Ю Несбьо
Жажда (8)

Седма глава

Петък преди обяд

Хари Хуле вървеше по коридора на Полицейската академия заедно със Столе Ауне. Със своите сто деветдесет и три сантиметра Хари стърчеше с педя и половина над своя пет години по-възрастен и доста по-пълен приятел.

— Изненадан съм, че се затрудняваш да решиш толкова елементарен ребус — Ауне нагласи папийонката си на точки. — В избора ти на професия няма нищо загадъчно: просто баща ти също е бил учител. Дори след смъртта му продължаваш да търсиш неговото одобрение. Не си го получил, докато си работил като полицай. Всъщност не си го и искал, защото в желанието си да се опълчиш срещу бащината фигура си избрал коренно различно поприще. За теб той е представлявал неудачник, защото не е успял да спаси майка ти. Всъщност си проектирал върху него собственото си чувство за непълноценност. И си станал полицай, за да изкупиш вината си за смъртта на майка ти. Посветил си се на професията да спасяваш човешки животи, като залавяш убийци.

— Мхм. Колко ти плащат на час да им разтягаш такива локуми?

Ауне се засмя.

— Като каза час, Ракел излекува ли хроничното си главоболие?

— Днес е на лекар. Баща й също е страдал от мигрена. Появила се е след петдесетата му година.

— Фамилна обремененост. Неизбежна като съдбовната предопределеност. Поръчваш си на гадателка от някой сайт да ти врачува, а после съжаляваш. Ние, хората, не обичаме неотвратимото. Каквато е смъртта.

— Фамилната обремененост не е неотвратима. Дядо ми станал алкохолик още с първото близване на алкохол. Точно като баща си — моя прадядо. Докато татко цял живот консумираше алкохол с мярка, без да развие зависимост.

— Значи болестта просто е прескочила едно поколение. Случва се.

— Или пък генетиката се явява удобно извинение за слабия ми характер.

— Е, съвсем човешко е да оправдаваме несполуките си с драснатото в генетичния ни код!

Хари се усмихна, а една курсантка, която тъкмо се разминаваше с тях, помисли, че се усмихва на нея, и му отговори подобаващо.

— Катрине ми изпрати снимки от местопрестъплението в „Грюнерльока“ — смени темата Ауне. — Какво мислиш за това убийство?

— Не следя черните хроники.

Вратата към аудитория номер две стоеше отворена. Темата на днешната лекция влизаше в учебния конспект на абсолвентите, но Олег каза, че заедно с още няколко приятели от първи курс ще се опитат да се вмъкнат. Аудиторията се пукаше по шевовете. Част от студентите, желаещи да присъстват, и дори преподаватели бяха насядали по стълбите или стояха прави до стените.

Хари отиде до катедрата и включи микрофона. Обгърна с поглед публиката. Инстинктивно потърси лицето на Олег. Разговорите стихнаха, над залата се разстла тишина. Хари навлажни устни. Най-озадачаващото не беше, че стана преподавател, а че новото амплоа му харесваше. Той, който минаваше за несловоохотлив и самовглъбен, се чувстваше по-непринудено пред пълна аудитория с взискателни курсанти, отколкото пред касиера, който му е подал „Кемъл Лайт“ вместо поискания стандартен „Кемъл“, а зад гърба си Хари чува недоволното мърморене на опашката, докато изяснява случая. В лоши дни, когато нищо не върви и нервите са изпилени, вместо да обърне внимание на касиера за грешката, Хари вземаше олекотения вариант на любимите си цигари, изпушваше една и изхвърляше пакета в близкото кошче. Докато тук, пред студентите, се намираше в свои води. Говорене по същество. На тема убийства. Хари се прокашля. Не бе успял да открие Олег, но мярна друго познато лице, препасано с черна превръзка над едното око.

— Виждам, че някои от вас явно са се объркали. Това е трети лекционен курс по следствени методи, предназначен за абсолвентите.

Смях. Никой не тръгна да напуска залата.

