сериозно предимство най-вече при отразяването на пресконференции. Макар че днес следобед, на брифинга в Главното управление, на репортерите не им трябваха нито диктофони, нито бележници. Нескончаемата мантра на Катрине Брат — „без коментар“ — накрая вбеси дори най-опитните журналисти в тази сфера.

— Още не сме публикували информацията във вестника, но според анонимен източник от полицията Ева Долмен е изпратила есемес на своя приятелка. В него пишело, че отива на среща с познат от Тиндър.

— Ясно — Смит си нагласи очилата. — Убиецът ще се придържа към метода, който досега се е доказал като успешен, убеден съм.

— Какво бихте казали на жените, възнамеряващи да излязат на среща с непознат през следващите няколко дни?

— Първо да изчакат полицията да залови Вампириста.

— Според вас той ще продължи ли да използва Тиндър, след като прочете материала и разбере, че начинът му да си намира жертви е станал всеобщо достояние?

— Той страда от психоза и рационалното претегляне на риска няма да го спре. Този човек не е класическият сериен убиец, който планира спокойно действията си; не е хладнокръвен психопат, който не оставя следи, спотайва се, плете мрежата си и търпеливо изчаква известно време, преди да убие пак.

— Според нашия източник разследващите смятат, че става дума именно за класически сериен убиец.

— Не, вампиристът страда от друга форма на налудност. От първостепенно значение не е убийството, а ухапването и кръвта. Те подклаждат патологичния му нагон. Той вече не може да спре, достигнал е точката на кипене, психозата му е в зенита си. Надеждата на разследващите в такива случаи — за разлика от случаите на класически серийни убийци — е, че ще го идентифицират и заловят бързо, защото той е извън контрол, все му е едно дали ще го разобличат. И класическият сериен убиец, и вампиристът са природни бедствия в смисъл, че са обикновени хора, но с болна психика. Но докато серийният убиец е вихър, който може да вилнее до безкрай и няма как да предвидиш кога ще стихне, вампиристът прилича на каменно свлачище. Трае кратко. Дори за броени минути обаче едно свлачище е способно да затрие цяло село, нали?

— Факт — потвърди Мона и записа „да затрие цяло село“. — Благодаря ви, Смит, предоставихте ми цялата ми нужна информация.

— Казах ви съвсем общи неща — разпери ръце ученият. — Дори съм учуден, че сте били толкова път дотук само за това.

Мона До извади айпада си.

— Така или иначе трябваше да дойдем, за да ви снимаме. Реших да придружа фотографа. Вили?

— Представям си го да позира насред полето — каза фотографът, който дотогава мълчаливо беше слушал интервюто. — Ширналата се земя и светлината от луната.

Мона се досещаше каква е идеята му. Самотен мъж, нощен мрак, пълнолуние, вампир. Кимна едва забележимо на колегата си. Понякога беше по-добре да не разкриваш пред модела замисъла на снимката, защото рискуваш да срещнеш съпротива.

— Възможно ли е и съпругата ми да се снима заедно с мен? — попита Смит с видимо смущение. — Все пак ще изляза на страниците на „Ве Ге“… За нас това е голяма работа.

Мона До се усмихна. Очарователно. Хрумна й още по-брутална идея: да заснемат как психологът захапва врата на съпругата си като един вид нагледна демонстрация на двете убийства, но това, разбира се, би било вече прекалено, кощунствен хумор на фона на зверските престъпления.

— Редакторите ще предпочетат да позирате сам — отвърна тя.

— Разбирам. Обещах на жена ми да попитам — усмихна се извинително той.

— Аз ще остана тук да пипна черновата тук-там, за да качим интервюто в сайта още преди да потеглим. Имате ли безжичен интернет в къщата?

Халстайн Смит й издиктува паролата — freudundgammen. Вече беше приключила с половината текст, когато светкавица от фотоапарат блесна в далечината.

Неофициално: Мона До избягваше диктофона заради недостатъка му да документира точните думи на събеседника. Не се беше случвало Мона До умишлено да напише нещо в разрез със схващането, изразено от интервюирания. Но бележникът й даваше свободата да парафразира. Да преформулира изреченията на събеседника си на вестникарски език, достъпен за читателите. Език, който да ги заинтригува.

„Психолог: Вампириста може да затрие цели села!“

Журналистката си погледна часовника. Трюлс Бернтсен обеща да й звънне в десет, ако е изникнало нещо ново.

 

 

— Не харесвам научнофантастични филми — сподели мъжът, седнал срещу Пенелопе Раш. — Най-много ме дразни звукът, който се чува, когато космическите кораби минават покрай камерата. Шшшув! — изимитира той. — В космоса няма въздух и следователно няма и звуци. Съвършено тихо е. Баламосват ни.

— И още как — засмя се Пенелопе и отпи от чашата си с вода.

— Харесвам Алехандро Гонзалес Иняриту — мъжът също надигна чашата си. И той си беше поръчал минерална вода. — „Бютифул“ и „Вавилон“ ми допадат повече от „Бърдмен“ и „Завръщането“. Само се опасявам Иняриту да не тръгне да угажда на масовия вкус.