— Е, добре. Ще се наложи да разочаровам онези от вас, дошли за да чуят поредната ми суха лекция. Днешният ни гост е дългогодишен консултант към Отдела за борба с насилието в Главното управление и психологът с най-много научни публикации по въпроси, свързани с насилствената смърт. Но преди да дам думата на Столе Ауне — понеже знам, че после той няма да ми я отстъпи доброволно — бързам да ви напомня за препитването следващата сряда. Темата са убийствата с пентаграмата. Краткият обзор на казуса, докладите от местопрестъплението и стенограмите от разпитите ще намерите както обикновено на адрес полиц. акад наклонена черта следствие. Заповядай, Столе.

Избухнаха аплодисменти. Хари тръгна към стълбите, а Ауне наперено се запъти към катедрата с изпъчен корем и самодоволна усмивка.

— Синдромът на Отело! — оповести гръмко той и понижи глас, когато застана зад микрофона. — По-известен под наименованието „патологична ревност“. Тя се явява мотив зад повечето убийства в нашата страна. Именно от ревност главният герой Отело в едноименната пиеса на Уилям Шекспир убива съпругата си Дездемона. Родриго е влюбен в младата съпруга на генерал Отело, а подмолният офицер Яго има зъб на Отело, защото генералът не го е произвел в лейтенант. Яго съзира възможност да си осигури така желаното издигане и да съсипе Отело. Затова помага на Родриго да предизвикат раздор между Отело и съпругата му. Хитрият Яго посява вирус в сърцето и ума на Отело, смъртоносен и устойчив вирус, който има различни проявления. Вирусът на ревността. Отело се разболява и болестта му се влошава, ревността го довежда до епилептични пристъпи, от които той се тресе. Накрая Отело убива съпругата си, а после и себе си — Ауне придърпа маншетите на туидовото си сако. — Причината да ви преразказвам съдържанието не е, че Шекспир влиза в задължителния материал за изпита, а защото малко обща култура няма да ви навреди. — Смях в залата. — И така, какво представлява синдромът на Отело, уважаеми неревниви дами и господа?

— На какво дължа това посещение? — прошепна Хари. Беше застанал до Белман. — Вълнуваш се от ревността?

— Не. Искам да разследваш последния случай.

— Уви, разкарал си се на вятъра.

— Ще сформираш камерен екип, който ще води паралелно и независимо от голямата група разследване.

— Благодаря, господин главен секретар, но отказвам.

— Нуждаят се от теб, Хари.

— Студентите ли?

Белман се засмя.

— Не се съмнявам в преподавателските ти способности, но има и други добри лектори. Виж, като следовател си ненадминат.

— Приключих с убийствата.

— Я стига глупости, Хари — поклати глава Белман с усмивка. — Колко време мислиш, че ще издържиш да се криеш тук и да се преструваш на друг? Ти не си тревопасно като онзи отпред, Хари. Ти си хищник. Какъвто съм и аз.

— Ще повторя. Отговорът ми е „не“.

— А както е известно, хищниците имат остри зъби. Тази особеност им отрежда най-високото място в хранителната верига. Отпред виждам Олег. Кой би предположил, че ще следва точно в Полицейската академия…

Хари усети как космите на тила му настръхват. Долавяше опасност.

— Настоящият ми живот ме удовлетворява, Белман. Няма да се връщам в полицията. Решението ми е окончателно.

— … особено като се има предвид, че чистото досие е незаобиколимо условие за прием.

Хари не отговори. Ауне пожъна поредната порция смях в залата. И Белман се включи в общата забава. Сложи ръка върху рамото на Хари, наведе се към ухото му и понижи глас с още няколко тона:

— Изминаха вече няколко години, но имам мои хора, готови да свидетелстват, че са видели как Олег купува хероин. За такова провинение законът предвижда до две години затвор. Едва ли ще се наложи да лежи, но полицай със сигурност няма да стане.

— Дори ти не си способен на такава низост, Белман — поклати глава Хари.

— Дали? Може да ти се струва, че стрелям с оръдие по врабец, но всъщност много държа настоящият случай да бъде бързо разкрит.

— Ако твърдо ти откажа, нищо няма да спечелиш, дори да съсипеш семейството ми.

— Възможно е да си прав, но нека не забравяме, че аз те… как беше думата? Ненавиждам.

Хари се вторачи в гърбовете отпред.

— Ти не си човек, който се ръководи от чувства, Белман. Просто защото не изпитваш такива. Какво обяснение ще дадеш, когато стане ясно, че толкова време си разполагал с информацията за провинението на Олег Фауке, без да предприемеш каквото и да било? Безполезно е да блъфираш, когато противникът ти знае колко слаба ръка държиш.

— Щом си склонен да заложиш на карта бъдещето на момчето, само защото си мислиш, че блъфирам, така да бъде. Искам от теб да поемеш само този случай. И край. Разкрий убийството и ще забравя каквото знам за Олег. Имаш срок да решиш до днес следобед.

— Само от любопитство, Белман… защо точно този случай е толкова важен за теб?

— Въпрос на политика — сви рамене Микаел. — Хищниците се нуждаят от месо. Не забравяй, аз съм тигър, Хари, а ти си просто лъв. Тигърът тежи по-малко и въпреки това му се пада повече грамаж мозък на килограм тегло. Затова римляните в Колизеума са били сигурни, че в двубой между лъв и тигър първият ще падне.

Хари забеляза някаква глава отпред да се обръща. Олег. Усмихна се и вдигна палец. Скоро щеше да навърши двайсет и две. Устните и очите бе наследил от майка си, а правата коса — от баща си руснак, когото вече не помнеше. Хари отговори на свой ред с вдигнат палец и се опита да се усмихне. Извърна се към Белман. Той вече си беше тръгнал.

— Синдромът на Отело засяга предимно мъже — отекна гласът на Столе Ауне. — Докато обаче мъжете, убиващи от ревност, обикновено действат с голи ръце, ревнивите жени удрят с предмети или намушкват с хладно оръжие.

Хари се заслуша. В пропукването на изтънялата корица лед под краката си.

 

 

— Много си сериозен — отбеляза Ауне, след като се върна от тоалетната, допи си кафето в кабинета на Хари и си облече палтото. — Не ти ли хареса лекцията?

— Хареса ми, и то много. Просто Белман се появи.

— Видях. Какво искаше?

— Опитва се да ме изнуди да разследвам новия случай.

— Ти какво му отговори?

— Отказах.

— Браво — кимна Ауне. — Ежедневният сблъсък със злото, на който бяхме подложени дълги години двамата с теб, травмира психиката. За околните това може да не е видимо, но всъщност ние сме сериозно потърпевши. Време е близките ни да получат вниманието, което доскоро отделяхме на социопатите. Дежурството ни приключи, Хари.

— Да не казваш, че напускаш?

— Да.

— Мхм. Разбирам мотивите ти, но има ли и някаква друга, по-конкретна причина?

— Години наред се бях отдал на професията си и отсъствах от къщи — сви рамене Ауне. — А когато работя по убийство, дори да съм си у дома, все едно ме няма. Наясно си, и без да ти го обяснявам, Хари. А сега Аурура… — Ауне изду бузите си и издуха шумно поетия въздух. — Според учителите имало известно подобрение. Вярно е, в тази възраст често се случва децата да се вглъбят. И да опитват нови неща. Един белег върху китката не е непременно симптом за системно самонараняване, може да е резултат от най-нормално любопитство. Но всеки баща се тревожи, когато не успява да намери път към детето си. Особено безпокойство предизвиква, ако въпросният баща минава за топ психолог.

— Аурура на колко е? На петнайсет?

— Да. Нищо чудно след една година всичко това да е зад гърба ни. В тази възраст всичко е на периоди. Но ако човек държи да се погрижи за близките си, не бива да го отлага за след идния случай, след идния работен ден, трябва да се заеме веднага. Нали, Хари?

Хари подръпна с два пръста горната си устна, покрита с набола брада, и кимна замислено.

— Мхм. Без съмнение.

— Ще тръгвам — Ауне си взе чантата и извади тесте снимки. — От местопрестъплението са. Катрине ми ги изпрати. Както казах, вече не ми трябват.