Пенелопе потръпна от задоволство. Не толкова защото току-що бе споменал двата филма, оглавяващи личната й класация, а защото използва и слабо познатото презиме на Иняриту. Преди малко събеседникът й подчерта колко харесва любимия й писател (Кормак Маккарти) и любимата й туристическа дестинация (Флоренция).

Вратата се отвори. Досега бяха единствените гости в малкия забутан ресторант, който той предложи, но ето че влезе още една двойка. Сътрапезникът на Пенелопе премести стола си и застана с гръб към тях. Тя успя да го огледа скришом. Вече беше забелязала, че е слаб, висок горе-долу колкото нея, с изискани маниери и елегантно облекло. Но беше ли привлекателен? Затрудняваше се да прецени. Определено не можеше да се нарече грозен, но в цялото му излъчване имаше нещо загладено. Тя се усъмни, че е само четирийсетгодишен, за колкото се представи. Кожата около очите и врата му беше опъната, сякаш се бе подлагал на фейслифтинг.

— Не бях чувала за този ресторант — каза тя. — Много е тих.

— П-прекалено тих ли ти идва?

— Не, харесва ми.

— Следващия път може да отидем на едно място, където предлагат бира „Кирин“ и черен ориз. Ако обичаш, де?

Пенелопе насмалко да ахне от смайване. Как така бе налучкал и любимото й ястие? Тя просто обожаваше черен ориз! Повечето й приятели изобщо не знаеха за съществуването на такава зърнена култура. Руар пък мразеше черен ориз. Дъхал му на здравословна храна и на снобарщина. Донякъде имаше право. Черният ориз съдържаше повече антиоксиданти дори от боровинките и навремето с него приготвяли суши, предназначено само за императора и неговото семейство.

— Обожавам черен ориз. Какво друго обичаш?

— Работата ми.

— Какво работиш?

— Художник съм.

— Колко вълнуващо! Какво…

— Инсталации.

— Руар… бившият ми… също е художник. Дали не се познавате?

— Съмнявам се. Не се движа в утвърдените творчески кръгове. Самоук съм.

— Но щом се издържаш с изкуство, е странно, че не съм чувала за теб. Осло е малък град.

— Прехраната си изкарвам с други занимания.

— Какви?

— Охранителна дейност.

— Не правиш ли изложби?

— Правя, но достъп има само отбрана, професионална публика. Не разгласявам пред журналисти.

— Колко интересно, че залагаш на елитарното. Все повтарях на Руар да опита същата стратегия. Какво използваш в инсталациите си?

Той избърса чашата си със салфетка.

— Модели.

— Какви модели? Живи хора ли?

— И да, и не — усмихна се той. — Я по-добре ти ми разкажи за себе си, Пенелопе. Какво харесваш?

Тя подпря брадичката си с пръст. А сега де… Какво харесва? Имаше чувството, че той вече е изчерпил тази тема. Сякаш предварително бе прочел книга за нея.

— Харесвам хората. Честността. Обичам семейството си. Обичам децата.

— Обичаш и по-силовия подход — той хвърли поглед към двойката, седнала през две маси.

— Моля?

— Обичаш по-силовия подход и грубите закачки — той се наведе над масата. — Виждам го в очите ти, Пенелопе. Не ми пречи. И аз не си падам по лигавщини. Тук започна да става доста оживено. Да отидем ли у вас?

Отне й секунда да схване, че той не се шегува. Сведе поглед. Беше отпуснал ръка съвсем близо до нейната и пръстите им почти се докосваха. Тя преглътна. Защо привлича все откачалки? Приятелките й непрекъснато й повтаряха, че най-добрият начин да преодолее Руар е да се среща с други мъже. И тя опита, но попадаше или на нескопосани програмисти, неспособни да вържат две думи на кръст, и цяла вечер се налагаше тя да поддържа разговора, или на такива като този, дето гледаха да забършат нещо за едното чукане.

— Ще се прибера сама — отсече Пенелопе и се огледа за сервитьора. — Аз ще платя.

От срещата им бяха минали само двайсет минути, но според приятелките й третото и най-важно правило в Тиндър гласяло „Без игрички. Ако не ти трепне, тръгвай си.“

— Е, все ще намеря с какво да платя две бутилки минерална вода — усмихна се мъжът и леко подръпна яката на светлосинята си риза. — Бягай, Пепеляшке.

— Благодаря.

Пенелопе грабна чантата си и изскочи навън. Резливият есенен въздух приятно разхлади сгорещените й бузи. Тръгна нагоре по „Бугставайен“. Като всяка съботна вечер и сега улиците гъмжаха от купонджийски настроени хора. На стоянката за таксита се виеше опашка. Не я бъркаше. И бездруго Пенелопе вземаше такси само ако вали пороен дъжд — заради баснословните тарифи. Подмина „Соргенфригата“, където някога с Руар си мечтаеха да живеят — в някоя от красивите жилищни сгради. Единодушно смятаха, че не им е нужен апартамент, по-голям от седемдесет-осемдесет квадрата, стига да е ремонтиран. Най-много държаха банята да е освежена. Даваха си сметка каква космическа сума ще трябва да броят, но и нейните родители, и родителите на Руар обещаха да им ударят едно рамо. Тоест, да купят апартамента. Все пак Пенелопе току-що бе завършила дизайн и си търсеше работа, а почитателите на изящните изкуства все още не бяха открили огромния талант на Руар. С изключение, явно, на проклетата кураторка, която го оплете в мрежите си. В началото, след като Руар се изнесе, Пенелопе беше убедена, че той ще разбере каква стока е новата му изгора — сбръчкана стара чанта, жадна да забърше нещо младичко и да си поиграе с него известно време, а после да го захвърли. Но стана друго. Двойката обяви годежа си с идиотска инсталация, изработена от захарен памук.

На метростанцията в „Маюрстюа“ Пенелопе се качи на първия влак в посока запад. Слезе в „Ховсетер“, известен и като източните покрайнини на западен Осло: нагъсто скупчени високи блокове и сравнително достъпни жилища. Тук с Руар бяха наели най-евтиния апартамент. С потресаваща баня.

За утеха Руар й подари „Просто деца“ на Пати Смит, автобиографичен разказ за двама амбициозни творци, които живеят от надежда, въздух и любов в Ню Йорк в началото на седемдесетте. В крайна сметка постигат професионален успех. Но късат.

Пенелопе тръгна към блока, възвисил се пред нея и окръжен с нещо подобно на ореол. Сигурно заради пълнолунието, съобрази тя. Навярно луната се намираше точно зад сградата. Четирима. Спа с четирима мъже, след като Руар си тръгна преди единайсет месеца и тринайсет дни. Двама от тях го превъзхождаха в леглото. Но сексът не беше основната причина да обича Руар. Обичаше го, защото… си беше Руар, да го вземат дяволите.

Усети как ускорява крачка, докато минава покрай горичката от лявата страна на улицата. В „Ховсетер“ улиците обезлюдяваха рано-рано, но Пенелопе беше високо момиче в отлична физическа форма и досега дори не й беше хрумвало какви рискове крие прибирането след мръкване. Навярно се чувстваше малко изплашена заради този убиец, за когото непрекъснато тръбяха. Или по-скоро защото някой беше влизал в апартамента й. Случи се преди три месеца. Пенелопе забеляза бучици пръст върху пода в коридора. Първоначално у нея пламна надеждата, че на Руар му е домъчняло за къщи и се е отбил. А когато откри пръст и в спалнята пред скрина, преброи бикините си с идиотската надежда Руар да е взел някой чифт. Но те си стояха непокътнати. После установи какво липсва. Кутийката с годежния пръстен, който Руар й купи в Лондон. Дали пък не е бил крадец, запита се тя. Не, бил е Руар. Промъкнал се е, взел си е пръстена и го е подарил на кураторката си! Пенелопе, разбира се, кипна, обади се на Руар и му поиска обяснение. Той отрече да е влизал в жилището. Бил си забутал някъде ключовете и дори не знаел къде са; иначе досега щял да й ги изпрати. Лъжа, разбира се, като всичко останало. Пенелопе все пак смени патрона на апартамента си и издейства да сменят патрона и на входната врата.

Извади ключовете от дамската си чанта. Държеше ги до лютивия спрей, с който се беше снабдила. Отключи входната врата, чу тихото съскане от хидравличния автомат, видя, че асансьорът е на шестия етаж, и реши да се качи пеша. Подмина вратата на Амюнсен. Спря. Въздухът не й стигаше. Странно, намираше се в добра кондиция. Досега не се беше случвало тези стълби да й се опрат. Нещо не беше както трябва. Нещо, но какво?

Прикова поглед във вратата на апартамента си.

В тази стара сграда някога бяха живели представители на работническата класа в Западен Осло. За да се икономисват средства за осветление, на всеки етаж имаше монтирана една-единствена стенна лампичка високо горе на стената. Пенелопе притаи дъх и се ослуша. Откакто влезе, не беше чула нито звук.

След просъскването на хидравличния автомат.

Нито звук.

Ето, тук се коренеше проблемът.

Пенелопе не чу вратата да се хлопва зад гърба й.

Тя не успя да се обърне. Не успя да бръкне в чантата си. Докато се усети, една ръка се стрелна отзад, стегна китките й и притисна гръдния й кош толкова силно, че дъхът й секна. Чантата й се свлече по стълбите. Колкото и яростно да риташе, Пенелопе улучи само нея. Закрещя, но дланта, запушила устата й, заглуши писъците й. Миришеше на сапун.

— Няма, няма, Пенелопе — прошепна глас в ухото й. — Няма кой да те чуе в цялата в-вселена. Шшшув!

Долу, вероятно на партера, нещо тупна. Някой влезе, обнадежди се Пенелопе. Но после съобрази, че шумът е дошъл от чантата. Прехвърлила е парапета, полетяла е надолу и се е приземила на най-долната площадка, а флаконът с лютивия спрей е издрънчал.

 

 

— Какво има? — попита Ракел, без да се обръща и без да спира да реже лук за салатата.

В отражението на прозореца над кухненския плот забеляза, че Хари спря да подрежда масата и отиде до прозореца.

— Май ми се счу нещо — отвърна той.

— Сигурно са Олег и Хелга.

— Не, беше нещо друго. Сигурен съм.