— А на мен за какво са ми? — попита Хари и погледна най-горната: труп на жена в окървавено легло.

— Например за учебни цели. Чух те да споменаваш за случая с пентаграмата. Значи, в обучението се позоваваш на реални убийства и реални документи.

— Конкретно този случай илюстрира много добре определен престъпен замисъл — Хари се опита да откъсне поглед от трупа. Нещо в снимката му се стори познато. Като отглас от позабравено минало. Виждал ли е някъде тази жена? — Как се казва жертвата?

— Елисе Хермансен.

Името не му говореше абсолютно нищо. Хари огледа следващата снимка.

— Какви са тези рани по шията?

— Наистина ли не си прочел нищичко за случая? Гръмна на първите страници на всички вестници. Обяснимо е защо Белман се опитва да те рекетира. Железни зъби, Хари.

— Как така? Да не е убита от сатанист?

— Разгърни „Ве Ге“. Цитират поста в Туитър на моя колега Халстайн Смит. Той лансира версията за убиец вампирист.

— Вампирист? Тоест, вампир?

— Де да беше толкова безобидно — Ауне извади от чантата си откъсната страница от споменатия вестник. — Вампирите са фантастични същества, частично сходни с животните. А вампиристът — според Смит и още шепа психолози в световен мащаб — е човек, който получава удовлетворение от пиенето на кръв. Ето…

Хари прочете поста на специалиста. Погледът му се спря върху последното изречение: „Вампиристът ще посегне пак.“

— Мхм. Поддръжниците на теорията за това чудо наистина са малко на брой, но това не означава, че не са прави.

— Не думай! Самият аз харесвам революционни теории и амбициозни учени от рода на Смит. За жалост по време на студентските си години той допусна гаф, който му спечели прякора Маймуната, и се опасявам, че в професионалните среди онази случка все още хвърля сянка върху репутацията на изследванията му. Но в действителност той беше многообещаващ кадър, докато не се забута в прословутия вампиризъм. Статиите му не са никак лоши, но, естествено, не успя да ги публикува в авторитетни издания. Сега все пак е намерил начин да даде гласност на теориите си. В Туитър.

— Ти защо не вярваш в съществуването на вампиристи? Самият ти си ми казвал, че щом човек може да си представи някакво извращение, значи то непременно съществува.

— Така е, патологии има всякакви. Или ако нещо в момента го няма, то рано или късно ще се появи. Сексуалността ни се обуславя от начина ни на мислене и нашия темперамент. А те са предпоставка за безброй възможности. Дендрофилията е сексуална възбуда от дървета. Страдащите от какорафиофилия пък се възбуждат от провал. Но за да има един учен основания да обособи дадено явление като вид сексуално разстройство, е необходимо то да е доказано разпространено и да се проявява в определени общи изяви. Смит и неговите единомишленици митомани изкуствено изфабрикуваха нова парафилия. Прекалиха. Не съществува такава група вампиристи, които да следват определен предвидим модел на поведение и чиито членове да са носители на отличителни общи характеристики. — Ауне си закопча палтото и тръгна към вратата. — Колкото до твоята фобия от близост и неспособността ти да прегърнеш за довиждане най-добрия си приятел, виж, тук вече имаме добра основа за изграждането на психологическа теория. Поздрави Ракел и й предай, че стискам палци мигрената й да отшуми от само себе си. Хари?

— Какво? А, да, разбира се. И ти да поздравиш твоите момичета. Дано проблемите с Аурура отшумят.

Ауне си тръгна. Хари остана, загледан унесено в празното пространство. Снощи влезе в дневната и завари Ракел да гледа филм. Хвърли поглед към екрана и я попита дали режисьорът е Джеймс Грей. Всъщност зърна съвсем неутрален кадър от безлюдна улица. Без хора, без автомобили. Кадърът не беше заснет под специфичен ракурс. Две секунди от филм, който Хари не беше гледал. Е, един кадър, разбира се, никога не може да е напълно неутрален. И все пак Хари нямаше никаква представа защо приписа филма точно на този режисьор. Навярно защото преди няколко месеца бе гледал друга негова лента. Вероятно обяснението се криеше именно там: машинална, съвсем тривиална асоциация. Двусекунден отрязък, съдържащ един-два емблематични детайла от изгледания цял филм, се беше завихрил в мозъка му толкова бързо, че Хари сам не можеше да определи как е разпознал режисьорския почерк.