— Ох, Хари — въздъхна Ракел. — Изкара в Управлението само един ден и параноята вече те тресе. Виждам как ти се отразява това разследване.

— Последно. И приключвам — Хари се приближи до плота и я целуна по тила. — Как се чувстваш днес?

— Добре — излъга тя. Тялото я болеше, главата я болеше. Сърцето — също.

— Лъжеш.

— Убедителна ли съм?

Той се усмихна и започна да разтрива тила й.

— Ако си отида, ще си намериш ли друга?

— Да си намеря? Звучи много изморително. Достатъчно се трепах, докато сваля теб.

— Някоя по-млада. Която да ти роди деца. Нямам нищо против, да знаеш.

— Не си чак толкова умела лъжкиня, скъпа.

Тя се засмя, пусна ножа, наведе глава напред. Топлите му сухи пръсти облекчаваха болките, осигуряваха й кратък отдих от страданието.

— Обичам те, Хари.

— Мхм?

— Ако ми направиш чаша чай, ще те заобичам още повече.

— Слушам и изпълнявам, шефе.

Хари я пусна. Ракел изчака, изпълнена с надежда. Уви. Болките се завърнаха. Безпощадни като удари с юмруци.

 

 

Опрял длани на кухненския плот, Хари се взираше в електрическата кана. Чакаше глухото гъргорене, постепенно прерастващо в бурно бълбукане, от което се разтриса цялата кана. Като вик. Хари чуваше викове. Безгласни викове, които изпълваха главата му, стаята, тялото му. Отпусна тежестта на другия си крак. Викове, които искат да изскочат, напират неистово. Какво му ставаше? Полудяваше ли? Вдигна поглед към прозореца. В тъмното виждаше само собственото си отражение. Онзи беше там, навън. Очакваше ги. Пееше. Елате да си поиграем!

Хари затвори очи.

Не. Чакаше не тях, а него, Хари. Излез да си поиграем!

 

 

Той усещаше, че тя е по-различна. Пенелопе Раш искаше да живее. Беше едра и силна. Чантата й с ключовете падна на три етажа под тях. Тя изпусна въздуха от дробовете си и той затегна хватката около гърдите й. Действаше като змия удушвач. Боа конструктор. С всяко издишане на жертвата змията стеснява обръча. Искаше я жива. Жива и топла. Запазила прекрасната си воля за оцеляване. Която той постепенно щеше да прекърши. Но как да постъпи? Дори да успее да я довлече до партера и да вземе чантата с ключовете, рискува някой от съседите да чуе тупурдията и да се обади в полицията. Той усети прииждащата ярост. Трябваше да прескочи Пенелопе Раш. Да се откаже от нея още преди три дни, когато откри, че е сменила ключалките. После обаче късметът му се усмихна, той се свърза с нея по Тиндър, тя се съгласи да се видят в дискретния ресторант и той се обнадежди, че въпреки всичко тактиката му ще сработи. Колкото обаче по-малко посещавано е едно заведение, толкова по-голяма е вероятността да те забележат. Един от клиентите го огледа продължително. Той се притесни, прииска му се час по-скоро да се махне оттам и пришпори нещата. Пенелопе се заинати, отсвири го и си тръгна.

Беше се подготвил и за такъв сценарий и предвидливо остави колата си наблизо. Излезе от ресторанта, качи се и подкара бързо. Не толкова бързо, че да го спре полиция, но достатъчно, за да я изпревари и да я издебне в горичката, преди тя да слезе от метрото. Докато я проследяваше, тя не се обърна нито веднъж. Не надзърна назад дори докато отключваше. Той пъхна крака си точно преди автоматичната врата да се затвори.

Сега усети как по тялото й премина спазъм — предвестник, че съвсем скоро ще изгуби съзнание. Втвърденият му член се отъркваше в дупето й. Сочно, широко женско дупе. Като на майка му.

Той усети как момчето идва, измества го и закрещява. Иска да го нахранят. Веднага. Тук.

— Обичам те — прошепна в ухото й той. — Наистина те обичам, Пенелопе, затова ще те направя почтена жена, преди да продължим.

Тялото й се отпусна. Той се разбърза, вдигна я с една ръка, а с другата бръкна в джоба на якето си.

 

 

Пенелопе Раш се събуди. Досещаше се, че е била в несвяст. Беше се стъмнило. Тялото й се люлееше, увесено на ръцете й. Нещо се врязваше в китките й. Тя погледна нагоре. Белезници. Предмет, надянат на безименния й пръст, хвърляше матов отблясък.

Усети болка и погледна надолу. Той издърпа ръката си измежду краката й. Лицето му беше отчасти в сянка, но тя все пак видя как той подуши пръстите си. Пенелопе се опита да извика, но безуспешно.

— Добре, любима. Чиста си. Можем да започваме.

Разкопча якето и ризата си, разтвори я и оголи гърдите си. Показа се татуирано лице, застинало в беззвучен писък също като нейното. Мъжът изпъчи гърди, сякаш за да й покаже татуировката си. Или обратното. Да покаже Пенелопе на демона, оголил зъби.

Той бръкна в джоба си, извади някакъв предмет и го размаха пред очите й. Зъби от черно желязо.

Пенелопе успя да си поеме малко въздух. И закрещя.

— Точно така, любима — засмя се той. — Давай. Музика, докато работим.

Той отвори широко уста и постави ченето.

Между стените отекнаха неговият гръмък смях и нейните пронизителни писъци.

 

 

В редакцията на „Ве Ге“ бръмчаха гласове. На големи телевизионни екрани, окачени по стените, вървяха международни новинарски емисии. Завеждащият новините в електронното издание и редакторът му непрекъснато го осъвременяваха.

Мона До и фотографът стояха надвесени над столовете им и разглеждаха снимките на десктопа.

— Пробвах какви ли не ракурси, за да изглежда поне малко зловещ. Не става и туйто — въздъхна фотографът.

Мона виждаше, че е прав. Халстайн Смит изглеждаше непоправимо добродушен под пълноликата луна.

— Въпреки това целта е постигната — забеляза шефът на новинарския отдел. — Я вижте гледанията. Скочиха до деветстотин на минута.

Мона следеше менящите се показания на брояча от дясната страна на екрана.

— Имаме победител — обяви шефът. — Ще го преместим на челно място в сайта. Дали да не поискаме от дежурния редактор да го сложи на първа страница в утрешното печатно издание?

Фотографът вдигна юмрук и Мона послушано чукна кокалчетата на свитите си пръсти в неговите. Според баща й този поздрав нашумял покрай Тайгър Уудс. Асистентът му контузил великия състезател при задължителното им плясване на длани, след като Уудс улучил с пичинг удар шестнайсетата дупка на финалния кръг от турнир на „Мастърс“. Баща й много се косеше, задето вродената луксация на тазобедрената й става се явяваше пречка да стане голяма голфърка, както се беше надявал. Самата Мона намрази голфа още първия път, когато баща й я заведе на голф игрище. Нивото беше смехотворно ниско и тя спечели наградата с един много къс и грозен удар. Треньорът на младежкия отбор обаче отказа да я включи в отбора, защото предпочитал възпитаниците му да падат, но поне привидно да докарват, че играят голф. И Мона заключи стиковете в мазето на баща си и започна да се поти във фитнес залата. Там никой не критикуваше по какъв начин вдига сто и двайсет килограма от земята. Килограми, брой удари, брой гледания — успехът се измерва в числа. Твърдиш ли друго, значи се страхуваш от истината и се заблуждаваш, че лъжата е необходима на средностатическия човек. В момента обаче повече я занимаваше полето за коментари в сайта. Осени я една идея, породена от думите на Смит, че Вампириста не се бои от риска. Ако чете „Ве Ге“, може пък да напише коментар към статията в онлайн изданието.

Погледът й пробяга по оставените мнения, които непрекъснато се увеличаваха.

Обичайните заподозрени.

Дежурните съчувстващи изразяваха съболезнованията си към жертвите.

Самозвани социолози обясняваха как една или друга политическа партия е виновна за общество, което произвежда един или друг вид нежелани индивиди, в конкретния случай — вампирист.

Към тях прибави и палачите, онези, дето не пропускат сгоден случай да поскандират за смъртно наказание и химическа кастрация.

И, разбира се, закъде без зевзеците — имитатори на великите комици и привърженици на виждането, че човек може да се шегува с всичко. „Горещо препоръчваме бандата «Wampire».“ „Веднага продавайте, ако притежавате акции в Тиндър!“

Ако се натъкне на подозрителен коментар, какво да предприеме? Да съобщи на Катрине Брат и компания? Защо пък не? Дължеше го на Трюлс Бернтсен. Или по-скоро да се обади на русия, на Вюлер. Тъкмо ще го направи свой длъжник. И в реалния живот хората поставяха околните в категории „да“ и „не“ като в Тиндър.

Мона се прозина. Отиде до бюрото и вдигна сака.

— Отивам да поблъскам — подвикна тя на дежурната редакторка.

— По това време?! Нощем?

— Обади се, ако изникне нещо.

— Смяната ти приключи преди час, До, оттук други поемат…

— Аз следя случая. Обади се на мен, чу ли?

Някой се изсмя, когато вратата се хлопна зад гърба й. Навярно заради походката й. Или се присмиваха на арогантното й поведение. Сякаш с него им казваше „аз съм амбициозно момиче и се справям с всичко сама“. Дремеше й. Да, накуцваше, голяма работа. И щеше да се справи съвсем сама.

Асансьор, рамков металдетектор, въртяща се врата и тя излезе от стъклената сграда, където се помещаваше медията. Навън грееше пълна луна. Мона вдиша въздуха. Готвеше се нещо голямо. Просто го усещаше. И тя непременно щеше да участва.

 

 

Трюлс Бернтсен беше паркирал до лъкатушещия стръмен път. В тъмното под него се гушеха смълчани тухлени сгради, закрити промишлени предприятия, железопътни релси с прорасла между траверсите трева. А отзад — новите игрални кубчета на архитектите. Бизнес паркът „Баркод“^[1]. Закачливостта на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.

Трюлс вдигна очи към къщата на хребета, окъпана в лунна светлина.