Извади мобилния си телефон.

Подвоуми се. После потърси номера на Катрине Брат. Не се бяха чували повече от шест месеца — след последния й есемес за рождения му ден. Тогава той й отговори с лаконичното „благодаря“. Без главна буква, без точка. Знаеше, че тя няма да изтълкува погрешно словесната му пестеливост. Катрине беше наясно: краткият отговор не е израз на пренебрежително отношение, а резултат от неприязънта му към дългите текстови съобщения.

Сега тя не му вдигна.

Хари набра вътрешния й номер в отдела.

— Охо, небезизвестният Хари Хуле! — обади се Магнюс Скаре. Дебело подчертаната ирония беше съвсем недвусмислена. Хари никога не бе имал много фенове в Отдела. И Скаре не преливаше от любов към него. — Днес не съм виждал Брат. Твърде странно поведение за новоизлюпен шеф. Затрупани сме с работа, а нея никаква я няма.

— Мхм. Ще й предадеш ли, че…

— Звънни й пак. Имаме си предостатъчно задачи.

Хари затвори. Забарабани с пръсти по ръба на бюрото, докато оглеждаше купчината предадени курсови работи в единия край и тестето снимки в другия. Започна да размишлява над аналогията на Белман. Хищник. Лъв? Защо пък не? Какво му е на лъва? Някъде му беше попаднала информация, че когато ловувал сам, извън прайда, успеваемостта на лъва падала до петнайсет процента. Сети се и за още факти. За да умъртви по-едра плячка, лъвът я души, защото не може да й прегризе гърлото. Сключва челюсти около гърлото й и притиска трахеята. А това отнема време. Ако плячката е голяма, воден бивол например, се случва лъвът да виси часове наред, вкопчен в гърлото му. Дори след толкова продължително мъчение и за двамата понякога пуска жертвата си, без да постигне успех. С разследването на убийства е кажи-речи същото. Къртовски труд и често никаква награда.

Обеща на Ракел да не се връща. Обеща го на себе си.

Хари пак погледна тестето снимки на Елисе Хермансен. Името автоматично се бе запечатало в паметта му. Както и подробностите от обстановката. Но не отделните детайли го навеждаха на тревожната мисъл, а съвкупността. Впрочем филмът, който Ракел си беше пуснала, оказа се, се казва „Мръсни пари“. Режисьорът не бил Джеймс Грей. Хари бе сгрешил. Петнайсет процента успеваемост. И все пак…

Нещо в позата на легналата жертва го смущаваше. В начина, по който беше поставена. В аранжировката. Нещо като ехо от забравен сън. Вик в гората. Глас на мъж, чието име се опитваше да си спомни. На измъкналия се безнаказано.

Хари се сети какво си бе мислил веднъж по повод рецидивите на алкохолната си болест: когато прояви слабост, развинти капачката на бутилката и си сипе едно, решението за това действие е взето много по-рано. А щом веднъж е взето, оттам насетне е нужен само удобен повод. И той рано или късно се появява. В даден момент бутилката се озовава пред зависимия. Отдавна го е чакала. Както и той нея. Останалото го свършват противоположните заряди, магнитните полета и прочее неизбежни проявления на физичните закони.

Мамка му, мамка му.

Хари скочи от стола, грабна си коженото яке и излетя навън.

 

 

Застана пред огледалото. Нагласи си якето. За последен път прочете описанието й. Вече му стана антипатична. Името й се пишеше с W, а не с V като неговото. Дори само този факт беше достатъчна причина да бъде наказана. Лично той би набелязал по-различна жертва, някоя, която повече да отговаря на неговия вкус. Например Катрине Брат. Но решението го вземаше друг. Жената с буквата W в името си го очакваше.

Закопча и последното копче на якето си. И излезе.