Прозорците светеха. Знаеше, че Ула е вътре. Навярно седеше както обикновено на дивана, със свити под себе си крака, и четеше книга. Ако се качи на възвишението и се спотаи с бинокъл в гората, ще разбере. Навярно ще види и как тя прибира русата си коса зад ухото, сякаш се ослушва. Дали някое от децата не се е събудило. Дали Микаел не иска нещо. Или просто — като газела до яма с вода — дали не се задава някой хищник.

Подвижната радиостанция час по час прошумоляваше и изпукваше. Постъпваха кратки съобщения. Тези звуци, звуците на буден град, го успокояваха повече дори от музика.

Трюлс отвори жабката. Бинокълът стоеше напъхан зад служебното оръжие. Беше си обещал да престане. Бе крайно време да спре, нямаше смисъл, нали разбра, че в морето има и други риби. То пък едни риби… Морски дяволи, попчета, морски дракони… Трюлс изгрухтя. Заради този смях му лепнаха прякора Бийвъс. И заради обратната захапка. А там горе седеше тя, пленница в прекалено голямата скъпарска къща. Трюлс сам бе излял плочата за терасата и в бетона бе зазидал трупа на наркодилър. Никой друг не знаеше за този тип и смъртта му нито веднъж не смути съня на Трюлс.

Стържене от радиостанцията.

— Имаме ли кола близо до „Ховсетер“? — обади се диспечерът.

— Тук трийсет и едно. В „Скойен“ съм.

— Улица „Ховсетервайен“, 44, втори вход. Паникьосани граждани съобщават, че психопат нападнал жена на стълбите. Не посмели да се намесят, защото на площадката има само една лампа, нападателят я счупил и сега било тъмно като в рог.

— Въоръжен ли е?

— Не знаят. Видели го да я хапе. После лампата угаснала. Сигнала са подали семейство Амюнсен.

Трюлс реагира мигновено, натисна бутона за разговор:

— Тук Бернтсен. По-близо съм. Тръгвам натам.

Запали, натисна газта, вля се в движението и чу как шофьорът на някаква кола, изскочила зад завоя, натисна гневно клаксона.

— Прието — обади се диспечерът. — Къде си, Бернтсен?

— На няколко минути от адреса. Трийсет и едно, ела за подкрепление. Ако пристигнеш пръв, изчакай. Нападателят вероятно е въоръжен и опасен. Повтарям, въоръжен и опасен.

Събота вечер. По улиците почти нямаше автомобили. С пълна газ профуча през тунела под Операта, който прорязваше като стрела земята под центъра на Осло. Щеше да пристигне максимум седем-осем минути след трийсет и едно. Не беше изключено, разбира се, тези минути да се окажат критични за жертвата и извършителят да се измъкне, но Трюлс Бернтсен имаше шанса да се превърне в полицая, арестувал прочутия Вампирист. Да не говорим колко ще платят от „Ве Ге“ за информация от първия, пристигнал на местопрестъплението. Трюлс натисна клаксона, някакво волво отби, за да му направи път. Платното стана двулентово. После трилентово. Газ до дупка. Сърцето блъскаше под ребрата. Блесна светкавицата на видеокамера за контрол на скоростта в тунела. Полицай по време на служба. Има право да накара всички в този шибан град да се пръждосват по дяволите. Отзовава се на спешен сигнал. Кръвта рукна на мощни тласъци по вените му, какъв кеф, все едно се надървяше.

— Асе of space! — крещеше с цяло гърло Трюлс. — Асе of space!

 

 

— Да, ние сме трийсет и едно. Чакаме те от няколко минути.

Полицаят и полицайката бяха застанали зад патрулката, паркирана точно пред втория вход на сградата.

— Един камион ме забави — излъга Трюлс и провери дали пистолетът е зареден, а магазинът — пълен. — Чува ли се нещо?

— Тихо е. Никой не е влизал или излизал.

— Да действаме — Трюлс посочи мъжа. — Идваш с мен. Вземи фенер. Ти — обърна се към жената — ще пазиш отвън.

Двамата мъже се приближиха до входната врата. Трюлс надникна през прозореца да огледа тъмното стълбище. Натисна звънеца на семейство Амюнсен.

— Да? — прошепна глас.

— Полиция. Да сте чули нещо, след като сте подали сигнала?

— Не, но е възможно още да е тук.

— Добре. Отворете ни.

Механизмът избръмча. Трюлс дръпна вратата.

— Тръгвай пред мен и включи фенера.

Полицаят се вцепени.

— Уж ти трябвахме за подкрепление, а сега ме пращаш на предна линия.

— Ти се радвай, че не си сам — прошепна Трюлс. — Движение!

 

 

Ракел погледна Хари.

Две жертви. Нов сериен убиец. Тъкмо по неговата специалност.

Той се хранеше, преструваше се, че следи разговора около масата, стараеше се да предразположи Хелга, даваше вид, че слуша внимателно Олег. А може би Ракел грешеше, може би Хари действително се интересуваше от думите на младежа. Навярно този път не бе позволил работата да го обсеби, навярно се бе променил.

— Контролът върху продажбата на оръжия е безсмислен, при положение че съвсем скоро всеки ще може да си купи триизмерен принтер и да си направи пистолет — каза Олег.

— Доколкото съм осведомен, тези принтери създават неща само от пластмаса, нали? — попита Хари.

— Принтерите за домашно ползване — да. Но дори пластмасата върши идеална работа, ако ти трябва пълнофункционално огнестрелно оръжие за еднократна употреба. — Олег се наведе въодушевено над масата. — За копирането не ти е нужен оригинален пистолет. Достатъчно е някой да ти услужи с оръжие за пет минути. Разглобяваш го, снемаш восъчна отливка от частите му, създаваш триизмерен компютърен файл и го прехвърляш в компютъра, към който е свързан принтерът. След като гръмнеш когото искаш, просто стопяваш пластмасовия пистолет. А дори и да открият с какво оръжие е извършено убийството, то не е регистрирано на ничие име.

— Мхм. Но по силите на полицията е да установи от кой принтер е разпечатан пистолетът. Криминалистите са открили такъв начин с мастиленоструйните принтери.

— Момчета, какво да ги правиш — Ракел смигна на смутената Хелга.

— Луда работа — продължаваше Олег. — Ще правят какво ли не. До момента само в Норвегия са продадени над две хиляди принтера. Само си представи какво ни чака, когато започнат да ги разпространяват масово. Терористите ще могат да принтират триизмерни водородни бомби.

— Момчета, защо не говорим за нещо по-приятно? — Ракел изведнъж усети колко трудно си поема дъх. — Поне тази вечер да обсъждаме нещо по-нормално. Имаме гостенка.

Ракел се обърна към Хелга, която се усмихна и сви рамене, за да покаже, че няма претенции каква ще е темата на разговор.

— Добре — съгласи се Олег. — Тогава да си поговорим за Шекспир?

— Звучи ми по-приемливо — съгласи се Ракел и хвърли критичен поглед на сина си, преди да подаде купата с картофи на Хелга.

— Столе Ауне ни изнесе доклад за синдрома на Отело. Двамата с Йесус записахме цялата лекция. Аз носех скрит микрофон и предавател под ризата си, а Йесус записа всичко от залата за колоквиуми. Хари, как мислиш, дали Столе би имал нещо против да качим записа в интернет?

Хари мълчеше. Ракел го гледаше изпитателно. Пак ли се беше отнесъл?

— Хари? — обърна се тя настойчиво към него.

— Не мога да знам как би реагирал Столе — отговори той, забил очи в чинията си. — Защо просто не използвахте вградения диктофон на телефоните си? Записването на лекции за лична употреба не е забранено.

— Упражняват се — обади се Хелга.

Другите се обърнаха към нея.

— Йесус и Олег си мечтаят да станат агенти под прикритие — поясни тя.

— Още вино, Хелга? — предложи Ракел и вдигна бутилката.

— С удоволствие. Вие няма ли да си налеете?

— Аз взех обезболяващо, а Хари не пие.

— Алкохолик съм, така да се каже. Жалко, защото това вино го водят много хубаво.

Ракел забеляза пламналите от смущение бузи на Хелга и побърза да попита:

— Значи, Столе ви преподава Шекспир?

— Не точно Шекспир. С негово произведение иска да илюстрира синдрома на патологичната ревност. Названието „синдром на Отело“ е малко подвеждащо, защото излиза, че причината за кървавата развръзка в пиесата е ревността, но това не отговаря на истината. Вчера с Хелга прочетохме „Отело“…

— Прочели сте пиесата заедно? Не са ли сладки? — Ракел докосна гальовно ръката на Хари.

Олег забели очи с досада.

— За друго ми е думата сега. Според моето тълкувание по-дълбоката причина за убийствата е не ревността, а завистта и амбицията на един мъж с наранено честолюбие. На Яго. Отело е просто марионетка. Би било по-логично пиесата да се казва „Яго“, не „Отело“.

— Ти съгласна ли с Олег, Хелга? — попита Ракел. Миловидното, леко анемично, добре възпитано момиче спечели симпатиите й.

Пък и Хелга бързо успя да се отърси от смущението си.

— На мен оригиналното заглавие ми харесва. Може за трагичната развръзка изобщо да няма по-дълбока причина. Възможно е Отело да е прав, когато твърди, че виновно за всичко е пълнолунието; то подлудява хората.

— No reason. I just like doing things like that^[2] — издекламира Хари с патос и автентично английско произношение.

— Впечатляващо, Хари — похвали го Ракел. — Цитираш Шекспир.

— Репликата е от филма „Воини“ на Уолтър Хил.

— Култова лента! — засмя се Олег. — Най-добрият гангстерски филм на всички времена.

Ракел и Хелга също прихнаха. Хари вдигна чашата си с вода и погледна Ракел през масата. Усмихна се. Весело настроение на семейната трапеза. И тя си помисли, ето, в този момент Хари присъства и духом. Ракел се помъчи да задържи погледа му, да задържи Хари при себе си. Ала неусетно, както цветът на морето от зелен прелива в син, погледът му пак се обърна навътре. Ракел знаеше, че още преди смехът да замлъкне, Хари вече ще се е отнесъл надалеч, ще е потънал в тъмнината, ще се е откъснал от околните.

 

 

С пистолет в ръка Трюлс крачеше нагоре по стълбите, приведен зад едрия униформен полицай с фенера в ръка.

Някакво отмерено пукане нарушаваше тишината. Сякаш накъде нагоре по етажите цъкаше часовник. Конусовидният лъч от фенера все едно избутваше тъмнината напред и я сгъстяваше, сбиваше я като снега, който едно време, като тийнейджъри, Трюлс и Микаел се хващаха да ринат в дворовете на разни пенсионери в Манглерю. После изтръгваха хищно стотачките от разтрепераните им старчески ръце с обещанието да отидат да ги развалят. Ако някой от тези бабички и дядовци още е жив, продължава да си чака рестото.

Под обувките им нещо изхрущя.

Трюлс дръпна полицая за якето. Той наведе фенера надолу. Проблеснаха парчета стъкло. Трюлс видя и неясни отпечатъци от ботуши върху кръв. Между петата и предната част на подметката имаше празно място. Твърде голямо стъпало за жена, прецени Трюлс. Следите водеха надолу. На партера обаче се губеха. Пукането се усили.

Трюлс даде знак на колегата си да продължи нагоре. Взираше се внимателно в стъпалата. Окървавените отпечатъци от подметки добиха по-ясни очертания. Трюлс погледна нагоре, спря и вдигна пистолета. Остави другия полицай да се изкачва. Трюлс беше видял нещо. То падаше през светлия лъч. Блещукаше в червено. През цялото това време бяха чували не часовник, а сочния, пльокащ звук от капеща кръв.

— Вдигни фенера — нареди Трюлс.

Полицаят се закова, обърна се и за миг се стъписа, защото очакваше колегата да го следва плътно, а изведнъж установи, че той е изостанал и гледа нагоре. Мъжът се подчини.

— Пресвета Дево! — прошепна той.

— Амин.

На стената пред тях висеше жена.

Карираната й пола беше запретната и отдолу се подаваха белите й бикини. От едното й бедро, на височината на главата на полицая, зееше голяма рана, от която бликаше тънка струя кръв. Вадичката се проточваше по прасеца й и се вливаше в обувката — явно препълнена, защото кръвта преливаше и се стичаше към върха на обувката, откъдето капеше в черна локва върху стълбищната площадка. Ръцете на мъртвата бяха вдигнати над обронената над гърдите глава, китките — оковани в чифт странни белезници, чиято верига беше надяната на металната стойка на етажната лампа. „Който е вдигнал тази жена, трябва да е бил много силен“ — съобрази Трюлс. Косата й покриваше лицето и шията и му пречеше да огледа за други рани, но съдейки по изтеклото количество кръв в локвата и оскъдното сълзене от раната на бедрото, жената беше източена кажи-речи до последна капка.

Трюлс огледа щателно жертвата. Постара се да запомни всяка дребна подробност. Жената приличаше на картина. Ето този израз щеше да използва при разговора с Мона До: „като картина на стената“.

Горе, на площадката, се открехна врата. Подаде се бледо лице.

— Отишъл ли си е?

— Така изглежда. Вие ли сте господин Амюнсен?

— Да.

Съседът отвори широко вратата и светлината от апартамента нахлу на площадката. Чу се паническо възклицание.

Навън изкрета възрастен мъж, а жена — навярно съпругата му — надникна боязливо от прага.

— Посети ни самият дявол — въздъхна старецът. — И вижте какво стори.

— Ако обичате, не се приближавайте — предупреди ги Трюлс. — Това е местопрестъпление. Имате ли представа накъде е побягнал извършителят?

— Ако знаехме, че си е тръгнал, досега да сме излезли да помогнем — отвърна Амюнсен. — От прозореца на дневната видяхме някакъв мъж. Излезе от блока и тръгна към метростанцията. Възможно ли е той да е убиецът? Вървеше си съвсем спокойно.

— Преди колко време го видяхте?

— Да има най-много петнайсет минути.

— Външен вид?

— А сега де — мъжът се обърна към съпругата си за помощ.

— Съвсем обикновен човек, нищо особено — описа го тя.

— Именно — потвърди съседът. — Нито висок, нито нисък. Нито рус, нито черен. С костюм.

— Със сив костюм — уточни жената.

Трюлс кимна на колегата си. Той мигом схвана подканата и подаде информация по радиостанцията, закачена на гърдите му:

— Искам подкрепление на „Ховсетервайен“ 44. Заподозреният е забелязан да се движи пеша в посока метростанцията преди петнайсет минути. Висок около 175 сантиметра, вероятно от норвежки произход, със сив костюм.

Госпожа Амюнсен също излезе на площадката. Краката не я държаха. Пантофите й се тътрузеха по пода. Тя посочи жената на стената с разтреперан показалец. Напомни на Трюлс за онези пенсионери, на които някога ринеше снега.

— Предупредих ви да не се приближавате — повиши глас той.

— Ама… — подхвана старицата.

— Влезте си обратно, госпожо! Местопрестъплението не бива да се замърсява преди идването на криминалистите. Ако имаме въпроси към вас, ще позвъним.

— Ама… тя не е мъртва.

Трюлс се обърна. На светлината от отворената съседска врата той видя как десният крак на окованата жена потрепва като от мускулен спазъм. И неволно го осени шантава мисъл. Че тя е заразена. Вампирясала. И сега се събужда, жадна за кръв.